Аманда Стивънс
Седмата нощ (5)

Четвърта глава
Втората нощ

Да преразгледаме нашите отношения, повторих наум.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Той се усмихна, а сърцето ми се преобърна.

— Не се преструвай, Кристин. Ти си много по-досетлива.

Да, разбира се, бях достатъчно досетлива, за да усетя кога си загубвам ума. Започнах да се поддавам на неговия чар, който ми въздействаше така фатално в Чикаго, и знаех, че ако не проявя предпазливост и здрав разум, ще забравя за какво съм дошла в Колумбе.

Баща ми… Трябва да открия баща си.

— Сещаш ли се за друго място, където бихме могли да го потърсим?

Ред ме гледаше предизвикателно. Помислих си, че няма да позволи да отмина подетата от него тема. Но очите му станаха студени и той отклони поглед.

— Не. Няма къде другаде да го търсим. Хайде, да се прибираме вкъщи.

— Как си го обясняваш, Ред? — Изпитвах необичайно вълнение, като произнасях името му. Звучеше интимно. Създаваше помежду ни особена близост. Луната ни обливаше в сребриста светлина, далечният ритъм на барабаните изпълваше въздуха. — Как е възможно баща ми да изчезне? Защо ще замине някъде, без да се обади на никого?

Ред сви рамене.

— Казах ти. Кристофър рядко ми се доверяваше.

— А нямаш ли представа дали не го е тревожело нещо?

— Не — отвърна, но тонът му ме караше да се съмнявам дали казва цялата истина.

Тръгнахме към колата. Погледнах строгия му профил. Едва различавах чертите му, макар че осветяваше с фенерче пътеката пред нас. Суровото лице беше като издялано от камък, затворено и неразгадаемо.

Вървеше с големи крачки и едва го догонвах.

— Двамата с баща ми имахте ли… някакви разправии за хотела?

Той ме стрелна с очи.

— Какво те накара да си го помислиш?

— От някои твои изказвания или по-скоро от начина, по който бяха изречени, останах с впечатление, че не сте се разбирали. Какво точно се случи?

— Нищо не се е случило, Кристин. — Той гледаше навъсено към пътеката. На лицето му беше изписан гняв. — В работата постоянно възникват проблеми. Партньорството в бизнеса никак не е лесно. Двете страни невинаги виждат еднакво нещата. Това е заложено в човешката природа.

Логично обяснение, но не бях напълно убедена. Ред криеше нещо. Едва ли не, живота си бих заложила, че е така. Но какво беше то? И дали имаше нещо общо с изчезването на баща ми?

Тези въпроси ме измъчваха, докато се спускахме с колата по склона на планината в пълно мълчание. Пак приближихме гробището, но Ред рязко зави и поехме край брега. Пътят и тук лъкатушеше, но планините и местността не изглеждаха така застрашителни и първобитни.

Ред ми показа хотел „Сен Пиер“, когато минахме покрай внушителната постройка. Това бяха единствените думи, които се отрониха от устата му през последните минути. Огромната бяла сграда ярко светеше в нощта, но не можах добре да я разгледам, защото профучахме бързо.

— Бих могла да отседна в хотела — заявих нервно. — Не искам никого да притеснявам.

— Както вече казах, ти преживя тежък шок. Не трябва да оставаш сама.

Или може би той не искаше да бъда сама? Тревожна мисъл мина през главата ми — може би Ред има друга основателна причина да ме държи под око. Ами ако научех нещо, което той не би искал да зная? Или ако…

Престани! — заповядах си строго. Не позволявай на въображението си да заглуши здравия разум! Той вероятно се опитва да бъде мил и грижовен.

Но думите „мил“ и „грижовен“ не прилягаха твърде на Ред Сен Пиер.

— Не обичам да се натрапвам.

— Не се натрапваш. Освен това няма да е за дълго. Само докато се почувстваш достатъчно добре, за да пътуваш.

Вдигнах очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, докато си готова да заминеш. Да се върнеш в Чикаго.

Погледнах го смаяно.

— Да не очакваш да напусна Колумбе, без да науча нищо за баща си?

— И ако наистина научиш нещо за него? — Тонът му беше мрачен. — Тогава какво?

— Тогава, предполагам, всичко ще зависи от това, какво ще каже той, нали? — Останах за миг загледана в него, после допълних безцеремонно, като овладях гнева си: — Защо имам чувството, че искаш да напусна острова, Ред? Защо се отнасяш с такова недоверие към мен? Какво съм направила?

— Нищо. — А после добави тихо: — И все пак…

Подозрителната нотка в гласа му се появи отново. Напрежението помежду ни беше осезаемо — едва ли не се чуваше пукот от искри. Никой не заговори, докато не навлязохме в отбивката за къщата — дълга алея, очертана от двете страни с палми.

Къщата ме изненада — викториански замък, разположен на тропически остров. Сгушена всред палми, индийски смокини и евкалиптови дървета, тя беше натруфена с кули, кулички и филигранни дантели — архитектура, каквато изобщо не очаквах да видя.

Ред спря пред сградата и двамата слязохме. Пресякохме градината и се качихме на просторната веранда, която обграждаше фасадата на цялата къща. Той отвори вратата и ме покани да вляза.

Фоайето беше широко и просторно. На огромна дървена маса бяха подредени райски цветя. Подът представляваше мозайка от черни и бели керамични плочки със странно изображение в центъра.

Ред сигурно бе усетил недоумението ми, защото обясни, както вървеше след мен:

— Това е веве — символът, който призовава лоа, духовете. — Когато го погледнах изненадано, в очите му за миг проблесна ирония. — На церемонията в гората жрецът очерта на земята точно този символ.

— И кой дух символизира? — попитах престорено небрежно.

Тъмните му очи се оживиха.

— На Дамбалах Уедо. Именно него изобразява змията. Но ти сигурно сама си разбрала това.

— Да не би той да е светец, покровител на Колумбе? Предполагам, затова всички на острова носят такива пръстени.

— На остров Колумбе не можеш да разчиташ на логичните предположения, Кристин. Често нещата не са такива, каквито изглеждат.

Намръщих се на неясния му отговор.

— И ти някога носеше такъв пръстен, доколкото си спомням.

— Значи наистина помниш първата ни среща. — В гласа му долових присмех. — А аз бях убеден, че си ме забравила.

— Е, помня пръстена — промълвих, сякаш в опит да се защитя. — Защо не го носиш вече?

— Отдавна го загубих. Освен това не съм посветен, не съм от тези, които служат на лоа. Ако го нося, някои могат да приемат това за светотатство. — Той заговори по-тихо и, стори ми се, с неподправена загриженост. — Не се заблуждавай, Кристин. На острова има много хора, които истински вярват в духовете и се отнасят към своята религия съвсем сериозно. Ето защо не ти позволих да попречиш на церемонията.

— Какво можеха да ми сторят?

Той се подвоуми, а по лицето му премина сянка. После сви рамене и се усмихна.

— Кой знае? Може би щяха да те убедят да вземеш и ти участие, да те посветят в тайнството. Вудуистите умеят да убеждават. Методите им са много коварни. Ще се окажеш под въздействието на магията, преди да разбереш какво те е сполетяло.

Целта му беше да ме подразни, знаех го, но не ми се струваше особено забавно. След всичко, което бях преживяла.

— А полицията също ли се отнася сериозно към тази религия? — попитах и потръпнах. Фоайето изведнъж ми се стори хладно и мрачно. — Забелязах, че и капитан Батист има такъв пръстен…

— Това е въпрос, на който единствено капитан Батист може да ти отговори.

Канех се да продължа да го разпитвам, когато плавно движение привлече погледа ми нагоре, към стълбищната площадка. Там стоеше непозната за мен жена и гледаше към нас. Остана още миг неподвижна. После заслиза бавно.

Прецених, че е около петдесетгодишна, но все още красива, висока и стройна, с тяло, изпънато като струна. Тъмната й коса беше прошарена, сресана назад, така че откриваше лицето й. Обикновената й сива рокля приличаше на униформа, а обувките й бяха с подметки от суров каучук и не издаваха никакъв шум.

— Бях започнала да се тревожа… — започна тя, но замълча, щом слезе от стълбите. Взираше се внимателно в лицето ми, но в същото време сякаш се извиняваше.

— Госпожо Дюпре, запознайте се с Кристин Грегъри — каза Ред. — Госпожа Дюпре се грижи за домакинството доста по-успешно, отколкото някои от служителите в хотел „Сен Пиер“ — обърна се той към мен.

Госпожа Дюпре благодари за добрите думи с грациозно кимване. Когато се приближи, забелязах, че очите й са красиви — тъмнокафяви, напръскани със злато, леко дръпнати в ъгълчетата, което й придаваше екзотично, леко лукаво изражение. Усмихнах се нерешително и подадох ръка. Необходим й беше миг, за да реагира, после стисна дланта ми със своята удивително силна ръка и ми се усмихна топло.

— Кристин, моля да ми простите, че така ви оглеждах, но приликата с баща ви е поразителна. Обаче ще трябва да свикна с нея, тъй като Ред ме осведоми, че ще останете при нас.

Не е било проява на неприязън от нейна страна, реших аз. Обикновено любопитство.

— Само няколко дни — побързах да я уведомя. — Чувствам, че много ви притеснявам. Бих могла да отседна в хотела.

— Не се безпокойте. Имаме много място. Кристофър ще се радва да сте тук, със семейството. Приготвила съм за вас къщата за гости, която се намира зад тази. Помислих, че може да искате да ви оставим сама, но ако не ви е удобно… — Тя отново замълча. Заопипва горното копче на високата си яка, като че ли нещо я тревожеше. Или може би просто беше притеснителна. Жена, която леко прекалява в желанието си да угоди на другите.

— Ще се чувствам чудесно, убедена съм. Благодаря ви за вниманието и загрижеността.

— Очаквахме ви за вечеря. — Думите бяха отправени към Ред. — Бяхме започнали да се тревожим. Трябваше да пристигнете преди няколко часа.

— Плановете ни се промениха — отговори Ред, без да си дава труд да обяснява. — Къде са Анжелик и Рашел?

— Във всекидневната — отвърна тя, без да отдели очи от мен. — Сигурна съм, че нямат търпение да се запознаят с Кристин, но първо бих искала да зная… — Тя се поколеба, като пръстите й продължаваха да си играят с копчето, а тъмните й очи почти с неохота се преместиха към Ред. — Научихте ли нещо ново?

— Не — отговори той. — Надявах се вие да сте чули нещо.

— Нищо. — Тя ми се усмихна със замъглени от съчувствие очи. — Не ви устроихме много приятно посрещане, нали, скъпа?

— Много се тревожа за баща си.

Тя ласкаво ме потупа по ръката. Бях трогната от жеста, защото бе оставила у мен впечатлението, че е жена, която обикновено сдържа чувствата си.

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите. Кристофър понякога е много импулсивен. — Но докато казваше тези думи, пред очите й сякаш се спусна воал — страхуваше се да не издаде истинските си чувства.

Тя също се тревожеше за баща ми и този факт беше достатъчен, за да я почувствам близка. Никой друг не беше проявил и най-малко безпокойство, нито полицията, нито Ред. Бях убедена, че той изпитва облекчение от изчезването на баща ми.

А сега иска да се отърве и от мен, помислих си. Ред ме хвана за лакътя и докосването ме стресна, почти подскочих.

— Ще ме накараш да си помисля, че съвестта ти не е чиста — прошепна той и ме поведе към всекидневната.

Предпочетох да не отговоря. Огледах се. Стаята беше огромна. Прозорци от тавана до пода с красиви богати корнизи заемаха едната стена, а другата от край до край беше покрита с библиотечни рафтове, претъпкани с книги и предмети на изкуството. В единия ъгъл на стаята имаше голямо пиано, а от двете страни на камината — два дивана, тапицирани с бял брокат. От сводестия като на катедрала таван висеше кристален полилей, който звънтеше леко от ветреца, полъхващ през отворените врати към терасата. Дървеният под беше застлан с дебел мъхест килим.

Две жени, които изглеждаха на моя възраст или може би малко по-млади, седяха на единия от белите дивани и отпиваха от коктейлите си. Когато влязохме, едната остави чашата и стана. Другата остана на мястото си с подвити под себе си крака и ме погледна дръзко.

— Аз съм Рашел Дюпре — рече жената, която приближи към нас. Тя беше копие на майка си, но по-млада и по-хубава, със същата спокойна, естествена грация. Беше с червена рокля, която подчертаваше мургавото й лице и дебелата черна плитка, падаща тежко на гърба й.

Очите й, както и на майката, бяха кафяви, но кой знае защо, изглеждаха по-малко изразителни. Ръкувахме се и тя се оттегли в неосветения кът на стаята.

— Анжелик, ела да поздравиш Кристин — заповяда Ред. Говореше на другата жена като на дете.

Всъщност изражението й ми напомни за някои от моите надраснали възрастта си петокласнички, към които се отнасях с подозрение.

Накратко казано, не бих й се доверила.

Тя стана бавно и разкри стройни загорели крака под черна, дръзко къса рокля. Пищната й тъмна коса беше вдигната в грижливо разрошена прическа, а от ушите й висяха дълги сребърни обеци. Малиновочервените й устни бяха извити в усмивка, лишена от топлота.

— Скъпа сестричке, най-после се срещнахме! — възкликна младата жена. Враждебността й ме шокира.

— Здравей, Анжелик. — Аз се изкашлях и опитах да се усмихна, когато срещнах погледа й. Беше висока поне метър и седемдесет и пет сантиметра. Самата аз съм метър и шейсет и два и, разбира се, се почувствах ниска. А на нея, изглежда, това й хареса. — Отдавна искам да се запозная с теб — добавих.

Силно гримираните й очи ме погледнаха предизвикателно.

— Защо?

— Ами… Винаги съм била любопитна да те видя.

— Така ли? Аз пък никога не съм си и помисляла за теб.

— Анжелик! — Ред произнесе името й с укор.

— Разбрах, че си решил да играеш ролята на любезен домакин, Ред — усмихна му се тя. — Колко си галантен! Само не зная колко време ще издържиш.

В този момент влезе госпожа Дюпре. Носеше поднос, отрупан с напитки. Взех си чаша и поговорих с нея, а Ред и Анжелик се оттеглиха. Крадешком поглеждах към тях, докато разговаряха. Личеше, че спорят.

Сините очи на Анжелик святкаха сърдито, докато гледаше брат си. Ред беше напълно спокоен. След малко тя вероятно се предаде — кимна, а след като Ред й пошепна нещо на ухото, се засмя и ме погледна тържествуващо.

Никога не се бях чувствала толкова самотна и нежелана, както в този момент.

— Сигурно искате да се освежите преди вечерята — рече госпожа Дюпре. — Ще ми бъде приятно да ви заведа в къщата за гости. Ще си вземете ли питието?

Прогониха ме много деликатно и аз им бях благодарна. И преди се чувствах неловко в този дом, но сега, като виждах Ред и Анжелик да си шепнат с доближени глави като заговорници, единственото ми желание бе да избягам.

И все пак, като стигнах до вратата, не устоях и погледнах отново към тях. Ред ме наблюдаваше, и то по начин, който вече чувствах… интимен. И, Бог да ми е на помощ, караше ме да се вълнувам.

 

 

От пръв поглед се влюбих в къщата за гости. Беше миниатюрно копие на голямата къща, но много по-очарователна. Верандата бе частично затворена с решетка, по която се виеха жасмин и часовниче. Ароматът на цветовете изпълваше нощния въздух — аромат, тежък и сладък като сироп.

Вътре, от уютната всекидневна се издигаше стълбище, което завършваше с малка площадка. Там беше спалнята, а зад нея — банята. Докато голямата къща демонстрираше сдържан вкус, тук всичко преливаше от цветове. На кораловите стени висяха тропически акварели, по масите и скриновете бяха подредени екзотични цветя, а подовете, застлани с наситено червени керамични плочки, излъчваха прохлада.

— Ако имате нужда от нещо, можете да ми се обадите по телефона в голямата къща — каза госпожа Дюпре, застанала на вратата на спалнята, докато си подреждах багажа.

— Благодаря. Всичко е наред — уверих я, но кой знае защо на нея не й се тръгваше.

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час. Ще ви стигне ли времето?

— Напълно достатъчно е. Не се притеснявайте за мен. Свикнала съм сама да се оправям.

По лицето й като че мина сянка.

— Зная. Кристофър ми е разказвал за вас, Кристин. Надявам се да се сприятелим, докато сте тук.

Усмихнах се. Бях й благодарна за топлотата и сърдечното отношение.

— Аз също — казах. И наистина го мислех. Имах тревожното чувство, че ще се нуждая от приятел, и то скоро.

Госпожа Дюпре си тръгна и най-после останах сама. Бях извадила почти всичко от куфара. Взех от дъното му снимката, на която бяхме двамата с баща ми, и я поставих на тоалетната масичка. Правена беше на Коледа, последната ни Коледа заедно. Тогава съм била на пет години, и като всички малки момиченца, обожавах баща си. В моите очи той беше съвършен и не можеше да извърши нищо лошо. Вероятно затова преживях така мъчително заминаването му. Дълги години огорчението и обидата, причинени от него, даваха своето отражение върху живота ми.

Докато един ден се събудих, сякаш излязох от дълбок болезнен траур, и си дадох сметка, че все повече започвам да приличам на баба си. Представих си какво ще представлявам след пет години, после след десет, след двайсет — все по-озлобена и по-разочарована с течение на годините. Знаех, че не искам да бъда като нея. Знаех, че трябва да направя нещо, преди да е станало твърде късно.

И тогава си създадох свой свят от мечти и сънища. Тогава започнах да пътешествам из фантазиите си. Там бях красива, привлекателна и желана.

Там можех да бъда обичана.

Съвсем неволно вдигнах очи и видях отражението си в огледалото. Никога не съм хранила илюзии за външния си вид — баба ми се беше погрижила да потисне самочувствието ми. Косата ми беше с трудно определим нюанс между руса и кестенява, а очите ми — скучни, лешниковокафяви. Носът ми беше малко по-остър, отколкото трябва, а брадичката — твърде упорита. Но поне бях надарена с хубав цвят на кожата. Освен това винаги съм била слаба, може би прекалено слаба, особено в сравнение с пищното тяло на Анжелик.

А каква ли изглеждам в очите на Ред? — мислех си, изпълнена с тъга и копнеж. Дали виждаше хубавите страни в мен, или само недостатъците и слабостите?

Стоях, гледах се в огледалото и чувах бабиния стържещ глас на дългогодишна пушачка — сякаш беше в стаята до мен: „Не трябва да разчиташ на външността си, Кристин. По-добре се научи как да използваш главата си“.

И аз наистина се научих да използвам главата си. Станах преподавателка, и то много добра. Макар че това беше професия, от която не можех да забогатея, обичах учениците си, харесваше ми младежката им жизненост. От тях научавах всеки ден по нещо и те правеха живота ми, който иначе би бил празен и самотен, поносим.

От години сама се издържах. Още в колежа парите, които изпращаше баща ми, отиваха за лечението на баба. Да, добре се бях научила да използвам главата си, но не и когато се отнасяше до Ред Сен Пиер. Какво толкова ме привличаше в него години наред?

Тези мисли се въртяха в главата ми, докато се преобличах. След като се срещнахме с Ред в Чикаго, той изцяло завладя мислите ми — и това не бяха само юношески мечти и строене на въздушни замъци. Тогава започнах да сънувам. Сънищата ми бяха мрачни, изкусителни и натрапчиви.

Вероятно затова присъствието му толкова ме тревожеше сега и се страхувах да му се доверя. Моите фантазии много лесно можеха да ме подведат. Трябваше да бъда изключително внимателна с чувствата си.

Но по-късно, когато отидох в голямата къща и седнахме да вечеряме на дългата блестяща махагонова маса, почувствах, че всички мои сънища, свързани с Ред, нахлуха в главата ми. Не можех да си наложа да го погледна, и въпреки това усещането за неговото присъствие ставаше по-силно, по-изпепеляващо — бях като дете, на което е забранен любим сладкиш.

Отпих глътка вино и по вените ми се разля приятна топлина. Оказа се неочаквано удоволствие. Никога не бях докосвала алкохол, дори вино. Ако тежкият алкохолизъм на майка ми не беше достатъчен, за да ме сплаши, смъртта на съпруга ми, причинена от пиян шофьор, извърши останалото и аз бях взела твърдото решение да не вкусвам алкохол.

Но тази вечер направих изключение. Виното действаше успокояващо. Отпих пак и в този миг очите ми срещнаха загадъчния поглед на Рашел Дюпре.

Наблюдаваше ме някак замислено и това ме притесни. Но след малко тя отклони очи.

Отначало се изненадах, че госпожа Дюпре и Рашел вечерят заедно със семейството. Все пак те бяха наети на работа и им се плащаше. Но скоро разбрах, че не Анжелик, а госпожа Дюпре властва на масата. Бдителните й очи със задоволство обхващаха всяка подробност на блестящите сребърни съдове, искрящия кристал и красивите порцеланови чинии със златни ивици.

Масата беше изискано подредена, а храната — много вкусна. Но на светлината на свещите трапезарията изглеждаше потискаща и мрачна. Струваше ми се, че дори стените крият тайни от мен.

Виното ме замая и усетих тревога. Сърцето ми заби по-бързо, а лицето ми пламна. Разговорът се въртеше около мен и пристигането ми в Колумбе, но аз не можех да се съсредоточа. Трябваше да изляза, да се скрия от тези всезнаещи погледи.

Ако не го сторя сега, ще разберат всичките ми тайни, съмнения, страхове и ще ги използват срещу мен.

Рашел пак ме гледаше — втренчено, многозначително. Трудно ми беше да определя какво мисли и чувства.

Анжелик беше по-лесна за разгадаване. Зад спокойните сини дълбини на очите й бушуваше обида. Обида, презрение и може би… омраза.

Притесних се още повече. Погледът на Ред съвсем ме извади от равновесие. Пронизващите сини очи сякаш надничаха право в душата ми…

— Кристин, добре ли си? — Това беше неговият глас — загадъчният чувствен глас от моите сънища. Той разсея мъглата в замаяната ми глава.

Опитах да се съсредоточа и да го погледна, но го виждах смътно, размазано. Съвсем ясно виждах само очите му.

— Добре съм — казах. Гласът ми прозвуча силно и това ме изненада. Би трябвало да е слаб, както аз се чувствах слаба. — Просто съм уморена. Моля да ме извините… — Не зная как успях да се изправя и да изляза от стаята, след като всички ме гледаха…

Намерих задната врата, но навън започнах да се олюлявам.

Между двете къщи имаше градина със сочна, избуяла тропическа растителност. Разпокъсани ниски облаци закриваха звездите и луната, а около краката ми като змия се виеше мъгла. Въздухът беше натежал от аромати. Подухваше лек хладен ветрец.

Вместо да ме успокои, нощта ми подейства още по-възбуждащо.

Всичките ми сетива бяха изострени, будни за живот, както никога досега.

Мракът стана чувствен и коварен, мамеше ме със своите звуци, аромати и сенки. Тръгнах към къщата. В далечината дочух хипнотичния ритъм на вуду барабаните, обсебили тъмнината.

Тези звуци вече не ме плашеха. Изпълваха ме с вълнение — ритъмът им пулсираше в сетивата ми като призив на любим.

— Защо си тръгна така изведнъж?

Плътният глас на Ред дойде откъм сенчестата част на градината. Обърнах се и го потърсих с поглед в тъмнината.

— Нали ти казах. Уморена съм. — Собственият ми глас отново ме изненада. Как можеше да звучи така силно и естествено, когато бях толкова замаяна и объркана?

Ред излезе от мрака и бавно, предпазливо се качи по стълбите на верандата — като че ли всяко негово движение беше премерено със съвършена точност. Застана близо до мен и на слабата светлина изглеждаше невероятно висок, а раменете му бяха огромни. И макар че се чувствах замаяна, в същото време ясно схващах и най-малките подробности. Чувах дори лекото почукване на леда в чашата, която държеше.

— Само затова ли? — Той остави чашата на перилата. Светлината от прозореца на къщата за гости заигра по кристала.

— А за какво друго?

Ред сведе поглед към мен.

— Да, разбира се, какво друго би могло да бъде? — промърмори той. В настъпилата тишина биенето на барабаните се чуваше по-силно и ритъмът им стана по-бърз. Когато очите ни се срещнаха, почувствах как сърцето ми подема същия ритъм.

— Плаши ли те звукът на барабаните? — попита той. — Ако имаш намерение да останеш, ще трябва да свикнеш с тях.

— Не зная дали ще мога. Особено след преживяното снощи и днес.

Той се заслуша в нощта. Главата му бе обърната в посоката, от която идваше биенето на барабаните.

— Всъщност тази церемония се представя за туристите в хотела. В гората има специално място за обреди, недалеч от тук. Жрецът събира по десет долара на човек. Като знаеш това, не ти ли се струва по-малко злокобно?

— И по-малко вълнуващо — чух се да казвам.

Той иронично вдигна вежди.

— Кристин, ти ме изненадваш! Да не би вече да си станала жертва на магиите на Колумбе?

— Не вярвам на магии. — Чувствах, че някога, някъде бях преживяла същото, бях казала същите думи. И преди бяхме говорили за това, двамата с Ред. Изглежда той също си спомняше разговора ни, защото съвършено проведе своята линия.

— Има магии… и магии — промълви.

Близостта му ми въздействаше по особен начин. Беше висок, огромен, и неговата мъжественост едновременно ме плашеше и вълнуваше. Дъхът ми спря, чувствах се слаба и не можех да устоя на желанието да сложа ръце на раменете му и да усетя силните мускули.

Дълбоко в мен се пробуждаха първични и мощни чувства, които бях безсилна да потисна. Внезапно пожелах Ред да ме прегърне, да ме накара да почувствам силата на ръцете му, обвити около мен, чувствеността на неговото тяло, притиснато към моето. Исках да ме целуне продължително и страстно, докато и двамата почувстваме огъня на желанието.

Исках да превърне в действителност всичките ми сънища.

Затворих очи. Ритъмът на барабаните се засилваше и постепенно завладяваше нощта и моите сетива. Леко се олюлях към Ред.

Той хвана голите ми ръце и допирът до кожата ми ме накара да потръпна. Отворих очи и срещнах властния му поглед. После бавно — този миг сякаш продължи безкрайно — той сведе глава и впи устни в моите.

В начина, по който ме целуна, нямаше нерешителност, нямаше го онзи неловък момент на преценяване, търсене, колебливост. Устните му изискваха покорство, той не търсеше, той искаше да получи своето. Не желаеше да се оттегли, а да завладее завинаги душата ми.

Той зарови ръка в косите ми. Продължаваше да държи ръцете ми, макар да бе съвсем ненужно, аз не се съпротивлявах.

Една след друга ме заливаха чувствени вълни, пориви и желания, които бяха първични, неумолими и неподдаващи се на овладяване. Тялото ми тръпнеше, а барабаните в далечината биеха в такт със сърцето ми.

Ръцете ми докоснаха гърдите му и усетих как неговото сърце лудо се удря в дланта ми, чувствах как топлината на тялото му преминава в мен, докато се притискаше към моето тяло. И през цялото време устните му не се откъсваха от моите. Целувката ставаше все по-страстна, спираше дъха ми.

Изгубих се в този мъглив прелъстителен свят на границата на съня и будното съзнание, между фантазията и действителността. Загубих чувство за време — целувката продължи цяла вечност. Пред очите ми сякаш падна мрак, а във вените ми пулсираше огън.

Не бях в състояние да се избавя от завладелите ме чувства, не можех и да се събудя. Освен това не бях сигурна дали искам целувката да свърши. Още не.

Ред беше този, който се отдръпна, но продължи да ме държи за раменете, защото иначе щях да се свлека на земята. Той ме измъкна от тъмнината.

— Какво ти е?

Вече не чувствах близостта му, топлината на тялото му. Френетично го затърсих с ръце, и също както в сънищата, той се върна при мен. Притисна ме в обятията си и ме вдигна на ръце. Чувствах се в безтегловност, докато с лекота ме понесе към къщата и после по стълбите.

Не се съпротивлявах. Все пак всичко това не се случва в действителност, помислих си, докато се притисках към тялото му. Моите сънища бяха позната територия за Ред и за мен. Не беше необходимо да се противя. Можех да се отдам на всяка своя фантазия, на най-дълбоките си и съкровени желания.

Също като насън времето и пространството бяха престанали да съществуват. Осъзнах само, че сме в моята спалня и Ред нежно ме оставя на леглото. Надигнах се и протегнах ръце към него, но той прошепна в ухото ми:

— Не ставай!

Вдигнах ръка и докоснах меката памучна риза, тъмните кичури коса. Усещах ги така истински! Чух как дишането му се ускорява. Той погали лицето ми, после приглади назад косата ми. Ласката беше неописуемо нежна и в същото време изпълнена с огън.

— Ред?

— Да.

— Ти… От плът и кръв ли си? — прошепнах в мрака.

Усетих, че се усмихна, когато отговори:

— От твърде непокорна плът.

Той се отдръпна. Потърсих го отново, но силните му ръце ме повалиха назад. Сгуших се сред възглавниците и зачаках.

Вероятно съм заспала. Когато отворих очи, Ред стоеше до леглото, впил поглед в мен. Там, където преди стаята тънеше в мрак, сега беше осветена от странна трепкаща светлина като от свещ или от огън. Докато отблясъците танцуваха по тялото му, забелязах, че е свалил ризата си. На ръцете и гърдите му изпъкваха силни мускули.

Опитах се да стана, но осъзнах, че не съм в леглото си, а на открито, на голям, плосък камък, който наподобяваше жертвеник. Около мен се виеше мъгла, а някъде отдалече чувах прибоя. Виждах пламъците на огъня, които подскачаха и трепкаха като живи.

Ред приближи. Тъмносините му очи властно проблясваха. Едва тогава осъзнах, че и моите дрехи са свалени. Исках да се прикрия, но не можех да помръдна.

На корема ми с червена боя беше изрисуван странен символ. Гледах го като омагьосана. Кой знае защо, не изпитвах страх.

— Какво се е случило с мен? — попитах. Гласът ми прозвуча кух и далечен.

Ред се усмихна.

— Дойдох да взема това, което ми принадлежи. — Той повдигна ръка. Проблесна златният му пръстен.

Огънят до нас пращеше, наоколо се виеше мъгла, а барабаните отмерваха своя хипнотичен чувствен ритъм.

Бавно, много бавно, Ред се наведе към мен…