Аманда Стивънс
Седмата нощ (15)

Четиринадесета глава

Пратката от Лорънс Крофърд ми беше предадена следобед, точно както бе обещал.

След всичко, което се случи, напълно бях забравила последните му думи на бала — че ми е изпратил нещо, което би отговорило на много от моите въпроси.

Дали то ще ми помогне да разбера кой е неговият убиец?

— Кристин, добре ли сте?

Вдигнах поглед и срещнах кафявите очи на госпожа Дюпре, която ме гледаше отблизо, с тревога. Пръстите на лявата й ръка си играеха с горното копче на роклята.

— Да, добре съм.

— Надявам се, че не съдържа лоши новини. — Тя гледаше към плика в ръцете ми. Нямаше адрес на изпращача, но моето име и адресът бяха надраскани с червен маркер. Яркият цвят придаваше на плика още по-злокобен вид.

Опитах да се усмихна.

— Не, не са лоши новини. Това е нещо… което очаквах.

— О, така ли? Имате късмет, че пратката пристигна докато сте вкъщи.

Стори ми се, че усетих в гласа й едва доловимо раздразнение, но тогава го отдадох на това, че всички бяхме напрегнати и изнервени.

— Само ще го занеса до къщата за гости, а ще го отворя по-късно — казах аз, като се опитвах да не издавам нетърпението си. — Но исках да ви попитам нещо. Забелязах, че колите на Ред и на Анжелик не са на паркинга.

Тя нервно заопипва копчето.

— Да. И двамата отидоха в хотела. Обаче Рашел още не се чувства достатъчно добре, за да отиде на работа. Тя е… така чувствителна.

Не бях сигурна дали госпожа Дюпре е чула избухването на Рашел сутринта в градината. Искаше ми се да я попитам, но нещо ме възпря.

Може би не исках да зная кого беше обвинила Рашел за убийството на Лорънс Крофърд? Или се страхувах от това, което щях да науча?

— Смятате ли, че ще има нещо против, ако използвам колата й? Капитан Батист ме помоли да отида в полицията, за да… изясни някои неща, предполагам.

— Разбира се. Сигурна съм, че не би имала нищо против. Още сега ще ви дам ключовете, за да не се връщате за тях. Не мисля, че днес Рашел ще излиза. Ако пък промени решението си, аз ще я закарам. Много се тревожа за нея.

Наистина имаше причина за тревога! Каквато и да бе причината за състоянието на Рашел Дюпре, имах чувство, че тя крие нещо от полицията. Не беше повторила обвинението си пред капитан Батист.

Същото си помислих и за Анжелик. От нейното загадъчно поведение тази сутрин останах с впечатление, че тя също знае нещо.

Възможно ли беше и двете да пазят тайната на един и същ човек? След като грижливо заключих вратите, отворих плика от Лорънс Крофърд.

С разтуптяно сърце бързо зачетох писмото.

„Скъпа Кристин,

Само няколко дни преди да пристигнеш в Колумбе, баща ти дойде при мен. Искаше да направи промени в завещанието си. Мислех, че с никого от семейството не е споделил намерението си, но сега започвам да се безпокоя, че по някакъв начин някой е разбрал.

До момента на това решение Ред беше единственият наследник на хотел «Сен Пиер», Анжелик трябваше да получи правото на собственост върху къщата, а ти да наследиш голяма сума пари. В завещанието не бяха пропуснати също така госпожа Дюпре и Рашел.

Обаче, както ти казах, Кристофър беше убеден, че някой го преследва и иска да му стори нещо лошо. Беше намислил да продаде своя дял, а също и къщата, но се страхуваше, че нещо ще му се случи и няма да може да уреди сделката. Ето защо ме помоли да изготвя ново завещание, в което ти си единствената наследница на неговия дял от хотел «Сен Пиер», на къщата и на всички пари, които притежава в момента на неговата смърт.

Ако се е случило нещо с баща ти, сега ти си изключително богата млада жена. Внимавай, Кристин. Много, много внимавай! Ред Сен Пиер знае как да постигне това, което иска, и ако баща ти е мъртъв — моля се на Бога това да не е така — сега ти притежаваш нещо, което Ред твърде силно желае.“

Когато сгънах писмото и го сложих обратно в плика, пръстите ми трепереха. Мили боже, какво е направил баща ми? Беше ме поставил в положението на следваща жертва. Неговото завещание ми гарантираше, че никога няма да напусна Колумбе жива… или най-малкото, едва ли ще остана със здрав разум. Който е отвлякъл баща ми, ще се погрижи и за това. Аз бях само незначителна подробност от плана му.

Но как ще постигне целта си? Като ме накара да полудея ли? Като ме накара да се съмнявам в собствения си разум? Дали това може да бъде основание за оспорване на новото завещание? Вероятно затова са тормозили баща ми, преди да изчезне. Сигурно и него са искали да подлудят.

Държах завещанието с треперещи пръсти и не откъсвах поглед от него. Думите се замъгляваха пред очите ми. Имената пробягваха и се сливаха: Кристофър Грегъри, Клодин Сен Пиер Грегъри, Анжелик, госпожа Дюпре, Рашел, Ред и моето име. Животът на всички тези хора беше преплетен и потопен в безнадеждното блато на страсти и алчност… А вече и на едно убийство.

— Моля те — прошепнах в мъртвата тишина. — Моля те, не позволявай страховете ми да се оправдаят.

Единственият отговор на моята молитва беше дрезгавият глас на баба ми, който ми шепнеше и ме принуждаваше да го слушам. Искаше ми се да запуша ушите си с ръце, за да престана да го чувам. Но гласът звучеше в главата ми и нищо не можех да направя, за да го спра. Баба ми шепнеше отново и отново, измъчваше ме със своето пророчество:

„Когато един мъж преследва обикновено момиче като теб, Кристин, той винаги има задни мисли“.

 

 

Малко по-късно следобед влязох в полицейското управление. Носех екземпляра от завещанието на баща ми в кафявия плик, който стисках под мишница. Чувствах, че съдържанието на това завещание е от жизнено значение за намирането на баща ми. По някакъв начин трябваше да накарам и капитан Батист да го разбере.

Но в момента, когато застанах срещу полицая и той ме заоглежда лениво, безочливо, с тъмен, змийски поглед, желанието да му го покажа се стопи. Как можех да му се доверя? Как можех да му дам още едно основание да помисли, че съм луда?

— Оценявам точността ви, госпожице Грегъри. Искам да ви задам само няколко въпроса.

Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна. Почувствах, че кожата ми започва да настръхва.

— Бих искал да ви попитам какво сте правили днес?

— Имате предвид дали съм излизала някъде, така ли?

Черните очи заблестяха.

— Точно така.

— Бях вкъщи през целия ден. Опитвах да си почина. Госпожа Дюпре може да потвърди. Защо? Да не се е случило нещо?

Той стана от стола и заобиколи бюрото, после се облегна на ръба, скръсти ръце и впери поглед в мен.

— Някой е влязъл с взлом в кабинета на Лорънс Крофърд късно снощи или рано тази сутрин. Всичко беше преобърнато, както и домът му. Някой явно е търсел нещо.

Пликът под мишницата ми сякаш започна да пари и усещах как думите от завещанието на баща ми се вият и огъват около кожата ми.

— К-к-какво са търсели, според вас?

— Уместен въпрос. — Очите му се спряха на плика, после се вдигнаха към лицето ми. — Надявам се вие да предложите някакво обяснение. В края на краищата той беше пълномощник на баща ви. Зная, че сте се срещали с него няколко пъти, откакто сте пристигнали в Колумбе. Нещо идва ли ви наум, госпожице Грегъри?

Кажи му, заповядваше разумът ми. Кажи му и го накарай да ти помогне.

Единствените хора, които са знаели за новото завещание на баща ми, са били самият той и Лорънс Крофърд. Баща ми беше изчезнал. Лорънс Крофърд беше мъртъв.

А сега знаех и аз.

Знаех и можех да се окажа следващата жертва. „Сега ти притежаваш нещо, което Ред твърде силно желае.“

Кажи му! — крещеше разумът ми.

Но когато отворих уста да заговоря, през зацапания прозорец зад бюрото проникна слънчев лъч и освети капитан Батист така, че се получи пародия на ореол. Светлина попадна и върху златния пръстен, който носеше на лявата си ръка, и змията заблестя като зловещо предупреждение.

Жан Марк, шофьорът, който ме беше оставил сама насред пътя първата нощ в Колумбе, носеше същия пръстен.

Убиецът на Лорънс Крофърд имаше същия пръстен, окачен на златна верижка.

А някога, преди години, и Ред Сен Пиер носеше такъв пръстен.

— Случайно да сте забелязали нещо особено в тялото на Лорънс Крофърд, госпожице Грегъри? Нещо по-специално в неговите… рани?

Устните ми бяха пресъхнали, гърлото ми пареше. Казах дрезгаво:

— Не съм го разглеждала отблизо, ако за това ме питате. Но беше очевидно, че му е прерязано гърлото.

— Да, очевидно беше. Но това, което вие може би не сте забелязали е, че езикът му е бил отрязан. Преди да умре.

Едва си поемах въздух. Цялата треперех.

— Защо?

Капитан Батист се усмихна лукаво.

— И това е очевидно. Знаел е нещо и е проговорил. Извършили са този акт като наказание. И за назидание — искали са да предупредят някого, който би могъл да знае… нещо… — Той почука с пръстена си по бюрото — чуха се ниски, отмерени удари, които действаха хипнотично.

Вдигнах очи и срещнах погледа му. „Ти знаеш — сякаш казваха тъмните му очи. — Знаеш, и ти си следващата…“

— Не зная нищо. — Стоях и стисках плика, сякаш можеше сам да хвръкне от ръцете ми. Никой не би могъл да знае, че е у мен. Никой. — А сега трябва да си тръгвам.

Капитан Батист само кимна. Нещо странно проблесна в очите му. Но не се опита да ме задържи. Аз почти побягнах, прекосих фоайето и се втурнах навън, на слънце. Спрях на тротоара, за да си поема дъх и да реша накъде да тръгна. Струваше ми се, че от всички страни ме дебне някаква опасност. Опасност и предателство. На този затънтен, забравен от Бога остров, нямаше никой, на когото можех да се доверя. Никой, който би ми помогнал в този момент.

— Аз ще ти помогна, дете.

Нежният напевен глас се чу зад мен. Обърнах се и видях мама Вини, застанала под извитите листа на огромна индийска смокиня. Беше облечена в избеляла черна рокля с дълги ръкави, която стигаше до глезените. Сламена шапка с широка периферия покриваше сивата й коса. Окачен на червена връв, на шията й висеше талисман гри-гри заедно със сребърния кръст. Тя леко ги докосваше, докато ме гледаше, и тихо припяваше, застанала в шарената сянка под дървото. Тръгнах към нея.

— Как? Как можете да ми помогнете?

— Баща ти го няма от шест дни. Утре през нощта, на седмата нощ, трябва да се извърши ритуалът, наречен дьосунен. Ако не го намериш дотогава, после ще бъде твърде късно.

— Но откъде сте сигурна, че той вече не е мъртъв? — Пристъпих в сянката и затреперих под короната от листа, които преграждаха слънчевата светлина. — Откъде знаете, че вече не е твърде късно? Откъде да знам дали мога да ви се доверя?

Черните всезнаещи очи задържаха погледа ми. Тя гледаше открито и прямо. Стори ми се, че виждам как в дълбините им се образуват думи. Послание. Но не от очите й. А от ума й. От нейната душа.

— Аз съм единствената, на която можеш да повярваш, дете. Аз нямам причина да искам да ти навредя.

— А каква причина имате да искате да ми помогнете?

— Злото трябва да бъде спряно. Бокор става все по-силен с всеки изминал ден. Все повече верни последователи попадат под лошото му влияние. Техният брой расте. Старата вяра е осквернена от егоизма на злото, неговата алчност и от силното му желание за мъст. С твоя помощ можем да спрем светотатството и кощунството.

— Какво бих могла да направя? Аз дори не вярвам във вуду.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш, дете. Бокор се страхува от теб. Ако не беше така, отдавна да те е сполетяла съдбата на баща ти. Ти притежаваш нещо, което злото иска да ти отнеме, но което никой не може да докосне, ако не е дошъл подходящ момент. Открий кой ти желае злото и кой иска да ти навреди. Търси муските и талисманите, с които бокор ти прави страшната магия. Търси нещо лично твое, което сега е в ръцете му. Намери доказателството и ми го донеси. Само така ще можеш да развалиш магията. Това е единствената надежда за баща ти, дете мое. Страхувам се, че и твоята единствена надежда. Който ти мисли злото, него зло ще го постигне.

— Вие знаете, нали? — прошепнах аз, загледана в повехналото й лице. — Вие знаете кой ми желае злото.

— Намери доказателството — каза тя. Пръстите й пак докоснаха кръста.

Тъмните й очи помръкнаха, когато погледна през рамото ми. Някъде зад мен се захлопна врата на кола. Обърнах се и видях Ред да пресича улицата към полицейското управление. В този миг той ни забеляза и се насочи към нас.

— Вземи това, дете! — Мама Вини пусна нещо в ръката ми. Погледнах. Беше малка торбичка от плат. — Приготвила съм ти друг гри-гри. Дръж го у себе си денем и нощем. Никога не се разделяй с него.

Пръстите ми изтръпнаха, като хванах муската. Наистина ли от торбичката се излъчваше странна топлина, или се дължеше на въображението ми?

— Кристин? Какво правиш тук?

— Дойдох при капитан Батист.

Дали в очите му проблесна любопитство? Или подозрение? Конвулсивно пръстите ми стиснаха по-здраво талисмана. Огледах се, за да видя реакцията на мама Вини при появата на Ред, но старицата беше изчезнала. Сякаш се беше стопила във въздуха и ме беше оставила сама да се боря със страховете си.

Обърнах се към Ред. Той ме гледаше, а очите му блестяха на слънцето. Изведнъж нощта, която бяхме прекарали заедно, застана между нас като колеблива халюцинация — съвсем крехка, едно-единствено докосване щеше да бъде достатъчно, за да се разпадне цялата й красота. И въпреки това, като всяка халюцинация, тя примамваше, изкушаваше и ме караше да повярвам в нейната истинност.

— Кристин! — Гласът му беше нежен, плътен и успокои изопнатите ми нерви като тъмно опияняващо вино. Достатъчно беше той да произнесе само една дума — името ми — и аз вече исках да се хвърля в прегръдките му.

А сутринта го бях обвинила в толкова жестоко и отвратително престъпление, че не си представях как това може да бъде забравено и от двама ни. Обвинението щеше винаги да присъства между нас, щеше да му напомня за моето предателство, а на мен — че не съм му имала доверие. Дори сега, въпреки погледа му, който ме стопляше като горещ сатен, се чувствах отчуждена от него.

Той също го усещаше. Очите му потъмняха и чувствените устни се свиха. Погледна ме гневно, протегна ръце и ме привлече в прегръдките си насред улицата.

Слънцето прежуряше. Уличните шумове избледняха и изчезнаха, заглушени от моето сърце, пърхащо в гърдите ми като птица в клетка. Устните на Ред бяха само на сантиметри от моите, не откъсвахме очи един от друг. Чудех се какво мисли и какво смята да направи.

— Ред…

Моята прошепната молба беше заглушена — устата му приближи до моята, гореща, силна и опияняващо жадна. Леко разтворих устни и езикът му навлезе — смел и завоевателен. Всичко около мен се завъртя.

Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна тревога, но аз не й обърнах внимание. Под затворените ми клепачи избухваха ярки фойерверки, а огънят, плъзнал във вените ми възпламени дивата ми необуздана страст.

Аз го желаех. Господ да ми е на помощ, желаех го отново, и отново, и отново. Вече никога нямаше да бъда свободна. Вече никога нямаше да притежавам своя собствена воля.

Ред зарови ръце в косата ми и я освободи от шнолите. Тя се разпиля по гърба ми като дързък символ на новото ми превъплъщение.

Той откъсна устни от моите. Замаяна и разтреперана, опитах да се отдръпна от прегръдката му. Но ръцете му ме обхванаха още по-здраво.

— Не се опитвай да ме отблъснеш!

— Едва ли е най-подходящото време и място — казах плахо. Сега, когато устата му не обхващаше жадно моята, светът наоколо не се въртеше. Усещах любопитните погледи, които привличахме, и смеещите се тъмнокожи лица.

— Запомни, Кристин. Няма място, където можеш да избягаш. Няма място, където можеш да се скриеш от мен.

— Ти умишлено се опитваш да ме изплашиш — отвърнах и вирнах брадичка. — Искаш да ми отмъстиш за думите, които ти казах тази сутрин.

— А не смяташ ли, че си ми длъжница? Нарече ме убиец. — Очите му трепнаха, докато прокарваше пръст по устните ми.

— Бях изплашена, бях изпаднала в истерия. Ти беше първият човек, когото видях, щом отворих очи.

Ръката му се плъзна по гърлото ми. Пулсът ми се ускори. Погледът му ме държеше в плен.

— А сега? Какво мислиш сега за мен, Кристин?

— Мисля, че си човек, който винаги постига, каквото поиска.

За момент Ред изглеждаше стъписан, после се засмя.

— Колко си проницателна. А както и двамата знаем, ти притежаваш нещо, което твърде силно желая.

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

— К-к-какво искаш да кажеш?

— Вечеряй с мен днес. — Очите му изглеждаха по-дълбоки, гласът му затихна. — Вечеряй с мен и ще ти покажа.

Близостта му ме опияняваше, действаше ми като забранено лекарство. Знаех, че е опасен, може би дори до смърт, но тялото ми се нуждаеше от него, копнееше за него с тъмна, хедонистична страст, на която нямах сили да се противопоставя.

— Къде?

— В моя апартамент в „Сен Пиер“.

Където беше започнало всичко. Където ме беше любил толкова страстно и толкова покоряващо, че никога вече нямаше да мога да се любя с друг. Бях негова. И нищо друго нямаше значение. Винаги щях да бъда негова…

Сините очи ме пронизваха, изпиваха душата ми, последните останки от моята воля.

— Ще дойдеш ли? — попита той толкова настойчиво и изкусително, че стомахът ми се сви от предчувствието за вечерта. Знаех какво точно иска от мен.

Прибрах амулета в джоба на роклята си. Вече не желаех неговата защита.

— Да — казах шепнешком. — Ще дойда…

Пък и имах ли избор? Бях вече толкова… близо…