Аманда Стивънс
Седмата нощ (1)

Пролог

„Вън, вън от туй гнездо на смърт, зараза

и неестествен сън! По-висша власт,

която ний не можем да оспорим,

разбърка плана ни! Ела! Ела!“

„Ромео и Жулиета“, пето действие, трета сцена

— Снощи пак сънувах.

— Съвсем същия сън ли?

Въпросът беше зададен само от професионално любопитство — деликатен интерес на лекар към пациентка, с цел да анализира състоянието й, обаче аз усетих особена, прикрита напрегнатост в гласа на доктор Лейтън. Освен ако не си въобразявах от вълнение. С други думи — пак това мое въображение.

Изведнъж настръхнах от студ и потърках ръце. Загледах се през прозореца. В далечината двайсетина платноходки се плъзгаха по огледалните води на езерото Мичиган. Прибираха се на пристана. Прозорците на административните сгради наоколо започнаха да светват един по един в очакване на здрача на чикагската нощ. Усещах погледа на доктор Лейтън, който очакваше отговор. Мълчах.

— Защо не ми разкажеш съня си, Кристин? — настоя той.

— Не зная откъде да започна — отговорих объркано. Покрай прозореца прехвръкна хартия. Подета от вихрушка, се завъртя и полетя надолу като символ на хаоса в чувствата ми.

Обърнах се към доктор Лейтън и донякъде се успокоих от милото му държание. Познавах го отдавна. Преди години ми беше помогнал да преодолея най-тежкото преживяване в живота ми — младият ми съпруг Дани загина в катастрофа, блъснат от пиян шофьор. Тогава ме обзе болезнена безпомощност и в същото време чувство на вина. В подобно състояние бях изпаднала и сега — бях объркана. Затова дойдох при доктор Лейтън. Имах му доверие — доколкото можех да си позволя да имам доверие на някого. Бог ми е свидетел, до болка се нуждаех от разговор с близък човек.

— Беше като предишните сънища, само че този път — по-ярък и някак… по-натрапчив.

— Започни от самото начало.

— Там е работата — възразих аз, — че не мога да определя кога нещата са действителни и кога започвам да сънувам. Не мога да разбера дали спя, или съм будна. Понякога ми се струва, че отново имам пристъпи на сомнамбулизъм и ходя насън — и като че ли някои моменти от съня ми се губят. Страшно е, доктор Лейтън. Ужасно! Чувствам се толкова… объркана… — Замълчах, защото не смеех да изкажа гласно истинските си подозрения и страхове.

— С други думи — продължи спокойно доктор Лейтън, — не осъзнаваш момента на заспиването, така ли?

— Да.

— В това няма нищо необичайно, Кристин.

— Зная, но това е съвсем различно. Ако се опитам да го обясня, ще прозвучи като истинска лудост. — Казах го най-сетне. Споделих най-дълбоките си страхове. Прокарах пръст по очертанията на гладкото студено отражение на лицето ми в прозореца. — Знаете ли, прилича повече на видение, отколкото на сън. Струва ми се, че е… послание. Как се отнасяте към парапсихологията, докторе, към екстрасензорните възприятия? Вярвате ли в предчувствия и телепатия?

— Не ги отхвърлям напълно. Смяташ ли, че преживяното от теб може да се нарече телепатия?

Поклатих глава и продължих да се взирам в хладно сивата водна повърхност на езерото Мичиган. А от ума ми не излизаха искрящите тюркоазни води на Карибско море. Почти усещах полъха на морския бриз по лицето ми. Но всъщност това не беше спомен, защото никога не бях посещавала островите, дори не бях виждала океана. Ала щом затворех очи, чувствах вкуса му, неговия мирис. Представата беше толкова истинска, сякаш бях ходила там — но всъщност тя не се градеше върху непосредствени възприятия. Бе породена от моите сънища.

— Не зная как може да се нарече това — прошепнах отчаяно.

— Защо не ми разкажеш всичко, което си спомняш?

Доктор Лейтън се настани във фотьойла зад мен.

— Снощи гледах телевизия, едно от дискусионните нощни предавания. Помня всичко — участниците, шегите, музиката. Но когато отидох в кухнята да си взема нещо за пиене, изведнъж всичко се промени. Съвсем като в предишните случаи, бях заобиколена от мъгла, толкова гъста, че не виждах нищо, само я усещах с кожата си.

— Имаше ли чувството, че все още си в апартамента?

— Не, бях навън. Някъде в далечината чувах океана — струва ми се, че беше долу, под мен. Съвсем ясно си спомням аромата на екзотични цветя, както и други непознати ухания. Чувах биене на барабани… Странен примитивен ритъм, който ме увличаше все по-дълбоко в мъглата. Там някой ме викаше, доктор Лейтън, зовеше ме. Но не зная какво значи всичко това.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Кристин, кога баща ти се обади за първи път?

Погледнах го с укор.

— Знаете много добре, преди седмица. Казах ви, че за първи път говорих с него.

— А кога за първи път сънува… Или имаше това видение?

— Ден-два, след като баща ми се обади от Колумбе.

— Кога ти се обади той за последен път?

От устните ми се изплъзна въздишка.

— Вчера. Беше помолил да ме извикат от час.

— Какво ти каза? Нещо в тона му не ти ли направи впечатление?

— Пак ме помоли да отида на острова. Стори ми се… настойчив. — Затворих очи и в главата ми зазвучаха думите му:

„Кристин, моля те, ела. Искам да те видя пак. Искам да те опозная. — После продължи отчаяно: — Имам нужда от теб, Кристин. Само ти ми остана от семейството. Ти си единствената, на която мога…“

Телефонната връзка прекъсна точно в този момент поради лошото време на островите, но можех да се закълна, че баща ми искаше да каже „да се доверя“. Аз бях единствената, на която можеше да се довери.

Защо ли изпитваше такива чувства към дъщеря си, която не беше виждал почти десет години? Каква беше тази неочаквана привързаност към дете, което беше изоставил толкова отдавна? Баща ми имаше друго семейство, преди повече от двайсет години беше напуснал майка ми и мен. Защо тогава аз се оказвам единствената, на която може да има доверие?

Спокойният глас на доктор Лейтън прекъсна мислите ми:

— Би ли могло да се каже, че това телефонно обаждане ти внушаваше същото усещане за натрапчивост, както и сънят?

— Досещам се какво си мислите. Да, дори аз мога да видя връзката. Но това не ми помага да разбера какво трябва да направя, за да престанат сънищата.

— Мисля, че знаеш как да се освободиш от сънищата, Кристин.

Погледнах го.

— Трябва да отида на остров Колумбе. Трябва да видя баща си.

Повече от всичко на света ми се искаше да повярвам, че баща ми желае да започнем отначало и това ще бъде чудесна възможност да оставим зад себе си предателството и всички обиди от миналото. Надявах се, че ще ми предложи нещо, от което винаги съм имала нужда — семейство, дом и чувство на привързаност към някого. Исках да повярвам, че е така, но се страхувах.

— Нямаш ли желание да отидеш, Кристин?

— Напротив — прошепнах аз и закрих с ръка устните си, за да овладея внезапно обзелото ме вълнение. — Винаги съм искала да отида.

— Тогава какво те спира?

— Имам часове в училище. Задължения. Учениците ми разчитат на мен. Освен това Колумбе съвсем не е безопасно място.

— Пролетната ваканция започва след седмица, нали? — Доктор Лейтън ме гледаше замислено със студените си сиви очи. — От какво всъщност се страхуваш, Кристин? Страхуваш се да видиш баща си… Или може би някой друг — заварения му син?

— Не! Предположението ви е нелепо, доктор Лейтън. Ред Сен Пиер не означава нищо за мен. Вече не мисля за него.

Сивите му вежди се вдигнаха.

— „Вече“ ли каза?

— Не се страхувам от него — отвърнах смело.

— Тогава нищо не те спира да отидеш в Колумбе, нали?

— Мисля, че не — отговорих, но избегнах погледа му.

Нищо не ме спираше, освен моите сънища. Доктор Лейтън се приведе и каза строго:

— Ти си на двайсет и осем години, Кристин, и си отлична преподавателка. Вече не си притеснително осемнайсетгодишно момиченце.

Знаех какво има предвид. Бе време да преодолея своите страхове.

Потръпнах. През прозореца се процеждаха последните лъчи на залязващото слънце и улиците оставаха в сянка. Въпреки че не бях виждала Ред Сен Пиер от десет години, неговият образ никога не е бил така дълбоко запечатан в ума ми, както сега. И колкото и да не исках да призная, разбирах много добре, че се страхувам да го видя отново.

Страхувах се до смърт.

Защото в миналото ми имаше други сънища. Еротични, чудновати сънища, свързани с него. И тези сънища по свой начин бяха не по-малко ужасни от кошмарите, които ме измъчваха напоследък.

И все пак съзнавах, че доктор Лейтън е прав. Имаше само един начин да се сложи край на сънищата. Трябваше да отида в Колумбе. И то скоро.