Андреа Парнел
Съни (16)

Глава 15

Завесите от едноцветен муселин бяха като фуста на стара мома. Бе завит с меки чаршафи и карирано одеяло, опънато чак до брадата му. Въпреки пухената възглавница главата го болеше жестоко.

— Най-после — каза Съни и се надигна от стола, направен от борово дърво. — Стига си спал за разкрасяване, Прайс Рамси.

Той се помъчи да открие откъде идва този толкова познат глас, но съзнанието му все още бе обвито в някаква неясна омара.

— Къде сме? — прошепна дрезгаво Прайс.

Тя му подаде чаша вода. Прайс се пресегна да я вземе, но ръката му се плъзна върху гладката й повърхност и падна безсилно на леглото.

— Да ти помогна ли? — Тя пъхна длан под главата му и я повдигна леко от възглавницата, а с другата ръка допря ръба на чашата до пресъхналите му устни. Той утоли жаждата си и отново се опита да каже нещо.

— Къде…

— Ние сме в Никерсън, в моята къща — отговори тя и остави чашата на нощното шкафче.

В нейната къща ли? Прайс премигна — изглежда, водата не само бе утолила жаждата му, но бе успяла да проясни и зрението му. Съни Харлоу си бе същата, или почти същата — синята й риза бе колосана и изгладена, панталоните й имаха ръб, а косата й бе грижливо сресана и прибрана отзад с широка синя панделка. В нея имаше някаква мекота и непозната досега нежност. Той затвори очи и отново си я представи гола, окована във вериги и страшно уплашена.

Дали това не бе някакъв кошмар? Прайс се напрегна и се опита да си спомни какво се бе случило.

Тя дръпна завесите и следобедното слънце огря стаята. Сега можеше да разгледа по-добре малката стая с бели варосани стени. На стената имаше едно-единствено украшение — дагеротипна фотография на усмихнат тъмнокос младеж. Нямаше нужда да задава въпроси, за да схване, че това е Пол Харлоу. Не успя да разбере само как е попаднал тук и защо е толкова слаб, та не може да вдигне дори ръката си.

Спомни си за изстрелите, прахоляка и вкуса на кръв в устата си. Тя също имаше нещо общо с всичко това, но какво беше то? Какво се бе случило? Болката пулсираше в главата му и изведнъж стаята се завъртя пред помътнелия му поглед, готова всеки момент да се срути върху него. Той тръсна глава и с огромно усилие успя да седне в леглото, но тогава сякаш удари тавана с главата си. Той изстена високо и отново се срина върху възглавницата, с поглед, безпомощно взрян в нея. Съни се изненада от внезапната тревога, която видя в очите му.

След малко вихрушката в главата му утихна и той бавно започна да си припомня какво се бе случило. Докосна главата си и откри, че е плътно омотана с множество бинтове.

— Беклър? — Говоренето му причиняваше силна болка и вместо безбройните въпроси, които се въртяха в пламналия му мозък, той се задоволи да произнася само по една дума.

Съни чудесно го разбираше.

— Оставих го там — отговори тя. — Беше ранен, а може и да е бил мъртъв вече, не знам и не ме интересува. Трябваше да бързам, за да те заведа при доктора.

— Доктор?

— Да. — Тя му помогна да пийне още малко вода. — Кръвта от раната на главата ти не спираше да тече.

Спомни си как я държеше в прегръдката си и как след това усети удара на куршум в костта. Прайс опипа крайниците си под завивките — като че ли всичко бе наред, можеше да вижда и да говори. Защо тогава тя изглеждаше толкова загрижена? Може би Прайс се намираше близо до смъртта?

— Там ли е още?… — Той се поколеба: — Имам предвид куршума.

Тя енергично тръсна глава.

— Той само те е одраскал. Отнесъл е едно малко парче от черепа.

Колко малко, запита се той и отново докосна бинтованата си глава, за да разбере.

Съни видя, че е разтревожен, и се опита да омаловажи значението на раната.

— Докторът каза, че не е нищо сериозно — каза нехайно тя и се усмихна. — Няколко дни на легло и после ще си като нов. Даже по-добре.

Ако се съди по силната болка в главата, Прайс имаше всички основания да се съмнява в думите на доктора. Изпитваше недоверие и в нея — защо го бе довела тук?

— По-добре? И после какво?

Усмивката й се стопи — нямаше готов отговор на този въпрос. Засега не можеше да му каже още нищо — не знаеше какво. Ако се бе вгледал по-внимателно в нея, щеше да разбере, че тя е не по-малко объркана от него и дори не можеше да се оправдае с раната на главата му. Прайс й бе спасил живота — веднага, без да се колебае нито секунда, с риск за собствения си живот. Бе спасил живота й и я бе освободил от веригите, а сега тя не знаеше какво да прави.

Беше му длъжница, но трябваше да помисли и за авторитета си, а също и за бъдещата си кариера на детектив.

 

 

„… И коси, изтъкани от злато.“

Облечена в красив костюм от шафран и кадифе, Пенелопа Пек седеше във вагон-ресторанта на влака за Сан Франциско и размишляваше върху думите на Клейтън Гътри. За трети път вечеряше с него и бе очарована от този мъж; с всеки изминат ден се улавяше, че все по-рядко се сеща за годеника си Прайс Рамси.

Клейтън й бе рецитирал едно стихотворение, написано лично от него, и така, както прозвуча от неговата уста, сякаш бе имал предвид точно нея, когато го бе писал. Прайс не й бе казал и една мила дума, само се оплакваше, че е от онези безсърдечни жени, който правят всичко възможно, за да вкарат мъжа в гроба, дълго преди да му е дошло времето за това.

Разбира се, Клейтън не бе така красив, мъжествен и вълнуващ като Прайс, но бе ужасно мил. Никак не бе за пренебрегване и фактът, че знаеше как да разговаря с една жена за нещата, които я интересуват. Макар и да не живееше в голям град, той бе много добре осведомен за светския живот на висшето общество, като се почне от най-новата театрална постановка и се стигне до последния вик на модата.

— Божествено — каза тя. — Вие притежавате изключителна култура, което е просто невероятно за един чифликчия.

Точно в този момент поетичният ум на Клейтън бе зает с нова художествена метафора, в която сравняваше красивата си приятелка със слънчев лъч. Той се усмихна на комплимента и побърза да уточни:

— Всъщност, аз не съм точно чифликчия.

Блясъкът в красивите очи на Пенелопа угасна.

— Но вие казахте, че притежавате пет хиляди акра земя и много хиляди глави добитък — каза нацупено тя. — Дали не сте решили просто да ме подразните, Клейтън?

— О, не, Пенелопа, не! — побърза да я увери изненаданият Клейтън. — В никакъв случай не бих си позволил такова нещо. — Той я потупа нежно по ръката. — Аз наистина притежавам ранчо — обясни той, — но го получих в наследство от баща си. Аз съм притежател, но не и негов управител, за това си имам много способен помощник, който се грижи за всичките ми имоти.

— О, разбирам — каза успокоената Пенелопа и лицето й отново засия. — Защо трябва човек да управлява едно ранчо, когато може да си наеме за това някой слуга?

— Не може да се каже, че Нед Маркъс е точно слуга. Всъщност той ми се пада чичо — обясни той. — Нед беше дясната ръка на баща ми в продължение на осемнадесет години и след като татко му се доверяваше за всичко, не виждам причини да не му се доверявам и аз.

Пенелопа замислено въртеше между пръстите си една диамантена брошка, забодена за яката на богато украсената й с дантели блуза. Думите на Клейтън съвсем точно съвпадаха със собствената й жизнена философия — ако човек е богат, просто не е нужно да работи каквото и да било.

— Щом Нед се грижи за всичко, с какво се занимавате вие, Клейтън?

Той се усмихна — бяха минали много години от онзи решителен разговор, в който каза на баща си, че управлението на земите никак не го интересува.

— Както вече казах, Нед отговаря за всичко, но аз като собственик не мога да не участвам във взимането на някои по-важни решения. Винаги съм одобрявал решенията на Нед, но обикновено аз съм този, който сключва сделките за продажба на добитък с клиенти от източните щати.

— Разбирам — каза замислено тя, докато потупваше брадичката си с дългия си изящен показалец — опитваше се да изчисли на каква стойност възлизат петте хиляди акра земя и няколкото хиляди глави добитък. Нямаше никаква представа за цените на земята и добитъка, и скоро се отказа, но реши, че това сигурно са много пари. — Затова ли дойдохте в Сейнт Луис?

— Да — потвърди Клейтън. — Трябваше да се срещна с едни купувачи и да сключа с тях сделка.

— И изгодна ли беше сделката?

— Достатъчно изгодна, за да зарадвам Нед. Все пак това е едно от нещата, в които съм по-добър от него. — Той видя как блеснаха красивите й сини очи и побърза да добави: — Може би това е единственото, в което съм по-добър от него.

— Предполагам, че пътувате често, за да сключвате сделки.

— Не чак толкова често, колкото бих искал. Освен пътуванията по работа всяка година предприемам дълги пътешествия за собствено удоволствие.

Пенелопа наведе глава и дългото щраусово перо на шапката й погъделичка Клейтън по челото.

— Трябва да ми разкажете за местата, които сте посетили — каза тя с глас, по-мек от коприна.

Клейтън долови парфюма й с ухание на люляк и усети как в гърлото му сякаш заседна буца. Унесен, не можа да разбере причината за суматохата в другия край на вагона, когато изведнъж се чу писък на жена, който прекъсна приятния им разговор. Силно разтревожен, той се обърна рязко и видя двама маскирани мъже, които заповядваха на пътниците да извадят всичките си пари и ценности.

Клейтън пребледня и предупреди Пенелопа да си кротува.

— Застреляйте ги, Клейтън! — прошепна му тя в отговор.

— Боже мой — каза той и пребледня още повече. — Та аз изобщо не нося оръжие!

Тя просто не повярва на ушите си — мъж от Запада да не носи оръжие! Прайс никъде не мърдаше без колта си. Веднага забрави за яда и изумлението си обаче, когато единият от бандитите стигна до тях и насочи оръжието си право в носа на Клейтън.

— Изпразвай джобовете, мистър!

Разтреперан от глава до пети, Клейтън се подчини безропотно и остави на масата всичките си пари и по-ценни вещи. Бандитът ги пъхна в една чанта и Клейтън изгледа нещата си с печален поглед. Бандитът погледна Пенелопа изпод ниско нахлупената си шапка и при вида на диамантите, очите му радостно блеснаха.

— Леле божке! — извика той и приятелят му се приближи откъм задната врата на вагона. — Глей тука, Слим! Таз госпожичка носи толкоз камъни, че само заради тях си заслужаваше да оберем влака.

Пенелопа стисна брошката в ръка, вбесена от мисълта, че някой може да й я вземе. Тя презрително бутна насочения в лицето й револвер.

— Заповядвам ви да ме оставите на мира! — Очите й го гледаха свирепо. — Аз съм дъщеря на Осбърн Пек от Сейнт Луис и той ще се погрижи да ви обесят само ако ме докоснете!

— Я, какво хубаво малко оръдие си имаме тука! — измуча бандитът. — Ще взема да го поохладя малко.

Той бързо протегна ръка и откъсна брошката от яката й. Изящната дантела на блузата се скъса и тя изпищя, когато видя, че гърдите й са разголени. Ала бандитът още не бе свършил с нея — искаше да вземе и диамантените обици, които висяха на ушите й. Той грубо откъсна едната обица и момичето изкрещя от болка. Когато се пресегна за другата, тя успя да му издере ръката. Вбесен, той силно я удари през лицето.

Клейтън, който никога през живота си не бе удрял човек, не можеше да стои безучастен и да гледа как някой обижда Пенелопа. Незнайно откъде успя да събере кураж и стовари с все сила позлатеният си бастун върху ръката на бандита. Изящната абаносова пръчка се счупи, но се счупи и ръката на разбойника. Той изръмжа от болка и се свлече на колене, а оръжието му се плъзна под масата.

Слим чу отчаяния вопъл на другаря си и изстреля един куршум в тавана на вагона, но заразен от блестящия успех на Клейтън, един друг пътник протегна крак и успя да го спъне. След малко бандитите бяха напълно обезвредени и оставени изключително на милосърдието на собствените си жертви. В това време Клейтън обви Пенелопа с фрака си и побърза да заведе разстроеното момиче в купето.

Емили изпищя, когато видя скъсаната блуза на господарката си и червения белег от пръсти върху пребледнялото й лице.

— Господи, мис Пек! Какво се е случило!

— Един бандит го направи — обясни Пенелопа и бутна прислужницата, за да влезе в тясното купе. — А този господин ме спаси — каза тя и погледна с обожание Клейтън.

— О, мис! — Емили притисна ръка до устата си. — Щом е така, значи не можем да продължим по-нататък!

— Глупости. — Пенелопа се подпря тежко на крехкото рамо на Клейтън. — Когато той е до мен, не се страхувам от нищо. От нищо! Той е най-смелият мъж, който съм виждала през живота си.

— Е… — заекна Клейтън и погледът му неволно се спря върху разкъсаната копринена риза и част от голата гръд под нея. Той смутено отклони поглед и видя в сините очи на Пенелопа признателност и обожание. Обзет от внезапен прилив на самоувереност, Клейтън изпъчи гърди и каза с дебел глас: — Не можах да се сдържа, като видях как ви обиди той. Освен това — каза той, събрал достатъчно кураж, — не мога повече да ви оставя сама в това тясно купе след всичко, което преживяхте.

— Но къде мога да отида? — погледна го объркано тя.

— В моя вагон. Можете да пътувате в него заедно с прислужницата си.

— Вие… вие имате частен вагон? Ваш собствен „Пулман“? — чак дъхът й спря от възхищение и изненада. Дори самият Осбърн Пек не можеше да се похвали със свой собствен вагон. — Но аз си мислех… нали бяхте в това купе, когато… — за свой срам, тя не успя да измисли нищо свястно, с което да довърши изречението.

— Купето беше на моя секретар и аз се отбих да го видя как е настанен. А сега настоявам — продължи той, — да се настаните в моя вагон. Много сте пребледняла след този ужасен инцидент. Скъпа моя, трябва да полежите, докато не възвърнете прекрасния цвят на лицето си.

Пенелопа бе сигурна, че пребледняването й съвсем не се дължи на случката във вагон-ресторанта, но сметна за по-разумно да не му казва това точно в този момент.

Тя притисна челото си с ръка и нареди на Емили да прибере бързо багажа й. После се вкопчи в Клейтън и се уви като лоза около ръката му, а той я поведе по коридора към собствения си вагон.

— Ще останете при мен тази нощ, нали, Клейтън? — прошепна Пенелопа с треперещ глас, докато влизаха в разкошно обзаведения вагон. Тя спря, за да се полюбува на богато украсените стени от орехово дърво, цветните стъкла на прозорците, плътния брюкселски килим и тапицираните с марокен и разкошно кадифе мебели. Над главата й блестеше разкошна мозайка в златисти, сини и пурпурночервени тонове. Красота, елегантност и разкош.

Внезапно си помисли, че ако Прайс наистина я обичаше, трябваше поне да й поръча частен вагон до Сан Франциско.

— Аз… — яката му изведнъж бе отесняла и Клейтън смутено заекна. Нямаше да бъде прилично да остане при нея през нощта, но след онова страшно преживяване не би могъл да й откаже нищо. — Да.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас — каза тя и с чаровна усмивка сложи малката си ръка на гърдите му. — Ужасно бих се страхувала да остана сама през нощта.

 

 

— Става късно. Ти нали каза, че трябваше да се обади досега.

Джошуа Кигън предизвикателно изкриви тънките си устни, докато крачеше от единия ъгъл на стаята до другия. Бяха в просторния, облицован в орехово дърво кабинет на Тадиъс Лорд; шефът му седеше в мекото кожено кресло и съвсем спокойно си пушеше пурата.

Тадиъс Лорд изпусна през дебелите си устни облаче дим.

— Очаквах да се обади, но това съвсем не беше сигурно, Джошуа. — Кигън тъкмо минаваше покрай него и хвърли сянка върху сгънатия на скута му вестник. — Ще ме побъркаш с това твое ходене насам-натам. Престани, дразниш ме.

Кигън стигна до ъгъла и после спря до прозореца, пред който бяха провиснали тежки кадифени завеси. Подпря ръце на перваза и дълго гледа градината на Лорд под прозореца, докато най-после стъклото се замъгли от дъха му и той се обърна към Лорд, за да продължи оплакванията си.

— Минаха два дни, откакто трябваше да ти телефонира, това трябва да ти говори нещо.

Лорд остави вестника настрана и вдигна късите си здрави крака върху една ниска отоманка.

— А може би нищо не ми говори — каза той с безизразен тон. — Моите хора в Кларет Вали свършили ли са работа?

Кигън бавно допи уискито, което току-що си бе налял, и се отпусна тежко в едно кресло.

— Обиколили са и последното домакинство.

— Добре.

Мустаците на Кигън потрепваха, независимо от движението на устните.

— Всичко това няма да има никакъв смисъл, ако Рамси успее да докаже твърденията си — каза остро той. — Ако убеди собствениците на земя в правотата си, всички ще се нахвърлят като вълци върху нас.

— Положително. Но само след няколко дни това вече няма да има никакво значение, защото ще имам право на акции в железницата и ще притежавам най-важните участъци в долината. Нека ми се опъне някой тогава — светът ще му се види тесен. Всеки съд ще ни подкрепи.

— Бих се чувствал много по-добре, ако знаех къде е Рамси — каза замислено Кигън.

Лорд се усмихна и загаси пурата в един пиринчен пепелник до креслото.

— Излишно се притесняваш, Джошуа. Тя ще успее да го доведе.

— Само това си знаеш — ще го доведе, та ще го доведе. Но, я си представи…

Той спря, прекъснат от леко почукване на вратата.

Лорд бе наредил никой да не го тревожи и ядосано изсумтя.

— Виж кой е — нареди той на Кигън.

Служителят побърза да се подчини и рязко отвори вратата.

— Извинете, сър — каза един уплашен прислужник, — но току-що получихме тази телеграма за мистър Лорд. Сигурен съм, че той би искал да я види веднага.

Кигън грабна телеграмата от ръката му и тръшна вратата под носа му, без да каже и дума за благодарност. Навъсен, той прекоси стаята и връчи плика на Лорд.

— Телеграмата е от онази Харлоу.

Лорд отново се бе оказал прав, за разлика от очакванията на своя помощник; той разкъса плика и подигравателната му усмивка веднага се стопи, когато прочете какво пише вътре.

— И какво ти казва тя? — попита Кигън и се почувства неудобно.

Лорд тежко стовари ръка върху облегалката на креслото.

— Рамси е ранен.

— Тя ли е стреляла по него? — усмивката на Кигън бе единствената крива по лицето му, всичко останало имаше правилни геометрични очертания. — И какво ни засяга нас това? Според мене новината си я бива.

По лицето на Лорд личеше, че назрява буря.

— По него е стрелял някой друг, не тя. И новината съвсем не си я бива, глупак такъв. Забрави ли, че имаме нужда от живия Рамси, а? Той трябва да подпише, иначе ще ни мотаят до безкрайност с разрешението за построяването на новата железопътна линия. Много добре знаеш какво означава това — може да загубим мината и съответно да се разорим.

— И къде е тя сега? — попита Кигън и усети как кожата му настръхва.

— Не казва, но телеграмата е изпратена от Никерсън.

— Никерсън е на ден, ден и половина път оттук. Да изпратя ли някого там?

— Никого няма да изпращаш, ще отидеш ти лично. — Избликът му на гняв бе съвсем краткотраен и Лорд се усмихна — усмивката му разкри два реда едри бели зъби и вътрешната страна на месестите му устни. Както винаги, започваше да обмисля какво може да спечели от това непредвидено затруднение. Тази Харлоу не му съобщаваше много в телеграмата си и той си помисли, че или е хлътнала по Рамси, както би могло да се очаква, или пък има проблеми с него — и в двата случая беше крайно време да се намеси.

— Аз ли? — Кигън понечи да се измъкне, но бързо промени намерението си. Напоследък му се струваше, че позициите му пред шефа са малко разклатени, и реши, че наистина трябва да отиде в Никерсън. Искаше сам да довърши започнатото. — Добре — каза той. — Утре сутринта тръгвам.

— И аз така си мислех. — Лорд надигна туловището си от креслото и позвъни за прислугата. — Вземи моя кон, той е доста бърз. И не е зле, докато отиваш нататък, да схванеш колко добре би било, ако можем да докараме Рамси тук.

— Нищо не ми пречи и сега да го доведа.

— Няма начин — отговори Лорд. — В Никерсън май ще откриеш двойка влюбени птички. Добре е да ги изненадаш, но не прави пакости. Обади се веднага, след като говориш със Съни Харлоу.

— Непременно — кимна Кигън.

На вратата на кабинета се почука отново. Кигън отвори и на вратата се показа същият прислужник, който бе дошъл да получи разпорежданията на господаря си.

— Изпрати някой да каже в конюшнята, че трябва да приготвят коня ми за мистър Кигън рано сутринта. Приготви му провизии за няколко дни и всичко необходимо за дълъг път. — Лорд изчака прислужникът да излезе и отново се обърна към Кигън: — Джошуа — погледът на хлътналите му очи не допускаше никакви възражения, — докато си в Никерсън, не забравяй, че аз решавам каква да бъде следващата ни стъпка.

 

 

— Такива неща могат да бъдат опасни понякога — предупреди Бланш Елтън добре облечения брадат мъж, който я бе помолил за разговор насаме. — Пазете се, сър.

— Ще се задоволя само с това да ви гледам — каза той и гласът му така я разтопи, че русокосата притежателка на заведението усети как в нея се събужда някогашното момиче.

Той й предложи стол и Бланш весело се засмя.

— Делос Хъксли, вие наистина имате подход към жените.

— Това ли е правилният път?

Шумът от пришитите към фустата й звънчета утихна и тя отговори с премрежени очи:

— Зависи къде искате да отидете.

— Струва ми се — започна той и седна до нея, — че трябва да се поопознаем, преди да ви кажа къде искам да отида.

— Означава ли това, че имате намерение да ми кажете защо все пак сте тук? — Бланш замълча, докато барманът сервираше напитките. — Вие идвате тук за… момент да пресметна — за трети път последните четири вечери. А Сан Франциско е пълен с барове, защо избрахте именно „Златния пръстен“?

— В Сан Франциско, скъпа — Делос галантно докосна с устни обсипаната й с пръстени ръка, — има само една Бланш Елтън…

— Делос… — думите заседнаха в гърлото й. Кавалери като Делос Хъксли рядко се срещаха. Такъв привлекателен, изтънчен и начетен мъж не бе виждала от години. Бланш усещаше инстинктивно тези неща и изпитваше истинско удоволствие от неговата компания. Много й се искаше да повярва, че интересът му към нея беше също така неподправен.

— Вие не ми вярвате, виждам го по очите ви — съвсем основателно заключи той. Преди четири вечери той влезе в „Златния пръстен“ и отиде направо при пълничката блондинка, като се надяваше, че с малко алкохол и някой комплимент ще може да изстиска от нея информацията, която му бе нужна. Тогава със закъснение разбра, че Бланш Елтън е доста умна и умееше да прикрива личния живот на приятелите си така, сякаш бе дала обет за мълчание.

Според Бланш честността винаги е била най-добрата политика. Тя с мъка преглътна обхваналото я смущение.

— Вижте, Делос — каза тя, — нормално е жена като мене да бъде подозрителна по природа и в резултат на жизнения си опит. Много ви харесвам, вие ме развълнувахте по някакъв особен начин, а аз отдавна бях престанала да вярвам, че един мъж може отново да ме развълнува.

— Значи чувствата ни са взаимни — каза тихо той. Очертаните с туш клепачи на Бланш леко премигнаха.

— Дори и така да е, все пак не мога да се отърва от чувството, че очаквате от мен не само приятна компания.

— Чувството ви е непогрешимо — призна Делос. — Вие сте красива, предизвикателна жена и с вас е много приятно да се разговаря. Ще бъда напълно откровен с вас, преди да дойда тук, си мислех, че жената, с която смятах да разговарям, едва ли би ми допаднала.

— И защо все пак дойдохте тук, Делос?

— Опитвам се да открия един мой приятел, който е изпаднал в беда.

Сякаш камък се стовари върху гърдите й — бе изпитала същото чувство и когато научи, че Уес Беклър е излязъл от затвора.

— И очаквахте да го намерите тук?

— Не съвсем. Очаквах да открия някаква следа, по която да тръгна, а именно — къде мога да намеря Съни Харлоу.

— Той при Съни ли е? — значи не ставаше дума за Беклър.

— Да, така ми се струва — каза той и взе ръката й в шепи. — Много е важно да го открия, животът му е поставен в опасност и аз трябва да го намеря колкото се може по-бързо. Ще ми помогнете ли? — топлите му тъмни очи я молеха да му се довери.

Бланш стисна ръката му и бавно поклати глава.

— Съжалявам, но не знам къде е Съни.

— А ако знаехте?

Бланш въздъхна тежко и се замисли. Хубавите неща в живота й не бяха много и обикновено не успяваше да стигне до тях — достойно място в обществото, любовта на мъж, който би я обичал заради самата нея, а не заради парите й. През главата й бързо прелетя мисълта, че една връзка с човек като Делос е точно от онези хубави неща, на които просто не бе съдено да се сбъднат.

Тя се усмихна тъжно.

— Нямаше да ви кажа.

Той допи чашата и се накани да си върви. Малко преди да се сбогува към тях се приближи здравенякът, който се грижеше за реда в бара, и подаде на Бланш една телеграма.

Лицето й се промени съвсем леко, след като я прочете, но Делос умееше да забелязва такива неща. Телеграмата я бе разтревожила. Той се опита незабелязано да разчете думите откъм гърба на хартията и в това отношение му помогна светлината, която падаше върху част от текста. Макар че ги четеше в обратен ред и повечето от тях не се виждаха добре, все пак в главата му се запечатаха две думи — само заради тях си струваше да бие път чак до Сан Франциско.

Думите бяха „Харлоу“ и „Никерсън“. Те стояха пред очите му дълго след като бе излязъл от „Златния пръстен“. Никерсън бе едно затънтено малко градче, покрай което бе минал на идване с влака — пътят дотам беше един ден на кон.

Ако Съни Харлоу държи Прайс там, това означава, че Били не бе успял да ги догони по пътя. Разбира се, нямаше никакви доказателства, че Прайс е в Никерсън, но Делос имаше предчувствието, че това е точно така.

Той плати сметката в хотела и се разпореди да му набавят кон и провизии за пътуването. След това започна да прехвърля в ума си малкото, което бе успял да научи в Сан Франциско.

Лорд не бе успял да хване приятеля му — Делос бе наблюдавал внимателно и къщата, и мястото, където работи, и забеляза, че все още очакват Прайс. Съни Харлоу не бе взела влака, или ако го е направила, това е било само до Никерсън и оттам са продължили на кон. Защо? Делос не можеше да си го обясни. Не можеше да си обясни и защо не се обажда Били, който обеща непременно да му изпрати телеграма. Къде все пак се бе затрил Били Оуенс?

 

 

В това време Били удряше силно по заключената врата на малката поща. В нея имаше само един стол, една маса и телеграф. Но къде бе проклетият телеграфист?

— По дяволите! — прогърмя той. Беше много уморен, мръсен и разгневен като настъпена гърмяща змия. Той се тръшна на твърдата пейка отпред, за да изчака служителя. Трябваше да се обади на Делос още преди два дни, но след огромното унижение, което му причини Съни Харлоу, реши най-напред да я хване и да я върже на каишка като кученце, преди да се свърже с приятеля си.

Още не можеше да разбере как бе успяла да го надхитри. След като успя да се развърже, Били цял ден си търси коня и едва привечер успя да се добере до Бейлис Кросинг. Оттам взе влака до следващата гара, като се надяваше така да навакса малко от загубеното време. После прочеса грижливо цялата околност и разпитва наляво и надясно за нея, но дори и да бе продължила по пътя, явно Съни бе успяла да го направи, без да остави никакви следи. Или пък бе поела по някакъв непознат за него път до Сан Франциско.

Били ги търсеше вече от няколко дни и не бе успял да ги открие, но толкова по-голяма бе вероятността Делос да проследи тази лисица в Сан Франциско. Много се надяваше да стане така, щом самият той, Били Оуенс, бе направил и последното проклето нещо на света, за да я хване, и се бе провалил.

— Мене ли чакате? — каза едно мършаво червенокосо човече, което току-що бе дошло отнякъде.

Били вдигна глава и го погледна изпитателно.

— Може и тебе да чакам. Ти ли си телеграфистът?

— Ами не зная да са назначавали някой друг.

— Хайде — скочи Били. — Искам да изпратя спешно съобщение в Сан Франциско.

— Както всички останали — изтърси човечето.

— Това пък какво ще рече?

— Казахте „спешно“, мистър — отговори телеграфистът. — Всеки си мисли, че съобщението му е спешно.

 

 

— Дойдох веднага, както ме помолихте.

Съни даде бакшиш на момчето, което бе яздило от града дотук, за да й донесе отговора на Бланш. Тя разкъса плика и прочете съдържанието на телеграмата.

„Пристигам утре с пощенската кола. Пази се! Уес Беклър те търси.

Бланш.“

Съни бе забравила да й пише какво стана с Беклър. Сгъна телеграмата и я сложи в джоба на ризата си; момчето си бе тръгнало и беше късно да изпраща нова телеграма. Е, ще й каже, когато се видят, въздъхна тя. Уес Беклър не беше вече толкова страшен — сега проблемът се състоеше в това какво да прави с Прайс Рамси.

Тя тръгна бавно по двора на ранчото. Нямаше търпение да види Бланш — имаше нужда от помощ, за да подреди обърканите си мисли. А време нямаше, ако Прайс не се оправи скоро, тя ще закъснее много, но не знаеше за какво. Не можеше да реши какво да прави с него. Всеки път, когато си помислеше, че единственото възможно решение е да спази уговорката си с Лорд, тя се сещаше как Прайс на два пъти й спаси живота — веднъж от куршума и втори път — от Беклър, който щеше най-напред да я изнасили и после да я убие.

Това, което направи Прайс, никак не се връзваше с представата й за дребен мошеник. Въпреки всичко той се бе промъкнал в служебните помещения на мината и бе съсипал оборудването, а тя не можеше да види в това нищо, което законът да оправдае.

Нещата просто не се връзваха едно с друго — грешеше или в преценката си за Прайс, или в мнението си за Лорд. Кое от двете?

Единственото, в което бе сигурна, е, че имаше нужда от помощта на Бланш. Не можеше да разчита само на собствената си преценка, защото чувствата й към Прайс Рамси започваха да й пречат, мислите й се отклоняваха в съвсем друга посока само от едно негово докосване.

Тя тръгна неохотно към спалнята на своя пациент и отново съжали, че от Сан Франциско дотук има цели два дни път с кола. Имаше нужда от Бланш сега, веднага.

Прайс се опита да се усмихне, но беше прекалено изтощен от опитите си да седне и от усмивката му не се получи нищо. Тя го погали по бузата и после провери внимателно дали бинтовете по главата му са чисти.

— Изглеждаш по-добре — каза тя.

— По-добре от какво? — изпъшка той и лицето му се изкриви в болезнена гримаса — при най-малкото движение на лицевите мускули усещаше силна болка.

— По-добре от умряло муле.

— Благодаря.

Тя напълни чашата с вода и я постави на шкафчето близо до него.

— Няма защо. Съвсем сериозно, наистина изглеждаш по-добре. Сега вече между цвета на лицето ти и този на чаршафите има известна разлика.

— Толкова ли съм бил блед?

— По-блед от луна през зимата. — Тя бухна възглавниците и изпъна чаршафите. Прайс наистина изглеждаше много по-добре, толкова добре, че вече бе престанала да мисли за него като за болен. Отново бе придобил онзи подчертано мъжествен и много опасен вид, от който усещаше остра болка някъде дълбоко, в самите недра на женската си същност. Искаше й се да разговарят за странични неща, които да отведат мислите й в по-безобидна посока.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Като умряло муле — въздъхна той. Съни се засмя — един на нула за него.

— Ще се оправиш, ще видиш — увери го тя. — И докторът го каза.

Той беше скептично настроен към всичките й уверения. Уж нищо му нямаше, но раните на главата можеха да бъдат особено коварни, а той бе получили две сериозни травми за няколко дни.

— Той каза ли какво точно е отнесъл куршумът от черепа ми?

— Е, не много. Пак ще си бъдеш предишният хубавец.

Той се намръщи и болката отново разцепи главата му.

— Това никак не ме притеснява. Страхувам се само дали всичко в мене работи както трябва.

Съни пак се засмя.

— О, жените пак ще се свличат в краката ти и ще лягат по гръб само като те видят.

Прайс отново се намръщи — като че ли мръщенето се превръщаше в постоянно изражение на лицето му.

— Много се съмнявам — изръмжа той, — че някога ще ме бива отново в това отношение.

— Какво?

— Ако се съди по резултата от последните ми два опита, точно тази част от анатомията ми едва ли е много в ред. — Ъгълчето на устата му леко се изкриви, но не се разбра дали Прайс смята да се усмихне, или пък да се намръщи още повече.

— Шегуваш се.

— Провери сама.