Аманда Стивънс
Седмата нощ (17)

Шестнадесета глава
Седмият ден

Само след няколко минути бях в колата на Рашел и летях надолу по планината, далеч от „Сен Пиер“, далеч от Ред.

„Разбери, Кристин. Няма място, където можеш да избягаш. Няма място, където можеш да се скриеш от мен.“

Беше ми казал тези думи вчера. Самият той ме бе предупредил. Защо не се вслушах в думите му? Защо не можах да видя истинската му същност?

„Сънищата ти казват това, което трябва да знаеш. Вслушвай се в тях“ — ми беше казала мама Вини.

Онази сутрин, когато намерих тялото на Лорънс Крофърд, сънувах Ред с пръстен на врата си точно като убиеца. В съня ми Ред сложи пръстена на ръката ми, каза ми, че съм негова, напълно в негова власт.

Предупрежденията са били очевидни през цялото време, точно както ми беше казала мама Вини. Сънищата ми бяха казали каквото трябваше да зная, но аз не исках да се вслушам в тях. Не исках да повярвам на това, което със сърцето си знаех, че е истина.

Ред беше човек, който никога не би обикнал жена като мен.

Аз бях само средство за постигане на целите му, и толкова.

С опакото на дланта избърсах влагата от лицето си и се опитах да съсредоточа вниманието си върху пътя. Щом Ред открие, че съм тръгнала, щом открие, че талисманът липсва, ще разбере, че съм го разкрила. А разбере ли това, ще се опита да ме спре.

„Трябва да стане тази вечер!“

Седмата нощ. Седмата нощ. Седмата нощ.

Мелодията звучеше в главата ми, загнезди се в мозъка ми. Стигнах до отчаяние и ми се прииска да изпищя.

Тази нощ.

Трябваше да открия баща си още днес, преди полунощ. Имаше само един човек, когото познавах и който можеше да ми помогне.

Стисках кормилото така, сякаш самият Дявол ме преследваше. Летях надолу по пътя за Порт Роаял.

Пред мен, на изток слънцето изведнъж се показа над морето — огромна пламтяща топка от надежда, която разпръскваше студените сенки на нощта.

Седмият ден беше започнал.

Лабиринтът от тесни улици, който водеше към къщата на мама Вини, беше осеян с клопки за колата — дълбоки дупки, счупени стъкла и изоставени коли, които правеха минаването почти невъзможно. Ред беше карал умело по тези улици преди няколко дни, когато ме намери тук, но аз се съмнявах в способностите си на шофьор, особено при сегашното ми състояние. Освен това не исках никой да ме вижда около къщата на мама Вини. Защото бях сигурна, че първото нещо, което Ред ще направи, е да тръгне да ме търси.

Затова, както предишния път, паркирах колата на Рашел на главната улица и слязох. Изминах пеш останалата част от пътя. Пак спирах, за да питам за къщата. Беше ранен час и малкото хора, които бяха излезли, ме гледаха с подозрение.

Дори видях как една възрастна жена се прекръсти, когато минах покрай нея. Неприятно и объркващо е да бъдеш обект на толкова голямо подозрение. Аз, която не бях направила нищо лошо, освен че бях дошла тук, където винаги щях да се чувствам чужденка.

Но не мисли сега за това, казах си. Не мисли за подлостта на Ред. Мисли за тази нощ. Тази нощ, когато всичко ще свърши…

Ако продължавах да мисля за Ред и за това, което беше направил, знаех, че ще полудея.

Когато доближих до къщата, във въздуха се усещаше странно спокойствие. Сякаш ме чакаха. Имах обезпокоителното чувство, че зад затворените врати и прозорци ме наблюдават десетки очи. Почти чувах песнопенията и беззвучните молитви. Аз бях чужденката, която се вмъкваше сред тези хора. Чужд човек, на когото никой не вярваше и който не можеше да се довери на никого.

Малката дървена къща на мама Вини сякаш беше притисната от огромна невидима тежест. Държах плика от Лорънс Крофърд и „доказателството“, което бях намерила в апартамента на Ред. Тръгнах да пресичам улицата към къщата на мама Вини, но спрях — някаква тайнствена сила ме предупреждаваше, сякаш някой ме беше хванал за ръката и ме задържаше.

И тогава изведнъж през дърветата прошумоля вятър. Нещо премина през лицето ми, сякаш ме докосна ръка, лека като въздух, като шепот…

„Опасност. Виждам опасност, огън и кръв. Пази се, дете мое.“

Пръстите ми се плъзнаха в джоба на роклята и стиснаха талисмана, който мама Вини ми беше дала вчера. Червената платнена торбичка сякаш затопляше ръката ми.

„Носи го винаги със себе си.“

След това вятърът в дърветата утихна, оставяйки ме сама на улицата.

Вдигнах очи и се взрях в далечните хълмове. Слънцето вече се издигаше над планините и хвърляше огромни сенки в полето. Като гигантски сив прилеп от върховете се спускаше мъгла и покриваше склоновете със савана на свръхестествен мрак.

Студена, черна тежест скова тялото ми, сякаш ме бяха сграбчили ледени пръсти. Не можех да помръдна. В съзнанието ми заприиждаха образи. Ужасни картини, които ме смазваха.

Козелът с прерязаното гърло. Виещата се змия, готова да нападне. Обезобразеното тяло на Лорънс Крофърд.

И навсякъде кръв.

Опасност, огън и кръв.

Разбирах, че това е ново предупреждение. Този път не от Вини, а от злото. Злодеят. Бокор. Убиецът. Човекът, който искаше да открадне душата на баща ми.

И, Бог да ми е на помощ, мисля, че разпознах неговия шепот, докосването… Злото ми се струваше… познато. Доплака ми се от отчаяние.

Как можа? — плачех без глас. — Как можа да ми сториш това?

Единственият отговор беше едва доловимият присмех на вятъра, който подухна, минавайки през дърветата на път за планината.

Изплашена от собствените си мисли, останах в сянката няколко минути, които ми се сториха цяла вечност. После бавно пресякох улицата. Бутнах скрибуцащата портичка и се изкачих по стълбите, които водеха към предната врата на къщата на мама Вини.

Тя се отвори със силно скърцане, което ме накара да подскоча, сякаш някой беше изпищял в ухото ми. Сърцето ми биеше силно в гърдите. Отворих по-широко вратата и извиках мама Вини.

Никой не ми отговори.

Обърнах се, за да си тръгна, защото не исках да се натрапвам без покана в личните й владения. Но ме спря лек шум в дъното на къщата, накара ме внимателно да се вслушам в тишината.

Ето го пак. Лек, стържещ звук, като че ли някой дращеше с нокти по училищна дъска. Кожата ми настръхна, докато минавах през затъмнения коридор и кухнята, за да стигна до малката стая в задната част на къщата.

— Мама Вини?

Стаята беше слабо осветена с червена свещ, поставена на ниската дървена масичка, зад която седеше мама Вини, когато я посетих първия път… Разгледах помещението — лавиците с искрящите като скъпоценни камъни течности, окачените треви и билки, купчината кости. От най-горната полица ми се хилеше човешки череп.

Задъхах се и отскочих назад. Обърнах се с намерението бързо да си тръгна. Тогава пак чух същия шум, стърженето, което караше кожата ми да настръхне. Взех свещта и я вдигнах. Осветих с трепкащата светлина тъмните ъгли.

На пода видях мама Вини. Лежеше по гръб, очите й бяха отворени и изцъклени, втренчени в тавана.

Беше мъртва. Веднага разбрах, че е мъртва, но този факт сякаш не достигаше до мен. Това, което разкъсваше сърцето в гърдите ми и караше кръвта ми да замръзне във вените, бяха малките като зрънца очички на плъха, който упорито стържеше нещо в безжизнената ръка на мама Вини. Гри-гри.

На гърдите й лежеше грубото дървено разпятие, което предишния път красеше стената.

— О, боже! О, мили боже!… — Спънах се, както вървях заднишком, ударих се в масата и загубих равновесие. Масата се прекатури, а аз паднах на пода. Изпуснах свещта. Както все още гореше, тя се търкулна по дървените талпи. По стените се замятаха гигантски сенки. След това свещта угасна и стаята потъна в мрак.

В напрегнатата тишина, която последва, не чувах нищо друго, освен собственото си учестено дишане. След това — след около четири-пет секунди, не повече — стърженето започна отново.

С мъка се изправих и едва ли не пълзейки, се устремих към вратата. Навън, в коридора, се движеше сянка. Побиха ме студени тръпки.

— Има ли някой там? — Смешен въпрос. Знаех, че има някой. Подушвах острата, парлива миризма на сяра, а под нея, едва доловим, се усещаше аромат на виолетки.

Дъхът ми спря, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Да, знаех. Много добре знаех кой е там.

Само една отворена врата — единственият път навън — ме делеше от убиеца на Лорънс Крофърд и мама Вини.

„Викай! Викай!“

Но не можех да извикам. Гърлото ми беше парализирано от страх и ужас. Бързо се отдръпнах от вратата, защото видях как нещо блесна на входа. Като бяла светкавица…

Внезапно настъпи бъркотия. Някой се втурна към мен в тъмнината. Протегнах ръце, за да се защитя от привидението. Изпуснах завещанието и торбичката доказателство. Ръцете, които ме сграбчиха, бяха силни, невероятно силни. Опитах да се съпротивлявам, да се освободя от хватката на маниака, но нещо остро прониза ръката ми.

Вените ми пламнаха. Отровата проникна в кръвта ми. Сякаш милиони мравки навлязоха в тялото ми. Попъплиха и в косата ми — навсякъде. Хапеха ме, жилеха, докато се загърчих в агония. Раздирайки кожата си, се свлякох на пода. Пищях, пищях безспир, докато ме обгърна милостивият мрак на забравата.