Аманда Стивънс
Седмата нощ (18)

Седемнадесета глава
Седмата нощ

Когато отворих очи, помислих, че съм мъртва. Чувствах се вкочанена. Безтегловна.

Започнах да поемам дълбоко дъх и да издишвам, за да се убедя, че съм жива.

Сърцето ми биеше ускорено. Повдигаше ми се. Бях замаяна. Страхувах се. Изпитвах ужас, какъвто не бях изпитвала никога в живота си. Страхът ме държеше като примка — колкото повече се съпротивлявах, толкова повече се затягаше около мен.

Няколко пъти загубвах съзнание. Тъмнината, която ме обгръщаше, не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Виждах, чувах, не бях загубила обоняние и осезание, но не можех да се движа, нито да говоря.

Така, съвсем безпомощна, можех само да констатирам как проснатото ми тяло беше изнесено от къщата на мама Вини от двама мъже и след това беше натоварено на кола, която бързо потегли. След като ме свалиха от колата, пренесоха ме през гората, облякоха ме в бяла роба. После внимателно ме поставиха на земята във вътрешността на перистила, който се намираше в гората близо до дома на Ред. Или поне ми се струваше, че е там.

Чувах тихи, познати гласове. Говореха за предстоящия обред, за дьосунен, чрез който щяха да вземат душата на баща ми. Чувах ги как шепнат почтително за силата на моята воля, моят ангел — хранител, и как неведнъж съм извиквала духа на баща си, дори в сънищата си. Говореха как сега моето присъствие го прави неспокоен и неподвластен на „бялата тъмнина“.

След това гласовете заглъхнаха и ме оставиха да потъна в студена, бездънна черна бездна, затворничка в собственото си тяло.

Единственото, за което можех да мисля бе, че Ред ме е предал. Бях му дала всичко от себе си, а той ме беше излъгал и използвал за собствените си зловещи амбиции.

Неговото предателство ме изпълваше с такова отчаяние, че дори мисълта за надвисналата смърт не ме плашеше. В този миг исках да умра.

Не зная колко време съм лежала „будна“. Обзе ме странно чувство, от което изтръпнах — някой или нещо ме гледаше втренчено в мрака.

С последни усилия на волята се опитах да обърна глава, и накрая успях. До този момент ми се струваше, че съм обградена от пълна тъмнина. Оказа се, че свети трепкащият пламък на свещ. Обърнах още малко глава, за да огледам тъмните ъгли на ограденото пространство.

Срещу мен, покрит с бял саван, на земята лежеше баща ми. Ръцете му бяха сгънати на гърдите, а очите му бяха отворени и втренчени… в мен. Побиха ме тръпки. Опитах да се надигна, да помръдна, но също като баща си бях впримчена в капан. Не можех да се движа, не можех да избягам, можех единствено да гледам човека, заради когото бях дошла толкова далеч. Човекът, с когото бяхме от една кръв. Моят баща…

Стори ми се, че премигна, докато го гледах — дали пък не ми се е привидяло поради трепкащата светлина?

Но ето че пак премигна. Бавно. Сякаш умишлено.

Той знаеше. Също като мен съзнаваше какво ни предстои и чакаше.

Обзе ме нова вълна на ужас. Чувствах как ме обхваща паника, която заплашваше да ме отвлече в мрачното, разлюляно море на лудостта.

Но изведнъж усетих, че баща ми протяга ръка към мен, сякаш по този начин искаше да ми предаде да се държа. Да се преборя с отровата. Заедно можехме да го постигнем. Заедно можехме да се спасим.

Внезапно въздухът сякаш се сгъсти от тътена на барабани. Те призоваваха нощта, канеха я да се спусне. Скоро щеше да започне ритуалът.

Опитах се да свия и отпусна пръстите на краката си. Като че ли тяхната чувствителност постепенно се връщаше. Удвоих усилията си — по крака ми пробягаха тръпки. Бавно започнах да излизам от вцепенението. Връщаше се болката, но аз й се радвах, защото имах нужда от нея, за да поддържа желанието ми за борба.

Чух шумолене до входа на ограденото място, а след това нещо се раздвижи близо до мен. Влязоха двама мъже. Лицата им бяха ужасяващо боядисани също като на хората от гробищата. Те ме сграбчиха и ме повлякоха извън перистила.

Цялата поляна беше оградена с факли, а в центъра й гореше огън. Виждах лица в сенките. Те пееха, умоляваха Дамбалах да дойде при тях. Обезумяла се огледах, като се надявах, че някой ще ми помогне. Но тъмнокожите лица се усмихваха. Когато приближиха, очите им блестяха със странна трескавост.

Барабаните забиха по-силно. Те призоваваха лоа да слязат. Ритъмът им сякаш отмерваше траурен марш.

Пламъците на огъня диво се разгоряха. Танцуващите фигури образуваха кръг около мен и започнаха да ме обикалят. От сенките на гората излезе фигура в бяла роба. Кръгът се раздели.

Бавно, мъчително бавно привидението приближаваше към мен. Светлината от огъня се отрази в острието на нож, който жрецът стискаше в ръка. Около врата му имаше златна верижка, а на нея висеше пръстен във форма на змия.

Ред!

„Не! Не е истина!“ Още не можех да повярвам. Бях изпълнена с ненавист към самата себе си задето обичах мъж, способен на подобна жестокост, затова, че се бях отдала с такава готовност на убиец.

Ръцете му се повдигнаха и свалиха бялата качулка. Сърцето ми биеше силно от ужас. Исках да отвърна очи, но не можех. Трябваше да го видя, трябваше да надникна в очите му за последен път…

Открих, че се взирам в очи, които са ми познати, и в същото време непознати. Същата светлина, която се отразяваше от острието на ножа, сега светеше в дълбините на очите на луда жена. Тя приближаваше. Застана над мен. Усмихваше се. Прилоша ми, зави ми се свят от страх.

— Защо? — Гласът ми секна от вълнение, но тя изглежда не обърна внимание. А и какво значение имаше гласът ми в такъв момент. Нали и без това скоро щях да умра!

Тя ме гледаше с високомерие и надменност на властна древна кралица.

— Заради Ред! — отговори госпожа Дюпре. Гласът й сякаш проеча в дълбините на гората с мрачна и първична сила. — Ред принадлежи на Рашел. Ти си последната пречка на пътя им един към друг. Досега съм отстранявала всичко и всички, които са заставали между тях.

Един от посветените й подаде глинен съд. Тя коленичи до мен, на земята. Потопи пръсти в съда и ги извади. От тях капеше червена течност.

— Трябва да те приготвим за обреда — каза тя и с пръст прокара линия по челото ми. — Дълго време чаках този момент. Сега няма защо да бързам. Всичко трябва да се направи както му е редът. Лоа изискват уважение.

При допира на ръката й кожата ми настръхна от ужас. Но не можех да се отместя. Само я гледах, омагьосана и отвратена от промяната в нея.

Тя вече не беше скромната, непретенциозна домакиня. Не беше вече тихата благородна жена, която си вършеше работата, без да се оплаква. В нея имаше нещо, което изглеждаше диво и вещаеше смърт. Разпуснатата й прошарена коса падаше до кръста, а кафявите й очи светеха като горящи въглени. Приличаше на древна варварка, обхваната от агресивна лудост.

Начерта с пръст още една линия през челото ми и продължи да говори. Имах смразяващото усещане, че така бележи своите жертви.

— Първо проследих Стефан Сен Пиер до Чикаго и го отстраних. След това накарах съпруга си, бащата на Рашел, да завърже приятелство с Кристофър, когато се ожени за Клодин Сен Пиер. — Тя замълча и пак потопи пръсти в глинения съд. — Разказвам ти всичко това, за да разбереш колко съм силна и как решително действам. Твърде дълго чаках, Кристин. Сега нищо не може да ме спре.

Преглътнах и се опитах да заговоря. Гласът ми беше секнал и почти не се чуваше.

— А Лорънс Крофърд? — успях да попитам. — А мама Вини?

Тя прокара пръст по бузата ми.

— А, да. Мама Вини. Тя наричаше себе си мамбо — тя, която правеше магиите си с билки, листа и няколко заклинания. Тя се опита да ти помогне, нали? Намерих гри-гри в твоята стая и го отстраних, точно както отстраних старицата, която го беше направила. След това приготвих друг, по-силен гри-гри и го поставих под леглото на Ред в „Сен Пиер“. И ти си го открила, нали? А колкото до Лорънс Крофърд — той искаше да се ожени за Рашел. Искаше да ми я отнеме, да я отведе далеч от Колумбе. Не можех да допусна това, защото щеше да разруши всичките ми планове.

Тя се засмя, сякаш заграчи гарван. Очите й светеха над мен, докато бележеше и другата ми буза.

— Всичко това ми отне години — каза тя с тежка въздишка. — Но аз съм търпелива. Другите отстраних бързо, ала за Кристофър се наложи да обмисля грижливо всяка подробност. През всички тези дни го държах затворен в една вила недалеч оттук. Той беше толкова близо, Кристин. Съвсем наблизо. Неговата душа е в ръцете ми и ще ми даде невероятна сила. Той притежава дарбата, способността да вижда бъдещето в своите сънища. Ти не знаеше това, нали? Той на никого не е казвал, но аз се досетих. И ти притежаваш същата сила, нали, Кристин? Ти го виждаше в сънищата си, нали? Той идваше да те вика… — Пръстите й преминаха по ръцете ми, като оставяха дълги кървави следи. — Скоро аз ще притежавам тази дарба. Ще стана непобедима.

Почти не разбирах какво говори тя, но изведнъж осъзнах, че мама Вини беше права. Сънищата ми казваха каквото трябваше да зная. Ред не се беше опитвал да ми стори зло. Той се е опитвал да ме спаси, но аз не го слушах и не му се доверих.

С мъка вдигнах глава и я погледнах в очите.

— Коя си ти?

Тя повдигна изцапаната си ръка. Гледаше я, като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна.

— Ти знаеш коя съм, защото Ред ти каза онази вечер в библиотеката, след като намери тялото на Лорънс Крофърд. Не ви изпусках от очи и ви подслушвах. Чух, че той ти разказа за жената, която баща му опропастил. Тази жена бях аз, Кристин. След като Стефан Сен Пиер ме опозори, аз загубих всичко — дом, семейство и моята власт. Дори загубих сина, който носех от него. Лоа винаги ни наказват за нашите грехове, както виждаш.

Устните й се разтегнаха в дива, изкривена усмивка, преди да продължи:

— Но след това ме възнаградиха с дъщеря за направените от мен жертви и чрез нея предопределиха да си възвърна всичко, което по право ми принадлежи. Тази вечер ще имам душата на Кристофър, а ако внимавам, може би и твоята душа. А когато Ред се ожени за Рашел — а той ще го направи — „Сен Пиер“ ще бъде мой. Тогава ще остане само едно нещо, което трябва да направя. — Очите й светеха с отразената светлина на огъня, когато потопи пръстите си в глинения съд. — Заради Стефан Сен Пиер загубих сина си. Като възмездие ще взема неговия син. — Тя вдигна ръка към небето. По нея се стичаше кръв.

Нима щеше да убие Ред? Сърцето ми спря. Обзе ме ужас от представата за смъртта, която заплашваше Ред — много по-силен от ужаса пред моята собствена смърт. Мили боже, тя беше луда, побъркана, и въпреки това никой през всичките тези години не го е подозирал! Колко време можеше да продължава така? Докато убие всички от своето минало.

О, Ред, Ред! — безмълвно заплаках аз. — Не съм била права да се съмнявам в теб, любов моя. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Как съм могла изобщо да повярвам, че е способен на такава жестокост? Доказателството е било поставено в неговата стая от госпожа Дюпре. Изглежда, тя имаше последователи навсякъде — хората, които работеха в хотела, Жан Марк…

И аз й бях повярвала. Бях избягала от единствения човек, който сигурно е можел да ми помогне. Бях го нарекла убиец…

Сега бе твърде късно. Щях да умра, без дори да съм казала на Ред, че го обичам. Гордостта не ми беше позволила да го сторя. И не бях повярвала, че той наистина ме обича, така че през цялото време криех собствените си чувства. И двамата ги криехме.

Всичко, което исках в този момент, беше да го видя за последен път, да му кажа открито колко го обичам, и че винаги съм го обичала.

— Почти е време — каза тя. Вдигна камата и я допря до гърлото ми. Чувствах гладкото топло острие — и не изпитвах страх. — От теб ще излезе чудесно жертвоприношение за Дамбалах, Кристин. Това трябва да те успокои донякъде. — След това тя насочи вниманието си към поклонниците и повиши глас, за да я чуват всички: — Някой тук оспорва ли моето положение на първа кралица? Някой оспорва ли моята власт?

Всички присъстващи се смълчаха. Барабаните затихнаха. Чуваше се единствено далечен грохот от гръмотевица, който се търкаляше по склона на планината. Чувах и моето собствено ускорено дишане, и бученето на кръвта в ушите ми.

Тогава от дълбоките сенки на гората се дочу глас. Този глас ме прониза, изпълни ме с вълнение.

— Аз оспорвам властта ти — каза Ред и приближи към множеството. — Оспорвам и положението ти.

Сред поклонниците се разнесе недоволен ропот. Но въпреки това те се разделиха и го пуснаха да влезе в центъра на кръга. Обърнах глава и срещнах погледа му.

Почувствах как изстивам. Той изглеждаше така различен, толкова… първобитен. Беше с джинси, но гърдите му бяха голи. На светлината на огъня кожата му изглеждаше бронзова и очертаваше силни мускули. Но очите му светеха като студени, твърди скъпоценни камъни. Всред цялото това сюрреалистично сборище приличаше на жрец на някакво странно варварско божество.

— Оспорвам твоята власт — повтори той. Погледът му се плъзна бързо по мен, студен и безразличен. Обърна се към госпожа Дюпре: — Дошъл съм да взема това, което ми принадлежи.

Госпожа Дюпре изглеждаше шокирана колкото мен. Ръката, с която държеше камата на гърлото ми, трепна. Тя гледаше нагоре, към Ред.

— Как смееш да оскверняваш с присъствието си това свято събрание, бледолик?

— Смея, защото търся отмъщение за смъртта на майка ми и баща ми. Смея, защото съм дошъл да те изоблича — ти си безмилостна убийца. Първа кралица ли? — Той сякаш изплю тези думи. — Дори баща ми, макар че беше слаб човек, не те искаше. Власт ли? Ти дори на него не можа да се наложиш. Аз притежавам власт. А не ти.

Кафявите очи на госпожа Дюпре святкаха яростно. Тя махна с ръка към огъня и пламъците се разгоряха до небето.

Ред я погледна и се усмихна. Махна с ръка към огъня и пламъците станаха кървавочервени.

От групата около нас се разнесе страхопочитателен шепот. Гледах Ред шокирана, не вярвах на очите си. Острието ме убоде и аз извиках.

— Мога да я убия за миг — заплаши госпожа Дюпре. — Стой настрана, иначе ще я убия!

— Тогава ще загубиш още една душа — каза Ред спокойно. — Помисли само колко си загубила поради невнимание и липса на търпение. Нищо чудно, че властта ти е толкова… ограничена. Ти не можеш да се сравняваш с мен.

Ножът трепна на гърлото ми. Отново усетих ужилването на острието и тънка струйка кръв се процеди по шията ми.

Погледът на Ред спря на гърлото ми, после се върна на госпожа Дюпре. Очите му бяха още по-студени и страшни.

— Пусни ножа! — заповяда той. — Всичко свърши!

Аз треперех като лист, изплашена до загубване на разсъдък, но въпреки това не откъсвах очи от Ред. Огънят гореше зад него и пламъците хвърляха странни отблясъци по лицето му. Изглеждаше мрачен и безмилостен, напълно владеещ себе си.

Изведнъж госпожа Дюпре се хвърли с ножа към Ред. Измами бдителността му с бързина. За миг се озова до него с високо вдигната кама, готова да попадне в целта. Ред се отдръпна и залитна към огъня.

Светкавично хвана ръката на госпожа Дюпре и я изви назад бавно, причинявайки й страшна болка, докато я принуди да пусне ножа. След това я блъсна надалеч и тя се просна в прахоляка. Започна да пълзи, отдалечавайки се от него. Дишаше тежко. Очите й хвърляха огън.

Ред се обърна към потресените поклонници.

— Ето я вашата кралица — каза той с погнуса. — Ето я жрицата, за която бяхте готови да убивате.

— Разрушител! — прошепна тя. — Ти си осквернител! Лоа трябва да вземат своята жертва. — Ръката й се скри в гънките на робата.

Ред предугади намерението й и се хвърли към нея, но тя беше бърза — действаше със сигурни, премерени движения на жена, обладана от зли сили. За части от секундата извади друг нож от робата, насочи го към себе си и го заби в гърдите си.

Писък на ужас разцепи тишината, царяща сред събраните в кръг хора. Измина цяла минута и едва тогава разбрах, че пищя аз самата. Вдигнах ръце и закрих очите си. Когато намерих сили да погледна, Ред държеше госпожа Дюпре в обятията си. Видях как устните й помръдват, видях как той се навежда и й говори нещо. После тялото й се отпусна и Ред я положи внимателно на земята.

Изведнъж сенките на гората оживяха. Капитан Батист се втурна на поляната и започна да се разпорежда:

— Господин Сен Пиер, виждам, че както обикновено, вие сте били прав — обърна се той към Ред. — Но трябваше да ни изчакате, както ви бях инструктирал. Казах ви, че тръгваме. Може би щяхме да предотвратим тази… трагедия, ако не бяхте действали така прибързано.

Ред бавно се изправи и погледна капитан Батист.

— Кристин щеше да бъде мъртва, ако бях изчакал. Двамата имахме късмет, че убедих Жан Марк да проговори. Той ми разказа за плановете на госпожа Дюпре. За нещастие, всичките ми подозрения се сбъднаха.

— Трябва да ви поздравя за резултатите, които постигнахте, макар че не одобрявам методите ви — каза капитанът високомерно. — Все пак не мисля, че Жан Марк има причина да се оплаква в момента.

Капитан Батист погледна за момент тялото на госпожа Дюпре, след това се обърна към мен и заговори с присъщия му апломб:

— Изглежда, нещастията ви преследват, така ли е, госпожице?

— Баща ми! — казах аз със слаб глас. — Той е там, вътре. Трябва да му помогнете!

За първи път полицаят ме погледна почти любезно.

— Довели сме лекар. Баща ви ще се оправи. — Обърна се и каза нещо на мъжа зад него — вероятно лекарят, който веднага забърза към перистила.

От сенките продължаваха да излизат униформени полицаи, които арестуваха слисаните поклонници. Чуваха се силни протести, викове на английски и на френски с креолски акцент. Почти не им обръщах внимание.

Седнах на земята. Още треперех. Вдигнах очи към Ред.

Гледах един мъж, когото никога, никога нямаше да разбера.

— А магията с огъня? — попитах без сила. — Как я направи? Ти не си истински последовател, нали?

— Не съм служител на вуду — каза той. — Но аз ти казах и преди, Кристин. Има магии… и магии.

Той коленичи до мен и задържа погледа ми безкрайно дълго. Знаех, че може да чете мислите ми. Не направих опит да ги скрия. Чувствата се отразяваха в очите ми. Изведнъж се озовах в прегръдките му, прегръщах го и той ме прегръщаше, целувах го и той ме целуваше, сякаш утре настъпваше краят на света.

Ред ме притискаше към себе си, шепнеше „Кристин“. Успяваше да изговаря името ми така, че звучеше като напомняне за преживяното и в същото време като най-нежната дума във вселената.

— Съжалявам — казах. — Съжалявам, че се усъмних в теб.

— Не ти бях дал никакво основание да ми се довериш. Защото доста време си мислех, че Кристофър е заминал някъде по своя собствена воля. Той се държеше толкова странно и в продължение на месеци беше враждебно настроен към мен. Сега разбирам, че зад странното му поведение е стояла госпожа Дюпре. Но тогава си мислех, че е поредното предателство. Смятам, че е в характера ми лесно да губя доверие в хората, които обичам.

— И това е още нещо, по което си приличаме — промърморих.

— И после, щом веднъж започна да подозирам, че нещо не е наред, тогава няма човек, на когото да вярвам. Единственото, което можех да правя, бе да наблюдавам и да изчаквам, да се опитвам да те опазя от опасности. Което май не ми се удаде — каза той с горчива ирония.

Струва ми се, че точно в този момент започнах да виждам в Ред Сен Пиер човека, какъвто беше в действителност — той вече не бе младият опасен мъж, замаял малкото девойче. Вече не беше любимият от сънищата, продукт на развихрената ми фантазия, а човек, който вероятно беше също толкова самотен в своя свят, колкото и аз в моя.

Бил е наранен, разочарован и предаден от хората, които е обичал, точно като мен. Беше загубил всичко, всичко на света, както и аз. И двамата в най-млада възраст бяхме изпитали трудностите на живота. Това ни беше направило затворени — страхувахме се да се разкрием един пред друг, страхувахме се от вероятността да бъдем наранени отново, страхувахме се да рискуваме в любовта. Но пък за какво друго си струваше да се живее?

Погледнах го. В очите му се отразяваше огънят.

— Ще можеш ли някога да ми простиш? — прошепнах.

— Простих на госпожа Дюпре, преди да умре! — каза той. — Разбира се, че ще простя на жената, която обичам!

Сърцето ми заби силно.

— Обичаш ли?

Той се усмихна. Извади бяла кърпичка от джоба си и нежно избърса кръвта от лицето ми.

— Да, обичам. Обичам те от мига, когато те видях за първи път. Години наред мечтаех да бъдем заедно. Когато се ожени за друг, едва не полудях. Реших, че чувството, което съм изпитвал към теб и което ми изглеждаше взаимно, е било плод на въображението ми. Тогава започнах да се страхувам от своите собствени чувства — повече не им се доверявах. Изненадана ли си?

Гледах го удивена.

— Значи е истина. Това, което ми каза онази нощ след бала — всичко е истина. Не си го измислил?

— Да, истина е — каза той с леко наскърбен поглед. — И така, ти ме накара пръв да ти призная всичко. Сега е твой ред.

— И аз те обичам — казах тържествено. — Винаги съм те обичала.

— Няма да ни бъде лесно — предупреди ме той. — И на двама ни животът не е бил лесен. С Кристофър ще трябва да положим доста усилия, за да възстановим добрите си отношения. Това иска време, както и възобновяването на твоите отношения с него. Пък и на другите — и на тях ще им бъде необходимо време. Рашел ще се почувства опустошена от всичко, което се случи. Тя винаги е искала да напусне Колумбе. Подозирам, че нищо не би могло да я задържи вече тук. Но Анжелик…

— Анжелик ме мрази — прекъснах го аз.

— Тя още не е пораснала и ще трябва да помъдрее — съгласи се Ред. Устните му се свиха. — Крайно време е да започне да съзрява. Тя се беше увлякла по Лорънс Крофърд. Той я отхвърли заради Рашел. Подозирам, че това изживяване е подействало доста отрезвяващо на сестра ми. Искам да знаеш, че няма да позволя тя или някой друг да не уважава моята съпруга.

Сърцето ми замря.

— Твоята съпруга ли?

— Ако ме искаш.

— Искам те.

Той ми помогна да се изправя. Коленичихме с лице един към друг. Кълна се, в очите му виждах да светят всички тайни на вселената.

— Сега си моя, Кристин. Искам и ти да го кажеш.

— Твоя съм — изрекох, без да се колебая.

Той се усмихна нежно, ликуващо.

— И аз съм твой — прошепна точно преди устните ни да се слеят в толкова нежна и себеотдаваща целувка, че сърцето ми запърха като птичка, а сетивата ми се завъртяха в шеметен танц.

Ред ме изправи. Прегърна ме и заедно се насочихме към баща ми. Докато огънят зад нас изтляваше и оставаха само въглените, стори ми се, че чувам напевния глас на мама Вини да нашепва през дърветата:

„Сънищата ти казват това, което трябва да знаеш. Вслушвай се в тях“.

Винаги щях да се вслушвам в сънищата си.