Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (26)

Двадесет и пета глава
Прояснение

Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.

Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?

Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.

— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.

— Да не би да са те разкрили?

— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.

Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.

— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.

— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.

— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?

Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.

— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.

— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.

— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.

Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.

— Какво става с лейди Мералда?

— Родила е вчера късно вечерта — неохотно отговори Морик и очите на варварина се разшириха от тревога. — И тя, и детето са добре — побърза да добави лусканецът. — Засега.

И като се отскубна от хватката на приятеля си, продължи да се занимава с коня си. Почти веднага обаче отново се обърна, усетил погледа на Уолфгар върху себе си.

— Виж, тя им каза, че си я изнасилил — напомни той. — Най-вероятно се е опитала да прикрие някоя своя авантюра. Излъгала е, обричайки те на позорна смърт, за да прикрие изневярата си.

Уолфгар само кимна — това го знаеше и той.

Морик го изгледа изпитателно, учуден от спокойствието му — в крайна сметка, ставаше въпрос за жената, заради която варваринът беше бит и унижаван и едва не бе срещнал смъртта си.

— Е, сега са възникнали съмнения относно бащата на детето — продължи той. — Родило се е твърде скоро след нашето нападение и мнозина в селото и в замъка не й вярват.

Уолфгар въздъхна дълбоко:

— Подозирах, че може да стане така.

— Освен това подочух слухове за някакъв младеж, който паднал от една скала в деня на сватбата. Умрял с нейното име на уста.

— И лорд Ферингал смята, че детето е негово? — досети се варваринът.

— Не непременно — отвърна Морик. — Сигурно е, че детето е заченато преди сватбата, независимо дали от теб, или от другиго. Ферингал го знае, но сега започва да се пита дали жена му не е легнала с друг по собствено желание, а след това да е скалъпила историята за нападението.

— Изнасилената жена не носи вина за случилото се — отбеляза Уолфгар, за когото най-сетне всичко си идваше на мястото.

— Докато жената, изменила на мъжа си… — Морик остави думите да увиснат злокобно във въздуха.

Варваринът отново въздъхна и излезе на пътя, където в далечината се виждаше замъка Ок.

— Какво ще стане с нея? — попита той.

— Бракът ще бъде разтрогнат, това е сигурно — отвърна Морик, който бе живял в обществото на хората достатъчно дълго, за да знае каква е практиката в подобни случаи.

— А лейди Мералда ще бъде прокудена от замъка? — с надежда добави Уолфгар.

— Ако има късмет, ще я прогонят от тези земи, без титла и без пукнат грош.

— А ако няма късмет?

Морик направи гримаса.

— Благороднически жени нерядко са били наказвани със смърт за такова провинение.

— Ами детето? — продължи да разпитва Уолфгар с нарастващо притеснение, докато споменът за едно от най-страшните мъчения на Ерту си запробива път към повърхността на съзнанието му.

— Ако има късмет — ще бъде завинаги изгонено от тези земи. Но се боя, че изгледите да се отърве само с това са далеч по-малки от тези майка му да се размине само с пропъждане. Доста е сложно. Детето представлява заплаха както за владенията на лорда, така и за гордостта му.

— Биха убили едно невинно бебе? — не можеше да повярва Уолфгар, стиснал зъби в отчаян опит да спре надигащия се в него спомен.

— Гневът на измамения благородник не е за подценяване — мрачно отвърна Морик. — Лорд Ферингал не може да прояви слабост, защото така рискува да загуби не само уважението на селяните, но и земите си. Мръсна, оплетена работа, дума да няма. А сега да се махаме.

Уолфгар вече бе тръгнал, само че не натам, накъдето смяташе приятелят му. Морик побърза да го настигне.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, разпознал изражението върху лицето му.

— Още не знам — заяви Уолфгар, ускорявайки крачка, та Разбойника трябваше да полага огромни усилия, за да не изостава. — Но нещо трябва да се направи.

Когато стигнаха до селото, времето отново им се притече на помощ и те не срещнаха никого. Дълбоко замислен, варваринът се загледа към моста, отвеждащ до замъка Ок.

* * *

— Нека някой отнесе детето далеч от замъка, както възнамерявахме преди — предложи Темигаст на господаря си, който неспокойно крачеше напред-назад.

— Сега е различно — процеди младият лорд и удари с юмрук по бедрото си.

Погледът му неволно се насочи към Присила, която се бе разположила в едно кресло, с усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих да не се жениш за селянка!“.

— Нима нещо се е променило оттогава? — трезво, както винаги, рече старият иконом.

Присила изсумтя:

— Не знаеш ли да броиш?

— Може да се е родило по-рано — възрази Темигаст.

— Това е най-добре развитото бебе, което някога съм виждала. Раждането е съвсем навреме, Темигаст, и ти го знаеш не по-зле от мен.

И като погледна брат си в очите, заяви направо:

— Детето е заченато в средата на лятото. Преди предполагаемото нападение на пътя.

— Но как мога да съм сигурен? — простена Ферингал и впи пръсти в панталоните си, сякаш искаше да ги разкъса, така, както съмнението разкъсваше него самия.

— Как можеш да се съмняваш? — отвърна Присила. — Направиха те на глупак, за радост на цялото село. Нима и сега смяташ да проявиш слабост?

— Но вие я обичате, милорд — обади се Темигаст.

— Дали? — рече Ферингал, наранен и объркан. — Вече и аз не знам.

— Тогава я отпратете — предложи икономът. — Прогонете я заедно с детето.

— Така само ще накараш селяните да ти се смеят още повече — кисело отбеляза Присила. — Нима искаш детето да се върне след двайсетина години и да ти отнеме владенията? Колко такива истории сме чували!

Темигаст й хвърли изпепеляващ поглед. Вярно, че подобни неща се бяха случвали, но далеч не толкова често, колкото твърдеше Присила.

— Как да постъпя тогава? — обърна се Ферингал към сестра си.

— Изправи уличницата на съд за измяна — отвърна тя без колебание. — А детето трябва да бъде премахнато бързо и окончателно.

— Премахнато? — скептично повтори младият благородник.

— Има предвид да го убиеш — сухо поясни Темигаст.

— Хвърли го в морето — трескаво каза Присила и се надигна от стола си. — Ако сега проявиш твърдост, селяните ще продължат да те уважават.

— Ако убиете невинно дете, ще ви намразят — ядосано заяви Темигаст, а думите му бяха насочени най-вече към Присила.

— Невинно? — излая тя, сякаш това бе най-голямата нелепица, която някога бе чувала, после се доближи на сантиметри от брат си. — Нека ни мразят. По-добре да те мразят, отколкото да ти се подиграват. Нима ще позволиш на копелето да живее и винаги да ти напомня за онзи, комуто Мералда се е отдала преди теб?

— Затваряй си устата! — кресна Ферингал и я отблъсна от себе си, тя обаче нямаше намерение да отстъпи.

— О, представям си как е мъркала в прегръдките на Джака Скъли — изсъска тя; Ферингал трепереше толкова силно, че не можеше да каже и дума през тракащите си зъби. — Обзалагам се, че красивото й тяло е тръпнело в екстаз под неговите ласки…

Яростно, животинско ръмжене се откъсна от устните на младия мъж. Той сграбчи сестра си за раменете и я запрати в другия край на стаята. Тя продължи да се усмихва с грозно задоволство, виждайки го да изхвърча от стаята и да се втурва нагоре по стълбището.

Стълбището, което водеше към стаята на Мералда и нейното незаконородено дете.

* * *

— Нали знаеш, че има охрана — опита се Морик да надвика воя на вятъра.

Дори и да го бе чул, Уолфгар надали щеше да му обърне особено внимание. Без да откъсва очи от замъка Ок, той крачеше натам и нищо не можеше да го отклони. В мислите му високите преспи представляваха Гръбнака на света — преградата, която разделяше човека, който бе някога, от онзи, в когото се бе превърнал. Сега, когато най-сетне се бе освободил от влиянието на алкохола и единствено желязната му воля го бранеше от ужасните спомени, той съвсем ясно виждаше кръстопътя, пред който бе изправен. Можеше да се обърне назад и да се върне към живота, който водеше през последните няколко месеца, но можеше и да продължи напред, да преодолее тази преграда, която сам бе издигнал и да си проправи път до мъжа, който бе преди пленничеството в Бездната, та дори да трябваше да го стори със зъби и нокти.

Уолфгар изръмжа и ускори крачка, борейки се с бурята. Докато стигне до моста, вече тичаше. Без да спира дори за миг, той свърна надясно, където снегът се бе натрупал покрай парапета и стената на замъка, и скочи върху пряспата. Затъна до колене, но изръмжа и продължи напред. Протегна ръка и успя да се улови за ръба на стената с чука си. Някъде наблизо се разнесе изненадан вик, той обаче не му обърна внимание и се издърпа нагоре, претърколи се през назъбения зид и ловко се приземи върху площадката от вътрешната страна, право между двама слисани стражи, които не държаха оръжия, опитвайки се да сгреят ръцете си.

Морик го последва — пъргав като котка, той се изкатери по стената почти толкова бързо, колкото страховитата сила на варварина го бе прехвърлила през нея. Въпреки това, докато Разбойникът се изкачи до площадката, Уолфгар вече беше скочил в двора и тичаше към главната крепост. Двамата стражи се търкаляха на земята, стенейки от болка; единият стискаше строшената си челюст, другият се държеше за корема, свит на кълбо.

— Укрепете вратата! — успя да се провикне един от войниците.

Вратата на замъка се открехна едва-едва и някой надникна иззад нея. Виждайки връхлитащия исполин, стражът се опита да я затвори, но Уолфгар го изпревари и го блъсна с все сила. Войникът се развика за помощ и само след миг варваринът усети как тежестта от другата страна се увеличава — явно още един пазач бе дотичал при другаря си.

— И аз идвам! — обади се Морик. — Макар че само боговете знаят защо!

Ала Уолфгар бе далеч оттам, в едно мрачно, обвито в задушливи мъгли място, където предсмъртните писъци на собственото му дете прорязваха въздуха и се забиваха в него като стрели. Със страховит рев на уста той впрегна цялата си сила и вратата най-сетне поддаде, запращайки двамата стражи в отсрещната стена, сякаш бяха деца.

— Къде е тя? — кресна варваринът, но още преди да довърши, Лиам Уудгейт нахлу в приемната зала с меч в ръка.

— Време е да си платиш, куче! — провикна се кочияшът и се нахвърли отгоре му.

В последния момент обаче, издърпа оръжието си обратно, завъртя го и се престори, че се кани да нанесе страничен удар. Вместо това отново обърна меча си и замахна.

Лиам беше добър, в цял Окни никой не въртеше меча по-добре от него и той го знаеше. И точно затова му бе толкова трудно да проумее как така мечът на Уолфгар се провря под оръжието му толкова бързо и го отмести настрани, нито как самият варварин, напук на огромния си ръст, успя да се завърти така светкавично и да пъхне ръка под неговата. Лиам знаеше на какво е способен и затова не разбираше как е възможно хитрото му нападение да се обърне срещу него и то по този начин. Единственото, което разбираше, бе, че внезапно се е оказал притиснат до каменната стена, с ръце, извити зад гърба, а разяреният исполин дишаше във врата му:

— Лейди Мералда и детето! Къде са?

— Ще умра, преди да ти кажа! — заяви Лиам и Уолфгар засили натиска върху него.

Горкият гном бе сигурен, че наистина ще умре, но въпреки това стисна зъби и не каза нищо, напук на болката.

Уолфгар го обърна с лице към себе си и го блъсна в стената, после още веднъж, толкова силно, че Лиам не можа да се задържи на крака и се плъзна по пода на стаята, при което едва не препъна появилия се на прага Морик.

Двамата приятели се втурнаха към вътрешността на замъка. Чуха гласове и Разбойника връхлетя през една двойна врата, право в уютната всекидневна, която се намираше от другата страна.

— Лорд Брандебург? — сепна се Присила, после изпищя, зърнала показалия се след Морик варварин.

— Къде са лейди Мералда и детето? — ревна Уолфгар.

— Не причини ли вече достатъчно неприятности? — пристъпи напред Темигаст.

Уолфгар срещна погледа му и без да отмества очи, заяви:

— Предостатъчно. Но не тук.

При тези думи старият иконом направи крачка назад.

— Къде са? — настоя исполинът и пристъпи към Присила.

— Крадци! Убийци! — изпищя тя и се олюля.

Уолфгар срещна погледа на Темигаст и с изненада го видя как кимва и посочва близкото стълбище.

В този момент, Присила Ок изскочи от стаята и хукна нагоре по стълбите.

* * *

— Знаеш ли какво ми причини? — попита лорд Ферингал, застанал край леглото, в което Мералда лежеше полуизправена, с малкото си момиченце до себе си. — Какво причини на нас? На Окни?

— Моля те, опитай се да ме разбереш! — проплака младата жена.

Лицето на Ферингал се разкриви от болка и той притисна юмруци до очите си. Миг по-късно се съвзе и посегна към детето. Мералда се опита да му попречи, но все още бе твърде слаба и политна назад.

— Какво ще правиш?

Ферингал отиде до прозореца и дръпна пердетата.

— Сестра ми казва, че трябва да го хвърля в морето — процеди той през зъби. — Та завинаги да се отърва от доказателството за твоята измяна.

— Моля те, Ферингал, недей…

— Всички казват така — продължи Ферингал, сякаш тя изобщо не беше проговаряла, й вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. — Детето на Джака Скъли.

В зачервените очи на Мералда проблесна ужас.

— Как можа? — кресна Ферингал и погледна първо към бебето в ръцете си, а после към отворения прозорец.

Мералда заплака.

— Рогоносец, а сега и убиец — промърмори Ферингал и се приближи още малко до прозореца. — Ти ме обрече на това, Мералда!

И той протегна ръце през прозореца само за да ги прибере обратно, когато погледът му спря върху невинното дете. Сълзите му се смесиха с тези на разплаканото момиченце:

— Ти ме обрече на това мъчение!

Внезапно Присила нахлу в стаята, затвори вратата и я залости след себе си, после се огледа наоколо и изтича до брат си:

— Дай ми я! — пронизително нареди тя.

Ферингал притисна детето до себе си и се обърна на една страна, закривайки го с тялото си.

— Дай ми я! — изпищя Присила и двамата се сборичкаха.

* * *

Уолфгар взимаше по четири стъпала наведнъж. Когато изкачи стълбището, се озова в дълъг коридор, по чиито стени висяха дебели гоблени. Натъкна се на още един войник и реагира мълниеносно — изби меча от ръката му, а него улови за гърлото и го вдигна във въздуха.

Морик изтича покрай него и хукна от врата на врата, долепяйки ухо до всяка от тях. Изведнъж спря и се обърна към приятеля си:

— Тук са!

Сграбчи бравата, но вратата се оказа заключена.

— Ключът? — викна Уолфгар и с все сила разтърси беззащитния войник.

— Никога! — с мъка успя да изрече стражът, борейки се да се отскубне от желязната му хватка.

Варваринът изглеждаше така, сякаш има намерение да го удуши и Морик побърза да се намеси:

— Не си губи времето. Аз ще се погрижа — и той посегна към кесийката на кръста си.

— Ти не си губи времето. Аз имам ключ.

Разбойникът се обърна към него и го видя да се втурва към вратата. Досетил се за намерението му, Морик отскочи назад тъкмо когато злощастният войник политна към дървената врата.

— Ето ти ключ — заяви Уолфгар.

— Добро хвърляне — одобрително отбеляза лусканецът.

— Не ми е за пръв път — обясни варваринът и като прескочи зашеметения страж, нахлу в стаята.

Мералда седеше в леглото си, хълцайки ужасено, докато Ферингал и Присила стояха край прозореца. Младият благородник се бе привел към отворения прозорец с бебето в ръце, сякаш се канеше да го хвърли навън. Тримата обърнаха слисани погледи към вратата, а смайването им стана още по-голямо, когато видяха Морик да се появява след исполина.

— Лорд Брандебург! — извика Ферингал.

— Направи го сега, преди да провалят… — кресна Присила.

— Детето е мое! — заяви Уолфгар и Присила не можа да завърши от удивление.

Ферингал се вкамени.

— Какво? — ахна той.

— Какво? — ахна Присила.

— Какво? — ахна Морик.

— Какво? — ахна и Мералда, съвсем тихичко, и побърза да се покашля, за да прикрие изненадата си.

— Детето е мое — твърдо повтори Уолфгар. — Хвърлиш ли го през прозореца, ще го последваш толкова бързо, че ще стигнеш преди него, та тялото ти да омекоти падането му.

— Колко красноречив ставаш в критични моменти — одобрително прошепна Морик, а после се обърна към Ферингал: — Прозорецът не е много голям, но се обзалагам, че приятелят ми ще успее да те изхвърли през него. А и закръглената ти сестра след теб.

— Не може да е твое — Ферингал трепереше толкова силно, че краката му едва го държаха.

Погледът му се насочи към Присила, сестрата, която бе винаги край него и знаеше отговора на всички въпроси:

— Какъв е този номер?

— Дай ми я! — настоя тя за трети път и измъкна детето от ръцете на брат си, възползвайки се от изумлението му.

Мералда изпищя, бебето заплака още по-силно, а Уолфгар се хвърли към прозореца, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Невинното създание беше обречено.

Преди Присила да направи и една крачка, Ферингал й препречи пътя и стовари юмрука си в лицето й. Зашеметена, тя отстъпи назад и той грабна детето от ръцете й, след което я блъсна на пода.

Уолфгар спря изпитателен поглед върху лицето на младия благородник и онова, което видя там, го убеди извън всякакво съмнение, че въпреки гнева и болката Ферингал няма да нарани невинното момиченце. Уверен, че не греши, исполинът бавно отиде до него.

— Детето е мое — изръмжа той и нежно пое плачещото бебе. — Възнамерявах да се върна след около месец — обясни той, обръщайки се към Мералда. — Но съм доволен, че си родила по-рано. Иначе сигурно щеше да умреш при раждането.

— Уолфгар! — извика Морик неочаквано.

Ферингал най-сетне се бе съвзел, а със самообладанието му се бе завърнала и изгарящата го ярост. С кама в десницата, той се нахвърли върху варварина. Всъщност Морик нямаше за какво да се притеснява — Уолфгар беше чул рязкото движение и като вдигна бебето над себе си, се обърна и изби камата със свободната си ръка, след което заби коляно в слабините на нападателя си. Превит одве, Ферингал се свлече на земята.

— Мисля, че приятелят ми може да се погрижи мъжът ти никога да няма свои деца — смигна Морик на Мералда.

Тя обаче не го чу, неспособна да откъсне изумен поглед от Уолфгар и детето, което той току-що бе обявил за свое.

— Поднасям искрените си извинения за действията си на пътя, лейди Мералда — заяви варваринът, чиято публика се бе увеличила с появата на Лиам Уудгейт, Темигаст и половин дузина войници на прага.

Все още на пода, Присила вдигна към него поглед, изпълнен с недоумение и необуздан гняв.

— Вината е в бутилката и във вашата красота — продължи Уолфгар, после сведе ясносините си очи към детето в прегръдките си и се усмихна широко. — Съжалявам за своето престъпление, но не и за неговите последствия! Ни най-малко.

— Ще те убия! — изръмжа Ферингал и се надигна на колене.

Уолфгар се пресегна и го сграбчи за яката с една ръка. Изправи го на крака и го стисна за врата.

— Ще забравиш както за мен, така и за детето — прошепна той в ухото му. — Освен ако не искаш племената от Долината на мразовития вятър да сравнят със земята и замъка, и жалкото ти селце.

После го блъсна към Морик, който побърза да опре кинжала си в гърлото му, без да изпуска от поглед Лиам, Темигаст и останалите.

— Набавете ни припаси за из път — нареди Уолфгар. — Имаме нужда от храна и завивки за детето.

По лицата на всички в стаята, с изключение на варварина и на бебето, се изписа пълно смайване.

— Какво чакате! — ревна исполинът и Морик побутна Ферингал към вратата, като в същото време даде знак на Присила да мине пред него.

— Чухте го, нали? — сопна се Разбойника на Присила и на Лиам, а когато хвърли поглед през рамо и видя Уолфгар да пристъпва към Мералда, побърза да изтласка Ферингал навън.

— Защо го направи? — попита Мералда, щом остана насаме с варварина.

— Не беше много трудно да се досетя, че си в беда.

— Та аз те обвиних незаслужено!

— Напълно разбираемо — отвърна Уолфгар. — Била си уплашена и безпомощна. И въпреки това рискува всичко, за да ме спасиш. Не можех да не ти се отблагодаря.

Мералда поклати глава, прекалено объркана, за да осъзнае какво става. Безброй мисли се гонеха в съзнанието й, разкъсваха я противоречиви чувства. Беше видяла отчаянието в погледа на Ферингал и беше повярвала, че ще хвърли детето й върху скалите. Той обаче не го стори, нито допусна Присила да го направи. Мералда го обичаше… как би могла да не го обича! Но не можеше да отрече и онова, което изпитва към детето си, макар да знаеше, че никога, за нищо на света, не би могла да го задържи.

— Ще я отведа далеч оттук — рече Уолфгар, сякаш прочел мислите й. — Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Мералда се засмя — тихичък, безрадостен смях, който много скоро щеше да отстъпи място на горчиви сълзи.

— Не мога — обясни тя. — Дължа го на съпруга си (ако все още ме иска) и на семейството си. Замина ли с теб, обричам ги на позор.

— Дългът ли е единствената причина да останеш? — попита Уолфгар, усетил нещо недоизказано.

— Обичам го! — отвърна Мералда през сълзи. — Знам за каква ме мислиш, но детето беше заченато преди…

Уолфгар вдигна ръка:

— Не ми дължиш обяснение. Нямам никакво право да те съдя, нито теб, нито когото и да било. Досетих се за твоите… неприятности и се върнах, за да ти се отблагодаря.

И като погледна към вратата, през която Морик беше извел Ферингал, добави:

— Той те обича. Видях го в очите му и в огромната му болка.

— Мислиш ли, че постъпвам правилно, като оставам?

Исполинът сви рамене — кой беше той, че да съди другите и техните постъпки?

— Не мога да го изоставя — рече Мералда и като се протегна, погали личицето на дъщеричката си. — Но не мога и да я задържа. Ферингал никога няма да я приеме — добави тя с глух, задавен глас, осъзнала, че много скоро ще трябва да се прости с детето си завинаги. — А може бе ще я даде на някое местно семейство, сега, когато вярва, че не съм го предала.

— За да му напомня постоянно за сегашното му страдание, а на теб — за изречената лъжа? — меко каза Уолфгар, не за да й причини ненужна болка, а защото това бе самата истина. — А и така детето ще остане близо до злата му сестра.

Мералда сведе поглед, приела най-сетне горчивата действителност. Дъщеря й никога нямаше да бъде в безопасност в Окни.

— Кой би се грижил за нея по-добре от мен? — неочаквано рече варваринът, а в гласа му се промъкнаха решителни нотки; той сведе поглед към детето в ръцете си и по лицето му се разля топла усмивка.

— Наистина ли ще го сториш?

— На драго сърце!

— Ще се грижиш за нея? — настояваше Мералда. — Ще й разкажеш за майка й?

Уолфгар кимна.

— Още не знам накъде ще поема — обясни той. — Но предполагам, че няма да е много далеч оттук. Може би един ден ще се върна или поне тя ще го стори, та макар и отдалеч да зърне майка си.

Горчиви ридания разтърсиха тялото на младата жена, лицето й бе мокро от сълзи. Уолфгар хвърли поглед към вратата, за да е сигурен, че не го наблюдават, наведе се и я целуна по бузата.

— Така е най-добре — тихичко каза той. — Или не ми вярваш?

Мералда го погледна — мъжа, който бе рискувал всичко, за да спаси нея и детето й, въпреки че те с нищо не бяха заслужили героизма му — и кимна.

От очите й продължаваха да се стичат сълзи и Уолфгар, който прекрасно разбираше болката й, пристъпи към нея, така че тя да помилва детето и да го целуне за последен път. Когато обаче Мералда понечи да го вземе, варваринът се отдръпна назад. Девойката се усмихна с горчиво разбиране.

— Сбогом, малка моя — промълви тя, хлипайки, и извърна поглед.

С един последен поклон Уолфгар се обърна и излезе от стаята, притиснал бебето в обятията си.

Откри Морик в коридора да раздава нареждания — за храна, за дрехи и, разбира се, за злато, та да можели с приятеля му да се настаняват само в хубави странноприемници заради детето. И така варваринът, лусканският разбойник и новороденото момиченце прекосиха замъка, без никой да се опита да ги спре, сякаш лорд Ферингал бе наредил да им разчистят пътя, та двамата крадци и незаконното дете на съпругата му веднъж завинаги да се махнат от дома и от живота му.

Присила обаче имаше други намерения. Натъкнаха се на нея на първия етаж, където тя се опита да откопчи момиченцето от ръцете на варварина, вперила дързък поглед в лицето му, сякаш го предизвикваше да я удари. Уолфгар я задържа настрана, а изражението му даваше ясно да се разбере, че е готов да я прекърши на две, за да защити детето. Накрая, с отвратено сумтене, Присила запрати дебела, вълнена завивка срещу него и с едно последно яростно изръмжаване напусна стаята.

— Тъпа крава — промърмори Морик под носа си.

Уолфгар се засмя развеселено и загърна момиченцето с топлото одеяло, така че то най-сетне спря да плаче. Отвън денят вече преваляше, но бурята бе стихнала и облаците се разпръскваха, подгонени от бързия вятър. Портата беше отворена, а от другата страна на мостчето Темигаст държеше поводите на два коня. Лорд Ферингал също бе там, застанал до своя иконом.

Младият благородник дълго гледа Уолфгар и детето в ръцете му и най-сетне проговори:

— Ако някога отново се върнеш…

— Защо да се връщам? — прекъсна го варваринът. — Дъщеря ми е вече у мен, а в Долината на мразовития вятър я очаква живот на кралица. Не си и помисляй да тръгнеш след мен, за да си отмъщаваш, ако не искаш да срина и замъка, и цялото ти село със земята.

— Защо да го правя? — също така сурово отвърна Ферингал. — Съпругата ми е с мен, моята красива, невинна съпруга, която ми се отдава сама, от обич към мен, а не надвита от животинска сила.

Този последен опит на младия благородник да излекува нараненото си мъжко достойнство, красноречиво говореше, че вече е простил на Мералда или че много скоро ще го стори. Незнайно как, като по чудо, отчаяният, импровизиран план на Уолфгар бе подействал. Варваринът прехапа устни, за да не се разсмее на цялата тази нелепица (Ферингал си бе заслужил този момент на мнимо тържество) и дори не мигна, когато младият лорд се изпъчи и с гордо вдигната глава се запъти обратно към топлия си дом и жена си.

Темигаст обаче остана и подаде юздите на двамата приятели.

— Не е твоя — неочаквано каза той.

Уолфгар, който тъкмо се качваше на един от конете, се престори, че не го е чул.

— Не се бой — няма да издам тайната ти. А и лейди Мералда, чийто живот спаси днес, тя също няма да каже никому — продължи икономът. — Достоен мъж си ти, Уолфгар, сине на Беорнегар, от племето на Лоса от Долината на мразовития вятър.

Исполинът примига, слисан както от неочаквано топлите думи, така и от факта, че този човек знае толкова много за него.

— Магьосникът, който те залови, му е казал — предположи Морик. — Ненавиждам магьосници!

— Никой няма да ви преследва — обеща Темигаст. — Имате думата ми.

И той наистина я удържа — Морик и Уолфгар стигнаха до подслона, където бяха оставили своите коне, без никакви неприятности, след което продължиха на изток, оставяйки Окни завинаги зад себе си.

— Какво има? — попита Уолфгар по-късно същата нощ, забелязал развеселеното изражение на приятеля си.

Двамата се бяха свили край един добре напален огън, така че на детето да му е колкото се може по-топло. Морик се усмихна и вдигна две бутилки — едната беше пълна с козе мляко за бебето, в другата имаше силен алкохол. Уолфгар взе тази с млякото.

— Никога няма да те разбера, приятелю — отбеляза Разбойника.

Варваринът се усмихна, но не каза нищо. Какво ли знаеше Морик за прекрасните времена с Дризт и останалите, или пък за тройно по-ужасните години, прекарани в Бездната, за Ерту и децата, погубени пред очите му!

— Има и по-лесни начини да се припечели нещо — продължи лусканецът и Уолфгар го изгледа смразяващо. — Нали смяташ да продадеш детето?

Варваринът се изсмя.

— Можеш да й вземеш добри пари — настоя Морик, отпивайки голяма глътка от бутилката.

— На света няма толкова пари — отсече Уолфгар и се обърна към момиченцето, което се размърда и изгука щастливо.

— Не ми казвай, че си намислил да я задържиш! Какво ще правим с нея? Какво ще правиш ти с нея, независимо къде смяташ да отидеш? Да не си си изгубил ума!

Уолфгар се навъси, издърпа бутилката от ръцете му и го блъсна на земята — по-красноречив отговор от каквито и да било думи.

— Та тя дори не е твоя! — напомни му Разбойника.

Морик дори не подозираше колко греши.