Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (10)

Девета глава
На дъното

Надвесен над кристалното си кълбо, Робилард се почеса по брадичката, когато зърна Уолфгар и Морик да се задават по улицата, която водеше до „Кривата сабя“. Дюдермонт все още беше вътре, което никак не му се нравеше, не и при цялото оживление, което кипеше навън. С очите си бе видял малко по-рано как някакъв съмнителен тип излиза от кръчмата и дава шепа пари на едно момче, а той отлично знаеше за какви услуги обикновено се използват уличните хлапета. Не след дълго същият този тип, наистина необичаен субект, си бе тръгнал от кръчмата и бе потънал в сенките.

Уолфгар се появи заедно с един нисък, мургав мъж и Робилард изобщо не се изненада, когато хлапето отпреди малко надникна от съседната уличка, очевидно търсейки подходящия момент да се върне на „работното си място“.

На магьосника не му бе особено трудно да сглоби всички парченца от мозайката, с които разполагаше, а като добави и голяма доза напълно основателно съмнение, разбра каква бе истината. Без да губи и миг, той се обърна към вратата и направи простичко заклинание, за да отвори междупространствен портал. Междувременно повика Миканти, усилвайки гласа си с друга магия.

— Вземи двамина моряци и отидете да предупредите градската стража — нареди той, когато Миканти се появи. — Да вървят при „Кривата сабя“ колкото могат по-бързо.

После затвори портала и отново насочи вниманието си към образите в сърцето на кристалната топка. Този път я накара да му покаже вътрешността на кръчмата, където веднага откри Дюдермонт, облегнат на бара.

Минаха няколко минути, в които не се случи нищо. Робилард провери какво става отвън — Уолфгар и дребният му приятел се бяха спотаили в сенките и очевидно чакаха нещо.

Кристалната топка се върна обратно във вътрешността на заведението, но Дюдермонт вече се бе запътил към изхода.

— Побързай, Миканти — прошепна Робилард, макар и сам да разбираше, че колкото и да бе добра, градската стража никога няма да успее да стигне навреме.

Дошъл бе моментът да се намеси. Бързо си намисли план — един междупространствен портал щеше да го отведе до края на пристанището, а още един — пред „Кривата сабя“. Хвърли последен поглед към кристалната топка (тъкмо навреме, за да види как Дюдермонт излиза, а Уолфгар и приятелят му се насочват към него), после развали мисловната си връзка с топката и създаде първия портал.

* * *

Крийпс Шарки и Тий-а-никник клечаха върху покрива, скрити в сенките. В мига, в който Дюдермонт се показа на прага, татуираният пират долепи своето необичайно оръжие до устните си.

— Още не — спря го другарят му и наведе върха на оръжието надолу. — Нека се заговори с Уолфгар и Морик, та камъкът, дето им дадох, да успее да обезвреди всяка магическа защита. И нека всички наоколо да ги видят заедно, преди и докат’ мръсното псе пада мъртво.

И като облиза устни, добави с подла усмивка:

— Нека наказанието да остане за тях, а парата — за нас.

* * *

— Уолфгар! — поздрави го Дюдермонт, когато видя варваринът и приятелят му да излизат от сенките и да се насочват към него. — Моите хора ми казаха, че си идвал до „Морски дух“.

— Беше по погрешка — промърмори Уолфгар и Морик го сръга в ребрата.

— Нали каза, че си искаш чука обратно! — напомни му той шепнешком.

В действителност Морик си мислеше, че сега е най-подходящият момент да научи повечко за Дюдермонт, за защитата, с която бе обграден, и най-вече — за слабостите му. Хлапакът ги беше открил край пристанището, беше им дал торбата със странното съдържание и им беше казал, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Морик и този път се бе опитал да намекне на Уолфгар колко изгодна би могла да се окаже една такава среща, но набързо се бе отказал, виждайки страховитото изражение на приятеля си. Ако варваринът наистина нямаше никакво намерение да посегне на Дюдермонт, то Морик щеше да действа сам. Не че имаше нещо против Дюдермонт, ни най-малко, а и по принцип не беше убиец, ала печалбата, която можеше да извлече, беше прекалено голяма, за да я подмине ей така. Толкова по-зле за Уолфгар, каза си Морик. Той самият бе твърдо решен да заживее в охолства — щеше да се наслаждава на най-хубавите стаи, най-вкусната храна, най-изисканите питиета и най-красивите уличници.

Варваринът кимна и отиде при Дюдермонт, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

— Какво знаеш? — попита направо.

— Само това, че си бил на пристанището и си видял Уейлан Миканти — отвърна капитанът. — Предположих, че си искал да говориш с мен.

— Единственото, което искам от теб, е информация за Щитозъб — кисело отсече Уолфгар.

— За чука ти? — изненада се Дюдермонт и го изгледа заинтригувано, забелязал чак сега, че варваринът наистина е без оръжие.

— Момчето каза, че си знаел нещо — намеси се Морик.

— Момчето? — не го разбра капитанът.

— Момчето, което ми даде това — обясни Морик и вдигна торбата.

Дюдермонт посегна да я вземе, но спря, видял Робилард да се задава тичешком от близката уличка.

— Недей! — викна магьосникът.

Изведнъж Дюдермонт усети остро убождане по врата. Вдигна ръка, но още преди пръстите му да се сключат около котешкия нокът, го връхлетя непрогледен мрак и колената му омекнаха. Уолфгар се хвърли напред и го улови, преди да падне.

Робилард изкрещя и насочи магическата си пръчка към него. Струя лепкаво вещество изскочи от върха й, блъсна варварина в гърдите и го прикова до стената на „Кривата сабя“. Морик се обърна и побягна.

— Капитане! Капитане! — извика Робилард, като в същото време запрати нова струя от лепкавото вещество по дребния крадец.

Само че лусканецът беше прекалено бърз и прекалено пъргав и успя да се шмугне в една от близките улички. Не беше направил и няколко крачки обаче, когато от другия край се зададоха двамина стражи, с факли и лъскави мечове в ръце. Морик запази достатъчно самообладание, за да хвърли в някаква дупка торбата, която хлапето му беше дало, преди да се върне обратно. Улицата на полумесеца сякаш изригна, пълна със стражи и моряци на Дюдермонт, които като че ли изскачаха от всички възможни места.

Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.

Коленичил над капитана, който едва дишаше, Робилард ръмжеше от гняв и страх, но това не му попречи отново да впримчи Уолфгар в лепкавия плен на магическата слуз.

— Убиха го! — викна той на стражите. — Заловете плъха, който се измъкна!

* * *

— Ние се маха — рече Тий-а-никник в мига, в който краката на Дюдермонт се подкосиха.

— Удари го още веднъж — помоли го Крийпс, ала татуираният пират поклати глава.

— Един стига. Ние се маха.

Двамата не бяха направили и няколко крачки, когато Улицата на полумесеца загъмжа от стражари. Крийпс поведе другаря си към сянката на една капандура, където скриха оръжието и отровата, а после се промъкнаха до капандурата насреща й и се спотаиха, опрели гръб до стената. Крийпс извади една бутилка и двамата се заеха да я пресушат, преструвайки се на двойка обикновени, изпаднали в блажено неведение пияници.

След няколко минути трима стражи се показаха над ръба на покрива и се насочиха към тях. Няколко рутинни въпроса и долетелият отдолу вик, че единият от убийците е заловен, а другият се опитва да избяга, бяха достатъчни, за да накарат войниците да си тръгнат, изпълнени с отвращение към „пияниците“.

* * *

Морик се хвърляше ту насам, ту натам, ала примката около него бързо се затягаше. В един момент откри закътано местенце, потънало в мрак, и се шмугна вътре с намерението да изчака всичко да утихне, ала неочаквано установи, че тялото му е обхванато от ярко сияние.

— Магьосници! — промърмори той. — Ненавиждам магьосници.

И отново хукна да бяга. Опита да се изкатери по една сграда, но преследвачите му го уловиха за краката, смъкнаха го на земята и започнаха да го налагат кой където свари, докато той не притихна съвсем.

— Нищо не съм сторил! — опита се да обясни, плюейки кръв при всяка дума.

— Млъквай! — сопна се един от стражарите, докато го изправяха на крака, и заби дръжката на меча си в стомаха му.

Превит от болка, Морик бе довлечен до мястото, където Робилард трескаво се мъчеше да спаси Дюдермонт.

— Намерете ми лечител! — извика магьосникът и двамина от екипажа на „Морски дух“, както и един войник, се отдалечиха тичешком. — Каква е отровата? — обърна се той към Морик.

Разбойникът сви рамене, сякаш не разбира.

— Торбата — настояваше Робилард. — В ръцете ти имаше торба.

— Не съм — започна Морик, ала не можа да довърши, понеже един от стражите го удари в корема.

— Върнете се по стъпките му — нареди магьосникът. — Видях го да държи малка торбичка. Намерете я на всяка цена.

— Ами той? — попита един от войниците и кимна по посока на безформената купчина, под която беше затрупан Уолфгар. — Така ще се задуши.

— Очистете лицето му — изсъска Робилард. — Не заслужава толкова лека смърт.

— Капитане! — ахна появилият се току-що Уейлан Миканти при вида на Дюдермонт и коленичи край него.

Робилард сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, като едновременно с това хвърли изпълнен с ненавист поглед на Морик.

— Невинен съм! — заяви дребният лусканец, ала преди да бе довършил, един войник се зададе от съседната уличка, понесъл малката торба в ръце.

Робилард я отвори и още щом извади камъка отвътре, разбра с какво си има работа. Все пак, добре помнеше смутното време и знаеше всичко за местата, където никоя магия не действаше, както и за това, че камъни, взети от подобно място, нерядко бяха в състояние да обезсилят всяка магия край себе си. Ако предположението му беше вярно, това несъмнено би обяснило как Уолфгар и Морик бяха успели да обезвредят защитата, с която той се бе погрижил да обгради капитана.

След това извади котешкия нокът и като го показа на всички, вдигна абсолютно същия предмет, който малко по-рано бе извадил от врата на Дюдермонт.

— Нима? — сухо попита той и повдигна вежди.

— Как мразя магьосниците — промърмори Морик под носа си.

В този миг се разнесе задавен звук и вниманието на всички се насочи към Уолфгар, който кашляше мъчително, прочиствайки дробовете си от лепкавото вещество. Щом успя да си поеме дъх, изрева гръмовито и така яростно се задърпа, че кръчмата се разтресе из основи.

Робилард забеляза, че Арумн Гардпек е излязъл, заедно с още неколцина мъже, и сега гледа случващото се пред заведението му, без да може да повярва на очите си. Ханджията пристъпи към Уолфгар и мрачно поклати глава:

— Какво направи?

— Нищо хубаво, както обикновено — подхвърли Йоси Локвата.

Робилард се приближи.

— Познаваш ли го? — попита той и кимна по посока на Уолфгар.

— Работи за мен, откакто се появи в града миналата пролет — отвърна Арумн. — Поне докато…

Той не довърши и отново погледна към исполина и поклати глава.

— Докато? — настоя Робилард.

— Докато не разбрахме, че има зъб на целия свят — побърза да се обади Йоси, повече от щастлив да окаля Уолфгар още повече.

— Ще бъдете повикани да дадете показания — рече магьосникът. — И двамата.

Арумн кимна примирено, ала дребното човече до него грейна от нетърпение. Може би прекалено голямо нетърпение, каза си Робилард, но пък не можеше да отрече, че дълбоко в себе си му е благодарен.

Малко по-късно се появиха цяла група жреци, запъхтени от бързане, което красноречиво говореше на каква почит се радва капитан Дюдермонт по тези места. Само за няколко минути той бе сложен на носилка и отнесен нанякъде.

От покрива на една близка сграда, Крийпс Шарки се ухили до уши и подаде празната бутилка на Тий-а-никник.

* * *

Лусканската тъмница представляваше плетеница от криволичещи, кални пещери с груби каменни стени, издълбани под пристанището. Непрестанно подклаждани огньове поддържаха цялото място непоносимо горещо и обгърнато от кълба пара, а когато топлият въздух се сблъскаше със студените води на Саблено море, влагата се кондензираше и образуваше валма гъста, непрогледна мъгла. Имаше малко килии, запазени предимно за политически престъпници, които представляваха заплаха за някой от управляващите родове или по-заможните търговци — хора, чиято смърт би ги превърнала в мъченици и само би навредила на противниците им. По-голямата част от затворниците обаче не се задържаха достатъчно дълго, за да им трябват килии — зловещият и страховито резултатен Карнавал на затворниците се грижеше за това.

„Килията“ на всички останали всъщност бяха веригите, закачени по стените толкова високо, че само пръстите на окования едва-едва да докосват пода. Мъчението на увисналите на ръцете си нещастници се усилваше допълнително от безчувствените тъмничари (огромни, отблъскващи създания, обикновено получовекоядци), които непрекъснато кръстосваха пещерите, стиснали нагорещени метални пръчки в ръце.

— Всичко това е едно огромно недоразумение — опита се да обясни Морик, когато поредният тъмничар се насочи към него и Уолфгар.

Тромавото създание се разтресе от нисък, гърлен смях, който звучеше така, сякаш два камъка стържеха един в друг, и небрежно замахна към корема на Морик с нажежения край на пръчката си. Пъргавият крадец се изви на една страна, но въпреки това не можа да избегне напълно изгарящия допир. Свирепият тъмничар пристъпи към Уолфгар, като продължаваше да се смее жестоко.

— А ти що ще речеш? — изгрухтя в лицето на варварина, така че той усети горещия му, зловонен дъх. — Същото, а? Никогаж не си вършил нещо, дето да заслужава да те хвърлят в затвора, нали?

Вперил празен поглед пред себе си, Уолфгар с нищо не показа да го е чул и само едва-едва трепна, когато злото същество го сръга в ребрата, а после долепи нагорещения край на пръчката си до ръката му и опърли голата му кожа.

— Бива си те — одобрително заяви чудовището и отново се изхили. — Толкоз по-весело значи.

След което бавно доближи нажеженото желязо до окото на варварина.

— О, и ти ще завиеш, хич не се и съмнявай! — злостно изсъска тъмничарят.

— Ама ние още не сме осъдени! — възропта Морик.

— Да не си мислиш, че туй има някакво значение? — отвърна полувеликанът и се обърна към него, а грозната усмивка стигна чак до ушите му. — Вий всички сте виновни — не зарад’ някаква си справедливост, а за да се позабавляваме ние.

Уолфгар беше поразен. Точно това представляваше правосъдието. Той погледна злото създание с внезапно пробуден интерес, сякаш едва сега го виждаше. В думите му имаше простичка мъдрост, вярно, не мъдростта на благородните и достойните, но все пак мъдрост, родена от дългогодишни наблюдения. От устата на глупци, с горчивина си помисли варваринът.

Нагорещената пръчка вече бе съвсем близо, ала в очите на Уолфгар нямаше страх, само ужасяващо спокойствие и ледена мощ, родени от твърдата увереност, че и най-страшното, което злото същество, пък и който и да било смъртен, можеха да му сторят, е нищо в сравнение с мъченията, които беше понесъл в лапите на Ерту и безмилостните му слуги.

Тъмничарят очевидно го разбра, защото не само спря, но дори отдръпна пръчката, за да може по-добре да види лицето на жертвата си.

— Мислиш си, че ще издържиш, а? — попита жестокото същество. — Мислиш си, че ще запазиш туй каменно изражение и когат’ те ръгна в окото, а?

И то отново вдигна горещата пръчка.

Уолфгар нададе първичен, животински вопъл, изплъзнал се като че ли дълбоко от изтерзаното му същество и удавил напиращия в гърдите на Морик протест. Вопъл, събрал в себе си всичкото страдание, което беше понесъл в преизподнята на Бездната.

Той изду гърди, събра цялата си сила и изви едното си рамо напред с такава ярост и бързина, че скобата, за която беше закачена веригата му, изскочи от стената и запрати слисания тъмничар далеч назад.

— Ще си платиш за туй! — кресна полувеликанът и се нахвърли отгоре му, вдигнал дебелата си тояга.

Уолфгар беше готов. Извит на една страна, така че да застане почти с лице към стената, той рязко замахна със свободната си ръка, при което веригата, скобата и каменният къс, който се бе откъртил от стената заедно с нея, изсвистяха във въздуха и избиха нажежената пръчка от пръстите на чудовището. То политна назад за втори път и Уолфгар отново се обърна с гръб към стената, като в същото време вдигна крака и стъпи здраво от двете страни на здравата скоба.

— Срути проклетото място! — възторжено се провикна Морик.

Тъмничарят се завъртя на пети и хукна да бяга.

От гърдите на Уолфгар се откъсна нов стон и той напрегна всеки мускул и всяка жила от желязното си тяло до краен предел. Тази скоба беше по-здрава от предишната, скалата, в която бе забита, беше по-твърда, ала мощта на младия мъж бе толкова страховита, че една от халките на веригата започна да се разхлабва.

— Давай! — окуражаваше го Морик.

Уолфгар натисна още по-яростно и най-сетне успя. Повлечен от собствения си устрем, той политна назад и се преметна през глава. Озова се на земята, без изобщо да се нарани, ала тогава го връхлетя нечовешка болка, страдание, по-жестоко от всичко, което злият тъмничар би могъл да му причини. В мислите си той вече не се намираше в лусканския зандан. Беше се върнал обратно в Бездната и макар оковите, които го стягаха допреди миг, да бяха скършени, той знаеше, че спасение няма, че е напълно беззащитен срещу своите нечувано силни мъчители. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер! Колко пъти го бе оставял да повярва, че е свободен, само за да го плени отново и да го хвърли насред вонята и тинята! Колко пъти го бе пребивал почти до смърт, а после го бе изцерявал с едничката цел да може отново да го пребие!

— Уолфгар! — настойчиво го викаше Морик, като в същото време дърпаше собствените си окови, разбира се, без никакъв резултат. — Уолфгар!

Ала варваринът не го чуваше, дори не го виждаше, заслепен от задушаващата мъгла на страшните си спомени. Свит на кълбо, треперещ от главата до петите като пеленаче — така го откри тъмничарят, когато след известно време се върна заедно с още дузина свои другари.

Не след дълго Уолфгар отново висеше на стената, този път прикован с букаи, предназначени за великан — дебели, яки вериги, които бяха закачени толкова нависоко, че краката му висяха на повече от метър над земята, а ръцете му бяха опънати настрани до краен предел. Като допълнителна предпазна мярка, пазачите му наредиха заострени колове зад него, та вместо да се освободи, единственото, което би постигнал, ако се дърпаше достатъчно силно, би било да се наниже на тях. Освен това го преместиха на друго място, далеч от Морик, и той остана сам, съвсем сам със спомените си от Бездната, без ъгълче, в което да се скрие и без бутилка, на чието дъно да потърси забрава.

* * *

— Би трябвало да подейства — промърмори старицата. — Туй са правилните билки за такваз отрова.

Трима жреци крачеха напред-назад из стаята единият мълвеше някакви заклинания под носа си, другият обикаляше около капитан Дюдермонт и току опираше ухо о гърдите му, за да провери дали диша, а третият нервно прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса.

— Само че не действа — възрази Робилард и се обърна за помощ към жреците.

— Не разбирам — рече Камербун, най-високопоставеният измежду тримата. — Не се поддава нито на заклинанията ни, нито на мощната билкова противоотрова.

— Пък нали уж знаем каква е отровата, значи би трябвало да действа — обади се старицата.

— Ако изобщо е истинската отрова — отбеляза Робилард.

— Нали лично я взе от онзи дребосък Морик — напомни му Камербун.

— Това не означава непременно, че… — не довърши магьосникът, но за останалите не беше никак трудно да се досетят какво има предвид. — Е, какво ще правим?

— Нищо не мога да обещая — побърза да заяви старицата и драматично вдигна ръце. — Кат’ не знам каква е отровата, билките ми може и да не подействат толкоз добре.

И като отиде в другия край на стаята, където върху една малка масичка беше подредила нещата си, тя започна да се рови из различните стъкленици, бурканчета и шишенца. Робилард се обърна към Камербун и по лицето на свещеника се изписа отчаяние. Тримата жреци вече цял ден се суетяха около капитана, редейки заклинания, с които да неутрализират отровата, течаща във вените му, но бяха успели единствено да забавят действието й и малко да пооблекчат състоянието му. Ала, макар че треската му беше понамаляла, а дишането му беше станало по-леко, капитанът така и не бе отворил очи от мига на нападението. Не след дълго ефектът от действията им беше отслабнал — дишането на Дюдермонт отново стана мъчително и насечено, а от венците и от очите му потече кръв. Робилард не беше лечител, но през живота си бе видял достатъчно хора да умират, за да разбере, че ако в най-скоро време не сторят нещо, с капитана на „Морски дух“, така обичан от всички, беше свършено.

— Лоша отрова — отбеляза Камербун.

— Някаква билка, това е сигурно — отвърна Робилард. — Не е нито лоша, нито добра. Просто е това, което е.

Камербун поклати глава.

— Тук има намесена и магия, добри ми Робилард — заяви той. — Нашите заклинания биха се справили с всяка естествена отрова. Не, не, имаме си работа с внимателно забъркана отвара, приготвена от някой с много опит и с помощта на черна магия.

— Какво да правим тогава?

— Можем да продължим да редим заклинания, за да облекчим състоянието му, колкото можем, с надеждата, че тялото му само ще се пребори с отровата. И да имаме вяра, че старата Гретхен ще открие правилните билки.

— Къде-къде по-лесно щеше да ми е, ако имах поне една капка от отровата — обади се старицата от другия край на стаята.

— И най-вече, можем да се молим — довърши Камербун.

Тези думи накараха Робилард да се намръщи. Той самият беше човек на логиката и ясно определените правила и никога не се уповаваше на нещо толкова несигурно като молитвите.

— Ще отида при Морик и ще го накарам да ми каже повече за отровата — изръмжа той решително.

— Морик несъмнено вече е бил измъчван — увери го Камербун. — Съмнявам се, че знае каквото и да било. Безспорно е използвал нещо, което е купил на улицата.

— Измъчван? — скептично повтори магьосникът. — Клечки под ноктите? Разпъване на колело? Нима това са мъчения? Това са просто жестоки игри. Изкуството на мъченията става къде-къде по-изтънчено, когато се добави и мъничко магия.

И той се насочи към вратата. Камербун обаче го хвана за ръката:

— Морик не знае нищо — настоя той, посрещайки яростния поглед на магьосника, без да трепне. — Остани с нас. Остани със своя капитан. Той може и да не преживее нощта и ако дойде в съзнание, преди да издъхне, ще му бъде малко по-леко, ако види край себе си приятел.

Робилард не беше в състояние да възрази на тези думи и като въздъхна дълбоко, придърпа един стол и седна край Дюдермонт.

Малко по-късно на вратата се почука и в стаята влезе войник, изпратен от градското съдилище да провери какво става.

— Предай на Йерем Бол и на стария Джаркхелд, че Уолфгар и Морик най-вероятно ще бъдат обвинени в убийство — тихичко рече Камербун.

Робилард го чу и сърцето му се сви. За Уолфгар и Морик нямаше особено значение за какво ще ги съдят. Независимо дали щяха да бъдат обвинени в убийство или в опит за убийство, чакаше ги смърт, макар че в първия случай екзекуцията щеше да се проточи много по-дълго, за радост на всички, дошли да се позабавляват на Карнавала на затворниците.

За Робилард обаче, всичко това нямаше значение, не и ако скъпият му капитан издъхнеше. Потънал в мисли, той улови главата си с ръце и отново се запита дали не трябва да отиде в тъмницата и ако трябва да приложи всичките си магии върху Морик, само и само да го накара да разкрие каква отрова е използвал.

Ала Камербун беше прав. Градски крадец като Морик Разбойника просто нямаше как сам да е забъркал отровата. Не, той просто я беше купил отнякъде, без да знае какво има в нея.

Изведнъж Робилард вдигна глава, а измъченото му лице се озари от споходилото го откритие. Беше си спомнил двамата мъже, които бе видял в „Кривата сабя“ преди пристигането на Морик и Уолфгар; двамината, които бяха говорили със същото онова момче, което след това бе изтичало да намери варварина и неговия приятел; мърлявият моряк и екзотичния му спътник, татуиран от глава до пети. Беше си спомнил и „Скачащата лейди“, която бързо се отдалечаваше от Лускан. Дали пък Уолфгар и Морик не бяха разменили великолепния Щитозъб за отрова, с която да погубят капитан Дюдермонт?

Магьосникът скочи на крака. Не беше съвсем сигурен откъде да започне, но бе сигурен, че е напипал вярна следа. Все някой, било двамата мъже от кръчмата, било хлапето, на което бяха платили, за да доведе Уолфгар и Морик, било някой на борда на „Скачащата лейди“, трябва да знаеше повече за отровата.

С един последен поглед към горкия си, умиращ капитан, Робилард изхвърча от стаята, твърдо решен да открие отговорите, които търсеше.