Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (25)

Двадесет и четвърта глава
Зимно затишие

— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.

Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.

Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.

Уолфгар ясно бе дал да се разбере, че с дните им като разбойници по пътищата е свършено. И ето ги сега — спотаени в планината, те наблюдаваха някакво незначително, неимоверно скучно селце, което (както бяха чули) щеше да бъде нападнато от гоблини или орки.

— Няма да дойдат отдолу — заяви Уолфгар и като посочи полето, ширнало се на изток от селото, каза: — Ще се появят оттам.

— Точно от тази страна, откъдето има стена и селото е най-добре защитено — отвърна Морик, сякаш това решаваше всичко.

Доколкото знаеха, нападателите нямаше да наброяват повече от двайсетина и макар че селото нямаше толкова жители, Разбойника смяташе, че няма за какво да се безпокоят.

— Отгоре може да се спуснат и други — възрази Уолфгар. — Тогава селяните ще се окажат притиснати от две страни.

— Само си търсиш предлог — обвинително рече Морик и приятелят му го изгледа неразбиращо. — Оправдание да се включиш в битката — поясни лусканецът и като видя широката усмивка на Уолфгар, добави мрачно: — Освен ако не е срещу някой керван.

Лицето на варварина запази спокойното си, удовлетворено изражение:

— Смятам да се бия само с онези, които си го заслужават.

— Познавам немалко селяни, според които търговците си го заслужават повече, отколкото шепа гоблини.

Уолфгар поклати глава — не беше в настроение за подобни „философски“ спорове. В този момент вниманието им беше привлечено от някакво движение от другата страна на селото. Това несъмнено бяха гнусните същества, с които исполинът щеше да се разправи без никакви угризения. Двайсетина орки се втурнаха през полето, без изобщо да се стреснат от стрелите, с които селяните ги посрещнаха.

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.

Окуражени от впечатляващата му победа, както и от появата на Морик, който също уби един орк, докато слизаше от склона, селяните се нахвърлиха върху останалите чудовища. Ужасени, злите създания (поне онези, които все още се държаха на краката си), хукнаха да бягат.

Докато Морик стигне до варварина, той вече бе обграден от благодарните селяни, които го тупаха по рамото, кълняха му се във вечно приятелство и го канеха да прекара наближаващата зима при тях.

— Виждаш ли? — обърна се Уолфгар към Морик с доволна усмивка. — Къде-къде по-лесно от онова, което вършехме в прохода.

Лусканецът го изгледа скептично, докато бършеше кинжала си от кръвта. Вярно, битката се бе оказала по-лесна, дори, отколкото Уолфгар предполагаше. Когато селяните наобиколиха и него, Морик не пропусна да забележи сред тях няколко млади и доста привлекателни жени. Да, една спокойна зима, прекарана в къща с топло огнище и меко легло, като че нямаше да му се отрази зле. Май щеше да поотложи плановете си за връщане в Лускан.

* * *

За Мералда първите три месеца след сватбата бяха прекрасни. Не блажени, а прекрасни, сгрявани от гледката на Биасте, която бързо си възвръщаше силите, напълно здрава за първи път от години насам. Дори животът в замъка не бе толкова страшен, колкото бе очаквала преди венчавката. Разбира се, Присила беше тук (в най-добрите си дни тя се държеше с Мералда с небрежна учтивост, но обикновено само се мръщеше сърдито насреща й), ала досега не се бе опитвала да стори каквото и да било срещу нея. А и как би могла, когато брат й бе изцяло отдаден на младата си съпруга!

С течение на времето Мералда също го бе обикнала. Това, както и видът на пращящата от здраве Биасте, превърна есента в най-щастливото време в живота й, време, изпълнено с новости, с надежда и с тихо щастие.

Ала с приближаването на зимата, призраците от миналото й започнаха да се промъкват през дебелите стени на замъка.

Детето на Джака растеше в утробата й и всеки негов ритник й напомняше за изречената лъжа. Мислите й все по-често се връщаха назад във времето към Джака Скъли и грешките, които беше допуснала с него и които никак не бяха малко. Отново и отново го виждаше изправен на онази скала, крещейки името й, изложил собствения си живот на опасност заради нея. В началото Мералда бе напълно убедена, че постъпката му се дължи не на любов към нея, а на завист към лорд Ферингал. Сега обаче, когато детето му растеше в утробата й и всичко изглеждаше някак различно, пречупено през призмата на времето, тя не бе толкова сигурна. Може би Джака наистина я бе обичал. Може би нощта, която прекараха заедно, бе посяла в сърцата им дълбоки чувства, които просто не бяха имали достатъчно време, за да покълнат и да разцъфтят, напук на суровата действителност на селския живот.

А може би (и това бе най-вероятно) мрачните дни си играеха както с нея, така и със съпруга й. А това, че двамата вече почти не правеха любов заради напредващата й бременност, със сигурност не помагаше. Една сутрин, когато дебел сняг бе затрупал всичко навън, а вятърът печално стенеше, Ферингал дойде в стаята й и двамата започнаха да се целуват. Миг по-късно той се отдръпна от нея и я изгледа изпитателно, а после й зададе най-невероятния, най-немислим въпрос.

Как е било с варварина?

Ако я бе ритнал в лицето, надали би й причинил по-силна болка, но Мералда не можеше да му се сърди — добре разбираше страховете и съмненията му, особено като имаше предвид собствените си променливи настроения и все по-видимото доказателство, че е била с друг мъж.

Не спираше да си повтаря, че след като детето се роди и бъде отнесено от замъка, животът им ще потече нормално и спокойно. Отидеше ли си сегашното напрежение, обичта между тях щеше да стане още по-силна и истинска. Единственото, което трябваше да стори, бе да не допусне всичко да се провали през месеците, които оставаха дотогава.

Естествено, колкото по-обтегнати ставаха отношенията между нея и Ферингал, толкова по-смръщено я гледаше Присила. Надмощието, което Мералда имаше и което се дължеше на силната любов на Ферингал към нея, ставаше толкова по-слабо, колкото по-голям ставаше коремът й, в който растеше чуждо дете.

Мералда нямаше обяснение за случващото се, не и след реакцията на Присила, когато бе научила за „изнасилването“. Та Присила дори бе споменала, че може да отведе детето от замъка (обичайна практика в подобни случаи) и сама да го отгледа!

— Доста си наедряла за толкова кратко време — отбеляза по-възрастната жена същата тази сутрин, когато Ферингал повдигна въпроса за варварина.

Очевидно бе, че от вниманието й не бе убягнало появилото се между Ферингал и Мералда напрежение. От езика й сякаш капеше отрова, гласът й тегнеше от неприкрито подозрение — явно бе, че е направила простичката сметка и че Мералда не я очаква нищо добро, когато роди здраво, добре развито дете само седем месеца след случката на пътя. О, да, Присила щеше да има доста въпроси към нея.

Този път младата жена отклони неприятния разговор, като сподели страховете си във връзка с ръста на варварина, преструвайки се на уплашена да не би детето му да я нарани, когато дойде време да се ражда. Това затвори устата на Присила за известно време, ала Мералда бе сигурна, че примирието между тях няма да трае дълго и много скоро ще последват нови въпроси.

И наистина, с напредването на зимата и на нейната бременност, из цял Окни се понесоха слухове. Слухове за деня, когато се очакваше да се роди детето. Слухове за случката на пътя. Слухове за трагичната смърт на Джака Скъли. Мералда, която не бе глупачка, бързо разбра какво става. С очите си виждаше как съселяните й броят на пръсти и пресмятат, виждаше и притеснението по лицето на майка си, макар че на глас Биасте не изричаше нищо.

Както можеше да се очаква, когато неизбежното най-сетне се случи, причина за това беше Присила.

— Ще родиш през месеца на Чес — остро рече тя, докато двете вечеряха заедно с Темигаст един мрачен, ветровит следобед.

Денят на равноденствието бързо наближаваше, ала зимата все още бе сковала всичко наоколо в ледената си хватка; навън бушуваше снежна буря и навяваше високи преспи около стените на замъка.

— Някъде в средата на Чес — уточни Присила. — Или в края. Най-късно — в началото на месеца на бурите.

— Мислиш, че има някакъв проблем с бременността ли? — за кой ли път Темигаст се притече на помощ на Мералда.

Девойката бе сигурна, че той знае или поне подозира не по-малко от Присила, но за разлика от нея, не бе казал абсолютно нищо. С течение на времето Мералда бе започнала да гледа на Темигаст като на втори баща, сравнение, което й изглеждаше съвсем уместно, щом си спомнеше държанието на Дони на сутринта след нощта й с Джака — той несъмнено бе заподозрял истината, но й бе простил, заради саможертвата, която тя правеше за тях.

— И още как — язвително отговори Присила и макар да не го бе изрекла на глас, съвсем ясно даде да се разбере, че проблемът, за който говори, няма нищо общо с протичането на бременността.

С един последен неприязнен поглед към Мералда, по-възрастната жена изсумтя, хвърли салфетката си на масата и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво ли е намислила? — уплашено попита девойката, но преди Темигаст да успее да каже каквото и да било, откъм горния етаж се разнесоха викове.

Никой от двамата край масата не можа да различи и дума, но едно бе ясно — Присила бе отишла да говори с брат си.

— Какво да правя… — започна Мералда, ала Темигаст поклати глава.

— Нахрани се, момичето ми. Трябва да си силна, защото скоро ще бъдеш подложена на изпитания — двусмислеността на думите му не убягна на Мералда. — Сигурен съм, че ще се справиш с тях, стига само да не изгубиш присъствие на духа.

И като й намигна успокоително, добави:

— Когато всичко свърши, ще откриеш живота, за който копнееш.

Мералда бе обзета от силно желание да се втурне към него, да зарови глава в рамото му и да избухне в сълзи или пък да избяга от замъка, да отиде в топлия, удобен дом, който лорд Ферингал бе осигурил за семейството й и да заплаче на рамото на баща си. Вместо това, тя си пое дълбоко дъх и довърши вечерята си, следвайки съвета на Темигаст.

* * *

Тази година първият сняг падна рано и зави всичко с дебела покривка. Морик би предпочел да е в Лускан, но не му беше трудно да разбере защо Уолфгар бе решил да остане в селото. Работата тук никога не свършваше, особено след като паднеше сняг — той трябваше да се изчисти, а в подножията на склоновете наоколо да се издълбаят нови защитни ровове.

Морик бе достатъчно хитър, за да успее да се измъкне, като излъга, че е бил ранен лошо в битката с орките, но Уолфгар се хвърляше в работата с огромно желание — гледаше да е непрекъснато зает, та да не му остава време да мисли за каквото и да било. Въпреки това Ерту го откри и тук, така, както го бе откривал навсякъде досега и както щеше да го открива и занапред. Сега обаче, вместо да се мъчи да избяга с помощта на бутилката, варваринът посрещаше страшните спомени с вдигната глава; не се криеше от тях, а отново ги преживяваше, колкото и ужасяващи да бяха, приел най-сетне, че всичко това наистина му се бе случило, че е имало мигове, в които е бил слаб и победен. Неведнъж се свиваше в някой ъгъл на стаята, в която живееше сега, разтреперан от глава до пети, облян в ледена пот и сълзи, които повече не можеше да преглъща. Неведнъж го обземаше желание да потърси спасение в неизчерпаемия запас от бутилки на Морик, ала не го правеше.

Скърцаше със зъби, стенеше от болка, ала не отстъпваше, твърдо решен да приеме миналото такова, каквото е и да продължи напред. И сам не знаеше откъде черпи сила и решителност, но подозираше, че те винаги са били там, макар и позаспали. Пробудила ги бе храбрата постъпка на Мералда. Девойката имаше да губи много повече, отколкото той, но това не я бе спряло и именно нейният жест му върна вярата в хората. Битката му с Ерту още не бе свършила, но Уолфгар бе разбрал едно — не можеше да се крие в бутилката до края на живота си.

Зимата вече привършваше, когато им се наложи да се бият срещу нова група орки. Схватката бе съвсем незначителна и приключи много бързо. Селяните бяха научили за предстоящото нападение и се бяха подготвили, посипвайки разтопен сняг върху полето край селото. Когато орките се появиха, земята вече беше покрита с хлъзгав лед, и противниковите стрели ги намериха, преди те да успеят да си възвърнат равновесието.

Повече смут в идиличното съществуване на Морик и Уолфгар внесе неочакваната поява на група лускански войници, изгубили се по време на една от обичайните си обиколки. Уолфгар бе сигурен, че най-малко един от стражите ги е разпознал, но или войниците бяха предпочели да си замълчат, или селяните не се интересуваха от миналото на своите гости. Каквато и да беше причината, след заминаването на отряда всичко продължи постарому.

Ето как зимата се оказа най-спокойната, която и двамата някога бяха преживявали, време на крайно необходим отдих, в който да си възвърнат силите. Пролетта дойде и макар че снегът все още не се беше стопил, приятелите се заеха да кроят планове.

— Край с разбойничеството по пътищата — напомни Уолфгар на Морик една вечер някъде към средата на Чес.

— Дума да няма — съгласи се лусканецът. — Онзи живот хич не ми липсва.

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Боя се, че ще се върна в Лускан. У дома.

— И си сигурен, че няма да те разкрият? — разтревожено попита Уолфгар.

Морик се усмихна:

— Хората забравят бързо, приятелю — заяви той, а наум си каза, че се надява и мрачните елфи да забравят също толкова бързо, тъй като завърнеше ли се в Лускан, нямаше да може да държи Уолфгар под око, както му бяха наредили. — Откакто бяхме… изгонени, поне стотина злощастници са свършили върху Карнавала на затворниците, за радост на кръвожадната тълпа. За властите ще остана скрит, но много скоро ще си върна респекта на онези, от които имам нужда, за да оцелея на улицата.

Уолфгар кимна, без да се съмнява в думите му. Тук, в дивата пустош, Морик далеч не бе толкова опасен, колкото в Лускан, където нямаше равен със своите умения и лукавство.

— Ами ти? — попита Разбойника и сам се изненада от искрената загриженост в гласа си. — Долината на мразовития вятър? Ще се опиташ ли да откриеш някогашните си приятели?

Варваринът поклати глава. И сам не знаеше накъде ще поеме. До неотдавна предложението на Морик би му се сторило напълно нелепо, сега обаче се замисли. Дали наистина бе готов да се върне при Дризт, Бруенор, Кати-Бри, Гуенивар и Риджис? Беше ли успял да се отскубне от капана на демона и на бутилката? Беше ли постигнал мир с миналото си и с годините, прекарани в Бездната?

— Не — отвърна той и се запита дали някога ще види старите си приятели отново.

Морик кимна, макар че отговорът на Уолфгар го притесни. Не искаше варваринът да се върне с него в Лускан — да го предреши до неузнаваемост щеше да бъде почти непосилна задача. Ала истинската причина за тревогата беше друга. Морик не искаше мрачните елфи да заловят приятеля му.

* * *

— Прави те на глупак и цял Окни го знае, Фери! — изкрещя Присила.

— Не ме наричай така! — сопна се Ферингал, опитвайки се да избегне неприятния разговор. — Знаеш, че не обичам.

Присила обаче нямаше намерение да отстъпва.

— И сам виждаш колко напреднала е бременността й! Ще роди до две седмици.

— Варваринът беше огромен — изръмжа брат й. — Детето му също ще бъде голямо, затова си се заблудила.

— Детето ще бъде най-обикновено — отвърна Присила. — Както много скоро ще се убедиш.

Ферингал се накани да си тръгне.

— И се обзалагам, че ще бъде хубавко и ще има къдравата, кестенява коса на баща си — при тези думи той рязко се обърна и я изгледа ядовито. — На мъртвия си баща — довърши Присила, без изобщо да се стресне.

Ферингал прекоси няколкото метра, които го деляха от нея, и я зашлеви през лицето. Ужасен от собствената си постъпка, той отстъпи назад, стиснал глава в ръцете си.

— Горкичкият ми, измамен Фери — процеди през зъби Присила и го изгледа ядовито, притиснала длан до бузата си. — Много скоро ще научиш истината.

И тя излезе от стаята. Ферингал дълго остана на мястото си, мъчейки се да успокои дишането си.

* * *

Три дни след разговора им, снегът започна да се топи и двамата приятели се приготвиха за път. Най-нещастни от това бяха селяните, които никак не искаха да се разделят с тях, още повече че с идването на пролетта щяха да зачестят и нападенията на гоблини и орки. Ала двамата (и най-вече нетърпеливият Морик) бяха твърдо решени.

— Може би ще се върна — рече Уолфгар и наистина го мислеше — къде другаде можеше да отиде, след като оставеше Морик пред портите на Лускан?

Планинските пътеки бяха кални и доста опасни, та на двамата приятели честичко им се налагаше да вървят пеша, водейки конете си за поводите, но щом достигнаха равнината на север от Лускан, пътят стана доста по-лесен.

— Все още имаш каруцата и припасите, които оставихме в пещерата — отбеляза Морик и Уолфгар разбра, че приятелят му се чувства виновен, задето го изоставя.

— Пещерата надали е останала празна през зимата — отвърна той. — А и от припасите сигурно не е останало кой знае колко.

— Тогава вземи запасите на онези, които я обитават сега — намигна му Морик. — Предполагам, че са великани — нищо работа за Уолфгар.

Двамата се засмяха, но бързо станаха сериозни.

— Трябваше да останеш в селото — рече Морик. — Не можеш да се върнеш в Лускан заедно с мен, а селото с нищо не е по-лошо, от което и да е друго място, поне докато не решиш накъде да поемеш.

Бяха достигнали до кръстопът — едното му разклонение поемаше на юг, към Лускан, другото отиваше на запад. Морик се обърна към приятеля си и видя, че той се взира на запад, към малкото поселище, където бе хвърлен в тъмница и където Морик (поне според собствените си думи) го бе спасил от мъчителна смърт.

— Отмъщение ли замисляш?

Исполинът го изгледа объркано, после разбра.

— Не, не. Чудех се какво ли е станало с жената от замъка.

— Онази, която излъга, че си я изнасилил?

Уолфгар сви рамене:

— Тя беше бременна — обясни. — И изплашена до смърт.

— Смяташ, че е изневерила на съпруга си?

Варваринът сви устни и кимна.

— И после е решила да опази скъпоценната си репутация, като те натопи? — подигравателно подхвърли Морик — Типично за благородниците!

Уолфгар не каза нищо, макар да не беше съгласен — девойката изобщо не бе предвиждала той да бъде заловен, по-скоро бе разчитала той да остане далечно и загадъчно решение на нейните проблеми. Постъпката й може и да не беше особено почтена, но бе напълно разбираема.

— Досега трябва да е родила — промърмори той под носа си. — Чудя се какво ли е станало, когато са видели детето и са разбрали, че няма как да е мое.

Морик, който и преди беше чувал този тон, започна да се тревожи.

— Поне за твоята съдба няма да се чудя, ако решиш лично да провериш какво я е сполетяло — сухо отбеляза той. — Или мислиш, че можеш да се появиш там, без да те разпознаят начаса?

Уолфгар кимна в знак на съгласие, после се усмихна широко, което никак не се хареса на приятеля му:

— Ти обаче можеш.

Морик го изгледа изпитателно.

— Стига да не отивах в Лускан — рече той най-сетне.

— Където нямаш никаква спешна работа — напомни му варваринът.

— Зимата още не е свършила. Рискувахме дори само като тръгнахме на път толкова рано. Всеки момент може да се извие нова буря и да ни затрупа със сняг до кръста — опита се да протестира Разбойника, ала по гласа му Уолфгар разбра, че вече обмисля все още неизреченото предложение.

— Бурите на юг от планината не са толкова страшни.

Морик се изсмя подигравателно.

— Една последна услуга? — помоли го Уолфгар.

— Защо изобщо те е грижа? — направи още един опит да го откаже лусканецът. — Та тя едва не стана причина да загинеш от смърт, която би се понравила на кръвожадната тълпа от Карнавала на затворниците.

Варваринът сви рамене — и сам не бе сигурен защо, но бе твърдо решен да го стори.

— Един последен жест на приятелство — предложи той. — За да се разделим подобаващо, с искрената надежда някога отново да се срещнем.

Морик изсумтя пренебрежително:

— Как ли пък не! Само си търсиш извинение за още една битка рамо до рамо с мен — заяви той полу на шега. — Признай си — без мен не си никакъв боец!

Уолфгар избухна в смях, после лицето му отново придоби умолително изражение.

— Добре де, добре! Да вървим! — отстъпи Морик, напълно според очакванията на варварина. — Още веднъж ще изиграя ролята на лорд Брандебург. Само се надявам, че предишния път не са свързали внезапното ми тръгване с твоето бягство и са го сметнали за обикновено съвпадение.

— Ако ме заловят — успокои го Уолфгар, а под гъстата му брада плъзна насмешлива усмивка, — най-искрено ще ги уверя, че нямаш пръст в бягството ми.

— Просто не можеш да си представиш как ме успокои! — сухо отбеляза Морик и го побутна напред по пътя, който водеше на запад… където несъмнено ги очакваха единствено неприятности.