Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (17)

Шестнадесета глава
Скъп дом

Бяха се свили под каруцата, докато дъждът плющеше над главите им. Малки вадички се стичаха навсякъде и превръщаха всичко в кална маса — дори пръстта в импровизираното им убежище.

— Това не е точно животът, за който си мечтаех — кисело отбеляза Морик. — Как паднаха силните!

Уолфгар се засмя и поклати глава. Самият той не се интересуваше особено от физическите удобства и дъждът не го тревожеше ни най-малко. В крайна сметка, беше отраснал в Долината на мразовития вятър, чийто климат бе много по-суров от всичко, което подножието на Гръбнака на света можеше да предложи.

— На всичко отгоре си съсипах и най-хубавите панталони! — сърдито промърмори Морик, докато се мъчеше да махне калта от дрехите си.

— Фермерите сигурно щяха да ни приютят — напомни му Уолфгар.

По-рано този ден бяха минали покрай няколко стопанства и варваринът бе подхвърлил, че техните обитатели може да им предложат храна и топло местенце, където да пренощуват.

— И да научат за нас — повтори предишното си обяснение лусканецът. — Ако или когато някой тръгне по петите ни, ще ни открие без проблем.

Ярка мълния порази едно дърво само на стотина крачки от двамата приятели и Морик нададе силен вик.

— Говориш така, сякаш очакваш стражите на половината поселища наоколо да хукнат след нас още утре — рече Уолфгар.

— Създал съм си немалко врагове — призна Морик. — Също като теб, приятелю, в това число и главния магистрат на Лускан.

Уолфгар сви рамене — всичко това слабо го интересуваше.

— А и ще си създадем още — добави Морик.

— Заради живота, който ти избра.

Разбойникът повдигна вежди:

— Да не предлагаш да заживеем като фермери и цял ден да се ровим в калта?

— Толкова ли е ужасно?

Морик изсумтя и Уолфгар отново се засмя безпомощно.

— Трябва да се установим някъде — обяви Разбойника неочаквано, когато още едно кално ручейче се процеди под него. — Къща… или пещера.

— В планината има много пещери — отвърна Уолфгар, но изражението, изписало се на лицето на приятеля му, едновременно обнадеждено и уплашено, бе съвсем красноречиво — планинските пещери почти винаги бяха заети.

На другата сутрин слънцето изгря ярко в ясното, синьо небе, ала дори това не поправи вкиснатото настроение на Морик. Без да спира да мрънка недоволно, той крачеше до Уолфгар, пръскайки кал навсякъде, а когато стигнаха до един бистър, планински поток, смъкна дрехите си и се зае да ги пере.

Варваринът също изпра дрехите си и се изкъпа. Ледената вода се отрази добре на раненото му рамо. Докато се излежаваха върху една скала и чакаха слънцето да ги изсуши, той забеляза струйка дим в далечината.

— Къщи — отбеляза. — Обитателите им несъмнено са приятелски настроени към онези, които идват с добро.

— Не се отказваш, а? — сухо отвърна Морик и се пресегна, за да извади бутилката с вино, която бе сложил да се охлажда в потока.

Отпи голяма глътка и я подаде на Уолфгар, който се поколеба, но после прие.

Малко по-късно, още преди дрехите им да бяха изсъхнали напълно, двамата поеха на път, позамаяни от виното. Не можеха да използват каруцата из тесните, планински пътечки, затова я поприкриха с клони и оставиха конете да пасат край нея. Морик не пропусна да отбележи колко лесно би било за някого да ги ограби.

— Е, значи просто ще ни се наложи да си откраднем нещата обратно — отвърна Уолфгар и лусканецът избухна в смях, без да усети сарказма в гласа му.

Внезапно обаче млъкна, тъй като лицето на варварина неочаквано придоби сериозно изражение. Морик проследи погледа му и видя какво го бе разтревожило — край пътеката, недалеч от тях, имаше наскоро прекършена млада фиданка. Уолфгар отиде до нея и се наведе, за да огледа мястото.

— Какво е било, как мислиш? — попита Морик зад него.

Варваринът го повика при себе си и му показа нещо — ясно различим отпечатък от огромен ботуш.

— Великани? — предположи Разбойника и Уолфгар го изгледа заинтригувано, усетил паниката в гласа му, също като при мъчението с плъха.

— И великани ли не обичаш?

Морик сви рамене.

— Ами аз досега не съм виждал нито един — призна той. — Но кой ги обича?

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си. Все пак, Морик не беше вчерашен, даже напротив — беше врял и кипял из улиците на Лускан. Голяма част от войнската подготовка на Уолфгар включваше именно великани и за него бе наистина смайващо, че приятелят му никога не е виждал великани.

— Веднъж срещнах един човекоядец — рече Разбойника. — А и тъмничарите ни не бяха съвсем хора.

— По-големи — заяви Уолфгар направо. — Великаните са много по-големи.

Морик пребледня:

— Да се махаме тогава! — примоли се той.

— Ако по тези места се навъртат великани, най-вероятно и леговището им е наблизо. Великаните никога не биха се излагали ненужно на дъжд и жарко слънце, не и когато наоколо се намират толкова много удобни пещери. Освен това предпочитат храната си сготвена, а гледат да не издават присъствието си, като палят огньове на открито.

— Храната си… — повтори Морик. — А дали обичат да похапват варвари и дребни крадци?

— И още как! — увери го Уолфгар.

— Да вървим при фермерите! — заяви лусканецът и понечи да тръгне натам.

— Страхливец — подхвърли варваринът и той рязко се обърна. — Дирята е съвсем ясна. Дори не знаем колцина са. Не бих си и помислил, че Морик Разбойника може да побегне пред лицето на опасността.

— Морик Разбойникът се справя с опасностите с помощта на това — не му остана длъжен лусканецът, докосвайки челото си с пръст.

— Един великан би си направил истински пир с това.

— Тогава Морик Разбойника използва краката си.

— Един великан би те уловил без проблем — увери го Уолфгар. — Или пък би хвърлил някой скален къс след теб и би те смачкал на пюре.

— Все прекрасни възможности — сухо отбеляза Морик. — Да вървим да говорим с фермерите.

Уолфгар направи крачка назад и го изгледа изпитателно — по нищо не личеше, че се кани да го последва. В този миг варваринът не можеше да не си помисли колко различен бе Морик от Дризт. Разбойникът искаше да си тръгне от една ситуация, в която елфът с радост би се хвърлил (и нерядко го бе правил). Варваринът съвсем ясно си спомняше как веднъж двамата с Дризт се бяха разправили с цяла бърлога, пълна с вербези, дълга и тежка битка, в която елфът се бе впуснал почти на шега. Мислите му се насочиха към последната битка, която бе водил рамо до рамо с Дризт и този път — срещу група великани. Тогава двамата бяха тръгнали по петите на чудовищата, за да им попречат да направят пътя към Десетте града свое ловно поле.

Колкото и да си приличаха Морик и Дризт в много отношения, в най-важното те бяха съвършено различни и тази мисъл непрекъснато човъркаше Уолфгар, напомняше му за огромната промяна, настъпила неусетно в живота му, за контраста между света на север от Гръбнака на света и този на юг от него.

— Може да са само двама-трима — рече той на глас. — Рядко се движат на големи групи.

В отговор Морик извади тънкия си меч и кинжала си.

— Сто удара, за да поваля един от тях? — предположи той. — Двеста? И през цялото време, докато го мушкам отчаяно, ще се успокоявам с мисълта, че един-единствен негов удар може да ме довърши.

Усмивката на Уолфгар стана още по-широка:

— Това му е забавното! — заяви той и като преметна огромната брадва през рамо, пое по дирята, която за неговото опитно око бе съвсем ясна.

Следобедът още не беше превалил, когато двамата, приклекнали зад една канара, съзряха великаните и тяхната бърлога. Дори Морик бе принуден да признае, че мястото е превъзходно избрано — закътана пещера, скрита между скалисти хребети, но въпреки това на едва половин ден път от единия от двата прохода, които свързваха Долината на мразовития вятър с южните земи.

Двамата приятели дълго се спотайваха. Първоначално видяха само двама великани, после към тях се присъедини още един, но дори това не можа да стресне Уолфгар.

— Великани от хълмовете — пренебрежително отбеляза той. — И то само трима. Изправял съм се срещу един-едничък планински великан, който бе в състояние да повали и тримата.

— Е, значи трябва само да го намерим и да му кажем да ги прогони оттук — отвърна Морик.

— Онзи великан е мъртъв. Много скоро същото ще очаква и тези долу.

С тези думи варваринът стисна брадвата в яката си десница, огледа се наоколо и си избра една обиколна пътечка, която щеше да го отведе право до леговището на великаните.

— Нямам никаква представа как да се бия с тях — прошепна Морик.

— Гледай и се учи — отвърна Уолфгар и се отдалечи.

Морик не знаеше дали да го последва, или не, затова остана зад скалата, откъдето прекрасно виждаше както приятеля си, така и великаните, които междувременно се прибраха в бърлогата си. Малко по-късно Уолфгар достигна тъмния отвор и предпазливо надникна вътре. Отправи бърз поглед към Морик и хлътна във вътрешността на пещерата.

— Дори не знаеш дали там не се спотайват още чудовища — прошепна Морик и поклати глава, чудейки се дали не бе сгрешил, като бе дошъл тук.

Отлично знаеше, че може да се върне в Лускан, приел друга самоличност (поне що се отнася до властите), но радващ се на предишния респект из средите, в които се бе движил. Разбира се, това нямаше да реши проблема с елфите на мрака, които можеха да се появят всеки миг.

Ала след като видя огромните чудовища, Морик започна да си дава сметка, че май ще му се наложи да се върне в Лускан. Сам.

* * *

В началото пещерата не беше особено просторна, поне за великани, което беше добре дошло за Уолфгар — на противниците му щеше да им се наложи да се привеждат съвсем ниско, а на места — дори да пълзят и това несъмнено щеше да ги забави значително, ако му се наложеше да се спасява с бягство.

След около двайсетина криволичещи метра тунелът започваше да се разширява и свършваше в просторна зала с висок таван. В средата й беше запален огромен огън, който пръскаше достатъчно светлина, та Уолфгар да не се промъква в пълен мрак.

Стените бяха напукани и неравни, навсякъде тегнеха гъсти сенки. На едно място варваринът забеляза особено обещаваща издатина на няколко метра от земята. Той пропълзя още мъничко напред, надявайки се да успее да зърне всички великани, събрани вътре. Искаше да е сигурен, че наистина са само трима и най-вече — че нямат някой от опасните домашни любимци, присъщи на расата им, като мечки или огромни вълци. Така и не можа да стигне до голямата зала, а бе принуден да се върне назад, чул приближаването на едного от тях — земята се тресеше под краката му, на всяка стъпка отекваше звучно оригване. Уолфгар се прилепи плътно до стената с издатината и се сля със сенките.

Много скоро се появи и великанът. Оригвайки се още по-шумно, той потри корема си и се приведе, готвейки се да поеме през ниския тунел. Предпазливостта повеляваше на Уолфгар да изчака, за да проучи пещерата и силите на противника си по-добре, той обаче нямаше никакво желание да действа предпазливо.

С пронизителен рев на уста той скочи, размахал огромната брадва над главата си.

Изненаданото чудовище успя да се поотмести, така че вместо върху врата му (а колкото и да беше огромно, ударът на Уолфгар несъмнено щеше да го обезглави), секирата се стовари върху рамото му, строши лопатката и го накара да се свлече на земята в безпомощна, виеща от болка купчина.

За съжаление, оръжието на Уолфгар не издържа и се строши по средата. Винаги готов да импровизира, варваринът се приземи меко, претърколи се, за да омекоти удара от падането, и с все сила заби острия връх на счупената дръжка в гърлото на падналия великан. Давейки се в собствената си кръв, чудовището посегна към него с масивните си, треперещи ръце, ала Уолфгар издърпа дръжката обратно, стисна я още по-здраво и я стовари върху лицето му.

После побърза да се махне — другите двама щяха да се появят всеки момент. Докато се оглеждаше за подходяща позиция, която да може да защитава, забеляза, че от яростното нападение (или пък от скока от издатината) раната на рамото му се бе отворила наново и туниката му беше подгизнала от кръв.

Сега обаче нямаше време да мисли за това. Успя да се покатери обратно върху тясната площадка, точно когато другите двама се появиха под него. Наблизо зърна огромен скален къс и като го вдигна над главата си със сподавен стон, той зачака търпеливо.

Последният великан, най-дребният от тримата, го чу и вдигна очи към него… тъкмо навреме, за да види как тежкият камък полита към главата му. Агонизиращият му рев разтърси пещерата из основи.

Уолфгар грабна импровизираната си сопа и скочи на земята, като и този път използва инерцията си, за да подсили удара, който нанесе на противника си. Още щом се приземи на пода, изтича зад великана и стовари тоягата си върху капачките на колената му, а после, точно както го беше учил Бруенор, заби острия й връх в сухожилията им.

Стиснало ранената си глава с ръце, чудовището се свлече зад варварина, препречвайки пътя на другаря си, единствения, който все още не беше опитал оръжията на исполина.

* * *

Отвън Морик потръпна, чул виковете и стоновете, които се носеха от вътрешността на пещерата, страховития вой и звука от сблъсъка между камък и кост.

Любопитството надделя над ужаса и той се приближи до тъмния отвор и надникна вътре, макар да се боеше и да вярваше, че приятелят му е мъртъв.

— Отдавна трябваше да си хукнал обратно към Лускан! — тихичко се скара той сам на себе си. — Топла постеля за Морик тази вечер.

* * *

И двата пъти бе вложил всичко от себе си в нападението, ала все още не бе убил нито един от тях, навярно дори не ги бе ранил достатъчно тежко, за да ги извади от битката за кой знае колко време. И ето че сега бе издал присъствието си и бе принуден да изтича в голямата зала, без изобщо да е сигурен, че оттам има друг изход.

Ала в този момент Ерту и годините на мъчения бяха напълно забравени. За известно време варваринът бе свободен от душевните окови, в чийто плен бе страдал толкова дълго; намираше се в смъртна опасност и това му харесваше.

Като никога, късметът беше на негова страна — в същинското леговище на чудовищата откри плячката от последния им грабителски набег, в това число и останките на три джуджета — приживе едно от тях бе носило малък, но здрав чук, а друго — няколко неголеми брадви.

Третият великан изрева и се втурна в огромното помещение и Уолфгар светкавично запрати три брадви по него. Две от тях му нанесоха лоши рани, но не можаха да спрат чудовището. То се намираше само на крачка от жертвата си, когато варваринът, убеден, че всеки момент ще бъде смазан о стената, заби чука в бедрото му, после отчаяно се хвърли настрана, тъй като великанът се олюля и, неспособен да спре, се блъсна в стената с главата напред. Дъжд от прах и камъни се посипа от тавана и Уолфгар беше принуден да отскочи. Успя да ги избегне, но за съжаление му се бе наложило да остави намерените оръжия зад себе си, а време да се върне и да ги прибере нямаше — великанът, когото бе ударил със скалния отломък, се бе появил на прага, куцайки.

Варваринът грабна скършената дръжка от предишната си брадва и се претърколи под вдигнатия ботуш на най-новия си неприятел. Изправи се само за миг и неколкократно стовари оръжието си върху уязвимото му коляно, после изтича зад подобния на дънер крак и заби острия връх на дръжката в сгъвката на коляното му. В това време поваленият край стената великан вдигна крак и го изрита в раненото рамо достатъчно силно, за да го запрати в насрещната стена.

Само че Уолфгар бе изпаднал в пристъп на някогашната си войнска ярост. Със страховит рев той скочи и се нахвърли върху куцукащото чудовище толкова бързо, че то не го видя, преди да усети тоягата върху коляното си. Звярът размаха ръце, за да се предпази, и дори успя да улучи, но твърде късно — звук като от строшена кост погали слуха на Уолфгар и му вдъхна надежда. Великанът се свлече на земята, стиснал счупеното си коляно с две ръце, а виковете му отекнаха из цялата пещера и я разтърсиха из основи. Варваринът тръсна глава, за да прогони болката от получения удар и избухна в тържествуващ смях.

Чудовището до стената се опита да стане, но Уолфгар се озова при него само за миг, покатери се върху гърба му и на няколко пъти стовари сопата си върху главата му, докато то не престана да се съпротивлява и не се отпусна под него. Поне този като че ли нямаше да му създава повече проблеми, помисли си варваринът.

В този миг огромната ръка на другото чудовище се сключи около глезена му.

* * *

Морик и сам не можеше да повярва, че го прави. Струваше му се, че собствените му крака го предават, докато пропълзяваше навътре.

Много скоро видя един от великаните да храчи кръв, превит одве и подпрян на стената за опора.

Преди инстинктът за самосъхранение да го накара да си плюе на петите, Морик пристъпи в мрака, тегнещ в пещерата. Мина покрай чудовището, без то да го усети (тихите му стъпки бяха напълно заглушени от шумната кашлица на великана), след това се покатери върху една неголяма издатина на метър-два от пода.

По звуците, които долитаха от вътрешността на пещерата, ставаше ясно, че там кипи битка и Разбойника можеше само да се надява, че Уолфгар се справя добре, не само защото се тревожеше за приятеля си, но и защото осъзнаваше, че покажат ли се другите две чудовища, неговото собствено положение ще стане крайно опасно.

Въпреки това запази самообладание и зачака с кинжал в ръка, готов за нападение. Обмисляше атаката си в съответствие с онова, което знаеше за хората и техните слаби страни, но при вида на тънкото оръжие в ръката му, по лицето му се изписа явно съмнение.

Великанът започна да се обръща и Морик разбра, че няма време за губене. Като си напомняше, че ударът му трябва да е съвършен и че болката, която ще последва, не бива да го плаши, и най-вече, като се чудеше защо, в името на Деветте пъкъла, изобщо бе последвал глупавия варварин дотук, той се хвърли към раненото гърло на великана.

Кинжалът му проблесна в мрака, чудовището изрева и подскочи… при което здравата цапардоса главата си в надвисналата над него издатина. Стенейки от болка то се опита да се изправи, отчаяно размахвайки ръце. Морик полетя към стената, останал без дъх от страховития удар. Като се препъваше и крещеше от ужас, той хукна навън, следван по петите от великана.

Чудовището идваше все по-близо и по-близо. В последния момент Морик отскочи настрана и то го подмина, стиснало гърлото си с една ръка, лицето му бе посиняло, очите — изскочили от орбитите.

Веднъж озовал се навън, Морик хукна на другата посока, ала великанът не го последва — паднал на колене, той се бореше за глътка въздух.

— Отивам си в Лускан! — не спираше да си мърмори Разбойника, ала въпреки това се насочи обратно към входа на пещерата.

* * *

Уолфгар рязко се обърна и заби оръжието си с все сила, после опита да се отскубне от хватката на великана. Чудовището беше застанало на едно коляно и бе изпънало счупения си крак напред в не особено успешен опит да запази равновесие. Протегна и другата си ръка, за да спре варварина, той обаче се промуши под нея, успя да се освободи и се покатери върху рамото му.

Когато се озова зад главата му, сключи ръце около врата му и насочи счупената дръжка към окото му.

Великанът се помъчи да му попречи, но варваринът натисна още по-силно. Ужасено, чудовището опита да се отскубне и напрегна мускули в напън, който би спрял дъха на всеки смъртен.

Ала Уолфгар бе улучил правилния ъгъл и притежаваше сила, каквато малцина смъртни имаха. Видя как другият великан се изправя на крака, но си напомни, че всяко нещо трябва да бъде с времето си. Миг по-късно острият връх докосна окото на великана и той обезумя. Някак си успя да се изправи на крака, ала Уолфгар продължи да забива тоягата все по-надълбоко и по-надълбоко.

Чудовището се завъртя и рязко се хвърли към стената, мъчейки се да смачка дръзкия си противник. Варваринът стисна зъби и още повече увеличи натиска върху дръжката, докато тя не потъна дълбоко в мозъка на звяра.

В този миг второто чудовище се хвърли в атака. Уолфгар скочи на пода и хукна да бяга, използвайки яростните конвулсии на първия си противник като прикритие. Счупената дръжка стърчеше от затвореното око на издъхващия великан, ала варваринът вече не му обръщаше никакво внимание, насочил всичките си усилия към това да се добере до чука и една от окървавените джуджешки брадви.

Вторият великан запрати тялото на мъртвия си другар настрана и тръгна към дръзкия човек. Внезапно обаче се олюля, когато в челото му се заби остра брадва.

Миг по-късно тежък чук се стовари върху гърдите му, после още веднъж и още веднъж. Той размаха ръце, ала нападателят му се бе навел, за да му нанесе жесток удар в коляното. Уолфгар побърза да го заобиколи, покатери се по стената и когато чудовището се завъртя, скочи отгоре му с вдигнат над главата чук.

Разнесе се силен пукот и чукът хлътна в строшения великански череп. Звярът рухна на земята и остана да лежи там, съвършено неподвижен.

В този момент Морик се показа на прага на просторното помещение и ахна при вида на пострадалия си приятел. Рамото на Уолфгар бе обляно в кръв, кракът му бе жестоко насинен от глезена до бедрото, а кожата на колената и дланите му беше смъкната.

— Видя ли? — тържествуващо заяви варваринът. — Никакъв проблем. Вече си имаме дом.

Погледът на Морик се спря първо върху отблъскващите остатъци от полуизядените джуджета, а после и върху двамата великани, чиято кръв беше образувала локви из цялата зала.

— Или някакво подобие — сухо отвърна той.

* * *

Следващите три дни двамата приятели прекараха в почистване на пещерата — погребаха джуджетата, а труповете на великаните насякоха на парчета и се отърваха от тях. Взеха запасите на убитите чудовища и дори откриха една обиколна пътека, по която успяха да доведат конете, заедно с каруцата, чак до новия си дом, макар че след това пуснаха животните да вървят, където си поискат — бездруго след това огромно усилие нямаше да ги бива да теглят каруци.

С пълна раница на гърба, Морик поведе варварина нанякъде. Когато най-сетне спряха, бяха стигнали до място, откъдето се виждаше широко дефиле — единственият истински път, прекосяващ планината в тази й част. Същия път, по който Уолфгар и някогашните му приятели бяха напуснали Долината на мразовития вятър. На запад имаше още една пътека, тази през Хъндълстоун, но пътят през дефилето бе по-пряк, макар и много по-опасен.

— Само си помисли колко кервана ще минат оттук, преди да дойде зимата! — рече Разбойника. — На път към Десетте града, натоварени с различни стоки, или пък на връщане оттам с каруци, пълни с резбовани предмети.

Уолфгар, комуто този път беше познат толкова добре, колкото Морик дори не подозираше, само кимна.

— И двата вида ще ни вършат работа — продължи дребният крадец. — Запасите си ще попълваме от керваните, идващи от юг, а пък парите ще взимаме от онези, които се връщат обратно.

Уолфгар приседна на един камък и се загледа на север, към планинския проход, отвъд който се простираше Долината на мразовития вятър. За кой ли път се замисли за поразяващия контраст между сегашното му съществуване и живота, който някога беше водил. Каква ирония би било само, ако един ден приятелите му от онези времена дойдеха, за да се разправят с новите разбойници.

Представи си Бруенор, ръмжащ, докато се катери по скалистия склон, пъргавия Дризт, притичващ покрай него с ятагани в ръце, и Гуенивар, изпреварила ги на върха, за да не може никой да се измъкне. Морик най-вероятно щеше да се опита да избяга и Кати-Бри щеше да го покоси с една от безпогрешните си стрели.

— Изглеждаш така, сякаш изобщо не си тук! — обади се Морик. — Какво ти се върти из главата?

Както обикновено, в ръката си държеше бутилка, която надигаше от време на време.

— Мисля си, че имам нужда от нещо за пиене — отвърна Уолфгар, взе бутилката и я надигна.

Парливата течност донякъде го успокои, ала той все така не можеше да се примири с положението си. Може би приятелите му наистина щяха да дойдат, така, както той, Дризт и Гуенивар бяха отишли да се разправят с великаните, за които подозираха, че нападат кервани.

Уолфгар отново отпи от бутилката. Никак не му се нравеше перспективата да се появят.