Аманда Стивънс
Седмата нощ (4)

Трета глава

— Спри! Излез встрани от пътя! Побързай!

Ред натисна спирачките така рязко, че главата ми силно се люшна назад и после напред.

— Какво има, лошо ли ти е?

Той се пресегна пред мен и отвори вратата. Слязох от колата. Чух как отваря неговата врата и я захлопва, но не се обърнах, дори когато почувствах, че е застанал точно зад мен.

— Добре ли си?

— Тук е мястото — посочих аз гробището. През деня не изглеждаше така зловещо. Надгробните камъни бяха просто камъни и нищо друго. Над главите ни прелетя ято птици, а през дърветата подухна ветрец и разроши косата ми. Усетих соления мирис на море зад гърба си и почти бях склонна да повярвам, че снощи отново съм сънувала. — Ето къде се случи — повторно обясних аз. След това добавих развълнувана: — Виж! — Наведох се и събрах парченца счупено стъкло, които светеха на слънцето като диаманти. Показах му ги тържествуващо: — Виждаш ли? Стъклото наистина е било счупено, точно както ти казах.

— Кристин, няколко парчета счупено стъкло едва ли доказват нещо. Бихме могли да спрем и на някое друго място по пътя и да намерим стъкълца, които по нищо няма да се различават от тези.

Неговото недоверие ме ядоса. Много неща в него ме ядосваха. Арогантността му беше вбесяваща.

— Ти явно не искаш да повярваш. По-лесно е… да се преструваш, че нищо не се е случило. — Хвърлих стъклата, но едно от тях се заби в дланта ми. — Ох!

— Колко си невнимателна — смъмри ме той, ала гласът му прозвуча нежно. — Дай да видя раната.

— Нищо особено — възпротивих се, но Ред вече беше хванал ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Имаше само една-две капки кръв. Той внимателно ги попи с кърпичката си. Беше странно, ала за миг враждебността и недоверието между нас като че ли се стопиха. За миг, когато погледите ни се срещнаха, в неговите очи имаше загриженост и нещо по-дълбоко, нещо, което приличаше на… интерес.

„Не ставай глупава, Кристин — чух думите на баба си. — Защо мъж като Ред Сен Пиер ще проявява интерес към момиче като теб?“

Издърпах ръката си и отклоних поглед, но в тази посока беше гробището, което ми навяваше мрачно предчувствие. Тогава се осмелих пак да погледна Ред.

— А баща ми? — С облекчение забелязах, че гласът ми звучи съвсем нормално. — Неговото изчезване не можеш да припишеш на развитото ми въображение или на моите сънища.

Той сви устни.

— Вероятно не. Но съм убеден, че и за това има също толкова логично обяснение.

— А именно?

— Може да е забравил за пристигането ти.

И на мен тази мисъл ми беше минавала през ума, но изречена, ми причини болка. Възможно ли е баща ми да забрави нещо, което за мен е жизненоважно?

— Мислиш ли, че е възможно?

Ред сви рамене. Оглеждаше гробището. Слънцето се спускаше зад нас и надгробните камъни хвърляха дълги сенки върху гробовете. С приближаването на залеза във въздуха се долови неестествен хлад. Или пък може би темата на разговора ме накара да потреперя.

— Кристин… — започна той с тон, който задълбочи притеснението ми. Погледът му срещна очите ми и пак се отклони. — През последните месеци Кристофър много се промени. Стана мрачен, потаен, понякога действаше неразумно. Много време прекарваше в усамотение… — Той се поколеба и млъкна, но думите му ме изпълниха със страх.

— Какво искаш да кажеш с „действаше неразумно“? — попитах тихо, надявайки се, че има предвид телефонните разговори на баща ми с мен. Не зная защо, но усещах, че Ред дълбоко в себе си не ги одобрява и се отнася с подозрение към мотивите за идването ми, макар да не можех да разбера причината.

— В работата ни най-неочаквано вземаше важни решения, съвсем противоположни на всичко, което бяхме обсъждали, държеше се безотговорно, не идваше на делови срещи… Случваше се дни наред да не се появи в хотела, а след това изведнъж, без дори да се посъветва с мен, вземаше решения от такъв характер, че можеха да се окажат фатални за бъдещето на „Сен Пиер“. Сигурно сега се е оттеглил, за да премисли едно от последните си решения. Или поне се надявам да е така — мрачно каза Ред.

Стрелнах го с очи.

— Има ли къде да отиде?

— Притежава хижа в планината. Възможно е да е отишъл там.

— Защо не ми каза по-рано? Не се ли обади да разбереш дали е там?

— Няма телефон. Хижата е напълно изолирана.

— И ти стоиш спокойно тук?! Изобщо не си даваш труда да отидеш и да провериш?!

— Когато ходих за последен път, баща ти ми даде да разбера, че не се нуждае от мен и не желае компанията ми — с огорчение каза Ред. — И откровено казано, досега не ми беше хрумнало, че може да е отишъл там. Ала и бездруго тази вечер не можем да направим нищо.

— Защо? Бихме могли да отидем още сега, за да се уверим, че е добре. Може да е болен, да се е наранил или… — Представях си все по-ужасни картини. Бях изминала толкова път, не за да загубя баща си поради безразличието и коравосърдечието на Ред. Ако той не поиска да ме закара, ще намеря друг, който да го направи.

Като че ли отгатнал мислите ми, Ред каза нетърпеливо:

— Скоро ще се стъмни, а пътят за хижата е опасен дори през деня. Ще трябва да изчакаме до сутринта.

— Не можем да си позволим да чакаме. Сигурно нещо му се е случило. Това е единственото логично обяснение задето вчера не дойде на летището да ме посрещне. Ако е ранен или болен, той се нуждае от помощ. Не разбираш ли? Той има нужда от мен… От нас. Ако ти не искаш да отидеш, ще платя на някого да ме закара.

Твърде разпалените ми думи накараха Ред да се намръщи и очите му потъмняха.

— Би било неразумно да тръгнем сега. Преувеличаваш…

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — казах гневно и скръстих ръце. — И те предупреждавам, аз съм не по-малко упорита.

— Тогава Господ да ни е на помощ — промърмори той и се обърна към колата. — Ще постъпим както искаш. Ще отидем. Но после да не ме обвиниш, че не съм те предупредил да изчакаме до сутринта.

Заплахата му тежко увисна във въздуха. Качихме се в колата и захлопнахме вратите едновременно. Ред запали мощния мотор, включи на първа и излезе на пътя. На няколко метра след нас останаха следи от гумите — мълчаливо доказателство за неговия гняв и раздразнение.

Здрачът се сгъстяваше. Насочихме се към планините, възправили се застрашително на хоризонта като гигантски привидения.

 

 

Пътят се стесни и заизвива през гората, която ни притискаше от двете страни. Дърветата бяха оплетени в пълзящи растения с червени цветове, които живописно очертаваха пътя, също както в приказката за Хензел и Гретел. Обиколихме планината и Карибско море отново остана под нас. Водата синееше с поразителна примамваща красота.

Трудно можех да си представя как бих могла да живея сред такава красота. Цветовете на природата бяха необикновени, богати и трептящи. Целият остров сякаш пулсираше от необяснима енергия. Точно когато усетих, че Колумбе започва да ме привлича, трябваше да си напомня какво бях преживяла предишната нощ. И сякаш за да подсили страха ми, се случи нещо странно — настигнахме дрипав мъж, който теглеше количка, натоварена с окървавени волски кожи.

Стрелнах с поглед Ред, но той изглежда не го беше забелязал. Съсредоточено гледаше напред в сгъстяващия се мрак. Вземаше острите и опасни завои със скорост, която спираше дъха ми. Под нас Карибско море разбиваше вълни в огромните скали и във въздуха се разлетяваха пръски вода като конфети. Около пътя нямаше мантинела и аз треперех при мисълта какво може да последва при най-малката грешка на Ред.

Но той добре владееше колата, забравил за опасностите. Или може би си играеше с тях? Държеше спокойно волана и умело боравеше с лоста за скоростите — караше с ужасяваща увереност и компетентност.

А най-много ме изнервяше мълчанието му. Изминахме километри, без да проговори. Чудех се какво ли си мисли, защо изражението му става все по-мрачно, с отдалечаването ни от цивилизованата част на острова.

Защо с такава неохота се съгласи да ме придружи до хижата на баща ми? Би трябвало да иска да открие Кристофър Грегъри не по-малко от мен. Или не беше така?

Колкото повече се изкачвахме в планината, толкова по-мрачен и първобитен ставаше пейзажът. Въпреки пуловера, с който бях облечена, почувствах хлад. В дълбокия мрак всичко около нас изглеждаше злокобно — вече не красиво, а опасно и потайно. Сега разбирах защо Ред предложи да изчакаме до сутринта, но беше късно да се вслушам в предупреждението му. Той вече насочваше колата встрани от главния път.

Гората беше толкова гъста, че едва след минута забелязах пътеката, прокарана през дърветата. Ред изключи мотора и без да казва нито дума, се наведе и извади фенерче от жабката. Ръката му случайно докосна коленете ми и по тялото ми премина странна тръпка.

Той се изправи, отвори вратата и слезе от колата. С неохота го последвах. Все по-натрапчиво усещах близостта му и това ме раздразни.

— Останалата част от пътя трябва да изминем пеш — каза той, докато заобикалях колата, за да се присъединя към него. — Сигурна ли си, че ще можеш?

В този момент не бях сигурна в нищо, но на него не бих признала. Освен това загрижеността за баща ми беше по-силна от страха. Трябваше да го намеря и да се уверя, че е добре.

— Да вървим — казах само. Последвах Ред по мрачната пътека, която, надявах се, щеше да ни отведе до баща ми.

Още беше рано, твърде рано за луната, но тежкият балдахин от листа не пропускаше светлината, доколкото я имаше, и само от време на време отделни проблясъци ни показваха пътя. Нападалите листа прошумоляваха, когато нечии малки крачета бързо избягваха от нас. Случваше се дълбоко в сенките да видя светещи очи.

Въпреки че Ред мълчеше, аз се радвах на неговото присъствие. Той крачеше уверено по тъмната пътека, като че ли нищо не би могло да го спре и никой не би посмял да го докосне, а аз бързах да догонвам крачките му.

Най-после стигнахме до хижата. Тя бе разположена на малка полянка и се къпеше в последните отблясъци на отиващата си дневна светлина. Дърветата около нея бяха изсечени, за да се оформи малък двор, но по грижливо изчистената морава вече се прокрадваха пълзящи растения и тук-там бяха наболи млади фиданки като в приказката за войниците, изникнали от зъбите на хидра.

Отидохме до верандата на хижата и се качихме по стълбите, но аз вече знаех, че баща ми не е вътре. Къщичката изглеждаше пуста и самотна, и докато Ред се опитваше да отключи вратата, обвих ръце около тялото си, защото треперех от разочарование.

Щом влязохме, Ред запали свещта, оставена в малката стаичка. Хижата беше оскъдно обзаведена. Срещу камината имаше кожен диван, до стената — неголямо легло, застлано с юрган, и старо издраскано бюро. Нямаше кухня, а вероятно и водопровод. Очевидно хижата бе лишена от удобства и не отговаряше на представата, която си бях изградила за баща ми — изискан, изтънчен и много светски човек.

— Какво прави баща ми, когато идва тук?

Ред сви рамене. Оглеждаше хижата.

— Общува с природата, медитира, пише мемоарите си. Кой знае? Той рядко споделя с мен.

На бюрото имаше снимка. Взех я и се вгледах в нея на оскъдната трепкаща светлина от свещта. Макар че никога не бях виждала Клодин Сен Пиер Грегъри, веднага разбрах, че на снимката е тя — жената, която беше отнела баща ми от моята майка.

Бях удивена от огорчението, което ме обзе. Мислех, че съм се справила с тези чувства много отдавна, преди години, но сега, като видях лицето й — красиво, усмихнато — дълбоко в мен отново се появи някогашното чувство на презрение и обида от предателството, макар че беше починала преди няколко години.

Ако не беше тя, моят живот щеше да бъде съвсем различен. Майка ми можеше да е още жива, а баща ми…

— Никога не си виждала моята майка, нали? — попита Ред и прекъсна мислите ми. Гледаше снимката в ръцете ми.

Припряно я оставих на бюрото и се обърнах.

— Не съм имала удоволствието. — Ако е доловил сарказма в гласа ми, явно реши да не му обръща внимание. Накара ме да се засрамя, че съм толкова дребнава и жалка — да ровя из стари спомени, които би трябвало да бъдат отдавна забравени.

— А аз веднъж видях майка ти — каза той.

— Кога? — погледнах го изненадана.

— Беше скоро след като моята майка и Кристофър се ожениха. Още живеехме в Чикаго. Един ден тя дойде у нас и двете с майка ми говориха дълго. Така и не научих за какво. Майка ти беше много мила, много любезна, но си спомням как си помислих тогава, че е една от най-тъжните жени, които някога съм виждал. Дожаля ми за нея.

— Имала е съвсем основателна причина да бъде тъжна, не мислиш ли? Съпругът й точно тогава я е напуснал заради друга жена.

— Все още ли виниш майка ми? — попита той. В гласа му не чувствах нито омраза, нито огорчение, а само учтив интерес към мнението ми.

Извърнах се, защото не исках да срещна погледа му. Вдигнах рамене.

— Какво значение има сега? Вече всички са мъртви — майка ми, твоята майка, баща ти — всички, освен моя баща, а и той е…

Ред като че ли не ме слушаше. Още гледаше снимката на майка си.

— И двете семейства преживяха трагедия.

— Било е много отдавна. Не виждам смисъл да се ровим в миналото.

— Права си, няма смисъл. Освен ако не приемем, че миналото по някакъв начин се отразява на настоящето и така би могло да предопредели бъдещето.

— Какво имаш предвид?

Той се подвоуми, после каза:

— Имам чувството, че… ме мразиш. Винаги съм се чудил дали заради майка ми, дали заради това, което са направили родителите ни, или… се дължи на нещо друго.

— Не бих могла да обвиня теб за случилото се между моя баща и твоята майка, нали? — Твърдението ми беше логично, но се страхувам, че тонът, с който го изрекох, ме издаде. Аз наистина мразех Ред — мразех го, защото ме бе накарал да копнея за нещо, което знаех, че никога няма да имам.

— Вероятно не — каза той. — Но семейните връзки могат да бъдат силни, задължаващи. Зная, че баба ти е мразела всички ни. Наричала ни е варвари. Смятала ни е за безбожни езичници, които са омагьосали Кристофър Грегъри, с цел да го отмъкнат от любимото му семейство, за да ограбят всичките му пари.

Ред се усмихваше, но чувствах, че съвсем не му е забавно. Той е бил почти дете, когато майка му и баща ми се оженили. Дали жестоките думи на баба ми са го наранили? Беше ми трудно да повярвам, че нещо може да нарани Ред Сен Пиер.

Сега изглеждаше толкова далечен, сдържан и недостъпен.

Той сви рамене, като че ли искаше да се отърси от обзелото го настроение.

— Мисля, че е време да се връщаме. Разбрахме, че Кристофър не е тук, а и че отдавна не е идвал.

Съгласих се. Сгъстяващият се мрак и разходката в света на спомените ми бяха подействали потискащо. Нямах търпение да си тръгнем от хижата. Но щом излязохме на верандата, някъде в гората започнаха да бият барабани.

Техният звук изпълваше мрака с тайнствен хипнотизиращ ритъм, който ме викаше, зовеше.

Дъхът ми секна, а сърцето ми заби силно. Дори Ред спря и се заслуша напрегнато в тъмнината.

— Какво е това? — прошепнах.

— Церемонията водун. — Той произнесе думата като креолците. Погледна ме. — Вуду, както го наричат в Холивуд. Няма причина за безпокойство.

Вдигнах очи към тъмното виолетово небе.

— Не е ли малко рано? Няма още полунощ.

— Твърде много книги четеш, Кристин. — Говореше раздразнено. — В зависимост от случая, този ритуал може да се състои по всяко време, дори посред бял ден — колкото и да ти се струва невероятно. Понякога той продължава дни наред.

— А сега какъв е случаят?

— Може би празнуват нещо — предположи Ред, но после сякаш съжали за думите си.

— Какво точно празнуват?

— Не зная, Кристин. Ако толкова искаш да разбереш, иди и ги попитай.

— Всъщност защо не?

Думите ми го изненадаха.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Защо да не отидем? Може някой от тях да е виждал баща ми. Вуду церемониите са безобидни, нали? Поне така пише в рекламните листовки.

— Написали са го от учтивост — обясни той, но гласът му като че ли прозвуча напрегнато. — Не сме поканени.

— Това има ли значение?

— За някои, да.

— Ами ако наистина са видели баща ми? Ако знаят къде е? Изминахме толкова дълъг път. Нека поне опитаме всички възможности да научим нещо. Ако се боиш, че ще бъде проява на неучтивост да присъстваш непоканен, бих могла да отида сама.

Тези смели думи може да са прозвучали като шега, обаче ръцете ми трепереха и сърцето ми лудо биеше. За нищо на света не исках да отида на този обред сама. И въпреки че бях доста страхлива, усетих непреодолимо любопитство да го видя.

Едва ли щеше да ми се удаде друга възможност да наблюдавам истинския ритуал водун.

Ще бъде вълнуващо преживяване, което ще мога да разказвам на учениците си, когато се върна. Приключение, което ще им се стори много интересно. Както и на мен.

Обърнах се и се насочих към звука. Чух, че зад гърба ми Ред сърдито измърмори нещо. Не можах да сдържа усмивката си, когато ме настигна, а после мина пред мен.

Погледна ме през рамо.

— Направи всичко възможно да не те забележат — посъветва ме той през зъби. — Остави ме аз да говоря.

Уместно и разумно казано.

Страхувах се. Но докато вървяхме през потискащо тъмната гора, а думкането на барабаните се засилваше и ставаше все по-неистово, започна да ме обзема странно вълнение. Усещах как този необичаен ритъм превзема тялото ми и ме увлича. Въздухът сякаш трептеше. Дори дърветата над нас като че ли се поклащаха в такт.

Изведнъж гората свърши и ние рязко спряхме, хипнотизирани от картината, която се разкри пред очите ни. Ред ме остави скрита сред дърветата и приближи към участниците в церемонията.

Около огъня, който гореше в центъра на огромна поляна, се бяха събрали дванайсетина мъже и жени, всички облечени в червено. В единия край на поляната се издигаше висока тристенна дървена конструкция, отворена към огъня. Точно в центъра й се извисяваше стълб, украсен със сложни рисунки, изпълнени с дърворезба и бои.

По-късно щях да науча, че се наричат веве и служат за викане на лоа — духове. На рисунките всеки дух беше представен със свой собствен символ. Централният стълб на конструкцията, наречена перистил, беше предназначен за лоа — за да слязат по него на земята и да се вселят в предопределените им хора. Всяко движение, всеки звук имаше особено значение в церемонията водун.

Но сега ме интересуваше какво ще научи Ред за баща ми. Костюмът, с който беше облечен, и прекалено изисканият му външен вид трябва да е бил съвсем неуместен всред първобитното обкръжение. Въпреки това, имах странното чувство, че той не е външен човек тук. Всъщност по-скоро ме притесняваше лекотата, с която общуваше с всички.

Дочу се странен звук като хлопане на маракас и участниците в ритуала се събраха в полукръг около огъня. Ред се изгуби в сенките, а после престанах да мисля за него, тъй като вниманието ми беше привлечено от фигура с бяла роба, която се появи от гората. Вероятно беше жрецът. Той постави свещ на земята и я запали. После взе голямо глинено гърне и започна да изсипва съдържанието му, за да очертае символ, който приличаше на змия.

Поля централния стълб на перистила — пото митан, а след това и барабаните. После въведе вярващите в дървената постройка. Коленичиха около централния стълб и жрецът подхвана молитва, която другите заповтаряха след него — сложно заклинание, призоваващо дълбоките мрачни тайни на една древна религия.

Тогава барабаните отново задумкаха. Гласът на жреца пронизваше нощната тишина и заличаваше и последните остатъци от чувството ми за реалност. Неговата монотонна молитва се придружаваше от неумолимия ритъм на барабаните — ритъм така мощен и натрапчив, че завъртя в безумен вихър всичките ми сетива. Танцът на посветените в ритуала въздействаше още по-силно, бих казала дори брутално. Този танц беше устоял на времето и пространството, защото произлизаше от далечна Африка, а историята му се измерваше с хилядолетия, не с години.

Церемонията продължаваше. Барабаните думкаха. Движенията на танцуващите ставаха все по-неистови. Те повтаряха безспир: „Дамбалах, Дамбалах, Дамбалах“.

Близо до перистила, от задната му страна, имаше каменен жертвеник, до който доведоха козел. Уплашеното му блеене се издигна над първобитните химни и тогава почувствах ужаса на всичко, което предстоеше.

Взрях се в танцуващите, обзета от безумно желание да открия Ред, но не го виждах в тъмното.

Жрецът в бяло изчезна в сянката на перистила, а после се появи с дървена кутия, украсена с дърворезба, оформяща странни плетеници. Отвори капака и от нея се надигна змия. Жрецът я хвана с две ръце и я издигна към небето. От светлината на огъня очите на влечугото светнаха като обсидиан.

Жрецът се доближи до козела. Барабаните млъкнаха — последва мъчително напрегната тишина. Главата на змията беше насочена към беззащитното животно. Жрецът пусна влечугото.

На мига змията се стрелна напред и клъвна козела точно по муцуната. Животното изблея силно от болка и ужас и опита да се отдръпне. Змията пак го нападна. Жрецът я хвана и тържествуващо я вдигна. Върна я в дървената кутия и влечугото се сви отново в мрака на своя малък затвор.

Само след минути козелът падна, явно отровата бе проникнала в кръвта му. Но клетото животно продължаваше яростно да се бори за живот. Жрецът извади кама и за миг преряза гърлото на козела.

Бликна кръв и опръска робата на жреца като кръгове червена боя върху девствено бяло платно. Барабаните отново задумкаха. Изпищях от ужас, но викът ми се загуби в гръмотевичния им тътен.

Бях потресена, прилоша ми от видяното. Пак понечих да извикам, но в този момент силна ръка закри устата ми. Единствената ми мисъл бе, че аз съм следващата! След малко и моята кръв щеше да рукне по земята…

Започнах да се боря и почти се бях освободила, когато разпознах ръкава на Ред. Поуспокоих се, но явно недостатъчно и неубедително според него, защото той продължаваше да държи устата ми. Наведе се и прошепна в ухото ми:

— Не викай! Разбра ли?

Кимнах. Още бях шокирана. Когато ме пусна, се обърнах към него. Сигурно на лицето ми се е четял ужас.

— Защо не ги спря? Господи, що за остров е това? — Говорех шепнешком, но бях много развълнувана и с всяка дума гласът ми се извисяваше. — Видя ли какво направиха?

— Ще млъкнеш ли? — каза той гневно и стисна ръката ми, защото се опитах да я измъкна. — Ритуалът е техен. Не са ни канили. И как бих им обяснил твоето присъствие? А сега да си тръгваме без много шум, както дойдохме.

— Но… Те ще продължат ли? — попитах отчаяно. — Клетото животно! Няма ли начин да ги спрем?

— Единственият начин е ти да замениш следващия козел — каза Ред грубо. Ръката му ме държеше здраво. Задъхах се, но не от болка, а по-скоро от думите му.

— Те да не би… Не е възможно… Да извършват жертвоприношение с хора?

В тъмнината очите му светеха като сапфири. Студени и твърди като сапфири, помислих си, трепереща.

— В много отношения тази страна е още първобитна, Кристин. Казах ти това отдавна. Такива ритуали са се изпълнявали тук, много преди двамата с теб да се родим, и ще просъществуват дълго след нас. Ако не можеш да ги приемеш, по-добре се качвай на първия самолет за Чикаго.

Тръгнахме през гората към хижата. Ред още държеше ръката ми. Ако не беше толкова тъмно, ако нямах нужда да ме води, никога не бих допуснала да ме докосне. А дори като ми помагаше, пак се спъвах в паднали дървета и оголени корени и залитах.

— Какво разбра за баща ми? Виждал ли го е някой?

— Една от жените каза, че миналата седмица го видяла в хижата, но оттогава не се е появявал — отвърна мрачно Ред.

Потръпнах, защото кървавата сцена не излизаше от ума ми.

— Не мога да повярвам, че баща ми би оправдал това… кръвопролитие.

— Дори да е така, според теб какво би могъл да направи? Водун е религия, също толкова значима, колкото и католицизма. Такива са възгледите, начинът на живот в Колумбе. Двете религии тук вървят ръка за ръка. В началото Кристофър може би не е одобрявал някои обичаи на острова, но се е научил да ги приема — или пък да не им обръща внимание. Предлагам и ти да направиш същото, докато си тук. И освен това внимавай какво говориш! Много хора на острова не се отнасят добре към чужденците, които им се бъркат в работата.

— Това предупреждение ли е, или заплаха?

Излязохме от гората и стигнахме до поляната, където беше хижата. Луната грееше над дърветата и осветяваше лицето на Ред, обърнато към мен. Изглеждаше по-висок. По-висок и безкрайно недостъпен.

Пръстите му все още обгръщаха китката ми, макар че бяхме спрели и стояхме един срещу друг. На лунната светлина приковахме погледи един в друг. Обзе ме странно вълнение, което ме лиши от дъх и подкоси краката ми. Ред приближи едва-едва, ала сърцето ми лудо затуптя.

— Е, отговори ми! — Гласът ми прозвуча съвсем глухо, но не заради умората от дългото ходене през гората.

Ред се усмихна.

— Наречи го братски съвет — каза нежно той.

— Ти не си ми брат — отвърнах, а после се изчервих, защото Ред се разсмя. Пръстите му се плъзнаха по ръката ми — докосването бе леко като полъх, но аз потреперих, изпълнена с предчувствия.

— Е, щом е тъй — каза той сподавено, — ще трябва да преразгледаме нашите отношения, нали?