Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (23)

Двадесет и втора глава
Почитаемият лорд Брандебург

— Ненавиждам магьосници! — мърмореше Морик, докато с пълзене се измъкваше изпод останките от възвишението, целият покрит с драскотини, порязвания и натъртвания. — Това не е честна битка. Крайно време е да взема да науча някое и друго заклинание!

Разбойникът прекара доста време в обикаляне на местността, но, разбира се, от приятеля му нямаше и следа. Това, че магьосникът бе отвел Уолфгар, а не него, му се стори странно. Вярно, че варваринът сигурно му се виждаше по-опасният от двамата, водач и подстрекател в обирите, но, от друга страна, именно Морик бе поискал да се възползва от девойката в ограбената карета и щеше да го стори, ако Уолфгар не му бе попречил. Пак Уолфгар бе настоял да я пуснат да си върви и то достатъчно бързо, че да може да помогне на ранения кочияш. Магьосникът очевидно не беше добре информиран за случилото се.

Но какво да стори Морик? Първото, което направи, бе да се върне в пещерата, да се погрижи за раните си и да се приготви за път. Никак не му се искаше да остава там, не и сега, когато бе сам, а наоколо се навъртаха разярени гоблини. Но къде другаде можеше да иде?

Отговорът като че ли беше очевиден — обратно в Лускан. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се върне в града, чиито улици познаваше така добре. Щеше да се сдобие с нова самоличност, поне за пред света, но за онези, които му трябваха, щеше да си остане все същият опасен разбойник. Единствената пречка за осъществяването на тези планове беше Уолфгар — да се върне в Лускан заедно с огромния варварин и да очаква да остане неразпознат, бе просто невъзможно.

Освен това оставаше открит въпросът с елфите на мрака, който изобщо не беше за подценяване.

В действителност, точно този проблем не би трябвало да го тревожи особено, тъй като наистина бе сторил всичко по силите си, за да остане до Уолфгар и да не го изпуска от поглед, точно както му беше наредено. Сега, когато варваринът го нямаше и сякаш нищо не стоеше между него и Лускан, Морик слезе от планината и пое към мястото, което познаваше като пръстите на ръката си.

Но тогава се случи нещо много странно — на всяка крачка, която правеше на юг, Разбойника усети, че прави две на запад. Това не беше номер, погоден му от магьосника, виновна беше собствената му съвест, споменът за Карнавала на затворниците и начинът, по който Уолфгар се бе застъпил за него пред капитан Дюдермонт. Познал истинското приятелство за първи път в окаяния си живот, Морик Разбойника не след дълго вече се носеше на запад, а в главата му се оформяше план.

Когато се разположи да лагерува в подножието на планината, забеляза запален огън и няколко каруци край него. Намираше се близо до северния проход и бе почти сигурен, че керванът идва от Десетте града, което означаваше, че няма да мине през западното селце. Всъщност, Морик бе убеден, че тези търговци дори не са чували за онова затънтено поселище.

По-късно същата вечер той се приближи до лагера им, като отдалеч привлече вниманието на мъжа, който стоеше на пост:

— Добра среща!

— Не мърдай! — викна стражът, а зад гърба му останалите наскачаха разтревожено.

— Идвам с добро — обясни Морик. — Изгубих спътниците си, пострадах леко, но съм повече сърдит, отколкото ранен.

След кратко съвещание, което Разбойника нямаше как да чуе, се разнесе друг глас и като го предупреди, че дузина стрелци го държат на прицел, му каза да се приближи с разтворени ръце.

Тъй като последното, от което имаше нужда, бе нова битка, Морик се подчини безропотно, мина между две редици въоръжени мъже и се озова пред огъня, където стояха двама търговци на средна възраст — единият бе едър и широкоплещест, другият бе по-нисък, но доста набит.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води, на вашите услуги — започна Морик. — Тръгнал съм към Десетте града и по-точно — към Маер Дуалдон, където се надявам да ми излезе късметът с ширококостата пъстърва. Риболовът е едно от любимите ми забавления.

— На странно място те срещаме, лорд Брандебург — отбеляза по-едрият търговец. — Далеч от всички населени места и пътища.

— Не е ли малко късничко за риболов? — обади се и другарят му.

— Но именно това смятам да правя — отвърна Морик през смях, — стига да намеря онези шегобийци, моите приятели. А може би сте ги срещнали наскоро? Едно джудже, на име Бруенор Бойния чук, осиновената му дъщеря Кати-Бри (пред нейната неземна красота дори слънцето бледнее!), един пълничък полуръст и… — тук Морик поспря и си придаде притеснен вид, макар че усмивките, изписали се по лицата на търговците, бяха именно това, което се бе надявал да види.

— И един елф на мрака — довърши едрият мъж вместо него. — Не се бой да говориш спокойно за Дризт До’Урден, скъпи ми лорде. Той е добре познат по тези земи и се радва на уважението на всички търговци, които посещават долината.

Морик въздъхна с престорено облекчение и мислено благодари на Уолфгар, задето по време на общите им пиянства през последните няколко дни му бе разказал за приятелите си.

— Добра среща тогава — продължи по-едрият мъж. — Наричат ме Петерс, а това е съдружникът ми, почитаемият Доуинкъл.

По знак на Петерс стражите около Морик свалиха оръжия и тримата се разположиха край огъня. Разбойникът получи купа, пълна с гъста яхния.

— Обратно към Долината на мразовития вятър, казваш? — рече Доуинкъл. — Как така си се откъснал от останалите? Надявам се, че не ви се е случило нищо лошо?

— Не, не — успокои го Морик. — Беше само игра. Присъединих се към тях още на юг, невежеството ми ме подведе и като че ли отидох твърде далеч с Кати-Бри.

Двамата търговци се смръщиха и Морик побърза да добави:

— Нищо сериозно, уверявам ви. Не знаех, че сърцето й принадлежи другиму, на един отдавна изгубен приятел, нито пък разбрах веднага, че вечно мърморещият Бруенор е неин баща. Единственото, което поисках, бе мъничко от нейното внимание, но дори това, боя се, бе достатъчно, за да накара Бруенор да избухне.

Търговците и стражите се разсмяха. И те, както всички, които някога са посещавали Долината на мразовития вятър, бяха чували за дръпнатия, прекалено покровителствен към дъщеря си Бруенор.

— Опасявам се, че преди това им се бях похвалил със следотърсаческите си умения — продължи Морик. — Та Бруенор реши да ме изпита. Взеха ми коня и хубавите дрехи и изчезнаха — потънаха между дърветата така бързо, че ако не знаех на какво е способен Дризт, който ги водеше, щях да си помисля, че са използвали магия.

Търговците закимаха, все още засмени.

— И сега се опитвам да ги открия, макар че те сигурно вече наближават долината — Морик се изкиска развеселено. — Как само ще ми се смеят, когато ме видят да се задавам пеша, окалян от глава до пети.

— Изглеждаш така, сякаш си се бил с някого — отбеляза Доуинкъл, забелязал следите от скалните отломки и битката с гоблините преди това.

— А, просто едно спречкване с неколцина гоблини и един човекоядец — махна с ръка Разбойника, — нищо особено.

Мъжете наоколо го изгледаха с разширени очи, но в погледите им нямаше недоверие — нима биха могли да се усъмнят в човек, пътуващ с другари като Дризт и останалите! Пък и Морик можеше да бъде толкова приятен и така убедителен, че и най-невероятните истории звучаха напълно достоверно от устата му.

— Можеш да прекараш нощта при нас, добри ми Брандебург — предложи Петерс. — Колкото нощи поискаш. Само че ние сме тръгнали в обратната посока — връщаме се в Лускан.

— На драго сърце ще приема поканата ви за тази нощ — отвърна Морик. — Пък кой знае, може би…

Той нарочно остави думите да увиснат във въздуха и си придаде замислен вид.

И Петерс, и Доуинкъл се приведоха към него, а по лицата им се изписа очакване.

— Дали знаете откъде бих могъл да си купя кон, хубав жребец за езда? — попита Морик. — Както и чифт хубави дрехи. Приятелите ми са оставили лесните пътища, това е сигурно, та навярно все още мога да пристигна преди тях до Десетте града. Само като си представя израженията им, когато се появят в Самотната кория и ме видят да ги очаквам, облечен като принц!

Мъжете край него нададоха възторжени викове.

— Ами че ние имаме и двете — и кон, и хубави дрехи! — потупа го по рамото Петерс, при което лицето на Разбойника, здравата натъртен от лошото падане, се изкриви от болка. — А и ще ти предложим отлична цена!

Те хапнаха, разказваха си истории, смяха се. Докато дойде време да си лягат, Морик вече се беше сдобил с най-добрия им кон, както и с прекрасни дрехи от плътна тъмнозелена материя, обшити със златист брокат, и всичко това — срещу почти смешно заплащане, малка част от сумата, която би платил в някой лускански магазин.

Остана да преспи в лагера на търговците, но си тръгна още щом съмна. Пое на север, с песен на уста, а когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че не могат да го видят, свърна на запад и пришпори коня, мислейки си, че трябва още малко да промени външния си вид, преди да се появи в малкото селце като лорд Брандебург от Града на бездънните води.

Само се надяваше магьосникът да не е там. Ненавиждаше магьосници.

* * *

Ерту отново го намери. Там, в мрака на мръсната килия, Уолфгар нямаше къде да избяга от мъчителните си спомени, от агонията, просмукала се чак до мозъка на костите му през дългите години на нечовешко страдание в хищните лапи на Ерту и злите му слуги.

Демонът го откри и го впримчи в плен, изпрати скверните сукуби да го изкусят и унищожат — и него, и неговите деца.

Споменът го връхлетя с болезнена яснота: Ерту с детето в ръце, собственото му отвращение при мисълта, че подобно създание би могло да бъде негова рожба, примесено с осъзнаване на неоспоримия факт, че това създание (би ли могъл да го нарече „невинно създание“?) наистина е негово дете.

После Ерту отвори вълча паст и бавно се наведе над бебето. Дългите му, остри зъби се приближаваха все повече и повече, устата му бе отворена толкова широко, че можеше да налапа цялата глава на детето.

Уолфгар усети пръстите на сукубата върху тялото си и се събуди с мъчителен стон. Трескаво зарита и заразмахва ръце, за да прогони полазилите го паяци, но не можа да се спаси от болезнените им челюсти. Все още замаян, той скочи на крака и се хвърли напред в непрогледната тъмнина на килията. Блъсна се в здравата метална врата и едва не припадна от силата на удара.

Ридаейки от гняв и безсилие, той рухна на земята, заровил лице в ръцете си. Внезапно разбра какво го бе извадило от кошмарния сън — в коридора отекваха стъпки. Вдигна поглед и видя треперливия светлик на запалени факли да се приближава към килията му.

Варваринът се надигна и седна изправен, опитвайки се да възвърне поне част от достойнството си. Спомни си, че осъдените на смърт нерядко получават правото на едно последно желание. Неговото би било бутилка силен алкохол, та за сетен път да избяга от ужасното си минало и да потъне в безпаметно забвение.

Факлите вече бяха съвсем близо и на светлината им Уолфгар видя лицето на лорд Ферингал да наднича през решетките:

— Готов ли си да признаеш злодеянията си, мръсно псе? — извика младият благородник.

Уолфгар го изгледа продължително, но Ферингал не се уплаши:

— Много добре — продължи той. — Моят кочияш те разпозна, така че по закон трябва само да ти кажа престъплението, в което те обвиняваме, и наказанието, което смятам да ти наложа.

И този път отговор не последва.

— Заради обира на пътя ще се простиш с ръцете си. Една по една, бавно и мъчително. За другото, по-страшното ти престъпление… — Ферингал се поколеба и дори на мъждивата светлина, разпръсквана от факлите, Уолфгар видя болката, изписала се по лицето му.

— Милорд — обади се Темигаст иззад него.

— За другото, по-страшното ти престъпление — повтори Ферингал вече с нормален глас, — задето изнасили лейди Мералда, ще бъдеш кастриран пред очите на всички, а после — прикован насред селото в продължение на цял ден, та всеки, който мине покрай теб, да те заплюе. След това, долно псе, те чака кладата.

Уолфгар изненадано повдигна вежди при прочитането на последното му „престъпление“. Та нали единствено неговата намеса бе спасила девойката от онова, в което сега го обвиняваха! Искаше му се да изкрещи истината в лицето на лорд Ферингал, да изкърти вратата и да се нахвърли отгоре му. Искаше му се да вика и да троши, но вместо това остана на мястото си, приемайки безмълвно поредната неправда.

Но дали наистина беше неправда, запита се той. Дали пък не бе заслужил подобна съдба? И имаше ли изобщо някакво значение?

Това беше, осъзна Уолфгар с кристална яснота. Всичко това нямаше никакво значение. В смъртта най-сетне щеше да открие свободата, която жадуваше. Убиеше ли го, лорд Ферингал щеше да извърши услуга не само на себе си, но и на Уолфгар. Жената го бе обвинила несправедливо и той нямаше представа защо… но всъщност не се и интересуваше.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Ферингал.

— Имам ли право на последно желание?

Младият благородник почти подскочи при този абсурден въпрос.

— Няма да ти дам нищо! — кресна той. — Нищо, освен още една нощ, гладна и дълга, та да имаш време да помислиш за онова, което те чака утре!

— Милорд — за втори път се разнесе умиротворителният глас на Темигаст. — Стража, придружете лорд Ферингал до покоите му!

Ферингал се остави да бъде отведен от подземието, хвърляйки последен, изпълнен с омраза, поглед към Уолфгар.

Темигаст обаче остана и като взе една от факлите на останалите войници, даде им знак да си вървят. Дълго време не каза нищо, само се взираше изпитателно в лицето на варварина.

— Махай се, старче — каза Уолфгар най-после.

— Не отрече последното обвинение — рече Темигаст, — макар пред мен да твърдеше, че си невинен.

Уолфгар сви рамене, все така, без да среща погледа му:

— Защо да се повтарям? Вие вече сте ме осъдили.

— Не отрече изнасилването — повтори Темигаст и варваринът най-сетне го погледна.

— Нито пък ти се застъпи за мен.

Темигаст изглеждаше така, сякаш са го зашлевили.

— И не възнамерявам да го сторя!

— И ще оставиш един невинен човек да умре?

Икономът изсумтя.

— Невинен? — повтори той. — Ти си жалък крадец и нямам никакво намерение да сторя каквото и да било срещу лейди Мералда или лорд Ферингал заради теб.

Уолфгар се изсмя — каква нелепост!

— Но мога да ти предложа нещо друго — продължи Темигаст. — Не казвай нито дума против лейди Мералда и обещавам, че смъртта ти ще бъде бърза и милостива. Това е единственото, което мога да направя за теб.

Уолфгар спря да се смее и изпитателно се взря в него.

— В противен случай — предупреди го икономът, — можеш да бъдеш сигурен, че ще умреш бавно и мъчително, молейки ни да сложим край на нетърпимата агония!

— Агония? — глухо повтори варваринът. — Та ти дори не знаеш какво означава тази дума!

— Ще видим — изръмжа Темигаст и си тръгна, оставяйки Уолфгар сам в мрака… където Ерту го откри много скоро, както винаги успяваше.

* * *

Морик яздеше с цялата бързина, на която конят му беше способен, толкова дълго, колкото животното можеше да издържи. Пое по пътя, на който двамата с Уолфгар бяха срещнали каретата, и дори мина през мястото, където варваринът я беше прекатурил, заедно с кочияша на капрата и девойката вътре.

Пристигна в Окни в късния следобед, за всеобща изненада на неговите обитатели.

— Ще ми кажеш ли името на господаря на тези земи, добри ми господине? — обърна се той към едного от тях и му подхвърли лъскава жълтица.

— Лорд Ферингал Ок — начаса отвърна селянинът. — С младата си съпруга живеят в замъка Ок, ей там — и той посочи към брега.

— Задължен съм ти — поклони се Морик и като му подаде две-три сребърни монети, пришпори коня и пое към малкото мостче, отвеждащо в замъка Ок.

Когато стигна, намери портата отворена, а край нея стояха двама крайно отегчени стражи.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води — представи се Разбойника и дръпна юздите на жребеца си. — Ще бъдете ли така добри да уведомите лорд Ферингал за пристигането ми — идвам отдалеч, а ме чака още много път.

С тези думи Морик скочи от седлото и се зае да почиства пищните си одежди от прахта, като дори извади тънкия си меч от ножницата, за да го избърше и да направи няколко сложни движения с него, преди отново да го окачи на кръста си. Действията му имаха ефект — стражите несъмнено бяха впечатлени: единият хукна към замъка, а другият се приближи, за да се погрижи за коня на гостенина.

Само след няколко минути Морик-лорд Брандебург, вече стоеше пред лорд Ферингал в приемната зала на замъка Ок. С изящен поклон той се представи за пътник, изгубил другарите си в битка с група великани нейде в Гръбнака на света. В погледа на Ферингал прочете приятно вълнение и гордост от посещението на благородник от великолепния Град на бездънните води и разбра, че домакинът му несъмнено ще стори всичко по силите си, за да му угоди, поласкан от височайшата визита.

— Смятам, че поне двама-трима от другарите ми успяха да избягат — довърши разказа си Морик. — Същото обаче не може да се каже за долните създания, с които се бихме.

— Колко далеч оттук се случи това? — въпреки че изглеждаше така, сякаш мислите му са някъде другаде, Ферингал се разтревожи от историята на Морик.

— О, доста, скъпи ми лорде! — увери го Разбойника. — Няма за какво да се безпокоите — не ви заплашва никаква опасност. Пък и те до един са вече избити.

И като се огледа наоколо с усмивка на уста, добави:

— Жалко би било такива чудовища да се появят в толкова тихо и спокойно местенце като Окни.

Лорд Ферингал начаса захапа примамката:

— Съвсем не е толкова тихо и спокойно! — процеди той през зъби.

— Нима и тук дебне опасност? — учуди се Морик. — Може би пирати?

Придавайки си изненадан вид, той погледна към стария иконом, който стоеше зад стола на господаря си. Темигаст поклати глава и дребният крадец разбра, че това е знак да не разпитва повече. Само че той имаше други планове.

— Обирджии по пътищата — изръмжа Ферингал.

Разбойникът се накани да отвърне нещо, но думите заседнаха на гърлото му и той неволно затаи дъх при вида на младата жена, която се появи на прага.

— Съпругата ми — разсеяно я представи Ферингал. — Лейди Мералда Ок.

Морик се поклони ниско, взе ръката на Мералда в своята и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от лицето й. За негово огромно облекчение (и немалка гордост от умението му да се преобразява), тя не го позна.

— Вие сте щастливец — очаровано заяви Морик. — Имате прекрасна съпруга.

Ферингал най-сетне се усмихна, но после отново се намръщи.

— Съпругата ми беше в каретата, която разбойниците нападнаха!

Морик ахна:

— Нека ги открия, лорд Ферингал. Ще ги открия и ще ги убия на място. Или пък ще ви ги доведа живи, ако така предпочитате.

Ферингал махна с ръка:

— Вече залових онзи, когото исках — отвърна той. — А другият е погребан под огромна купчина скални отломки.

Морик неволно присви устни при този спомен.

— Подобаваща участ — съгласи се той.

— Още по-заслужено ще бъде наказанието, което съм намислил за пленения варварин — мрачно отвърна младият благородник. — Очаква го ужасна смърт. С очите си може да се убедите, ако решите да пренощувате в Окни.

— Но, разбира се! — възкликна Морик. — Какво сте подготвил за злодея?

— Първо — кастриране. Същинската екзекуция ще се състои след два дни.

Морик си придаде замислен вид.

— Варварин, казвате?

— Един огромен северняк — потвърди Ферингал.

— Силен, предполагам?

— По-силен не съм виждал през живота си! Трябваше да наема могъщ магьосник, за да го залови и въпреки това мръсното псе щеше да избяга, ако цяла дузина от моите войници не се бяха намесили и не бяха успели да го удържат с огромни усилия.

Морик замалко не се задави при споменаването на магьосника, но все пак запази самообладание.

— Смъртта несъмнено е най-добрият край за един разбойник — рече той. — Но дали не е възможно да получите удовлетворение по-друг начин?

Ферингал го изгледа с присвити очи и Морик поясни:

— Навярно бих могъл да го откупя. Пари не ми липсват, а един толкова силен мъж безспорно ще ми е от голяма полза, докато търся приятелите си.

— Невъзможно! — сряза го младият благородник.

— Но ако тукашните земи са му познати… — не искаше да отстъпи Разбойника.

— Чака го жестока смърт заради онова, което причини на съпругата ми!

— Да, да, разбирам. Злощастната случка несъмнено е разстроила прекрасната лейди Мералда.

— Злощастната случка я остави бременна! — изкрещя Ферингал и толкова силно сграбчи облегалките на стола си, че пръстите му побеляха.

— Милорд! — възкликна старият иконом, а Мералда ахна.

Морик бе искрено благодарен за тяхната изненада, тъй като тя прикри собственото му смайване.

Ферингал бързо се овладя и се облегна назад, смотолевяйки някакво извинение към Мералда.

— Моля да ми простите, лорд Брандебург — обърна се той към Морик. — Надявам се, че разбирате гнева ми.

— Ако искате, ще кастрирам долното псе вместо вас! — заяви Разбойника и извади меча си. — Уверявам ви, че доста ме бива в това.

Думите му като че ли поразсеяха промъкналото се в стаята напрежение. Ферингал дори се усмихна.

— И сами ще се справим с неприятната част от цялата тази работа — увери го той. — Но ще се радвам, ако останете за изпълнението на присъдата. Ще ни погостувате ли два дни?

— На вашите услуги, милорд — поклони се Морик.

Малко по-късно двама прислужници го придружиха до неголяма странноприемница досами мостчето. Това, че гостите на лорд Ферингал нощуваха извън замъка, не се понрави особено на Разбойника, тъй като така щеше да му е още по-трудно да се доближи до Уолфгар. Все пак успя да научи, че пленникът е хвърлен в подземието.

Трябваше да се добере до приятеля си на всяка цена и то колкото се може по-бързо, тъй като при тези лъжливи обвинения, лорд Ферингал без съмнение щеше да го убие възможно най-скоро и най-жестоко. Да се опита да спаси Уолфгар със сила изобщо не му минаваше през ума. Мнозина крадци биваха продавани в робство на минаващите търговци и точно това се бе надявал да постигне той — смяташе да предложи апетитна сумичка на Ферингал (при това — злато, излязло от кесията на самия лорд), но за изнасилваните, особено пък онези, които посягаха на благородни дами, имаше едно-единствено наказание — жестока смърт.

Застанал до прозореца на малката си стаичка, Морик се взря към замъка Ок и черното море, което се плискаше отвъд него. Щеше да се помъчи да се добере до Уолфгар, но силно се опасяваше, че ще му се наложи да се върне в Лускан сам.