Аманда Стивънс
Седмата нощ (10)

Девета глава
Четвъртият ден

Рядко през живота ми се е случвало да спя до късно. Когато се събудих, сигурно вече е наближавало десет часа. Лицето ми се къпеше в слънчева светлина — топло, успокояващо усещане, което приятно ме разсънваше. Поех си дъх и се протегнах. После изведнъж се надигнах в леглото, защото си спомних снощния сън.

Слепоочията ми болезнено пулсираха. Но сега бях сигурна, че не се дължи на махмурлук. Най-силното питие, което пих снощи, беше чай. Тогава защо всичко ми изглеждаше толкова замъглено, както когато човек има чувството, че е преживял нещо, но не може да си го спомни?

Беше ужасно чувство. Мразех това състояние — да не мога да овладея мислите си. Мразех себе си, задето не можех да разбера какво става с мен. Нерешително станах от леглото. Пак си помислих, че трябва да намеря мамбо, както се нарече мама Вини. Не зная защо, но бях сигурна, че тя е единствената, която може да ми помогне.

С тази мисъл отидох до гардероба и започнах да търся гри-гри — талисмана, който ми беше дала. Исках да й го върна и това би било удобен повод да отида да я видя. Но талисмана го нямаше никъде. Трябва да са го изхвърлили, когато са чистили.

Е, може би това е още по-удобен повод. Ще отида, ще й се извиня и ще я помоля за друг.

Набързо взех душ и облякох зелена плажна рокля с надиплена пола. Обух сандалите си. Чувствах се почти гола. Когато купих роклята в Чикаго, ми се струваше, че напразно си давам парите за екстравагантни вещи. Не мислех, че някога ще сложа роклята или обувките, но днес… Днес, не зная по каква причина, те ми стояха много добре.

Дълго разресвах косата си, докато започна да блести. Дори си сложих лек грим. Докато се взирах в огледалото, пак си помислих, че в него се отразява непозната жена. Косата ми светеше като златен ореол около главата, а нефритенозеленият цвят на роклята придаваше на очите ми същия нюанс и те блестяха като скъпоценни камъни. Не можех да се позная. Бях се променила толкова много, че мислите ми, както и външността ми, сякаш не бяха мои.

И този път слязох от планината с Рашел, а после помолих да взема колата й и отидох до Порт Роаял. Поразгледах магазините, купих това-онова и на няколко места попитах къде мога да намеря къщата на мама Вини. Макар че не знаех фамилното й име, много от собствениците на магазини веднага се досещаха за кого става дума. Обаче упътванията им, повече или по-малко, се различаваха. Все пак поне разбрах в каква посока да тръгна.

Трябваше да вървя пеш и веднага си дадох сметка, че сгреших, като обух сандалите. Непрекъснато се пълнеха с прах и камъчета и не можех да вървя бързо. Освен това беше и много горещо. Тропическото слънце изгаряше голите ми рамене и кожата ми започна да пари, сякаш в знак на протест.

Но аз продължавах. Нямаше да се предам.

Къщата на мама Вини се намираше в квартал, който представляваше истински лабиринт от тесни улички, от двете страни, на които бяха струпани рухнали дървени бараки. Навсякъде се носеха звуците на мизерията — плачеха бебета, лаеха кучета, плющеше пране. Сякаш всичко това беше на милиони километри от красотата на морето. Бедността, която ме обкръжаваше, ме ужаси. Тя така рязко контрастираше с разкоша на „Сен Пиер“! Сравнението бе доста потискащо.

Най-накрая попитах за къщата на мама Вини малко мърляво момченце, което си играеше в прахта. То посочи срутената барака в края на улицата. Пресякох и отворих паянтовата дървена портичка.

Когато почуках, никой не ми отговори, но вратата сама се отвори със скърцане.

— Има ли някой тук?

Мълчание. После, през тънките стени на къщата чух, че мама Вини ме вика.

— Влез, дете. Очаквах те.

Привиденията от моите сънища, помислих си със свито сърце. Малката стая, в която влязох, беше бедна, но чиста и спретната. Мама Вини пак извика някъде отвътре. Гласът й ме поведе по тесен коридор, през кухня, която ухаеше на босилек и пипер. Стигнах до стая без прозорци в дъното на къщата.

Помещението бе осветено със свещи. Мама Вини седеше на пода пред малка дървена масичка и бе вдигнала поглед към мен. Върху груби полици бяха наредени бурканчета и бутилки, пълни с разноцветни течности, които на светлината на свещите хвърляха отблясъци като пиратско съкровище. По голите греди бяха провесени снопчета билки и подправки, а на друга лавица събираха прах купчина кости.

Потръпнах от обстановката и погледнах отново старицата. На стената точно зад нея беше окачено грубо изработено дървено разпятие.

— За гърмящ прах ли си дошла? — попита тя с напевния си глас.

— Дори не зная какво значи това — признах. — Но така или иначе, точно затова съм тук.

Тя ме покани с жест и аз седнах на пода от отсрещната страна на масичката, като подвих крака под себе си.

— Имам нужда от вашата помощ. Искам да разбера какво става с мен.

Тя погледна към масичката пред себе си и започна да изсипва прахове от различни бурканчета в плитка порцеланова чиния, а след това поднесе запалена клечка кибрит. Праховете избухнаха в пламъци. Остра, парлива миризма на сяра се разнесе из малката стая. Инстинктивно вдигнах ръка, за да закрия устата и носа си.

— Опасност — каза тя. — Виждам опасност, кръв и огън.

— В пламъците ли ги виждате? — попитах скептично.

— Виждам ги в твоите очи — каза тя. — Очите са огледало на душата ти.

— И виждате опасност за мен?

Тя не каза нищо, а само махна с ръка над огъня. От кехлибарен пламъкът се превърна в кървавочервен. Гледах го шокирана. След това вдигнах очи към нея.

— Тогава може ли да ме погледнете в очите и да ми кажете какво става с мен? — попитах отчаяна. — Защо сънувам такива странни неща?

Черните й очи заблестяха.

— Сънищата ти казват това, което трябва да знаеш. Вслушвай се в тях.

— Но те са така объркани! А пък и… имам странни видения, дори когато съм будна. Понякога не съм сигурна дали сънувам, или съм будна. Можете ли да разберете какво става с мен?

— Някой ти е направил магия, дете.

— Магия ли? Но как…

— Има много начини. Може да се използва нещо, което е лично твое. Кичур коса. Капка кръв. Твой портрет, снимка, може да им послужи с особена сила. Могат да ти сложат прахове в питието, в храната, дори да ги посипят върху лицето ти, когато спиш.

Настръхнах от думите й.

— А възможно ли е да стане чрез порязване? — попитах плахо. — Снощи си порязах крака на парченце стъкло и след това сънувах най-странния си сън. Всичко в него изглеждаше толкова истинско!

— Стъклото на прага на вратата ли беше?

Сърцето ми заби силно. Струва ми се, че в този миг започнах да й вярвам.

— Откъде разбрахте? Как е възможно да знаете такова нещо?

— Счукано стъкло, смесено с омагьосан прах и посипано във формата на кръст на прага на врата, носи нещастие на този, който мине пръв през вратата. Стъклото пробожда кожата и омагьосаният прах прониква вътре.

Слушах я с нарастващ ужас.

— Искате да кажете, че са ме опили с някакви прахове? Но аз сънувах тези сънища и преди да дойда тук.

— Бокор, който има достатъчно сила, може да ти направи магия дори от хиляди километри разстояние.

— Но това е нелепо. Религията вуду е само игра на ума и нищо повече.

— Тогава защо си тук?

Уместен въпрос. Безпомощно гледах лицето й, осветено от свещите.

— Не знам. Привиждат ми се странни неща. Не мога да обясня какво изпитвам. Но вече… в нищо не съм сигурна.

— Объркването е най-силното оръжие на бокора. А също така и страхът. Носиш ли гри-гри — талисмана, който ти дадох? Слагаш ли го нощем под леглото си?

— Не. Всъщност тази сутрин го потърсих. Исках да ви го върна, но не можах да го намеря. Сигурно някой го е изхвърлил.

— Някой… в онази къща — промърмори тя неразбираемо.

— Вижте какво, вчера казахте, че баща ми е жив. Откъде знаете?

— Защото още не му е дошло времето да умре — каза тя толкова спокойно, че кожата ми настръхна.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да минат седем дни и тогава ще умре. Едва на седмата нощ бокорът може да плени душата му и да я прибави към своята сила. Дотогава баща ти ще живее в „бялата тъмнина“. Духът му скита през нощта, търси покой, моли за помощ.

— Искате да кажете… — О, боже, фигурата в бялата роба! Не, не е възможно! Това, което тя казваше, изглеждаше лишено от смисъл. Седем дни? На седмата нощ? Сега беше четвъртият ден от изчезването му. Оставаха още три дни…

— Врагът на баща ти е силен, дете мое, и става все по-силен с всеки изминал ден. Трябва да намериш баща си преди седмата нощ.

Ставаше ми ту горещо, ту студено, треперех цялата. Не исках да вярвам, не можех да й повярвам. Но се изплаших, както никога през живота си.

— Кой е той? — прошепнах. — Кой е врагът на баща ми? Вие сигурно знаете.

— Подозирам — каза тя. Взе мускалче със син прах и го изсипа в чинията. Пак лумна малък огън. Кобалтовосините пламъци ближеха ръката й, но тя не трепваше. — Някой, който е близо до теб денем и нощем. Човек, който знае твоите слабости и ще ги използва срещу теб. Пази се, дете мое. Ако подозренията ми се потвърдят, само Господ може да ни помогне. Лоа вече са направили своя избор.

 

 

Когато излязох на слънце, се олюлявах и ми се виеше свят от странното предсказание на Вини.

„Някой, който е близо до теб денем и нощем. Човек, който знае твоите слабости и ще ги използва срещу теб.“

Кой знаеше по-добре моята най-голяма слабост от човека, който беше причината за нея? Ред Сен Пиер.

Кой би имал най-голяма изгода от изчезването на баща ми? Ред.

С кого бях всеки път, преди да сънувам кошмарите си?

С Ред. Винаги Ред.

Вдигнах длани към лицето си и за миг закрих светлината. Когато затворих очи, всичко се изпълни с тъмнина, безнадеждна празнота и мрачни картини от обърканите сънища на една глупава жена.

 

 

Не знам колко време съм се лутала из невероятния лабиринт от улици. Изведнъж разбрах, че съм се загубила. Нямах представа как да се върна до главната улица и до колата на Рашел. Оглеждах се тревожно. Покрай мен вместо схлупени бараки се редуваха долнопробни барове и ресторанти, които вътре бяха тъмни и страшни. Канавките на улиците бяха пълни с боклук и счупени бутилки. Миризмата на развалена риба тровеше въздуха.

Навсякъде по улицата имаше мъже — застанали до вратите, наклякали по напуканите тротоари, облегнати на олющените фасади на сградите. Тъмните им очи следваха всяко мое движение. Започна да ме обзема паника.

На отсрещния тротоар видях жена. Тръгнах към нея, но на платното ме спря шум от кола. Такси? Възможно ли беше да имам такъв късмет?

Но щом колата приближи, страхът ми нарасна. За разлика от всички други таксита на острова това не беше таратайка. На сутрешното слънце черният ягуар изглеждаше опасен, лъскав и силен като животното, на което беше наречен.

Колата спря до бордюра точно до мен и тъмното й стъкло се спусна. Под блестящия капак моторът пулсираше и бучеше. Зад волана седеше Ред.

— Да те закарам ли?

„Някой, който е близо до теб денем и нощем. Човек, който знае твоите слабости и ще ги използва срещу теб.“

Сърцето ми заби силно. Слънцето грееше заслепяващо. Затворих очи за секунда.

— Аз… — О, господи, наистина ли пак щях да вляза в колата му? Имах ли смелост? Исках ли да бъда близо до него след всичко, което току-що ми беше казала мама Вини? След кошмара, който сънувах снощи?

„Сънищата ти казват това, което трябва да знаеш. Вслушвай се в тях.“

Но как можех да вярвам на такива измислици? Те бяха нелогични. Сега е двайсети век! Казаното от нея нямаше никакъв смисъл, и въпреки това, как иначе можех да си обясня всичко, което ми се случи откакто пристигнах на остров Колумбе? Как можех да обясня промените в мен, чувствата, които изпитвах към Ред?

„Някой ти е направил магия, дете мое.“

— Качвай се в колата, Кристин — заповяда Ред. Гласът му прекъсна мислите ми. Властният тон предизвика у мен желание за съпротива.

— Мога да се върна в града и пеш — казах.

Черните му вежди се вдигнаха.

— О, наистина ли? А в каква посока ще тръгнеш?

След известно колебание отвърнах:

— Нататък — и посочих на изток.

— Грешиш. Качвай се в колата!

Ако отначало ситуацията го забавляваше, сега вече иронията беше изчезнала. Долавях раздразнение в гласа му. Огледах още веднъж бедната, занемарена улица, тъмните входове, враждебните очи… и се подчиних на Ред.

Качих се и затворих вратата. Настаних се на седалката, тапицирана с кожа, облегнах се и вперих очи в пътя пред себе си.

Ред запали, включи на скорост и тръгна бавно по улицата, което беше необичайно за такава кола. Погледите на мъжете по тротоарите не се откъсваха от нас, но тъмните стъкла ми внушаваха измамното чувство за изолация.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Кристин? Защо скиташ из този квартал? — най-сетне попита Ред. Раздразнението му беше преминало в несдържан гняв.

Свих рамене.

— Обърках пътя — признах. — Но какво толкова? Посред бял ден все някак щях да се ориентирам и да се прибера.

— Съмнявам се — промърмори той и се загледа навъсено напред.

— Интересно, как стана така, че ме намери? Ти пък какво правиш в този квартал? — Изведнъж ми хрумна нещо. Присвих очи. — Да не си ме следил?

Той ме погледна с раздразнение.

— Явно някой трябва да те следи. Видях колата на Рашел в града. Поразпитах собствениците на магазини и те ми казаха, че си се интересувала за Вини. Тогава реших да те намеря, преди да… — Той замълча, а неизречените думи увиснаха във въздуха. „Тогава реших да те намеря… преди да е станало твърде късно.“

Бях почти убедена, че се е опитвал да ме намери, преди да разговарям с мама Вини. Но защо?

— Кристин, бих искал да ти разкажа някои неща за Вини, за да бъдеш по-предпазлива.

По странен начин той отгатваше мислите ми. Това ме изплаши!

— Какво например?

— Вини, или мама Вини, както тя иска да я наричат, не е в много добри отношения с хората от „Сен Пиер“. Вероятно се опитва да ти напълни главата с всякакви глупости, но трябва да знаеш коя е тя. Някога, много отдавна, работеше у дома, но когато Кристофър доведе госпожа Дюпре, Вини започна да ни създава редица неприятности. Опитваше се да настрои останалите против госпожа Дюпре с какви ли не измислени истории и обвинения, които бяха напълно неоснователни. Госпожа Дюпре не изрече и дума, дори когато Вини започна да обработва Рашел. Накрая на Кристофър му дойде до гуша и уволни Вини. Това наля масло в огъня, защото отношенията между него и Анжелик и без това бяха обтегнати, а сестра ми обожаваше мама Вини.

— Продължават ли да се виждат? — попитах аз. Изведнъж изстинах от ужас.

— Не, доколкото зная. Но ти не трябва повече да ходиш при нея.

— Същото каза и за Лорънс Крофърд. Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че се опитваш да ме държиш далеч от хората, които са най-заинтересовани да ми помогнат да открия баща си.

Ред ми хвърли гневен поглед.

— Мисли, каквото искаш, Кристин. Но ме остави да взема нещата в свои ръце. Никак не ми харесва, че общуваш насаме с тази старица.

— Смяташ, че е озлобена срещу мен, защото баща ми я е уволнил, така ли?

— Кой знае? — мрачно рече той. — Казвал съм и преди, старата вражда трудно се забравя.

Можех ли да му вярвам? Твърденията му бяха по-логични и смислени от приказките на мама Вини. И въпреки това ми се струваше, че има нещо, и то много важно, което и двамата премълчаваха. Нямаше ли все пак на острова човек, на когото можех да имам доверие?

„Истинските последователи на вуду са навсякъде.“

— Кристин! — Гласът на Ред бе нежен като течна коприна, която се излива върху мен, удавя ме и разтопява съмненията ми. — Искам само да бъдеш предпазлива. Да се разхождаш сама из тези квартали е опасно, дори посред бял ден. Следващия път поне ми кажи къде отиваш.

— Не съм дете, Ред. Нима очакваш да те осведомявам за всяка своя стъпка. — Опитах да се разсърдя, за да се преборя с деликатното насилие, което проявяваше, но дълбоко в себе си се радвах на неговата загриженост, независимо дали беше истинска, или престорена. Дори не си спомнях кога за последен път някой беше проявявал внимание към мен и се е тревожил за постъпките ми.

— Никога не съм те смятал за дете, Кристин.

В ограниченото пространство на колата неговото присъствие, както винаги, беше завладяващо, изпълваше ме с благоговение. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго — мислех си само колко черна изглежда косата му днес. Синьо-черна. В профил миглите му бяха още по-дълги и по-гъсти и засенчваха сините му очи. Той изглеждаше замислен и напрегнат.

Никога не съм виждала мъж, красив като Ред. При това външният му вид не беше единственото, което спираше дъха ми. Притежаваше божествената сила и дарба да влияе на хората. В негово присъствие пулсът ми се ускоряваше.

Той усети погледа ми и се обърна. Очите му бяха непроницаеми и ме караха да се чудя какво ли мисли? Какво вижда, когато ме гледа?

За кой ли път той отгатна мислите ми. Погледът му ме обхвана цялата и ме стопли. Това трая само миг. Отново съсредоточи вниманието си върху пътя, но преди това очите му загадъчно проблеснаха.

 

 

— Казвал ли ти е някой за бала?

Вдигнах очи към Ред, за да уловя погледа му. Седяхме един срещу друг в малък ресторант на открито, недалеч от мястото, където бях оставила колата на Рашел. Наближаваше дванайсет часа и той предложи да обядваме, преди да се отбия в полицейското управление.

Ако компанията му не ми беше толкова приятна, можех да си помисля, че поканата му е тактически ход, с който цели да забави отиването ми в полицията.

— Имаш предвид бал, на който се танцува, така ли? — попитах.

Той се усмихна.

— Да, говоря за прадядото на всички балове. Това е стара традиция в „Сен Пиер“. Започната е от Клод Сен Пиер, когато основал хотела преди повече от петдесет години. Всяка година организираме благотворителна галавечер. За случая долитат хора от цялото земно кълбо. Получава се доста интересен спектакъл.

— Кога ще бъде?

— Утре вечер.

Погледнах го изненадана.

— Утре вечер ли? Не ти ли се струва, че е малко… Че е неуместно да се организират празненства, когато баща ми още го няма? Дори не знаем какво точно му се е случило.

— Права си. Не знаем. Възможно е да се чувства отлично и да се наслаждава на усамотението си. — Ред внимателно разбъркваше захарта в чая и избягваше погледа ми. — Всичко е организирано и финансирано още преди няколко месеца. „Сен Пиер“ е пълен с гости, които са дошли специално за бала. Би било неприятно да останат измамени.

Как бе възможно да е толкова безчувствен? И толкова пресметлив? А в същото време как можех аз да го намирам така обезпокояващо привлекателен?

„Защото си луда“ — прошепна ми вътрешен глас.

„Нека да бъде“ — отговорих си с думите на мама Вини.

— Причината да не се отказвам от бала — продължи Ред — си ти. Защото се надявам, че ще дойдеш.

— О, не бих могла. Най-малко при тези обстоятелства — отговорих. Освен това през живота си не бях ходила на бал. Не ми разрешиха да отида дори на абитуриентския си бал. Не умеех да танцувам. Не знаех как да се облека, как да се държа и…

— Двамата с теб можем да се обединим и да разпръснем слуховете, които са плъзнали по повод отсъствието на Кристофър. Какво ще кажеш, Кристин? Ако се съгласиш, ще го приема като лична услуга.

Изведнъж си представих бала — лунна светлина, цветя, а аз танцувам с Ред… Тази картина ме завладя и не искаше да излезе от съзнанието ми.

— Ще дойдеш ли? — Гласът му предизвика у мен трепет от удоволствието, което предусещах.

— Ще си помисля — отговорих уклончиво.

„Опасност — бе казала мама Вини. — Виждам опасност, кръв и огън.“

Но въпреки че нейното предупреждение звънтеше в ушите ми, знаех, че нищо не е в състояние да ме спре и ще отида на бала.