Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (14)

Тринадесета глава
Карнавалът на затворниците

Беше час, изпълнен с жестоки удари и грозни обиди, час, в който възторжената тълпа ги замеряше с развалена храна и плюеше в лицата им.

Беше час, който Уолфгар изобщо не усети. Толкова далеч бе той от лусканския Карнавал на затворниците, толкова навътре в себе си се бе затворил, за да издържи нечовешките мъчения на Ерту, че сега дори не виждаше лицата на хората край себе си, нито чуваше как помощникът на магистрата подклажда страстите на тълпата и ги подготвя за появата на самия Джаркхелд. Варваринът, както и останалите трима пленници, бяха привързани здраво към един стълб с ръце зад гърба. Масивни тежести бяха прикачени към глезените и врата му, толкова солидни, че дори могъщият исполин не можеше да държи главата си изправена.

Беше разпознал тълпата с кристална яснота — насъбралото се простолюдие, зажадняло за кръв и мъчения, полувеликаните, които поддържаха „реда“, както и злощастните затворници. Видял бе какво точно представляват, а после съзнанието му ги бе превърнало в нещо друго, нещо пъклено и страховито — уродливите, злобно ухилени лица на слугите на Ерту, от чиято разлигавена паст се процеждаше разяждаща слюнка, докато зъбите им се впиваха в плътта му, а зловонният им дъх го задушаваше. Вечните мъгли на Бездната пак изпълниха дробовете му, серните изпарения изгориха ноздрите и гърлото му — поредната брънка във веригата на мъченията му. По цялото му тяло пъплеха отвратителни стоножки и гигантски паяци, влизаха под кожата и дълбаеха месата му. Винаги на крачка от смъртта. Винаги копнеещ за нея.

Мъченията нямаха край, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и постепенно Уолфгар бе успял да открие спасение в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Затворен в него, той ставаше напълно безчувствен към онова, което го заобикаляше. Сега, на карнавала, Уолфгар отново се оттегли в това кътче.

Един по един затворниците биваха отвързвани от коловете и принуждавани да обикалят платформата. Понякога ги караха да минават толкова близо до зяпачите, че те можеха да ги ударят, друг път ги отвеждаха до някой от многобройните уреди за мъчения — дебели метални пръчки, с които да бъдат бити; сложна макара, с чиято помощ биваха вдигани във въздуха, висейки единствено на здравия прът, закрепен зад извитите на гърба им ръце; окови за глезените, на които мъчителите увесваха своите жертви надолу с главата и ги потапяха във ведра, пълни с мръсна вода или, както в случая със злощастния Крийпс Шарки — с урина. Крийпс крещеше неистово по време на цялото отвратително зрелище, докато Тий-а-никник и Уолфгар понасяха стоически и най-нечовешките изтезания, родени от жестокия мозък на Джаркхелд и неговия помощник, без да издадат нито звук, с изключение на неизбежната въздишка, откъснала се от гърдите им, когато някое особено брутално мъчение ги оставеше без дъх. Морик посрещаше всичко сравнително спокойно, като час по час заявяваше, че е невинен и подхвърляше остроумни забележки на палачите си, което само още повече ги ожесточаваше.

Появата на магистрат Джаркхелд бе посрещната с възторжени възгласи от страна на множеството. Облечен в дебела, черна тога, с шапка на главата и сребърен контейнер за пергаменти в ръка, той бавно пристъпи до средата на платформата и изгледа затворниците един по един, бавно и продължително.

После направи крачка към тълпата и с драматичен замах вдигна сребърната кутийка, която съдържаше присъдата на четиримата пленници. От гърлата на всички се откъсна тържествуващ рев. С бавни, премерени движения, които допълнително нажежиха страстите на зяпачите, Джаркхелд махна капачето, извади четири свитъка, разгъна ги един по един и прочете имената на всеки от затворниците на висок глас.

Колко много приличаше магистратът на Ерту в този момент, церемониалмайстор на цялото отвратително зрелище, онзи, който издаваше заповедите и измисляше мъченията! Дори гласът му звучеше като гласа на демона — гърлен, режещ, нечовешки.

— Ще ви разкажа една история — започна Джаркхелд. — История за подла измяна и предадено приятелство, за гнусна алчност и грозен опит за убийство. Този мъж — тук магистратът посочи Крийпс Шарки, — този мъж ми я разказа до последната подробност и тя се оказа толкова чудовищна, че оттогава сънят ме напусна.

И той повтори всяка дума, изречена от Шарки. Идеята била на Морик, излъгал бе долният пират. Морик и Уолфгар били подлъгали Дюдермонт на онова открито място, за да може Тий-а-никник да го прониже с отровната си стреличка. Морик трябвало да стори същото, само че с друга отрова, за да не могат свещениците да спасят доблестния капитан, но градската стража пристигнала твърде бързо и той не успял да изпълни пъкления си план. През цялото време Крийпс Шарки се мъчел да откаже съзаклятниците от черния им план, ала не посмял да каже нищо на никого от страх пред Уолфгар — варваринът го бил заплашил, че ще му откъсне главата и ще я изхвърли в океана, дори да се наложи да я рита през всички лускански улици.

Голяма част от зяпачите в един или друг момент бяха станали жертва на бруталния начин, по който Уолфгар въдворяваше ред в „Кривата сабя“, и сега никак не им бе трудно да повярват на тази част от историята.

— И четиримата сте обвинени в съзаклятие, целящо подлото убийство на почитаемия капитан Дюдермонт, гост, радващ се на най-голямо уважение в нашия град — заяви Джаркхелд, когато свърши с разказа си.

При тези думи се надигна същински ураган от викове и обиди. Джаркхелд ги остави да утихнат и продължи:

— Обвинени сте също така в нанасянето на сериозна телесна повреда на същия. Законът и правдата ни повеляват да ви дадем възможност да отговорите на тези обвинения.

И той пристъпи към Крийпс Шарки:

— Правилно ли предадох разказа ти?

— Напълно, ваша милост, напълно — угоднически отвърна пиратът. — Те бяха, те го направиха!

Мнозина от зяпачите не можаха да сдържат изпълнените със съмнение възгласи, други се изсмяха подигравателно — толкова жалко и неубедително прозвучаха думите му.

— Крийпс Шарки — невъзмутимо продължи Джаркхелд. — Признаваш ли вината си по първото обвинение?

— Невинен съм! — заяви пиратът, убеден, че след сътрудничеството му най-лошото от карнавала ще му се размине.

Твърдението му бе удавено в буря от викове и хули.

— Признаваш ли вината си по второто обвинение?

— Невинен съм! — решително отвърна Шарки и отправи широка, беззъба усмивка на съдията.

— Виновен! — провикна се една старица. — Виновен е и заслужава да умре от най-страшна смърт, задето се мъчи да натопи останалите!

Мнозина от зяпачите надигнаха гласове в подкрепа на старицата, ала Крийпс Шарки продължи да се хили самоуверено. Джаркхелд пристъпи към тълпата и вдигна ръце, за да ги накара да замълчат. Когато всички утихнаха, той заговори:

— Разказът на Крийпс Шарки ми помогна да докажа вината на другите трима и затова му обещахме да бъдем снизходителни.

При тези думи множеството зашумя недоволно, разнесоха се неодобрителни възгласи и освирквания.

— Заради честността му и заради уверенията му, неоспорени от неговите съучастници, че не е бил пряко замесен в покушението.

— Аз ще ги оспоря! — извика Морик и тълпата ревна.

Джаркхелд кимна и един от палачите стовари тежката си сопа в стомаха на Разбойника.

Последваха нови освирквания, ала Джаркхелд вдигна ръка за втори път и въдвори тишина. Усмивката на Крийпс Шарки стана още по-широка.

— Обещахме му да бъдем снизходителни — повтори магистратът и махна, сякаш искаше да каже, че нищо не може да се направи. — Ето защо смъртта му ще бъде бърза и милостива.

Усмивката на Шарки се стопи като да го бяха попарили с вряла вода, а неодобрителните викове отстъпиха място на същински ураган от възторжени възгласи.

Колената на пирата омекнаха и той едва не падна, ала тъмничарите го уловиха от двете страни и без да обръщат внимание на отчаяните му протести, го отведоха до един дървен блок и го накараха да коленичи.

— Невинен съм! — крещеше Шарки, но възражението приседна на гърлото му, когато един от пазачите блъсна главата му върху дръвника.

Едър палач с огромна секира в ръце пристъпи напред.

— Ударът няма да е чист, ако мърдаш — предупреди друг от тъмничарите.

Крийпс Шарки вдигна глава:

— Но вие обещахте!

Пазачите отново го блъснаха.

— Стига си се гърчил! — сопна се един от тях.

Ужасен до краен предел, пиратът се откопчи и се затъркаля по платформата, ритайки във всички посоки. Възцари се суматоха, неколцина тъмничари се хвърлиха отгоре му. Зяпачите се запревиваха от смях, разнесоха се възгласи „Обесете го!“, „Разкъсайте го на парчета!“ и други още по-ужасни предложения.

* * *

— Прекрасно зрелище — подигравателно подхвърли капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха сред екзалтираното множество заедно с още неколцина от екипажа на „Морски дух“.

— Справедливост — отсече магьосникът.

— Чудя се — замислено рече капитанът, — дали е справедливост, или извратено забавление? Границата между двете е тънка, приятелю, и се боя, че лусканските власти отдавна са я прекрачили.

— Ти настояваше да дойдем тук — напомни му Робилард.

— Мое задължение е да присъствам като свидетел.

— Имах предвид в Лускан — поясни магьосникът. — Ти настоя да дойдем в Лускан. Аз предпочитах Града на бездънните води.

Дюдермонт го изгледа строго, ала в действителност нямаше какво да отговори.

— Стига си се съпротивлявал! — кресна един от пазачите на Крийпс, ала това само го накара да се задърпа още по-яростно, раздавайки ритници, където свари, като в същото време не спираше да хленчи отчаяно.

За известно време успяваше да се изплъзва на тъмничарите, за огромна радост на тълпата, която искрено се забавляваше, после внезапно срещна погледа на Джаркхелд. Толкова ледено го наблюдаваха тези очи, че той неволно замръзна.

— Изкормете го и го разкъсайте между четири коня — бавно и отчетливо нареди магистратът.

От гърлото на множеството се изтръгна същински взрив от ликуващи възгласи.

Крийпс бе виждал тази най-жестока от всички екзекуции едва два пъти през целия си живот, ала и това бе предостатъчно, за да го накара да затрепери като лист и буквално да се подмокри пред очите на многолюдната тълпа.

— Ти обеща! — едва чуто прошепна той, с мъка поемайки си дъх.

Въпреки това Джаркхелд го чу и отиде при него.

— Обещах ти да бъда снизходителен — също така тихо отвърна съдията. — И ще удържа на думата си, но само ако не се съпротивляваш. Ти решаваш.

Онези, които успяха да доловят думите на магистрата, простенаха недоволно, той обаче не им обърна никакво внимание.

— Съвсем наблизо имам четири коня — предупреди Джаркхелд.

Крийпс избухна в сълзи.

— Отведете го!

Тъмничарите се приближиха, ала този път пиратът и не помисли да се съпротивлява, когато го повлякоха обратно към дръвника, събориха го на колене и блъснаха главата му върху дървото.

— Ти обеща! — едва-едва проплака Шарки, ала жестокият магистрат само се усмихна и кимна.

Не на него, а на палача.

Огромната секира изсвистя, множеството ахна като един, после избухна залп от екзалтирани викове. Главата на Крийпс Шарки се търкулна на ешафода, завъртя се и спря, обърната към безглавото тяло на дръвника. Мълвата твърдеше, че с един мълниеносен, съвършено премерен удар, животът можел да се задържи достатъчно дълго, та злощастникът, паднал под брадвата на палача, да види собственото си обезглавено тяло, което придавало на чертите му израз на безпределен, всепоглъщащ ужас.

Не и този път обаче — и в смъртта лицето на Крийпс Шарки бе запазило нещастното изражение, което бе носило и приживе.

* * *

— Прекрасно! — саркастично промърмори Морик от другия край на ешафода. — Макар че това е за предпочитане пред онова, което очаква нас тримата.

Нито Уолфгар, нито Тий-а-никник, които бяха вързани от двете му страни, отвърнаха нещо.

— Просто прекрасно — повтори обреченият крадец.

Не за първи път му се случваше да изпада в крайно опасни ситуации, ала никога досега не се бе чувствал напълно безпомощен, без абсолютно никакви изгледи за спасение. Хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед на Тий-а-никник, после се обърна към Уолфгар. Варваринът изглеждаше толкова безучастен, така откъснат от кипежа край себе си, че Морик неволно му завидя.

До ушите му достигна брътвежът на Джаркхелд, който продължаваше да подклажда страстите на кръвожадната тълпа. Тъкмо в този момент магистратът се извиняваше за доста скучната екзекуция на Крийпс Шарки, обяснявайки необходимостта от време на време да показва подобна милост. В противен случай защо изобщо някой би си признавал?

Морик престана да го слуша и се опита да се пренесе някъде другаде, където бе щастлив и в безопасност. Замисли се за Уолфгар и за това как напук на всяка логика между тях се бе зародило истинско приятелство. Някога двамата бяха съперници — славата на варварина бързо растеше, особено след впечатляващия начин, по който се бе разправил с Дървотрошача, страшилището на Улицата на полумесеца. След неговата смърт Морик бе останал единственият в онази част на града, който все още имаше репутация за защитаване. Беше му минала мисълта да премахне Уолфгар, ала убийството не беше сред любимите му похвати.

И тогава се бе случило нещо невероятно. Един елф на мрака — истински елф на мрака! — го бе посетил в стаята, която наемаше по онова време. Просто бе влязъл, без никакво предупреждение, и му бе наредил да държи варварина под око, без обаче да го докосва. Освен това му бе платил, и то пребогато. Разбира се, Морик бе предпочел кесията с пари пред елфическите остриета и бе започнал да следи Уолфгар още по-отблизо. Двамата дори бяха станали другари по чашка и прекарваха заедно всяка нощ, като често оставаха чак до зори, седнали един до друг на пристанището, с бутилка в ръце.

Мрачният елф не се появи втори път. Но ако го бе сторил, идвайки с нареждане Уолфгар да бъде елиминиран, Морик най-вероятно нямаше да се подчини. Всъщност, ако елфите на мрака се върнеха с намерението да погубят варварина, Разбойника щеше да се бие редом с него.

Е, може би не чак да се бие, трезво си каза той, но поне щеше да го предупреди, преди да побегне колкото се може по-надалеч.

Ала сега нямаше къде да избяга. За миг Разбойникът се запита дали елфите все пак няма да се появят и да спасят човека, към когото бяха демонстрирали такъв интерес. Дали пък легион елфи на мрака нямаше да връхлетят върху Карнавала на затворниците, размахали смъртоносни остриета, поваляйки жадните за кръв зрители, докато си проправят път към ешафода?

Сладките мечти бързо се разпръснаха. Не, мрачните нямаше да дойдат за Уолфгар, не и този път, сигурен бе Морик.

— Наистина съжалявам, приятелю — извинително прошепна той, тъй като дълбоко в себе си чувстваше, че случващото се до голяма степен е по негова вина.

Уолфгар не отговори и Морик разбра, че исполинът не го бе чул, че изобщо не е там, а отдавна се е оттеглил дълбоко в себе си.

Може би това бе единственият правилен избор в този случай. Докато гледаше ликуващата пасмина в краката си и слушаше високопарното бръщолевене на Джаркхелд, докато с отвращение наблюдаваше как тъмничарите извличат обезглавеното тяло на Крийпс Шарки от платформата, на Морик му се прииска и той да можеше да се откъсне от всичко наоколо.

* * *

В това време Джаркхелд отново разказваше историята на Крийпс Шарки за пъкления заговор на другите трима и намерението им да убият такъв достоен човек като капитан Дюдермонт. Когато свърши, той отиде до Уолфгар, измери го от глава до пети с отвратен поглед, поклати глава и подканящо се обърна към множеството.

Разнесе се взрив от грозни хули и проклятия.

— Ти си най-лошият от всички! — кресна Джаркхелд в лицето му. — Бил е твой приятел, а ти си го предал!

— Хвърлете го под кила на „Морски дух“! — изкрещя някой.

— Разкъсайте го на парчета и го хвърлете за храна на рибите в морето.

Джаркхелд отново се обърна към тълпата и вдигна ръка. След един дълъг миг зяпачите се подчиниха и млъкнаха.

— Него — заяви магистратът, — възнамерявам да оставим последен.

Думите му предизвикаха нова вълна от неистови крясъци.

— Какъв ден ни предстои само! — В този момент Джаркхелд повече отвсякога приличаше не на съдия, а на евтин циркаджия, изнасящ представление. — Остават ни още трима и всички до един отказват да признаят вината си!

— Справедливост! — презрително изсумтя Морик под носа си.

Уолфгар гледаше право напред, без да мига и с все същото безстрастно изражение. Единствено страхът да не утежни допълнително положението на Морик го възпираше да не се изсмее в грозното, сбръчкано лице на Джаркхелд. Нима магистратът наистина вярваше, че е способен да измисли нещо по-страшно от мъченията на Ерту? Нима бе в състояние да доведе Кати-Бри, да я изнасили, а след това да я разкъса на парченца пред очите му, както демонът бе правил стотици пъти? Нима можеше да довлече Бруенор на ешафода, да строши черепа му с хищните си зъби и след това да използва здравата част на главата му, за да изгълта мозъка? Нима можеше да му причини повече болка от свирепия балор, който усъвършенстваше изтезанията си в продължение на хилядолетия? И накрая, нима Джаркхелд бе в състояние да го доведе до самата граница на смъртта, само за да го върне обратно, та всичко да може да започне отначало?

Изведнъж Уолфгар осъзна нещо изключително и лицето му грейна. Именно в това Джаркхелд и жалкият му карнавал отстъпваха пред Бездната. Той щеше да умре тук. Най-сетне щеше да бъде свободен.

* * *

Джаркхелд направи крачка встрани и спря пред Морик. Стиснал тясното лице на Разбойника с възлестите си пръсти, той го принуди да срещне погледа му и кресна:

— Признаваш ли се за виновен?

Морик замалко не го стори, замалко не извика, че наистина е заговорничил да погуби капитан Дюдермонт. Ами да, каза си той, а в мозъка му се зароди отчаян план. Защо да не се признае за виновен в съзаклятничество, ала само с татуирания пират, та ако може да спаси невинния си приятел?

Поколеба се само за миг, ала това му коства възможността да изпълни намерението си — Джаркхелд изсумтя отвратено и го зашлеви с опакото на ръката си, добре премерен удар, който го улучи в носа и го накара да присвие очи от болка. Когато зрението му най-сетне се възвърна, Разбойника установи, че Джаркхелд се е отдалечил и сега стои пред Тий-а-никник.

— Тий-а-никник — магистратът наблягаше на всяка сричка, напомняйки по този начин на мнозинството колко по-различен от тях е пиратът, колко чуждоземен, едва наполовина човек. — Кажи ми, Тий-а-никник, каква беше твоята роля във всичко това?

Татуираният пират продължи да се взира пред себе си, без да мигне и без да покаже с нищо, че е чул въпроса.

Джаркхелд щракна с пръсти и помощникът му дотича, носейки дървена тръбичка.

Магистратът я огледа от всички страни и я вдигна високо, така че множеството да може да я види.

— С това на пръв поглед невинно парче дърво, нашият изрисуван приятел е в състояние да запрати стреличка и да улучи целта си със същата сигурност, както би го направил най-добрият стрелец с лък — тържествено обясни той. — Стреличка, която може да покрие с най-страшни отрови — пъклени отвари, от които очите ви ще станат на кървава каша и ще изтекат; сатанински смески, от които цялото ви тяло ще пламне в изпепеляващ огън, който ще ви изгори отвътре; дяволски мазила, които ще изпълнят гърлото и носа ви с такава скверна слуз, че всяко поемане на дъх ще ви се струва най-голямото мъчение, което сте познавали някога. И това е само част от злокобния му репертоар.

Тълпата се люшкаше при всяка дума, а отвращението и гневът й нарастваха неудържимо. Неподражаем майстор в долното си изкуство, Джаркхелд се водеше по техните реакции, изчаквайки най-подходящия миг за всяка своя реплика.

— Признаваш ли се за виновен? — изкрещя той внезапно, на сантиметри от лицето на пирата.

Тий-а-никник продължи да гледа право напред, без да мига и без да говори. Ако беше чистокръвен кулан навярно би могъл да направи магия за смут и да запрати магистрата далеч от себе си, объркан и забравил какво смята да прави. Само че Тий-а-никник беше само полукулан и не притежаваше вродените магически умения на тази раса. За сметка на това притежаваше умението й да се съсредоточава по начин, доста подобен на този на Уолфгар.

— Всичко ще си признаеш! — закани се Джаркхелд и размаха пръст пред лицето му, без да подозира на какъв самоконтрол и дисциплина е способен пиратът. — Но ще бъде твърде късно.

Множеството обезумя от радост, когато тъмничарите отвързаха Тий-а-никник от пръта и започнаха да го мъкнат от един уред за мъчения на друг. След около половин час, в който го налагаха с пръчки и камшици, наливаха солена вода в раните му и дори му извадиха едното око с нагорещено желязо, пиратът с нищо не показваше, че има намерение да говори. Никакво признание не се откъсна от устните му, никакви молби за пощада, никакви писъци.

Вбесен до краен предел, Джаркхелд насочи вниманието си към Морик, просто ей така, за да поддържа настроението на свирепата тълпа. Този път дори не попита дребния крадец дали иска да признае вината си. Тъкмо обратното — колчем Морик се опиташе да каже нещо, магистратът го зашлевяше с все сила. Не след дълго Разбойника бе проснат на дибата, а мъчителят му завърташе колелото през две-три минути, съвсем слабо, почти неусетно, с изключение, разбира се, за агонизиращия Морик.

Междувременно Тий-а-никник продължаваше да понася стоически същинската част от изтезанията. Когато Джаркхелд се върна при него, той вече не можеше да стои на краката си, та палачите трябваше да го вдигнат и да го задържат изправен.

— Готов ли си да кажеш истината? — попита Джаркхелд.

Тий-а-никник се изплю в лицето му.

— Доведете конете! — кресна магистратът, треперещ от гняв.

Тълпата обезумя. Не се случваше често съдията да си даде труда да наложи най-страшната от всички екзекуция. Онези, които я бяха виждали, се кълняха, че нямало зрелище, което да може да се мери с нея.

Четири бели жребци, всеки от които теглеше след себе си здраво въже, се появиха на площада. Стражата изтласка множеството назад, за да им направи път и те се приближиха до ешафода. С отработени жестове, Джаркхелд нареждаше на хората си какво да правят и много скоро Тий-а-никник бе здраво вързан между четирите животни за китките и глезените.

По знак на магистрата ездачите сръгаха конете си и ги подкараха в четирите посоки. Татуираният пират инстинктивно напрегна мускули в обречена съпротива, ала напразно — само за миг тялото му бе разпънато до краен предел. Той простена, мъчейки се да си поеме дъх, докато ездачите и добре обучените жребци го задържаха на самата граница, отвъд която тялото му просто нямаше да издържи. Секунда по-късно проехтя шумен пукот — едното рамо на пирата бе изскочило от ставата, почти веднага същото се случи и с двете му колена.

Джаркхелд даде знак на ездачите да спрат и бавно се приближи до жертвата си с нож в едната ръка и камшик в другата. Лъскавото острие проблесна пред очите на стенещия мъж.

— Мога да сложа край на мъките ти — отчетливо заяви съдията. — Признай си и ще те убия бързо.

Тий-а-никник изсумтя и извърна глава. Джаркхелд кимна лекичко и конете направиха още една малка крачка.

Тазът на окаяния мъж се пръсна на парчета и той изрева от болка. Когато кожата му започна да се къса, виковете му бяха удавени от възторжените възгласи на тълпата.

— Признай! — кресна магистратът.

— Стрелях по него! — изпищя Тий-а-никник.

Още преди множеството да успее да възкликне разочаровано, Джаркхелд размаха камшик:

— Твърде късно!

Жребците се втурнаха напред, откъсвайки краката на пирата от тялото му. Конете, за които бяха вързани китките му, също тръгнаха в противоположни посоки, забавяйки се само за миг-два, напълно достатъчно, за да може освирепялата тълпа да се наслади на разкривеното от нечовешка болка лице на нещастника, да види как смъртта се изписва по него, секунда преди и горната част от тялото му да бъде разполовена.

Неколцина от зяпачите ахнаха, неколцина повърнаха, а повечето заликуваха.

* * *

— Правосъдие! — настоя Робилард в отговор на изпълнените с отвращение протести на Дюдермонт. — Подобни зрелища правят убийството крайно непопулярно поприще.

Капитанът изсумтя погнусено:

— Единственото, което правят, е да подхранват най-долните човешки инстинкти — възрази той.

— Така е — съгласи се магьосникът. — Не аз съставям законите, но за разлика от твоя приятел там горе, ги спазвам. А нима ние се отнасяме с по-голямо милосърдие към пиратите, които ловим?

— Ние правим само онова, което е необходимо. Не ги измъчваме, за да задоволим някаква своя извратена любов към насилието.

— Но въпреки това изпитваме удоволствие, когато потапяме корабите им — не отстъпваше Робилард. — Не проливаме сълзи заради смъртта им, а нерядко, когато сме по петите на втори съд, не си даваме труда да спрем и да ги извадим от пълните с акули води. А дори и да го сторим, нима не ги оставяме в най-близкото пристанище, понякога именно в Лускан, за да понесат наказание, много подобно на това.

Дюдермонт не знаеше какво да отговори, затова продължи да се взира пред себе си. И все пак, в очите на благородния, изтънчен капитан, отблъскващото зрелище, което се разиграваше на ешафода, по нищо не приличаше на правосъдие.

* * *

Многобройните помощници на Джаркхелд още не бяха разчистили останките на Тий-а-никник от окървавения площад, а магистратът вече се бе върнал при Морик и Уолфгар.

— Видя ли колко време му отне да си признае? — обърна се той към Разбойника. — Твърде дълго и затова трябваше да страда до самия край. И ти ли ще се покажеш същия глупак?

Морик, чиито крайници бяха опънати до краен предел, се накани да отговори, да се признае за виновен, ала Джаркхелд сложи пръст върху устните му.

— Сега не е моментът — обясни той.

Морик отново понечи да каже нещо и магистратът бе принуден да му натъпче парцал в устата, а след това да завърже още един отгоре му, за по-сигурно.

След това отиде зад дибата и извади малка дървена кутия. Кутията с плъховете, така я наричаха. Тълпата отново изригна. Морик начаса разпозна ужасяващото приспособление и очите му замалко да изхвръкнат. Почти обезумял, той се задърпа, мъчейки се да се отскубне от стягащите го въжета. От цялото си сърце ненавиждаше плъхове, от съвсем малък се ужасяваше от тях.

Сбъдваше се най-страшният му кошмар.

Джаркхелд пристъпи напред и вдигна кутията, като я въртеше бавно, така че множеството да може да види хитроумната й конструкция. Предната й част представляваше всъщност метална мрежа, докато другите три стени бяха направени от дърво. Подът също беше дървен, но част от него бе подвижна и се местеше напред, като по този начин се получаваше неголяма дупка. Начинът й на действие беше прост — в нея щяха да сложат плъх и да я поставят върху голия корем на Морик. След това щяха да отворят вратичката на пода, а самата кутия — да подпалят.

Така плъхът щеше да се види принуден да избяга по единствения възможен начин — като си прогризе път през Морик.

Мъж с дебели ръкавици се приближи с дебел плъх в ръцете си. Без да губи излишно време, той нагласи кутията върху корема на жертвата си. Не я запали веднага, а остави плененото животно да пообиколи клетката си — дребните крачка затупкаха по голата плът, от време на време остри зъби се впиваха в месото на беззащитния човек. Морик се задърпа още по-отчаяно.

Джаркхелд отиде при Уолфгар. Като имаше предвид колко бе възбудена тълпата и как се забавляваше, магистратът се зачуди какво би могъл да стори на безстрастния исполин, което да надмине по зрелищност предишните две екзекуции.

— Харесва ли ти онова, което правим с приятелчето ти Морик? — попита той.

Уолфгар, който бе виждал недрата на Бездната, Уолфгар, в чиито вътрешности безброй пъти бяха впивали челюсти изчадия, които биха ужасили цяла армия плъхове, не отвърна нищо.

* * *

— Хранят към теб огромно уважение — отбеляза Робилард. — Рядко се е случвало Лускан да става свидетел на толкова пищна четворна екзекуция.

Думите му отекнаха болезнено в съзнанието на Дюдермонт, най-вече първото изречение. Само като си помислеше, че това зверство се извършва заради него! Всъщност не, той бе само повод, предлог за садистичния Джаркхелд да се отнесе към четирима души, пък били те и виновни, по непростим начин. Освен това капитанът все още не беше убеден, че Уолфгар и Морик са били замесени. А мисълта, че това нечовешко зрелище е в негова чест, го отвращаваше до дъното на душата му.

— Господин Миканти! — повика той и като надраска някаква бележка набързо, я подаде на моряка.

— Не! — опита се да го спре Робилард — беше се досетил какво е намислил Дюдермонт и прекрасно осъзнаваше, че подобна постъпка ще навреди на „Морски дух“ не само пред тълпата, но и пред властите на града. — Той заслужава да умре.

— Кой си ти да решаваш нещо такова? — сряза го Дюдермонт.

— Не аз! — възпротиви се Робилард. — Те.

И той посочи множеството наоколо.

Дюдермонт се изсмя презрително на тази нелепост.

— Капитане! — не искаше да отстъпи магьосникът. — Ще бъдем принудени да си тръгнем и надали скоро ще бъдем добре дошли в Лускан.

— Ще забравят всичко щом следващите затворници се покачат на ешафода за тяхно забавление, най-вероятно още утре сутрин — отвърна Дюдермонт с крива, невесела усмивка. — Пък и нали бездруго мразиш Лускан.

Робилард простена, после въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава, докато капитанът, прекалено благороден, за да търпи такива зверства, подаваше бележката на Миканти със заръката да я занесе на Джаркхелд колкото се може по-бързо.

* * *

— Запалете кутията! — провикна се Джаркхелд, след като по негова заповед тъмничарите бяха обърнали Уолфгар така, че да вижда какво се случва с Морик.

Клетката пламна и този път варваринът не можа да се затвори в себе си и да се откъсне от онова, което го заобикаля. Ужасеното животно се замята напред-назад, после започна да дълбае със зъби и нокти.

Страшната болка, която мъчителите причиняваха на приятеля му, разтърси Уолфгар до основи, срути стените на отричането, с които той се бе обградил, и проникна в най-тъмните кътчета на съществото му, досущ като плъха, гризящ кожата и плътта на Морик. От устните на варварина се откъсна животински рев, изпълнен с такава необуздана ярост и страховита мощ, че хората наоколо отместиха очи от зрелищното изтезание и го зяпнаха. Огромните мускули на исполина се напрегнаха и той изви тяло така, че тъмничарят, който стоеше от едната му страна, политна далеч назад. След това вдигна крак, повличайки гюлето и веригата, с които бе пристегнат, така че те се омотаха около глезените на другия му пазач. Едно рязко дръпване и мъчителят рухна на земята.

Нови и нови тъмничари се нахвърляха върху Уолфгар с тежки сопи в ръце, ала той се мяташе все по-ожесточено. Побеснял от гняв, Джаркхелд нареди да извадят парцала от устата на Морик. В това време, противно на ограниченията, които важаха за обикновените смъртни, исполинът успя да освободи ръцете си и се люшна към уреда, върху който бе вързан приятелят му.

Войник след войник се хвърляха отгоре му, но той ги запращаше във всички посоки, като да бяха деца. Ала противниците му бяха толкова многобройни, че той все не успяваше да си проправи път до Морик, който пищеше, обезумял от лютата болка.

— Махнете го от мен! Махнете го от мен! — стенеше Разбойника.

Изведнъж Уолфгар се оказа повален по очи на земята. Джаркхелд, който междувременно се бе приближил, стовари камшика си върху гърба му.

— Признай вината си! — кресна освирепелият старец и продължи да го налага.

Уолфгар изръмжа, мъчейки се да се освободи. Още един пазач бе запратен надалеч, друг отскочи назад, притиснал ръце в носа си, смазан от тежкия пестник на варварина.

— Махнете го от мен! — отново проплака Морик.

Тълпата беше в екстаз. Джаркхелд бе сигурен, че никога не им бе предлагал по-зрелищно представление.

— Спрете! — незнайно как нечий глас успя да надвика възторжените ревове. — Достатъчно!

Опияняващата възбуда на множеството бързо се изпари, когато погледите на всички се насочиха в посока на гласа и те разпознаха капитана на „Морски дух“. Дюдермонт имаше измъчен вид и се подпираше тежко на бастуна си.

Тревогата на Джаркхелд нарасна още повече, когато Уейлан Миканти си проправи път между стражите, за да се качи върху ешафода и да му връчи бележка от Дюдермонт.

Магистратът я разгърна и започна да чете. Слисването и гневът му растяха с всяка дума. Когато свърши, вдигна поглед към Дюдермонт и небрежно махна на хората си да запушат устата на пищящия Морик и да изправят Уолфгар на крака.

Без изобщо да го е грижа за собствените му рани, без да обръща никакво внимание на случващото се около него, с изключение на страданията на приятеля му, варваринът се отскубна и се хвърли натам. Препъна се във веригата си и залитна, но докато падаше, успя да блъсне горящата кутия и плъха от корема на Морик.

Тежки сопи се посипаха отгоре му и Уолфгар отново бе довлечен в краката на Джаркхелд.

— Това само още повече ще утежни положението на Морик — тихо промърмори магистратът и се обърна към Дюдермонт, без да може да скрие лютия си гняв. — Капитан Дюдермонт! — повиши той глас. — Като жертва на престъплението и виден благородник, наистина имате право да напишете подобна бележка, ала сигурен ли сте, че го искате? Чак сега?

Дюдермонт пристъпи напред, без да обръща внимание на недоволните възгласи и единичните заплахи, които се разнесоха около него, и се изправи гордо насред зажаднялата за кръв тълпа.

— Доказателствата срещу Крийпс Шарки и татуирания пират бяха неоспорими — заяви той. — Но думите на Морик, че двамата с Уолфгар са били нарочени за изкупителни жертви, които да поемат наказанието, докато другите двама си поделят парите, звучат достоверно.

— Ала разказът на Крийпс Шарки, според който четиримата са съзаклятничили заедно, също звучи достоверно — размаха пръст Джаркхелд.

Зяпачите, объркани, ала досещащи се, че забавлението им е на път да свърши, ясно дадоха да се разбере, че обяснението на магистрата им се нрави повече.

— Достоверно звучат и думите на Йоси Локвата, които допълнително доказват вината на Уолфгар и Морик Разбойника — продължи Джаркхелд. — Позволете да ви напомня, капитане, че варваринът така и не отрече обвиненията на Крийпс Шарки!

Дюдермонт обърна поглед към Уолфгар, който стоеше на ешафода с все същото дразнещо безстрастно изражение.

— Капитан Дюдермонт — бавно и отчетливо рече Джаркхелд, така че всички да го чуят, след което посочи варварина, — твърдите ли наистина, че този мъж е невинен?

— Нямам право да заявя подобно нещо! — проехтя ясният глас на Дюдермонт, надмогнал грозните крясъци на кръвожадната тълпа. — Не мога да определям кой е виновен и кой — не. Единственото, което мога да сторя, виждате написано пред себе си.

Джаркхелд сведе поглед към листчето в ръцете си, после го вдигна, така че множеството да го види.

— Тази бележка съдържа помилването на Уолфгар — обясни той.

За миг множеството онемя, после изригна в дивашки крясъци. И Дюдермонт, и Джаркхелд се уплашиха, че може да избухне бунт.

— Това е безумие! — озъби се магистратът.

— Както сам казахте, аз съм гостенин на града, радващ се на най-голяма почит — спокойно отвърна капитанът. — И смятам, че тази почит ми дава правото да помоля властите да помилват Уолфгар. Пак тази почит ме кара да вярвам, че ще удовлетворите желанието ми, освен ако не искате да си навлечете недоволството на онези над вас.

Сега вече всичко бе казано, направо и без следа от увъртане. Ръцете на Джаркхелд бяха вързани и двамата го знаеха отлично — Дюдермонт наистина имаше пълното право да помилва Уолфгар. Подобни бележки не бяха рядкост (и обикновено струваха прескъпо на семейството на помилвания), но досега никой не бе прибягвал до този изход по толкова драматичен начин. Не и по време на карнавала, в разгара на най-впечатляващото зрелище, което Джаркхелд бе предлагал някога на тълпата.

— Смърт за Уолфгар! — изкрещя някой и останалите подеха думите му.

В този критичен момент погледите на Дюдермонт и на Джаркхелд се насочиха към варварина.

Израженията им не означаваха нищо за изстрадалия мъж, който все още смяташе смъртта за жадувано избавление, може би единственото средство да се спаси от мъчителните спомени. После обаче варваринът погледна към Морик, разпънат така, сякаш тялото му всеки момент щеше да се разкъса, с окървавен корем и очи, вперени към новия плъх, който един от пазачите държеше в ръце. В този миг Уолфгар разбра, че няма избор, не и ако приятелството с Морик означаваше нещо за него.

— Нямах нищо общо с нападението — заяви той. — Ако искате ми вярвайте, ако не искате, ме убийте. За мен няма значение.

— Ето, магистрате — рече Дюдермонт. — Освободете го, ако обичате. Уважете правото ми като почетен гостенин на Лускан.

Джаркхелд го изгледа продължително. Неодобрението, изписано по сбръчканото му лице, бе съвсем явно, ала въпреки това той кимна на хората си и те побързаха да пуснат Уолфгар. Предпазливо и чак когато магистратът им даде знак един от тях коленичи и отключи веригата, която стягаше глезена му.

— Махнете го оттук — сопна се Джаркхелд ядосано, ала исполинът не позволи да бъде изведен.

— Морик е невинен — заяви той.

— Какво? — възкликна съдията. — Махайте го оттук!

По-силен, отколкото тъмничарите вярваха, че е възможно, варваринът остана на мястото си, непоклатим като канара. — Морик Разбойника е невинен — разнесе се мощният му глас. — Той не е сторил нищо и ако продължите гнусното си дело, правите го единствено заради собственото си перверзно удоволствие, а не в името на справедливостта!

— Как само си приличате! — прошепна Робилард на Дюдермонт, очевидно недоволен.

— Магистрате! — капитанът отново успя да надвика крясъците.

Джаркхелд го погледна, напълно сигурен какво ще последва. Дюдермонт кимна. С разкривено от ярост лице, старият съдия събра пергаментите си, махна сърдито на пазачите и изхвърча от платформата. Обезумялата тълпа се люшна напред, ала стражата я удържа.

Ухилен до уши, плезейки се подигравателно на зяпачите, които проклинаха и се мъчеха да го заплюят, Морик слезе от ешафода след Уолфгар, наполовина извлечен, наполовина изнесен на ръце.

* * *

През цялото време, докато крачеха из помещенията, където се помещаваше лусканското съдилище, Морик шепнеше успокоителни думи на Уолфгар. По изражението му бе разбрал, че приятелят му отново е в плен на ужасните си спомени — изобщо нямаше да се учуди, ако варваринът срутеше стените на съдилището и избиеше половината от помощниците на магистрата. А понеже от корема му все още течеше кръв, а ръцете и краката го боляха жестоко, Разбойника бе сигурен в едно — нямаше никакво желание отново да се озове върху Карнавала на затворниците.

Морик смяташе, че ще ги отведат при Джаркхелд и тази перспектива никак не му се нравеше, познавайки избухливия темперамент на приятеля си. За негово облекчение пазачите, които ги съпровождаха, отминаха кабинета на Джаркхелд и вместо това влязоха в малка, невзрачна стаичка. В нея, полускрит зад огромно, отрупано с купчини хартия бюро седеше нервен, дребничък човечец.

Един от тъмничарите подаде бележката от Дюдермонт на дребосъка, който й хвърли бърз поглед и изсумтя — вече бе чул за крайно разочароващия завършек на карнавала. Въпреки това надраска инициалите си върху бележката, потвърждавайки по този начин, че тя е била прочетена и приета.

— Не сте невинни — заяви той, докато я подаваше на Уолфгар. — И затова не ви обявявам за невинни.

— Казаха ни, че можем да си вървим! — възмути се Морик.

— Така е — отвърна чиновникът. — По-правилно би било да се каже не че можете да си вървите, а че трябва да си вървите. Животът ви беше подарен, защото капитан Дюдермонт явно не е искал да бъдете екзекутирани. Разберете обаче, че в очите на цял Лускан си оставате виновни в престъплението, в което бяхте обвинени. Затова ви прокуждаме от града завинаги. Махайте се още сега и ако някога отново се мернете насам, отново ще посетите Карнавала на затворниците, този път — за последно. Тогава дори капитан Дюдермонт няма да може да се застъпи за вас. Разбрахте ли ме?

— Не беше кой знае колко трудно — отвърна Морик.

Дребният човечец го изгледа сърдито, но Морик само сви рамене.

— Изведете ги оттук! — нареди чиновникът.

Един от пазачите улови Морик за ръката, друг посегна към Уолфгар, ала рязкото дръпване на варварина, както и страховитият пламък в очите му, го накараха да се откаже. Все пак Уолфгар излезе, без да се противи и много скоро двамата приятели се озоваха навън, под топлите слънчеви лъчи, свободни за първи път от много дни насам.

За тяхна изненада, стражите не си тръгнаха, а ги придружиха чак до източната порта.

— Махайте се и да не сте се вяснали повече — сопна се един войник, докато затръшваше тежката врата зад гърба им.

— Все едно някога ще ни се прииска да се върнем в жалкия ви градец! — извика Морик в отговор и показа няколко неприлични жеста на стражите, които ги наблюдаваха от стената.

Един от тях вдигна арбалета си и се прицели.

— Я вижте! — рече той. — Дребният плъх май се опитва да се промъкне обратно!

Морик разбра, че е настъпил моментът да се маха и то възможно най-бързо. С един последен поглед към войниците той се накани да поеме по пътя, ала вместо това спря — онзи, който се целеше в него, рязко сведе оръжието си, а лицето му придоби странно изражение. Миг по-късно Морик разбра защо — към тях идваха капитан Дюдермонт и неговият магьосник.

За момент Разбойника си помисли, че Дюдермонт ги е избавил от Джаркхелд само за да може лично да се разправи с тях. Безпокойството му не трая дълго — макар да се насочи право към Уолфгар, вперил настойчив поглед в лицето му, капитанът не направи нито едно заплашително движение. Уолфгар срещна погледа му, без да трепне, без дори да мигне.

— Истината ли каза? — попита Дюдермонт.

Варваринът изсумтя и за всички бе ясно, че друг отговор няма да последва.

— Какво се е случило с Уолфгар, син на Беорнегар? — тихо рече Дюдермонт.

Варваринът му обърна гръб и пое по пътя, ала той изтича пред него.

— Поне това ми дължиш!

— Нищо не ти дължа! — отсече Уолфгар.

Дюдермонт се замисли над думите му за миг и Морик разбра, че се опитва да погледне на случващото се през очите на Уолфгар.

— Прав си — съгласи се капитанът, при което Робилард изпухтя недоволно. — Твърдиш, че си невинен и в такъв случай наистина не ми дължиш нищо, защото аз сторих само това, което повелява правдата. Изслушай ме в името на някогашното ни приятелство.

Уолфгар го изгледа студено, но остана на мястото си.

— Не знам какво те е довело дотук, приятелю, какво те е откъснало от другари като Дризт До’Урден, Кати-Бри и осиновителя ти, Бруенор, който те е научил на толкова много неща. Мога единствено да се надявам, че те тримата, както и полуръстът, са добре…

Дюдермонт замълча за миг, ала варваринът не каза нищо.

— Облекчението, открито на дъното на бутилката, не трае дълго, приятелю — продължи капитанът. — И не е геройство да браниш една кръчма от редовните й посетители. Какво те е накарало да замениш света, който познаваше някога, за живот като този?

Чул повече от достатъчно, Уолфгар понечи да си тръгне, а когато Дюдермонт отново застана пред него, той просто го избута настрани и продължи. Морик трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Предлагам ти място на кораба — неочаквано за всички, в това число и за самия себе си, извика след него Дюдермонт.

— Капитане! — възропта Робилард, ала Дюдермонт не му обърна внимание и изтича след Уолфгар и Морик. — Ела с мен на „Морски дух“. Заедно ще преследваме пирати, та честните моряци да плават спокойно из Саблено море. Там, насред океана, ще откриеш себе си, сигурен съм!

— По-скоро ще трябва да слушам твоята дефиниция за това кой съм — поправи го Уолфгар. В същото време даде знак на Морик да мълчи, докато Разбойника изглеждаше направо очарован от предложението. — Дефиниция, която съвсем не държа да слушам.

С тези думи се обърна и си тръгна. Морик го изгледа с широко отворена уста. Когато най-сетне насочи вниманието си обратно към Дюдермонт, Разбойника установи, че той е сторил същото и крачи обратно към градската порта. Робилард обаче бе останал на мястото си и го наблюдаваше с крайно кисело изражение.

— Може ли аз… — започна Морик и пристъпи след капитана.

— Махай се оттук още сега! — предупреди Робилард. — Ако не искаш да се превърнеш в петно на пътя, очакващо първия дъжд да го измие завинаги от лицето на земята.

Хитрият крадец, който винаги оцеляваше и който ненавиждаше магьосниците, не чака втора подкана.