Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (20)

Деветнадесета глава
Щастлива възможност

— Нямаме почти никакво време! — възкликна Биасте Гандърли, когато Мералда й съобщи, че венчавката ще се състои в деня на есенното равноденствие. — Какво ще облека?

— Ако се налага да облечем нещо по-хубаво от дрехите, които имаме, лорд Ферингал ще се погрижи — рече Дони и потупа жена си по рамото.

В погледа, който отправи на дъщеря си, се четеше гордост и искрена благодарност, които не оставяха място за съмнение, че напълно оценява нейната саможертва.

Как ли щеше да се промени изражението му, запита се девойката, ако научеше за бебето в утробата й.

Въпреки тази ужасна мисъл, младата жена успя да извика някакво подобие на усмивка върху устните си и отиде в стаята си, за да се облече. Лиам Уудгейт бе дошъл по-рано през деня, за да й съобщи, че лорд Ферингал й е уредил среща с шивачката на Окни, която живееше в най-западния край на селото, на около два часа път от къщата на семейство Гандърли.

— Никакви взети назаем рокли за големия ден! — беше заявил Лиам. — Ако не възразяваш, че го казвам, Биасте, дъщеря ти ще бъде най-красивата булка, която Окни някога е виждал!

При тези думи лицето на болната жена засия, а очите й грейнаха. Колкото и да бе странно, същите тези думи здравата жегнаха Мералда — макар да бе направила правилния избор за своето семейство, тя жестоко се кореше за невъобразимата глупост, която бе проявила в отношенията си с Джака. И сега бе принудена да съблазни лорд Ферингал и то съвсем скоро, може би още тази нощ. Сватбата беше изместена напред и на Мералда й оставаше единствено да се надява, че останалите (и най-вече Присила и Темигаст) ще й простят, задето е заченала преди венчавката. Но най-страшното бе, че щеше да бъде принудена да отнесе истината за детето в гроба си.

Колко жалка се чувстваше в този миг! Мадам Принкъл, прочутата надлъж и нашир шивачка, без съмнение щеше да й ушие великолепна рокля от пищна материя, обсипана с прекрасни скъпоценни камъни, но девойката се съмняваше, че лицето й щеше да бъде също така искрящо, както роклята.

Мералда се изкъпа, облече се, хапна надве-натри и когато Лиам се върна, за да я вземе с каретата, на лицето й бе изписана усмивка. Положила ръка върху отворения прозорец, тя гледаше как селото отминава покрай нея. Мъже и гномове работеха на полето, но тя не забеляза, дори не се опита да открие Джака Скъли сред тях. Постепенно къщите започнаха да оредяват, докато накрая само тук-таме се мяркаше по някоя колибка, сгушена между скалите. Каретата мина през малка горичка, където Лиам поспря, за да напои конете и да им даде възможност да поотдъхнат.

Скоро отново потеглиха. Горичката бързо остана зад тях и пътят пак стана неравен и каменист. От дясната им страна се плискаше морето. Стръмни зъбери се спускаха към него и на места бяха толкова близо до студената вода, че Мералда се чудеше как изобщо Лиам ще успее да мине оттам.

Чудеше се също така коя жена би пожелала да живее на подобно място съвсем сама и си каза, че после непременно трябва да попита Лиам за това. Внезапно забеляза стражеви пост — каменна кула, върху която се развяваше знаме с герба на лорд Ферингал. Едва тогава девойката започна да оценява могъществото на лорд Окни. Каретата надали бе изминала повече от десетина мили, но на нея й се струваше, че са прекосили половината свят. Сама не знаеше защо, но видът на знамето на лорд Ферингал, развяващо се в това затънтено кътче, я накара да се почувства по-добре, изпълни я с усещането, че лорд Ферингал я закриля и пази от зло.

Усмивката й помръкна почти веднага — лорд Ферингал щеше да я закриля единствено ако тя го излъжеше.

Облегна се назад, въздъхна и сложи ръка върху все още плоския си корем, сякаш очакваше бебето да ритне точно в този момент.

* * *

— Знамето е вдигнато, значи вътре има войници — рече Уолфгар.

— Там и ще си останат — отвърна Морик. — Войниците рядко напускат сигурността на каменното си укрепление, дори когато бъдат призовани. И да има някой на пост, без съмнение го е грижа не какво се случва на пътя, а единствено да не би кулата да бъде нападната. Освен това крепостта е толкова далеч от който и да било истински град, че в нея надали има повече от дузина стражи, най-вероятно и по-малко.

Уолфгар понечи да му напомни, че само преди два дни много по-малоброен противник ги беше обърнал в бяг, но размисли и предпочете да премълчи.

След катастрофалното поражение в прохода, Морик (верен на принципа си, че един разбойник по пътищата не бива да се задържа прекалено дълго на едно място, особено ако е претърпял загуба) предложи да се махнат оттам, в случай че търговците предупредят лусканските власти за тях. Първоначалната му идея бе да отидат на север, в Долината на мразовития вятър, ала Уолфгар категорично отказа.

— На запад, тогава — рече лусканецът. — Югозападно от хъндълстоунския проход има малко селце, скрито между склоновете на планината и морето. Малцина минават оттам, защото на повечето карти го няма, но търговците по тези земи го знаят и понякога се отбиват там на отиване или връщане от Десетте града. Нищо чудно да срещнем и нашия приятел с магическата пръчка.

Уолфгар не можеше да каже, че тази възможност му се нрави особено, но нежеланието му да се върне в Долината на мразовития вятър не им оставяше кой знае какъв избор. Ако поемеха на изток, щяха да навлязат прекалено навътре в опасната планина и да се озоват в земи, обитавани единствено от гоблини, великани и други отвратителни чудовища, от които не можеха да припечелят нищо. Това означаваше, че могат да отидат или на юг, или на запад, а като се имаше предвид колко „топли“ бяха отношенията между тях и лусканските власти, решението се налагаше от само себе си.

Планът започваше да им се струва все по-добър, докато наблюдаваха пищно украсената карета, трополяща по самотния път.

— Може да е магьосник — предположи Уолфгар, припомняйки си болезнените мълнии, които го бяха поразили само преди два дни.

— Не съм чувал из тези земи да има добри магьосници — отвърна Морик.

— Не си живял из тези земи кой знае колко дълго — възрази варваринът. — Кой друг би посмял да пътува сам в такава карета?

— А защо да не посмее? Местността на юг от планината е спокойна, а и по пътищата има охранявани укрепления — при тези думи Разбойника махна към кулата в далечината. — Хората тук не са затворени по къщите си от страх да не бъдат нападнати от гоблини.

Уолфгар кимна, но продължи да смята, че всичко изглежда прекалено лесна. Ако не друго, поне кочияшът несъмнено беше опитен войн, а и вътре сигурно имаше поне няколко души, с магически пръчки и кой знае още какво в ръце. Един поглед към Морик обаче му бе достатъчен, за да разбере, че няма да успее да го разубеди — лусканецът още се измъчваше от загубата в прохода и отчаяно се нуждаеше от успешен удар.

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.

— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.

— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.

— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.

Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.

— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.

— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.

— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.

Морик се изкиска:

— Съмнявам се.

Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.

Варваринът не улучи и се стовари зад капрата. Устремът му беше толкова голям, че каретата се наклони на една страна, държейки се само на две колелета. От вътрешността й се разнесе женски писък.

Воден от инстинкта си, Морик изплющя с камшика току пред муцуните на двете животни. Подплашени, те свърнаха настрана и преди Лиам да ги обуздае, преди Уолфгар да разбере какво става, преди дори Мералда да успее да изпищи още веднъж, каретата се преобърна на една страна, запращайки и гнома, и варварина на земята.

Макар и замаян, Уолфгар се изправи на крака, очаквайки кочияшът или някой друг да се нахвърли отгоре му. Само че кочияшът лежеше сред купчина камъни, а от вътрешността на каретата не се чуваше и звук. Морик изтича да успокои конете, после скочи върху каретата, пропълзя до вратата и я отвори. Отвътре се разнесе нов писък.

Уолфгар отиде при кочияша и повдигна главата му. Когато видя, че гномът е в безсъзнание и не може да се съпротивлява, внимателно я положи на земята, надявайки се, че не го е ранил смъртоносно.

— Трябва да видиш това! — извика Морик на приятеля си и протегна ръка на красивата млада жена, която се беше свила вътре.

Както можеше да се очаква, тя се отдръпна още по-надалеч от него.

— Излез, иначе аз ще дойда при теб — предупреди я лусканецът, ала уплашената девойка се сгуши в най-далечния ъгъл.

— Ето по този начин истинските разбойници си набавят развлечения — подхвърли Морик на Уолфгар, който тъкмо се бе присъединил към него. — И като говорим за развлечения…

С тези думи той скочи в каретата.

Девойката изпищя и се опита да го удари, той обаче беше прекалено ловък и само за миг я притисна о тавана на каретата, който сега играеше ролята на стена, приклещи ръцете й, затисна краката й с коляно, така че тя да не може да го изрита в слабините, и доближи устни до нейните:

— Целувчица за победителя?

Изведнъж Морик усети силно дръпване — освирепял от гняв, Уолфгар го улови за яката и с лекота го извлече навън.

— Минаваш всякакви граници! — отсече варваринът и грубо го пусна на земята.

— Заловихме си я честно и почтено! — възпротиви се Разбойника, чудейки се какво му става на Уолфгар. — Ще се позабавляваме и после ще я пуснем. Какво лошо има?

Уолфгар го изгледа страховито:

— Иди да се погрижиш за кочияша. После виж дали ще намериш нещо интересно в каретата.

— Момичето…

— Момичето не се брои! — отсече варваринът.

Морик вдигна ръце в знак, че се предава и отиде да види какво става с падналия гном.

В това време Уолфгар протегна ръка на жената в каретата, точно както и Разбойника преди него:

— Излез! — подкани я той. — Обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи.

Зашеметена и натъртена, Мералда избегна подадената й ръка.

— Не можем да изправим каретата, докато си в нея — опита се да обясни варваринът. — Нима не искаш да си тръгнеш оттук?

— Искам единствено вие да си тръгнете!

— И да те оставим сама?

— По-добре сама, отколкото с крадци като вас! — сопна му се девойката.

— За кочияша ще бъде по-добре, ако излезеш — мъчеше се да я успокои Уолфгар, или поне да я стресне достатъчно, за да я накара да го послуша. — Хайде. Няма да те нараня. Ще те обера, вярно е, но няма да те нараня.

Най-сетне Мералда му подаде ръка, плахо и нерешително, и той с лекота я извади от каретата. Внимателно я постави на земята и я погледна. Дори голямата синина, появила се на лицето й, не можеше да скрие деликатната й хубост. На Уолфгар не му беше трудно да разбере желанието, обзело Морик, но той нямаше никакво намерение да насилва, която и да било жена, независимо колко е красива, нито пък възнамеряваше да позволи на Морик да го стори.

Двамата крадци преровиха каретата и почти веднага (за истинска радост на Разбойника) откриха кесия, пълна със злато. Когато свършиха, Уолфгар се зае да намери достатъчно дълъг клон, който да използва като лост.

— Нали не си намислил да изправиш каретата? — не повярва на очите си Морик.

— И още как! — заяви варваринът.

— Не можеш да го направиш! — възпротиви се Разбойника. — Та тя ще отиде право в укреплението и само след час всички войници ще се втурнат по петите ни!

Уолфгар изобщо не го слушаше. Откри няколко едри камъка и ги натрупа близо до покрива на каретата, напъна се и я повдигна от земята. Когато видя, че Морик няма намерение да му помогне, успя някак да освободи едната си ръка и да подпъхне един камък под ръба.

Конете изпръхтяха и се задърпаха, при което замалко не провалиха всичко.

— Поне иди и ги успокой! — сопна се Уолфгар на приятеля си. Морик обаче не помръдна.

Варваринът се обърна към Мералда и тя изтича при подплашените животни.

— Не мога да го направя сам! — викна Уолфгар на Морик, още по-сърдито от предишния път.

Въздъхвайки измъчено, Разбойникът се приближи, хвърли един бърз поглед и отиде да вдигне захвърленото недалеч оттам въже. После направи хлабава примка от единия му край и я надяна около близкото дърво, а другия завърза за горния ръб на каретата. Докато правеше това, се наложи да мине покрай Мералда, която стреснато се отдръпна назад, той обаче не я и забеляза.

След това улови юздите и поведе двете животни, докато колелетата не застанаха на равно разстояние от дървото.

— Повдигни я, а аз ще се погрижа въжето да я задържи — рече той на Уолфгар. — После я вдигни малко по-нависоко и много скоро ще я изправим обратно на четири колела.

Дребният крадец беше хитър, не можеше да му се отрече. Още щом той се върна при въжето, а девойката — при конете, Уолфгар се приведе, напрегнал железните си мускули. Въжето се охлаби и Морик побърза да го стегне около дървото. Миг по-късно варваринът повдигна каретата още малко и Морик и този път я задържа така с помощта на въжето. При третия напън на исполина каретата най-сетне застана на четири колела.

Конете изцвилиха и нервно зариха пръстта с копита, като в същото време мятаха глави толкова яростно, че Мералда не можа да ги удържи. За щастие Уолфгар се озова до нея само за секунда, улови юздите и ги дръпна. После, с помощта на същото въже, ги завърза за дървото и отиде при падналия гном.

— Как се казва? — обърна се той към девойката и когато видя колебанието й, добави: — Не можем да ви причиним нищо по-лошо от онова, което вече ви сторихме само ако науча името му. Чувствам се някак странно, като му помагам, без дори да знам как се казва.

Лицето на младата жена се проясни при това обяснение.

— Лиам. Казва се Лиам.

Очевидно събрала малко смелост, тя се приближи и приклекна до гнома, а страхът й отстъпи място на тревога за състоянието му.

— Ще се оправи ли? — попита тя притеснено.

— Още не съм сигурен.

Горкият Лиам беше в безсъзнание, но поне бе жив, а един оглед по-отблизо бързо установи, че нараняванията му не са сериозни. Уолфгар внимателно го вдигна и го постави в каретата, после се върна при девойката, хвана я за ръката и я поведе след себе си.

— Обеща, че няма да ме нараниш! — възкликна тя и опита да се съпротивлява, ала по-лесно би й било да удържи двата коня.

Морик целият грейна, когато видя Уолфгар да се приближава, влачейки жената след себе си.

— Май си променил решението си, а? — подсмихна се той.

— Ще дойде с нас за малко — обясни варваринът.

— Не! — извика Мералда и като сви ръка в юмрук, го удари в тила.

Уолфгар се обърна, развеселен и дори малко впечатлен от смелостта й.

— Да — спокойно отвърна той и с лекота спря ръката й, когато тя замахна за нов удар. — Ще повървиш с нас около една миля. След това ще те оставим да се върнеш при каретата и заедно с Лиам можете да вървите, където си поискате.

— И няма да ми сториш зло?

— Няма — обеща Уолфгар и измери Морик със смразяващ поглед. — Нито аз, нито той.

Разбрала, че няма кой знае какъв избор, младата жена тръгна без повече възражения. Верен на думата си, след около една миля Уолфгар я пусна да се върне обратно, а те с Морик и кесията със злато изчезнаха в планината.

* * *

Мералда тича през целия път обратно до горкия Лиам и когато стигна, беше останала без дъх и усещаше остра болка под ребрата. Лиам беше в съзнание, но надали бе в състояние да седне на капрата, още по-малко пък — да подкара каретата.

— Стой си вътре — рече Мералда. — Аз ще обърна конете и ще ни върна в замъка.

Лиам понечи да протестира, но тя затвори вратичката и се зае за работа. Не след дълго каретата се носеше на запад, макар и с друсане и клатушкане, тъй като младата жена нямаше никакъв опит в управляването на коне, а и пътят не бе никак лесен. Докато се носеха към замъка, в главата на Мералда се зароди неочаквана идея, привидно съвършено решение на всичките й проблеми.

Слънцето отдавна бе залязло, когато двамата най-сетне стигнаха портите на замъка. Лорд Ферингал и Присила се показаха, за да ги посрещнат и направо онемяха при вида на раздърпаната девойка на капрата и ранения кочияш вътре.

— Крадци на пътя — обясни Мералда и Присила, с нетипична за нея загриженост, побърза да се покачи на капрата.

Понижавайки глас почти до шепот, младата жена добави:

— Той ме нарани!

С тези думи тя се хвърли в прегръдките на Присила и избухна в сълзи.

* * *

Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.

За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.

Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.

— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.

Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.

— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?

— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.

— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.

— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.

След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.

— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.

Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.

— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?

Уолфгар се засмя.

— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.

— Не говори глупости.

— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.

А може би беше точно така.

— Вожд на обединените племена на Долината на мразовития вятър, с голямо влияние в съвета на Десетте града. Баща ми… — тук той се обърна към лусканеца и отново се засмя. — Ти надали ще го харесаш, Морик. А и той едва ли ще те хареса.

— Горд варварин?

— Сопнато джудже — отвърна Уолфгар.

Морик замалко да се задави и той поясни:

— Осиновителя ми. Осми крал на Митрил Хол и предводител на клан джуджета миньори в долината край Грамадата на Келвин.

— Баща ти е крал на джуджетата? — Морик не можеше да повярва на ушите си.

Варваринът кимна.

— Баща ти е крал на джуджетата, а ти си тук с мен и спиш, където намериш?

Варваринът отново кимна.

— Е, значи си по-голям глупак, отколкото съм си мислил.

В отговор Уолфгар отново отправи поглед към тундрата, заслушан в скръбната песен на вятъра. Не можеше да не се съгласи с Морик, но освен това не можеше и да промени случилото се. След няколко мига чу приятеля си да посяга към захвърлената наблизо раница, после се разнесе познатото подрънкване на бутилки.