Андреа Парнел
Съни (8)

Глава 7

— Благодаря. — Усмивката му бе очарователна. — Прайс пое камъка от ръцете й. — Точно това ще задържи бутилката.

Тя измърмори нещо в отговор. Нямаше представа какво точно, ако изобщо думите имаха някакъв смисъл. Усети костите си омекнали, а сърцето — потънало докъм коленете. Гореща червенина обля лицето й. Бе изтървала удобния момент за част от секундата. Можеше да го повали, но той й се бе изплъзнал.

Сега какво? Прайс беше учуден. За пръв път самоувереният й тон го нямаше. Момичешка свенливост обагри бузите й, което той възприе по съвсем друг начин. Коя беше истинската Огюста Харлоу? Далечната тайнствена жена, която го бе следвала от град на град, хладнокръвната прелъстителка от миналата нощ или неувереното момиче, което седеше пред него в този момент? Една и съща жена ли беше това? Трудно му бе да съвмести трите типа в един.

— Аз съм готов. — Той бавно се изправи, като мислеше, че тя ще се отдръпне, но Съни не помръдна. Нито пък опита да избегне допира на пръстите му върху гърба си, когато той полека я насочи към застланата покривка.

— Готов? За какво? — попита неуверено тя, когато от пръстите му изникнаха някакви пламъчета и проникнаха в плътта й, предизвиквайки у нея нарастващо чувство на вина, че такъв мъж е породил топли чувства у нея. В тежкото му дишане долови някакво отчаяние, а пръстите му се плъзнаха от гърба й към извивката на талията.

Преизпълнена едновременно с удоволствие и паника, тя направи опит да отстрани ръката му. Но веднага се усети, че това би предизвикало у него недоумение. Дългите му пръсти леко стискаха хълбока й, но вместо да я успокои, неговият жест увеличи смущението и замъгли мислите й.

— За обяда — отговори той. — Нали казахте, че яденето е готово. Или не съм разбрал правилно?

Прайс бе стреснат от въпроса и от начина, по който тялото й откликна на неговото докосване. Приемаше ли неговото внимание или не? Имаше толкова отсъстващ вид, че той не можеше нищо да разбере. Никога не му бе трудно да задържи интереса на една жена към себе си, притежаваше талант да изразява външно очакваната реакция. Разтърси глава. Огюста бе различна, много по-сложна от жените, които познаваше. Но това само го забавляваше и амбицираше.

„Време за ядене.“ Точно това му бе казала в момента, когато той я залови, замахвайки с камъка срещу главата му. Добре че все пак бе успяла да каже нещо смислено. Съни се насили да се усмихне, макар че тази усмивка едва не изкриви лицето й завинаги.

— Всичко е готово — каза тя нежно. — Седнете, моля. — Тя посочи към едно място с гъста трева и сама тръгна натам. Бързаше да избяга от ласките му и мина от другата страна на застланата покривка, върху която наредените чинии сякаш бяха изградили разделителна стена между тях. От такова разстояние беше по-лесно да го обвинява за неканеното нашествие в нейните чувства. Е, добре де, поканата наистина идваше от нейна страна, но нали беше само престорена. Нямаше намерение да изпитва други чувства, освен хладнокръвие и пресметливост, докато го заведе при Тадиъс Лорд. За да се увери, че наистина чувства само това, си припомни заключенията на Лорд, които съвпадаха с нейните.

Яденето отне известно време, малко по-дълго от обикновен обяд. Когато приключиха, тя отново бе спокойна и държеше положението в ръцете си. Обаче Прайс никак не й помагаше. На няколко пъти, когато тя вдигаше очи и изпитваше върху себе си цялата мощ на златистите му очи, Съни усети, че цялата трепери. Апетитът й пропадна съвсем, докато неговият видимо нарастваше. Като знаеше, че по-късно ще съжалява за това, тя все пак си наложи да почовърка из яденето.

Разговорът бе толкова вял, колкото и апетитът й. Повече говореше Прайс. Той похвали изисканата храна, красотата на деня и решението да излязат на пикник до Огледалните езера. Тя му благодареше, съгласяваше се и си мислеше колко ли безинтересна събеседничка беше. Сигурно той вече изгаряше от нетърпение да си съберат нещата и да тръгнат веднага, след като се нахранят.

Но тя се заблуждаваше. Отново не го бе преценила правилно. Разбра това по израза на лицето му, когато го погледна право в очите. Беше се нахранил, но не проявяваше досада, напротив, погледът му безпогрешно изразяваше желание да продължи да й се наслаждава. Тя потръпна. Очите му я поглъщаха бавно и с наслаждение, гледаше с подкана и такова могъщество, че тя не посмя да срещне погледа му. Не можеше и да погледне настрани. Почувства се разголена и покорена, и безкрайно съжали, че бе избрала този начин за отвличането му.

Отмести очи от лицето му и ги насочи към бавно течащите води на Огледалните езера. Чарът му бе неотразим. Непроизволно привлечена към него, тя се почувства безпомощна. Това бе ужасно. С разума си бе приела, че е безскрупулен покорител на жените и безсъвестен престъпник, но не преставаше да се учудва какъв ли бе от гледна точка на чувствата.

Смутена, скочи на крака, когато той неочаквано се размърда и промени положението на тялото си. Всъщност това бе само за да извади нещо от джоба на панталоните си, които бяха достатъчно тесни и неудобни. Изпълнена с мисли за вина, тя продължи да го гледа подозрително, а той извади няколко монети. С усмивка започна да ги върти между пръстите си с бързината на фокусник. Медните монети се разтопиха пред очите й и изчезнаха. Продължаваше да гледа смаяна, а той отвори длани и показаха, че и двете са празни.

— Не се тревожи — каза той, доловил учудения й поглед. — В природата нищо никога не се губи.

Ето нещо, за което биха могли да си поговорят. Нейният опит й показваше, че много неща се загубваха завинаги. Но не й се щеше да навлизат в дълбокомислени философски спорове.

— Нищо ли? — запита тя. А той какво бе направи току-що? И дали бе обърнал внимание, че тя точно по същия начин му беше отмъкнала часовника? И дали точно това искаше да покаже с триковете си?

— Понякога нещата се връщат обратно. — Той се усмихна загадъчно и това увеличи още повече подозренията на Съни. — И обикновено, когато най-малко очаквате. В това се състои магията на живота.

Тя замаха с ръце.

— Не вярвам в никакви магии.

— Мила Огюста — започна той кротко. Макар че имаше желание да я развесели, май не бе избрал подходящ начин. Но нямаше намерение да се отказва. Денят бе очарователен и той все още бе изпълнен с грандиозни планове. — Трябва да вярвате — продължи той и отново зае позата със скръстени крака. — Какво друго ни доведе тук, ако не магията на живота?

Тя поклати глава.

— Може би нещо много по-земно и скучно — предположи тя с тих глас. — Някаква нужда от страна и на двама ни.

Веждите му тревожно се вдигнаха.

— Не ми изглеждате чак толкова практична жена.

Тя се разсмя.

— Значи тогава съм ви измамила. Аз наистина съм много разумна и делова жена.

Той поклати глава в знак на несъгласие.

— Щях да бъде безкрайно разочарован, ако това наистина беше така. Предпочитам да ви приемам отчасти тайнствена, отчасти магически очарователна. — Гласът му стана тих и дрезгав. — Жена с особена сила.

— Особена сила — повтори тя, защото това определение й хареса. Наистина през следващите дни щеше да се нуждае от особено много сила.

— Да — потвърди той, доволен, че най-сетне бе казал нещо, което й харесва. — Като този поток. Някои казват, че малките поточета всъщност притежават страшна сила.

— О? — Съни реши, че той може би й се подиграва или пък след малко ще последва нещо, което няма да й хареса. — А как може да се овладее тази сила, чрез пиене на водата или чрез къпане в нея?

— Нито едното, нито другото. — Той се наведе над покривката и улови ръката й. — Чрез желания — пошепна той.

Съни бе обхваната от паника. Не й бе минавало през ум, че той ще стигне толкова далеч. Чувстваше се в безопасност на това разстояние, далеч от ласките му. Той подържа китката й само за малко, после отвори стиснатия й юмрук и в него се оказа една от изчезналите монети.

Съни гледаше монетата невярващо и в този момент усети допира на ръката му до кожата си.

— Желания? — попита тя с недоумение и разтри мястото, което той бе докоснал, като се мъчеше да изтрие усещането.

— Пожелайте си нещо чрез монетата — повтори той, с учудено кимване на глава. Ако не знаеше, че е невъзможно, би мислил всеки път по време на трите срещи с Огюста Харлоу, че това са различни жени. Тази пред него сега се държеше така, сякаш никога не е била с мъж, защото се дърпаше като ужилена всеки път, след като я докоснеше. При това самата тя бе предложила да дойдат тук.

Миналата нощ пък направо бе изтърсила какво възнамеряваше по отношение на него. Но сега определено не му показваше това. Държеше се на разстояние и се страхуваше от него. Той се дръпна назад и вплете пръсти в гъстата си, къдрава коса. Сигурно и това бе част от играта. Част от тази щурава игра, която скоро трябваше да приключи.

С усмивка вдигна монетата, която държеше в ръка, и тя проблесна на слънцето.

— Гледай — каза той и я завъртя между пръстите си с хипнотична бързина. — Пожеланието на нещо с монета ще се сбъдне, ако хвърлиш монетата в потока, където водата кипи най-силно.

Очите му следяха движенията на монетата. Тихият му глас я успокои, но тя не бе чак толкова омагьосана, за да не уточни:

— Вярвате ли на това?

— Може би да, може би не — беше отговорът. Монетата в ръката му изчезна, както преди малко.

Съни отново разтърси глава и разпусната й коса се разпиля по гърба й. Каква глупост. Сигурно си мислеше, че всички жени се поддават на романтични фантазии. Не всички. Тя, например, се бе посветила на деловитостта и здравия разум, а когато и те не успяваха, колтът винаги се оказваше в ръката й. Но по някаква необяснима причина в главата й започна да се оформя желание все пак да опита нещо по-различно.

— Съмнявам се.

— Нека просто да опитаме.

Той бързо скочи на крака и й подаде ръка. Тя я хвана и усети, че бе вдигната като перце. Но очите му не й дадоха облекчение, те бяха изпълнени със страст, пръстите му обгърнаха нейните и това я покори. За миг помисли, че той ще я притегли в прегръдките си.

— О, какъв ужас — изстена тя. Преструвайки се, че се е разтревожила за измачканата си пола, измъкна ръката си от неговата. — Сигурно изглеждам ужасно — каза със сведен надолу поглед и се зае да изтупва остатъците от листа и тревички от плата.

— Нищо подобно. — Той махна едно листенце от меката й коса, която се разливаше по раменете й. — Не мисля, че въобще е възможно.

Тя не слушаше и схвана само последните му думи. Изправи се и отметна глава назад, за да махне косата, паднала пред очите й.

— Какво не мислите, че е възможно?

Той бе сигурен, че жената пред него си дава сметка колко неудържимо прекрасна изглеждаше в момента. Нямаше смисъл да пита дали сцената, която току-що бе разиграла пред очите му, имаше за цел да убеди в това и него. Той започна да се смее.

— Казах, че е невъзможно точно вие да изглеждате ужасно. Но така е с всички жени — тревожат се за това как изглеждат.

Едва ли би могъл да каже нещо друго, което да я ядоса толкова много. Това, че я сложи с толкова лека ръка в един кюп с всички жени, я вбеси. Бе водила непрекъснато борба с това предубеждение при утвърждаването си като достоен детектив. И причисляването й от страна на Прайс към категорията „всички жени“ още повече усили яростта й.

Но все пак успя да се овладее, прехапа език и не каза нищо. По-късно щеше да го накара да съжалява за тия думи. А сега най-доброто нещо, което можеше да направи, бе да го последва покорно по тревата до малкия водопад, откъдето водата се изливаше на силни струи.

Отхвърли опитите му да й помогне при изкачването, защото не биваше да му позволява да я докосва отново. Толкова бе бясна, че можеше да му извие врата с голи ръце — ако, разбира се, успееше да се докопа до него. Той бе невероятно висок и едър. Толкова голям, Господи. Трябваха двама обикновени мъже, за да се направи такъв оригинален екземпляр. Беше като планина — голяма, прекрасна планина. По дяволите! Защо бе забравила за огромния му ръст? Трябваше да се катери много нависоко, за да достигне главата му.

Отново проклинайки себе си, задето изтърва най-добрия си шанс да се справи с него, тя се изкатери по последната стръмнина на брега, където вече я чакаше Прайс. Веднага усети студения повей на водопада. Миришеше на мъх, който покриваше като килим високата поляна с чуден изглед към потока.

Стъпканият от краката им мъх издаваше още по-силен аромат. Огледа се наоколо и откри навсякъде зеленина — от мъха под краката си, през изобилната папрат в пукнатините на скалите, до безкрайните лозя в далечината, които като завеса закриваха хоризонта.

Тя дишаше дълбоко и си мислеше, че никога въздухът не е бил толкова свеж. Ободрена, Съни не можа да удържи усмивката, предизвикана от заобикалящата я красота. Едва тогава забеляза изучаващия поглед на Прайс.

— Знаех, че тук ще ви хареса — каза той. — Това място като че ли е създадено специално за вас.

— Чудесно е — отговори тя и усмивката й се стопи. Отново си спомни колко му бе ядосана. Искаше да задържи по-дълго яростта си. По-лесно щеше да се справи с него, ако бе ядосана.

При второто оглеждане на водопада вече не обръщаше внимание на красотата, а търсеше подходящо оръдие за високия егоистичен мъж. Не намери обаче нищо, дори и камък наоколо. Оставаше само тежката дръжка на пистолета, закачен на бедрото й. Трябваше само да се постарае да го извади незабелязано.

— Сигурно виното вече се е изстудило и трябва да го извадим — каза той, ядосвайки се на своята непредвидливост. С тази жена здравият разум му изневеряваше. Цял следобед бе дебнал подходящ случай да я доведе на това чудесно, закътано място. Малкият естествен рай бе много подходящ за установяването на близост с неговата „дама в червено“. Но тя все още, изглежда, се колебаеше и няколко глътки вино биха й помогнали да се отпусне в ръцете му.

— Можем да я извадим и по-късно — отговори тя унесено. Скоро бутилката вино щеше да се намери на седлото й неотворена, ако успееше да го накара да се обърне с гръб към нея и да коленичи. Леко въздъхна при тази нерадостна перспектива. Как щеше да го принуди да стори това?

— Най-добре е още сега — реши той, внезапно я хвана за раменете и я бутна към пътеката. — Сигурно съвсем се е изстудила. Ще взема също и чаши.

— Те са в кошницата — извика тя след него. След като го изгуби от погледа си, Съни протегна ръка и разтри раменете си. Като че ли светкавица ги бе пронизала. Да го вземат дяволите! Трябваше да го цапне толкова силно, че да остане в безсъзнание дълго, много дълго време. Тази негова арогантност. Да не би да си мисли, че тя не разбира какво очакваше от нея? Отговорът я накара да потрепери, но за нейно учудване това бе по-скоро от любопитство, отколкото от възмущение. Искаше й се да разбере как ли щеше да изглежда този мъж без дрехи. Дали всички тези мускули бяха реални?

Отново ядосана на себе си, тя направи още един оглед на мястото. Не беше най-подходящото. Лесно щеше да го повали на земята, а после? Сигурно тежеше половин тон. Е, може би не чак толкова, но наистина беше много тежък. И тя трябваше след това да го влачи. Тази мисъл предизвика горчива усмивка на лицето й. Щеше да й се стори като чувал, пълен с камъни.

Тя въздъхна, като го чу да идва отново по пътеката. С тия негови дълги крака щеше да бъде тук след миг. Бързо повдигна полата си и извади пистолета от кобура, завързан за дясното бедро. Избра едно място, където от мъха се издигаше каменна стена, и скри там пистолета. Той изцяло се сля с цвета на камъните.

— Па! — Дочу се звук на извадена от бутилката тапа и звън на чаши, които той пълнеше. Отново на устните й се появи крива, зловеща усмивка. Дори и да не успееше да се докопа до пистолета, щеше да си послужи с бутилката. Но във всеки случай трябваше да внимава да не го събори във водата. Срамота щеше да бъде, ако го удави.

Тя се обърна към водата, за да скрие намеренията си. Но видя нещо, което привлече вниманието й. Потокът изглеждаше бездънен и водата бе бурна, съвсем не като огледало. Силата му изкарваше нови потоци от дълбочината, които се разливаха във вид на кръгове по повърхността. Тук водите съвсем не изглеждаха сини и спокойни. В тях сякаш се размиваха лицата на двама любовници, непреодолимо устремени един към друг.

— Изглежда чудесно, нали?

— Да — отговори унесено Съни, без да може да откъсне поглед от водопада. Сливането на водата като че ли отразяваше неясните й усещания от близостта на Прайс. Колко измамно. Никога не бе изпитвала такова усещане за близост с друг човек, освен с Пол. Сега, когато погледът й потъваше във водите, това усещане отново я обви като лека мъгла, която я изпълваше със странна топлина и почти познато изживяване. Изведнъж изпита силна жажда. Дали заради неясните лица, които бе видяла във водата? Или може би защото нейното съзнание й подсказваше, че едното от неясните лица май бе това на Пол? Или защото тялото й нашепваше, че може да бъде желана от някого, макар и презиран от нея?

— Не! — Тя рязко се обърна, смутена от тази своя мисъл. Бързото движение за момент я прилепи до гърдите на Прайс. С ръце на слепоочията си, тя се дръпна от него.

— Не? — повтори той. В ръцете си държеше чаша, която се готвеше да й предложи. Единствено голямата му ловкост предотврати изливането на виното върху нея. Той дръпна ръката си. — Съжалявам. Бях решил, че ще поискате да пийнете.

— Да — отговори тя без колебание и протегна ръка към чашата. — Да, искам. — Грабна чашата и от бързане я разплиска. Изпи виното с бързина, неподходяща на дама. Беше чудесно, леденостудено, и утоли ужасната жажда, която я мъчеше.

Прайс я изгледа с изумление. Искаше да й каже да пие бавно, но вместо това със снизхождение взе от ръката й празната чаша и отново я напълни.

Съни отпи малко и едва тогава си пое дълбоко и с облекчение дъх.

— Бях ужасно жадна — обясни тя. И за свое най-голямо учудване видя колко лесно достижим бе този мъж пред очите й, за разлика от виденията във водата.

— Има още много вино. — Прайс с щастлива усмивка посочи почти пълната бутилка, после приближи чашата си до нейната. — Нека се чукнем за здраве.

— Нали дойдохме тук да хвърляме монети с пожелания.

Прайс се усмихна доволен, че се бе оказал прав по отношение на влиянието на виното върху непредсказуемото й настроение.

— Наздравицата също е начин за отправяне на добри пожелания — гласеше неговият отговор. Той доближи чашата до носа си, сякаш да вкуси питието. — Моят тост е също и мое желание.

Без да обръща внимание на вдигнатата чаша, Съни отпи още една глътка.

— Никога не съм вярвала в такива неща — възрази тя, макар че и тя таеше някакво желание в душата си, но такова, каквото не искаше да разкрива.

— Драга моя Огюста, можем да променим това. — Без да бърза, той свали чашата си по-ниско.

— Но как?

Той се засмя и отново напълни чашата, която тя почти бе изпразнила. Пръстите му докоснаха нейните.

— Задавате твърде много въпроси за дама, която не разрешава нито един.

Тя с изумление го погледна. Беше я докоснал, а този път тя не изпита нищо. Добре! Бе преодоляла онези глупости. Значи всичко се дължеше единствено на нейното старание да изглежда като дама. Дама. Ами да! Нали затова се бе облякла в тези горещи и неудобни дрехи. И това я караше да се чувства уж поласкана, макар че всъщност не беше така.

Тя сухо се усмихна. Виното бе подействало, и то бързо. Усети се хладнокръвна, събрана, но все още й бе непоносимо горещо, въпреки хладината, носеща се откъм потока. Не се безпокоеше, че бе изпила доста вино, и то за кратко време. Знаеше колко може да понесе.

Беше забравила обаче, че не бе хапнала почти нищо, и поради това опиянението се разля във вените й много по-бързо, отколкото бе очаквала. Търсейки спасение от горещината, тя гълташе, и гълташе, и когато това не й помогна особено, откопча още едно копче на блузата си, разтвори реверите и задиша дълбоко.

— Май наистина задавам много въпроси — съгласи се тя с колеблив глас. — Това ядосва ли ви, при положение че не ви давам същата привилегия?

Прайс също се сгорещи. Тя бе разкопчала блузата си и в отвора й прозираха гърдите й. Начинът, по който се олюляваше съблазнително пред него, изпрати гореща огнена стрела право в слабините му. Струваше му големи усилия дори да поддържа гласа си равен.

— Съвсем не — каза той. — Това ми дава възможност да гадая коя е тайнствената дама. Можете да ми задавате всякакви въпроси.

В главата й мълчаливо се оформиха цяла редица въпроси към този надут глупак. „Защо си такъв мошеник?“ Нека й отговори на този въпрос, ако може. „Защо искаш да разориш «Лорд Майнинг»?“ Нека й даде някакво логично обяснение за саботажите си. „Защо си мислиш, че ме е грижа за това, че минаваш за привлекателен, чаровен и желан мъж?“ Боже господи! Как можеше да си мисли такива работи? Това беше заради горещината, тая внезапна горещина. Отпи още една глътка и допря студеното стъкло до челото си.

— Кажете вашия тост и вашето пожелание — изтърси тя. — Много е горещо тук.

Бе казала, че не вярва на пожелания. И той не вярваше, въпреки всичките му сладки приказки за това. Единственото, в което беше уверен, бе, че начинът да постигнеш това, което искаш, е да го преследваш с всички средства. А това, което би могъл да желае, беше Огюста Харлоу, и нямаше намерение да си тръгне оттук, без да получи нейната любов. Той отново вдигна чаша.

— За „дамата в червено“! Нека всичките й тайни станат и мои.

В празната му ръка внезапно се появи монета и след това полетя във въздуха — с въртене и клатушкане, привличаше я като тънък лъч светлина сред черна, непрогледна нощ. Очите й проследиха дъгата, която монетата очерта във въздуха, след което тя потъна в дълбините на потока.

Не би трябвало да гледа към водата, особено с тази замаяна глава. Двете влюбени лица бяха още там и притежаваха техните тела, нейното и на Прайс, като в същото време приличаха на всички живи същества по света, които желаеха да са заедно. Караха я да усеща, че и тя иска същото като тях. Колко странно, че бяха толкова близо, а той бе сложил ръце около кръста й и се бе навел да прошепне нещо на ухото й. Колко необикновена бе нейната нужда да бъде държана по този начин и необичайната горещина, разливаща се по тялото й. Желание, което никога не бе изпитвала по отношение на Прайс Рамси.

— Пий — каза той.

— Добре — отговори тя и отпи голяма глътка. Така бе по-добре, отколкото да се вглежда в двете лица и в техните фантастични черти, по-добре, отколкото да мисли колко хубаво щеше да бъде, ако мъжът тук беше Пол, а жената — самата тя. Но той не беше Пол и не можеше да бъде. А тя усещаше необходимостта от ръце, които да я обгръщат, и от силно тяло до себе си.

Погледът й стана толкова унесен, че, изглежда, престана да го забелязва. Той усети едва ли не ревност, чувство, което не бе го спохождало досега. Не я искаше с мисли за друг от миналото й, за някого, който е означавал нещо за нея, преди да познава него, Прайс, за някого, с когото, изглежда, е била много близка. Бе я обгърнал с ръце. Но тя като че ли не забелязваше това. Леко я разтърси и я подкани:

— Трябва да изречеш своето пожелание.

— Моето пожелание. — Тя усети тежест върху себе си и като се огледа, осъзна, че се намира в прегръдките на Прайс. Това вино! Беше пила прекалено много и бързо, и сега се чувстваше замаяна. Но не се обезпокои. Омаята ще премине. Ще изкаже желанието си, щом той толкова настоява. Това щеше да й даде време да се съвземе.

Това, че продължаваше да стои в ръцете му, не я разтревожи. Повече не усещаше горещина от неговата близост, но в същото време нейното опиянение й попречи да осъзнае, че това беше много по-лошо. Ако горещината бе още тук, тя щеше да се опита да се бори с нея. Но вместо това спокойно приемаше неговата близост, облегната на него, и му позволяваше да я притиска дори още по-силно. Като въздъхна с усилие, отвори левия си юмрук, в който лежеше монетата, потна, но все още блестяща, готова да отнесе към потока нейното пожелание. Тя я вдигна и глупаво се усмихна на играта.

— Ето — каза тя. Не беше чак толкова пияна, за да не може да си спомни желанието си. „Прайс Рамси да си получи заслуженото.“ В срок от две седмици щеше да го заведе при Тадиъс Лорд.

Монетата с плясък падна във водата. Не й беше нужно да поглежда надолу, за да види как се вряза в тъмната вода, но Прайс пристъпи напред и я повлече със себе си. Нямаше как да се освободи. Като златна нишка монетата отначало раздели двете фигури във водата, но те останаха със сплетени ръце и след малко се сляха в едно.

Преизпълни я безкрайна тъга, и то с такава сила като на бликащ извор от земните дълбини, който веднага запълва всички празнини в долината. Тя извика. Чашата падна от ръката й и започна да се търкаля.

— Огюста! — Прайс усети как тя се отпусна в ръцете му. Ако не я държеше, щеше да падне на земята. — Добре ли си?

— Да, да — прошепна тя, но не на Прайс Рамси, а на някакъв свой спомен. Но той не можеше да й достави топла радост и да й вдъхне увереност. Тя плъзна ръце около кръста на Прайс, допря буза до гърдите му и въздъхна толкова тежко, сякаш камък тежеше на сърцето й. Искаше й се да остане там, където беше, още малко, само още малко, докато главата й се избистри и успее да си припомни какво трябваше да направи по-нататък.

Ръцете му я обгръщаха. Беше чакал този момент и не съжаляваше за това, дори ако не получеше нищо повече. Тя изглеждаше божествено, с красивите си форми, нежна плът и къдрави коси. Беше си мечтал да се почувства добре в неговите ръце и бе благодарен за това, че бе успял да го постигне. С тази жена се бе превърнал почти на глупак, много повече, отколкото с всички други жени, с изключение на Розана.

Сега, когато беше уж по-възрастен и по-мъдър, сигурно изглеждаше още по-глупаво. Все още не знаеше почти нищо за Огюста. Понякога му се струваше, че и тя не знае повече за себе си. Ако съдеше по въздействието на виното, можеше да мине за непълнолетна. Изглежда, безразсъдното пиене не й беше присъщо. Ако беше така, сигурно щеше да устои на повече от трите чаши вино, които й бе налял.

Изпита угризение на съвестта от нейната безпомощност. Беше хапнала толкова малко на обяд. Трябваше да й забрани да пие, вместо да й налива още. Толкова силно я бе обхванало опиянението, че едва ли си даваше сметка какво прави. А той все още си оставаше в достатъчна степен джентълмен, за да злоупотребява с една безпомощна жена.

Или поне си помисли, че злоупотребява, когато ръцете й притиснаха гърба му. Тялото му обаче реагира без следа от джентълменски съображения. Усети напрежение в слабините си, а желанието му се изля в болезнено стенание.

Толкова малко знаеше за нея. Възможно ли беше да не е пияна въобще? И много добре да осъзнава какво прави? Може би беше в състояние да понесе цяла бутилка и повече дори, и да остане също толкова трезва, колкото беше и той. Може би отново играеше някаква игра. Може би този път не трябваше да я оставя да си отиде просто така.

Все още държеше чашата си, пълна с вино. Хвърли я във водата и сложи освободената си ръка върху косата й. Усещането за нейната мекота го хвърли в още по-силен огън. Пръстите му се плъзнаха по русите къдрици и стигнаха до гърба й. Проследи нежната извивка на тънката й и добре оформена талия. После леко я повдигна и я притисна до слабините си. В отговор последва неосъзнато потрепване от нейна страна.

Апетитът му стана огромен. Той отмести главата й назад, отметна косите й и откри лицето й. Очите й оставаха все още затворени, но устните й оформиха слаба усмивка. Нежно доближи устни до нейните и усети вкуса на виното върху тях. Тя отвори уста и той пъхна езика си в нея. Бе посрещнат добре, с медена сладост и плам. Откри дълбочината на устата й и я запълни.

Май това беше достатъчно. Тя леко потръпна, бедрата й се притиснаха до слабините му.

Беше пияна. И го знаеше. Пияна и сънуваща. Не. Заловена в капан по време на сън. Сън, изпълнен със страст, който бе толкова реален, че усети глад след дългогодишната вътрешна пустота. Чувстваше се толкова ужасно празна. И толкова отчаяно желаеше тази празнота да бъде запълнена. Не й трябваше да мисли кой беше този мъж. Важното бе, че той можеше да запълни празнотата. Да покрие устата й с целувки, които още повече засилваха глада. Чудесният глад.

Тя пиеше от него, обвиваше ръце около врата му и продължаваше да пие. В същото време му връщаше това, което получаваше от него. И това не беше достатъчно. Тя му прошепна, че това не беше достатъчно.

Той я пусна на земята върху мекото легло от горски мъх, който покриваше скалата около водопада като скъпо кадифено одеяло. Легна до нея и сякаш се разпиля — върху нея, около нея, обгърна я като облак. Усещаше ръцете му върху раменете си като полъх на вятъра, попиваше техните бързи и топли движения, докато събличаха през главата й копринената риза.

Усети хладния въздух върху гърдите си, зърната й изскочиха и се втвърдиха под горещите ласки на неговите устни. Тя изгаряше, умираше от болка. Неговата уста и устни се отзоваха, за да облекчат болката и охладят огъня. Тя извика от удоволствие с тих и нежен глас, който се разнесе наоколо като музика. И все още не беше достатъчно.

Започна отчаяно да се бори с копчетата на ризата му и изстена от разочарование, когато не успя да се справи с тях. Той ги разкопча сам, за кратко време успя да се наслади на твърдите му като стомана гърди и на меките, къдрави и черни като катран косъмчета, които ги покриваха. Тя го целуваше по устните, по гърдите, по врата. Усети напрежението в слабините му. И все още желаеше повече. Толкова много, че да бъдат запълнени всички изминали години, цялата празнота на това безкрайно дълго време.

И щеше да го получи. Той прошепна името й и леко прокара ръка от врата до кръста й, толкова леко, сякаш мистериозно перо се докосна до кожата й. Тя се устреми към него, но то бе отлетяло, а ръката му я стисна в кръста, до колана със сребърната тока.

Тази преграда го забави само за малко. Той я премахна и я захвърли настрани, а тя го улесни с леко завъртане, за да разкопчее копчетата на полата. Настоятелната му ръка намери отвора в дрехата и се напъха вътре, дланта му остана върху бедрото й, а пръстите се протегнаха и погалиха трепкащия й плосък корем.

Зрънцето на нейното желание се превърна в топлина, течна топлина. Желанието избликна като гейзер към небето. Другата му ръка намери пътя към златистите къдрави косъмчета между бедрата й, плъзна се по-надолу с толкова леко докосване, че дъхът й спря.

Тя затвори очи за момент, потопена дълбоко в замъгленото си от виното съзнание, и осъзна, че бе преминала през някакъв портал, останал дълго, дълго време затворен и недостижим за нея. „Трябва да се върнеш обратно“ — шепнеше разумът й. Но тя запуши уши за вътрешния си глас. Този сън наяве, в който сякаш се бе изгубила, бе толкова привлекателен, сигурно щеше да утоли изгарящата жажда, която виното беше направило по-силна. Желаеше всичко това. Всичко. От толкова дълго време.

Той й се усмихна, като я гледаше как се устремява към него — бавно и неудържимо. След малко бедрата й възприеха ритъма на ръката му и сляха трепета си с нейното движение. Съни му се отдаваше. Беше препълнена от страст. Много страст.

Той усещаше нейната влажна топлина. Долавяше аромата на възбудата. Всичко в нея изразяваше подкана, доверието на бедрата й, лекото забиване на ноктите в гърба му, забързаното й дишане и непроизволният вик, отделил се от треперещите й устни. Пое с устата си този вик и му отговори с доверието на езика си.

Облекчението й изригна внезапно, като вълни на екстаз, следващи една след друга. Екстаз, който бе успяла да забрави през дългите скучни години. Смътно си даваше сметка, че май това не беше всичко, но все пак донякъде достатъчно.

Прайс се отдръпна малко назад, доволен, че успя да й достави удоволствие. Изгаряше от нетърпение да го направи дори още по-силно. Очите й бяха затворени, дишането учестено. Собственото му желание го сковаваше като стоманена броня. Оставаха още много усещания, през които би могъл да премине заедно с нея. Искаше да усети дългите й крака, увити около себе си, искаше да потъне в нея и заедно да достигнат най-висшето блаженство.

Погледът му се спря на обувките й. Забързано ги развърза и свали от краката й — нежно, забравяйки за изпепеляващата го страст, свали полата и бельото й.

Очите й леко потрепнаха. Страстта бе издухала донякъде опиянението от виното. Видя като през мъгла как той свали и нейните, и своите обувки, как събу панталоните си и отново се устреми към нея. Под слънчевите лъчи гърбът му изглеждаше като направен от мед. Кожата му блестеше, очите му излъчваха страст, а ръцете му отново й поднесоха тази страст.

Съни отправи към лазурното небе същия унесен поглед, както преди малко към водата. И там отново видя същото мъжко лице, размиващо се като сред облак. Нереално и непознато. Но усещането, че някой мачкаше зърната на гърдите й, си беше съвсем реално. Под нея като че ли земята потрепери, когато той сложи ръка под кръста й и я притегли към себе си. Усети неговата гореща напрегнатост.

Тя нададе вик. Искаше го, имаше нужда от него. Трусът, който усети, идваше от самата нея, от дълбините на тялото й. Усещаше се като пустиня — гореща и суха.

— Хайде, моля те — прошепна тя.

Прайс леко се надигна и си каза наум, че най-сетне мечтата му се бе сбъднала. Дамата на сърцето му върху ложе от мъх. Русата й коса се бе разпиляла върху зелената също като очите й растителност, погледът й толкова разпали неговата страст, че той се уплаши от преждевременно изригване на неговия екстаз.

Полъхна лек вятър. Неговата ласка малко поохлади лицето на Съни. Все още главата й тежеше, съзнанието й бе замъглено, а тялото й сякаш гореше в огън. Някакъв бог се бе надвесил над нея и разтваряше краката й. Бог, направен от злато, и толкова съвършен, че сигурно беше безсмъртен. Тя му се усмихна.

— Ти си прекрасна, Огюста — прошепна той и дъхът му леко я докосна по бузата. — Невъобразимо прекрасна.