Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (12)

Единадесета глава
Вплетени ръце

— Кажи ми за отровата — обади се прелат Волтин, един от съдружниците на Камербун. Беше се изтегнал в удобното си кресло, насред непоносимо горещата стая, а в огромното огнище зад гърба му пращеше силно накладен огън.

— Никога не е на хубаво — отвърна Морик и така си изпроси още едно завъртане на инструмента за измъчване от невъобразимо жестокия, едноок мъчител, който дори не си бе дал труда да покрие незрящото си око и в чиито вени течеше повече оркска, отколкото човешка кръв. — Да те отровят, имам предвид — уточни Морик, с изтънял от болка глас.

— Не е същата като в стъкленицата, която открихме в торбата ти — поясни Волтин и кимна на тъмничаря, който побърза да отиде зад жертвата си.

Морик опита да се обърне, но не можа да помръдне. И двете му ръце бяха здраво стегнати — едната — с менгеме, а другата — в причудливо подобие на кутия, която бе така направена, че да държи пръстите му широко разперени, та мъчителят му да може да си „играе“ с всеки от тях поотделно.

Прелатът сви рамене и вдигна ръце. Морик не отговори и миг по-късно чу плющенето на бича. Дълбоки резки плъзнаха по голия му гръб, а потта, която го обливаше, направи болката още по-свирепа.

— И оръжието, и отровата бяха у теб — невъзмутимо продължи Волтин. — Само че отровата се оказа различна. Хитра уловка, предполагам, за да ни попречи да изцерим раните на капитан Дюдермонт.

— Уловка, наистина — сухо отвърна Морик, при което тъмничарят отново стовари бича си върху гърба му и замахна за трети удар.

Този път Волтин го спря.

— Значи си признаваш?

— Абсолютно! Добре измислена уловка — да ни пробутат нещо, което изглежда като неоспоримо доказателство за нашата вина, а след това да извършат покушението срещу Дюдермонт, точно когато с Уолфгар говорим с него…

— Достатъчно! — видимо ядосан отсече Волтин — и той, и всички, които преди него бяха разпитвали двамата затворници, бяха чули абсолютно същата невероятна история — както от Морик, така и от Уолфгар.

Прелатът се надигна, клатейки глава… жест, чието значение Морик отлично знаеше.

— Мога да ти кажа други неща — примоли се той, ала Волтин махна с ръка.

Морик искаше да настоява, ала и думите, и дъхът му секнаха, когато мъчителят му го сръга в бъбреците. Дребният крадец изскимтя и подскочи… което само усили болката в ръката и палеца му. Въпреки това, колкото и да се опитваше да се овладее, не можа да спре и отново подскочи, когато тъмничарят го удари, тъй като върху пръстите си жестокото създание бе надянало метална скоба, обсипана с тънки игли.

Мислите на Морик се върнаха назад, към мрачните елфи, които го бяха посетили преди толкова време. Дали знаеха какво се случва? Дали нямаше да се появят, за да избавят Уолфгар и ако го стореха, дали щяха да спасят и него? В първите няколко часа, когато още бяха приковани един до друг, той бе на косъм да сподели всичко това с варварина. Беше се отказал единствено защото се боеше, че приятелят му, очевидно потънал в страшните си спомени, може и да не го чуе, за разлика от някой надзирател, навъртащ се наоколо.

Ами да, щеше да бъде просто прекрасно, ако, освен останалото, съдиите го обвинят и в съучастничество с елфи на мрака. Не че щеше да има кой знае какво значение…

Поредният удар на едноокия тъмничар го извади от мислите му, след него последва и ново изплющяване на камшика, което изрисува още няколко грозни драскотини върху гърба му.

Ако елфите на мрака не се появяха в най-скоро време, с Морик щеше да бъде свършено и то по особено мъчителен начин.

* * *

Робилард излезе само за няколко минути, но когато се върна, завари половин дузина свещеници да се трудят под напътствията на Камербун.

— Гори отвътре — обясни жрецът, макар че дори от това разстояние Робилард и сам виждаше пламналото, обляно в пот лице на капитана.

Магьосникът не пропусна да забележи, че стаята е станала по-студена и осъзна, че двама от шестимата свещеници са заети с това да охлаждат помещението, а не да лекуват Дюдермонт.

— В каютата си на „Морски дух“ имам заклинания, които правят съвсем същото — рече Робилард. — За капитана ще е по-добре, ако хората ти могат да се съсредоточат единствено върху това да го изцелят.

— Върви — съгласи се Камербун и Робилард начаса отвори няколко между пространствени портала, които за няколко секунди го отведоха на борда на „Морски дух“.

Щом се озова в каютата си, той трескаво започна да рови из многобройните книги и свитъци, вълшебни предмети и такива, които още не бе омагьосал и с които се канеше да се заеме в мига, в който намери малко свободно време. Най-сетне откри това, което търсеше — пергамент, върху който бяха записани три заклинания за лед, както и необходимите съставки. Проклинайки се, задето не беше по-добре подготвен, Робилард се зарече, че още на следващия ден ще насочи цялата си магическа енергия, за да научи наизуст всички подобни заклинания, и се втурна обратно към параклиса, където лежеше капитанът. Завари свещениците да се трудят все така усърдно, а старата Гретхен — да втрива гъст бял мехлем в гърдите на Дюдермонт.

Робилард подреди нужните съставки (козина от бяла мечка и стъкленица с кръв от леден трол) пред себе си и разви пергамента. С огромно усилие на волята откъсна очи от издъхващия капитан и със самоконтрол, на какъвто бе способен единствено някой магьосник, се залови за работа — поде тих напев, описвайки причудливи движения с ръце, после капна малко от студената тролска кръв върху палеца и показалеца си и като взе късчето козина, духна един, два, три пъти отгоре му и го хвърли на земята. Изведнъж, с гръмко трополене, което огласи цялата стая, по пода се посипаха късове град, които ставаха все по-едри с всяка изминала секунда, докато не след дълго капитан Дюдермонт вече имаше ново легло — солиден леден блок.

— Това е критичният час — обади се Камербун. — Огънят, който го изгаря, е прекалено силен и се боя, че може да го убие. Кърви отвсякъде и кръвта му е рядка като вода. Когато тези шестимата изчерпят целителните си заклинания, под ръка имам други, които да заемат мястото им. Освен това съм разпратил пратеници да молят за помощ в още няколко светилища, дори такива, с които сме в съперничество.

И като видя изненадата, изписана на лицето на Робилард, добави:

— Те до един ще се отзоват, не се съмнявай.

Робилард не беше религиозен човек, най-вече защото, докато търсеше своя бог, се бе отвратил от постоянните препирни и дори вражди между различните църкви. Затова сега отлично разбираше какво означават думите на Камербун. Колко голяма трябва да бе славата на капитан Дюдермонт сред всички честни люде по Саблен бряг, за да ги накара да забравят всички различия и неприязънта помежду си и да обединят усилията си, за да го спасят.

И те наистина дойдоха, точно както беше казал Камербун — свещеници от почти всички вероизповедания в Лускан. Влизаха на групички по шестима и даваха всичко от себе си, за да помогнат на умиращия капитан.

Треската на Дюдермонт премина някъде към полунощ. Той отвори очи и първото, което видя, бе Робилард, заспал край него, положил глава върху свитите си ръце.

— Колко дни? — немощно попита капитанът, почувствал, че нещо не е наред, сякаш току-що се бе събудил от дълъг и мъчителен кошмар.

Макар да бе увит в чаршафи, усещаше, че не е в обикновено легло — лежеше върху нещо прекалено кораво, а целият му гръб беше мокър.

При звука на слабия му глас, Робилард подскочи и без да губи нито миг, сложи длан върху челото му. Да, то вече не пареше и на лицето на магьосника се изписа задоволство.

— Камербун! — провикна се той и по лицето на объркания Дюдермонт се изписа недоумение.

Робилард никога не бе виждал по-прекрасна гледка.

* * *

— Три обиколки — разнесе се носовият глас на магистрата Джаркхелд, мършав старик, който изпитваше твърде голямо удоволствие от мръсната си работа, поне според Морик.

Всеки ден магистратът слизаше в тъмницата и посочваше онези, чийто ред бе да се покачат върху Карнавала на затворниците. Освен това им съобщаваше, в зависимост от сериозността на извършеното злодеяние (а може би в зависимост от това в какво настроение се бе събудил същата сутрин), за какво наказание трябва да се приготвят. Една „обиколка“, според надзирателя, който редовно пребиваше Морик, бе времето, необходимо да се обиколи с бавна стъпка площада, където се провеждаше карнавалът, обикновено — около десет минути. Това означаваше, че човекът, комуто Джаркхелд току-що бе отредил три обиколки, щеше да бъде завлечен на карнавала и измъчван в продължение на тридесет минути, преди изслушването му изобщо да започне. Тази практика целеше да наелектризира зрителите още от самото начало, а за безсърдечния старик нямаше нищо по-приятно от възторжените аплодисменти на освирепялата тълпа.

— Дошъл си за нова порция бой, а? — рече Морик, когато жестокият му надзирател се появи в импровизираната килия, на чиято стена бе прикован. — Пак ли водиш някой свещеник? Или пък самия магистрат? Може би идва да ме покани на карнавала?

— Днес няма да ядеш бой, Разбойнико. Вече нищо не щат от теб. Капитан Дюдермонт повече няма нужда от тебе.

— Да не е умрял? — стресна се Морик.

Ако Дюдермонт умреше, двамата с Уолфгар щяха да бъдат обвинени в убийство, а Морик бе живял в Лускан достатъчно дълго, за да знае какво се случва с хората, набедени в подобно престъпление — бавни и мъчителни екзекуции, които често се проточваха почти цял ден.

— Уви, не — тъжно отговори надзирателят. — Не ни излезе късметът тоз’ път. Дюдермонт е жив и се възстановява, тъй че ти и твойто приятелче май бързо ще умрете.

— О, прещастлив ден!

Злото същество поспря за миг, огледа се наоколо и му нанесе няколко удара в стомаха и гърдите.

— Чини ми се, че магистратът много скоро ще ви повика за карнавала — обясни то. — Та си рекох, че сигур’ трябва да получиш още няколко на изпроводяк.

— Колко мило — язвително отвърна Морик и си изпроси силен пестник в челюстта, който му изби един зъб и изпълни устата му с топла кръв.

Дюдермонт укрепваше толкова бързо, че свещениците едвам смогваха да го задържат на легло. Те продължаваха да се грижат за него, четяха молитви, правеха целебни заклинания, а старата Гретхен час по час носеше горещ чай и лековити мехлеми.

— Не може да е бил Уолфгар! — възрази Дюдермонт, когато Робилард му разказа всичко, станало пред „Кривата сабя“.

— Уолфгар и Морик бяха — настоя магьосникът. — С очите си го видях, капитане, и добре, че стана така.

— Не е възможно — не отстъпваше Дюдермонт. — Та аз познавам Уолфгар!

— Познавал си го — поправи го Робилард.

— Но той е приятел на Дризт и Кати-Бри, а и ти, и аз знаем, че те никога не биха имали нищо общо с един убиец… поне нищо добро.

— Бил е техен приятел. Сега Уолфгар другарува с такива като Морик Разбойника, един от най-известните престъпници на Лускан, както и с двамина по-лоши и от Морик.

Дюдермонт понечи да попита нещо, ала в този миг в стаята влязоха Уейлан Миканти и още един моряк. Усмихнати до уши, те отидоха право при него и се поклониха ниско. За тяхна огромна радост скъпият им капитан изглеждаше дори още по-добре от сутринта, когато целият екипаж на каравелата бе откликнал на щастливия зов на Робилард и бе дошъл в параклиса.

— Открихте ли ги? — нетърпеливо попита магьосникът.

— Така ни се струва — самодоволно отвърна Уейлан. — Крият се в трюма на един кораб на хвърлей разстояние от „Морски дух“.

— Напоследък почти не излизат оттам — обади се и другият моряк. — Ама като говорихме с някои от посетителите на „Кривата сабя“, научихме, че едноокият пръскал жълтиците, без да ги брои.

Робилард кимна. Значи убийството беше поръчково и двамината бяха част от заговор.

— С твое разрешение, капитане — обърна се той към Дюдермонт, — мисля, че е време „Морски дух“ да напусне доковете.

Дюдермонт го изгледа въпросително, без никаква идея за какво става дума.

— Изпратих почитаемия Миканти по следите на другите двама от съзаклятието срещу теб — обясни магьосникът. — И май ги намерихме.

— Но нали Уейлан току-що каза, че били в пристанището?

— Платили са си, за да се качат на борда на „Кривокраката лейди“. Но съм сигурен, че тръгнем ли след тях в пълна бойна готовност, капитанът ще ни ги предаде без много-много да се противи — убедено заяви Робилард, а в очите му лумна заканителен пламък.

Дюдермонт се засмя:

— Ще ми се да можех да дойда с вас.

Тримата му подчинени приеха това като „да“ и начаса се обърнаха към вратата.

— Ами Джаркхелд? — догони ги въпросът на капитана.

— Наредих му да изчака с наказанието на Морик и Уолфгар, както ми каза — отвърна Робилард. — Ще са ни нужни, за да потвърдят участието на тези двамата в заговора.

Дюдермонт кимна и им даде знак, че могат да вървят, после потъна в собствените си мисли. Все още не вярваше, че Уолфгар има пръст в цялата тази работа, макар че и идея си нямаше как да го докаже. В Лускан, както и в повечето фаерунски градове, дори подозрението в престъпна дейност често пъти бе достатъчно, за да окачи някого на бесилката или да го обрече на разкъсване с коне, или на някой друг, още по-неприятен начин на умъртвяване, роден от жестокото въображение на съдията.

* * *

— Аз съм почтен търговец и никой не може да рече друго! — провикна се капитан Пиникърс от „Кривокраката лейди“ при вида на внушителния „Морски дух“, който се приближаваше в цялото си величие и с насочени оръжия.

— Както вече те уверихме, капитане — учтиво отвърна Робилард, — не идваме нито за теб, нито за някой от екипажа ти. Трябват ни единствено двамина пътници, които си приел на борда.

— Ха! — сопна се старият морски вълк. — Махайте се или ще повикам градската стража!

— Нищо по-лесно от това — безгрижно отвърна Робилард и кимна към пристана зад „Кривокраката лейди“.

Капитан Пиникърс проследи погледа му и видя най-малко стотина войници, с оръжия в ръце и мрачни лица.

— Не можете нито да избягате, нито да се скриете — обясни магьосникът. — Единствено заради повелите на добрия тон те моля да ни позволиш да се качим на борда ти и да намерим онези, за които сме дошли.

— Това си е моят кораб! — твърдо заяви Пиникърс и заби пръст в гърдите си.

— В противен случай ще трябва да кажа на моите стрелци да се намесят — Робилард гордо се изпъна, захвърляйки любезната маска. — Аз също ще им помогна, с магии за унищожение, каквито не си и сънувал. А след това просто ще претърсим развалините от кораба ти.

Пиникърс сякаш се сви, ала въпреки това остана на мястото си, със същото непреклонно изражение.

— Сам избери — рече Робилард с престорена учтивост.

— Страшен избор, няма що! — промърмори капитанът и махна безпомощно в знак магьосникът и останалите да се качват.

Не им отне много време да открият Крийпс Шарки и Тий-а-никник (Робилард ги разпозна начаса̀), а под една греда до татуирания полукулан откриха нещо особено интересно — тънка, куха тръбичка.

— Духалка — обясни Уейлан Миканти и я подаде на магьосника, който я разгледа внимателно.

— И какво би могло да се изстреля с нея?

— Нещо малко и издялкано така, че да пасне вътре Уейлан взе оръжието от ръцете на Робилард, присви устни и духна. — Няма да действа добре, ако около стреличката минава твърде много въздух.

— Нещо малко, казваш? — повтори магьосникът и измери двамата пирати с мрачен поглед. — Като котешки нокът, например? С гъвкав край и перца?

Уейлан Миканти също спря очи върху двамата пленници и кимна сурово.

* * *

Увиснал на тежките вериги, облян в кръв и покрит с грозни рани, Уолфгар вече не усещаше болка. Мускулите на врата и раменете му отдавна се бяха вдървили и ако сега някой го свалеше от стената и го пуснеше на пода, единствено земното притегляне щеше да промени позата му.

Свирепата болка бе продължила твърде дълго и накрая именно тя го бе избавила от тъмницата, в която го бяха хвърлили. За негово нещастие, това „избавление“ го бе запратило в друг, далеч по-ужасен затвор и в лапите на мъчители, които знаеха изтезания, каквито тези обикновени смъртни дори не можеха да си представят. Изкусителни, голи и ужасяващо красиви сукуби летяха край него. Огромните щипци на страховития глабрезу разкъсваха изтерзаното му тяло парченце по парченце. И през цялото време в ушите му ехтеше демоничният смях на Ерту. Ерту, могъщият балор, който мразеше Дризт До’Урден с люта ненавист и сега си отмъщаваше на неговия приятел.

— Уолфгар? — звукът долетя сякаш от много далеч, но не гърленото ръмжене на демона, а мек, загрижен глас.

Ала варваринът бе готов и за тази клопка — лъжливата надежда, престореното приятелство. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер — откривал го бе в най-черните му моменти, изваждал го бе от глъбините на отчаянието… а после го бе запращал обратно в бездната на пълната безнадеждност.

— Говорих с Морик — продължи онзи, който го бе повикал, ала Уолфгар вече не го чуваше. — Твърди, че сте невинни — не се отказваше Дюдермонт, въпреки сумтенето на Робилард до него. — Ала онова куче, Крийпс Шарки, набеди и двама ви.

Мъчейки се да не обръща внимание на думите, които долитаха до ушите му, Уолфгар изръмжа, напълно уверен, че пред него стои Ерту, дошъл да го измъчва наново.

— Уолфгар? — повика го Дюдермонт.

— Няма смисъл — направо заяви магьосникът.

— Дай ми нещичко, за което да се хвана, приятелю — не искаше да се предаде Дюдермонт, облегнат тежко на бастуна си, тъй като все още не бе възстановил силите си. — Една-единствена думичка, че си невинен, за да мога да наредя на магистрат Джаркхелд да те освободи.

И този път единственият отговор, който капитанът получи, бе гърлено ръмжене.

— Просто кажи истината. Не вярвам, че си замесен, но трябва да го чуя от теб, за да поискам истински процес.

— Не може да ти отговори, капитане — намеси се Робилард, — защото знае, че истината няма да му помогне.

— Нали чу какво каза Морик — напомни му Дюдермонт, тъй като двамата идваха от килията на Разбойника, където бяха чули бурните му уверения, че Крийпс Шарки им бил предложил огромна сума за главата на капитана, но те с Уолфгар му отказали категорично.

— Чух само как един отчаян мъж ни пробутва небивалици.

— Можем да доведем някой свещеник да го разпита — не се отказваше Дюдермонт. — Мнозина от тях разполагат с магии, които разпознават подобни лъжи.

— Законите на Лускан не го позволяват — напомни му Робилард. — Твърде често жреците имат скрит интерес от цялата работа. Затова магистратът провежда разпитите по своя забележително успешен начин.

— Да — жлъчно се съгласи Дюдермонт. — Измъчва ги, докато не си признаят, независимо дали признанието е достоверно, или не.

Робилард сви рамене:

— Постига резултати.

— Сдобива се с жертви за Карнавала.

— И колцина от онези, които се озовават там горе, са невинни според теб, капитане? — попита направо магьосникът. — Дори онези, които не са извършили приписваните им престъпления, несъмнено са отговорни за много други злодеяния.

— Имаш доста цинична представа за правосъдието, приятелю.

— Такава е действителността — отвърна Робилард сухо.

Дюдермонт въздъхна и се обърна към Уолфгар, от чиито устни излизаше само нечленоразделно ръмжене и нито думичка, която да потвърди невинността му. Той отново го повика, дори се приближи и го докосна.

— Дай ми поне една причина да повярвам на Морик.

Уолфгар усети мамещия допир на скверната сукуба, допир, който щеше да го запрати в прегръдките на най-жестокото от всички мъчения. Гръмовит рев се откъсна от гърдите му и той вдигна крак. Беше окован прекалено здраво, за да може да изрита „мъчителя“ си както трябва, но дори слабият удар бе достатъчен, за да запрати изненадания Дюдермонт на пода.

От връхчето на магическата пръчка на Робилард изскочи струя лепкаво вещество и оплете краката на варварина. Изтерзаният мъж яростно се замята, ала единственото, което постигна, бе да събуди позатихналата болка в плещите и врата си.

Робилард не се задоволи само с това да го обезвреди. Съскайки злобно, той зареди някакво заклинание под носа си, после сграбчи безпомощния мъж за слабините. Мощна електрическа вълна разтърси тялото на варварина и той изкрещя от болка.

— Престани! — викна Дюдермонт и се изправи на крака. — Достатъчно!

Робилард засили натиска си за миг, после се обърна с разкривено от ярост лице:

— Още ли се нуждаеш от доказателство, капитане?

Дюдермонт искаше да възрази, ала не знаеше какво да каже.

— Да се махаме оттук! — рече той вместо това.

— По-добре изобщо да не бяхме идвали — промърмори Робилард.

И Уолфгар отново остана сам. Известно време магическото вещество, с което Робилард го бе впримчил, го поддържаше поне малко, ала после и то изчезна. Не след дълго той пак висеше единствено на окованите си китки, а мускулите му горяха в наново събудена агония. Измъченото му съзнание постепенно се замъгли и той потъна в черен, непрогледен мрак.

Как само копнееше за пълна бутилка, на чието дъно да потърси избавление от всичкото това страдание!