Андреа Парнел
Съни (11)

Глава 10

Прайс започваше да мисли, че този ден никога няма да свърши. Като че ли през целия път дотук го бяха влачили след коня, но проклет да е, ако отвореше уста да се оплаче. Когато жената свърна от пътя и заби през гъсталака, той започна да се чуди дали пък този път няма да излети от седлото, или ще му се размине с едно най-обикновено падане като предишното.

Най-после над хоризонта се показа сребристата луна, но блясъкът й почти не проникваше под сянката на младите дървета. Все пак успя да види, че Съни слиза от коня — скочи от седлото така пъргаво, сякаш вместо да я изтощи, дългата езда я бе освежила и отморила — за разлика от него. Да, но той не я бе цапнал с все сила по главата и не бе вързал за краката й такива тежки вериги, нали? Докато Прайс изнемогваше и усещаше как цялото тяло го боли, тя подскачаше наоколо, като че ли току-що бе станала от дълъг и освежителен сън. Съни пусна дорестия кон да пасе на свобода, а жребеца завърза за едно дърво, чак тогава вдигна глава и го погледна.

— Ринг! — извика тя и кучето клекна послушно до краката й. Черните му очи гледаха все така мило и приятелски — този именно дружелюбен поглед го бе заблудил сутринта и Прайс реши, че спокойно може да си позволи някои волности. — Пази го! — заповяда тя и отключи халката на десния му глезен. — Слизай! — Тонът й бе същият, с който се обърна към кучето.

Той почака още малко с надеждата, че ще отключи и другата халка, после видя, че жената въобще няма подобно намерение, преметна крак и се олюля, преди да слезе.

— Е, и какво да правя сега? — попита той, докато се облягаше на коня.

— Ако имаш някакви лични нужди, можеш да отидеш ей там — посочи тя към храсталака вляво от тях. — Ринг ще дойде с тебе.

Прайс кимна с глава и се замъкна нататък. Тя спокойно можеше да си спести опасенията, че ще се опита да избяга с тези букаи, щеше да се строполи на земята, преди да е изминал и четвърт миля. Имаше нужда от един хубав сън и нещо за ядене, трябваше да измисли и как да обезвреди кучето.

— Ела тук, моето момче, ела, Ринг — каза той шепнешком и се потупа по коляното.

Кучето тихо изскимтя и по тялото му премина силен трепет, който започна от главата и стигна чак до дългата му извита опашка. Беше прекалено предпазливо, за да дойде достатъчно близо — явно се боеше, че мъжът може да го удуши с веригите. Прайс реши, че по всяка вероятност същият номер му е бил правен и преди.

— Какво се мотаеш още там? — извика нетърпеливо тя. — Ринг! Доведи го веднага!

Кучето изръмжа и оголи най-страшните зъби, които някога бе виждал Прайс.

— Проклето псе — измърмори той и се затътри към конете. — Само почакай и ще ти дам да разбереш.

Конете бяха освободени от седлата и сега пасяха спокойно в гъсталака. На сечището гореше неголям огън заграден с камъни, и само в неговите пламъци Прайс усети известна топлота. Той тръгна към огъня, но жената го спря.

— Не там — каза тя. — Седни тук до това дърво — махна с ръка към един стар бор, където бе пръсната малко суха слама.

Умората му се поразсея, след като се раздвижи, и той усети как отново се наежва срещу нея. Остана прав и попита:

— Имаш ли нещо против, ако постоя малко?

Съни поклати глава и мъжът помисли, че може би в нея все пак е останало някакво парченце от това, което по-рано е било сърцето й. След малко обаче трябваше да се върне към предишното си мнение.

— Стой, колкото си искаш — каза тя с безизразен тон. — От тебе се иска само да си близо до дървото.

Чак сега му просветна — искаше да му завърже ръцете около дънера.

— По дяволите, Огюста-Съни — каза той и тръгна недоволно нататък, — не мога да стоя така цяла нощ. Та ти за малко да ми размажеш черепа! Ако сега не легна да си почина, нищо на света не може да ме накара утре да се кача на коня — включително и онзи гаден помияр.

— Ела по-насам — каза тя, без да обръща никакво внимание на думите му. — Сложи си ръцете тук. — Докато той прегръщаше дървото, тя извади ключа от джоба си. — Мисля, че не е нужно да ти припомням за Ринг.

Кучето лежеше наблизо с муцуна върху лапите. Светлината на огъня се отрази в черните му очи, когато вдигна влажен поглед към господарката си.

— Не, по дяволите, не е нужно — отговори той и посегна към Ринг, който точно в този момент извади дългия си червен език и се облиза миролюбиво. — Това изчадие на койот и вампир явно е намислило да ми изпие кръвта.

Загледан в кучето, не забеляза как Съни клекна и заключи халката на веригата около десния му глезен. Все пак беше малко по-добре, отколкото да прекара нощта с дънера в прегръдките си, но не беше и много удобно — и ако искаше да легне, трябваше да яхне дървото, ако пък решеше да остане прав, щеше да му се наложи да се целува с него.

— Така. Сега всичко е наред — каза тя самодоволно, като се отдръпна на няколко крачки и, с ръце на кръста, огледа какво бе постигнала.

Прайс я изгледа недоверчиво — никак не му беше чудно, че тя може да си стои там и да се усмихва като добре нахранен крокодил. Просто не бе за вярване, че това е същата жена, с която започна днешният му ден. Избелелите размъкнати дрехи скриваха изцяло формите на тялото й, а красивата коса, която бе като коприна в ръцете му, сега висеше на рошави кичури. Суровото изражение бе променило до неузнаваемост дори самите черти на лицето й и единствено блясъкът на зелените й очи напомняше бегло за момичето, което бе видял сутринта. Цялата й женственост сега бе останала някъде на заден план и явно бе държана там насила.

Прайс не можа да се вгледа добре в очите й, защото тя скочи и побърза се отдалечи. Достатъчно си бе изпатил от нейната любезност и нямаше да се изненада, ако го оставеше гладен и жаден чак до сутринта.

— Ще ми дадеш ли нещо за ядене, или трябва да стигна в Сан Франциско полумъртъв от глад? — извика след нея той.

— Ще ти дам да ядеш. — Тя се наведе и хвърли към него манерката. — На, пий.

Той се извърна рязко и хвана манерката, която го удари по гърдите, но веригите му попречиха да я задържи — тенекиеният съд се изплъзна от пръстите му и падна на земята. Прайс погледна към жената, която точно и този момент бе клекнала до седлото и изваждаше от торбата нещо за ядене. Той се почуди дали да я извика, за да му подаде манерката — тя вероятно нямаше да дойде, — или пък да се плъзне надолу по грапавия дънер, за да опита да си я вземе сам.

Прайс изруга и започна да се свлича надолу, но с прибрани един до друг крака това се оказа много трудно, разтвори стъпалата си и успя да се отдръпне малко от дънера. Като че ли мястото бе специално предназначено за затворници — наблизо съвсем като по поръчка растеше друго дърво, и след като си подпря гърба на него, успя да се настани много по-удобно, отколкото очакваше.

Той успя да се добере до манерката и пи до насита, а с останалата вода намокри превръзката на главата си. Студеният компрес облекчи малко болката и на пипане дори му се стори, че отокът леко е намалял.

После нави разкъсания ръкав, за да провери и раната от ухапаното. В началото му се стори, че не е нищо сериозно, ала няколко часа по-късно мястото бе почерняло и много го болеше при допир. Прайс сложи малко вода и на ухапаното, но облекчението бе съвсем краткотрайно. Един бинт би му свършил добра работа сега. Нямаше под ръка нищо подходящо и трябваше да намокри ръкава от лакътя надолу, за да покрие с него раната.

— Омотай това около ухапаното. — Не бе усетил кога е дошла и му подава един чист бинт.

Прайс взе бинта с огромно нежелание — в края на краищата тя бе виновна за тежкото му положение и би предпочел да й откаже. Все пак ръката много му трябваше и бе длъжен да се погрижи добре за нея. Намокри бинта и започна да се пипка с него, през цялото време усещаше погледа й върху себе си. Много се изненада, когато накрая Съни хвана двата края и ги върза на възел.

— Това ще свърши работа — каза тя.

Прайс я изгледа навъсено — ако смята, че така ще откупи греховете си спрямо него, много се лъже.

— Нямаше да се учудя, ако вместо това вземеш да ме цапнеш с някоя тояга.

Тя съжали за ухапаното, но това чувство я държа не повече от половин минута. По дяволите, просто не си заслужаваше да се размеква заради човек като него.

— И ще го направя с огромно удоволствие — озъби се тя и побърза да отиде при огъня, където бе сложила две чинии да се топлят върху камъните. Тя отнесе едната на Прайс, докато яденето още къкреше в нея, и я остави на земята, без да продума, после се върна при огъня и се залови с вечерята си.

Беше прегладняла и ядеше толкова лакомо, че в една изискана компания едва ли биха одобрили подобно кльопане. Прайс се възползва от удобния случай, за да се заяде отново с нея.

— Ядеш като прасе. Сега разбирам защо на пикника не поиска да хапнеш нищо.

Храната бе успяла да го посъживи и той усети как го хващат дяволите, пък и не виждаше какво повече би могло да му се случи — и без друго беше ранен, ухапан и окован. Страшно му се искаше да я нарани, за да се почувства зле и тя.

Съни не обърна никакво внимание на предизвикателството — обра с вилицата последните бобени зърна от чинията и ги напъха в устата си.

— И така съм си добре — отговори тя с пълна уста.

— Сигурно си от жените на Лорд — продължи предизвикателно той. — Приличаш ми на някоя от онези, за еднократна употреба.

Тя се вцепени и спря да дъвче, устата й все още бе пълна с боб, когато проговори:

— Не съм на Лорд, нито пък на когото и да било друг.

— Да, вероятно си права — съгласи се той, — дори той не би изтърпял такова чудо. Той те изпрати, нали?

Съни напълни повторно чинията, само че този път прибави и няколко парчета месо. После подсвирна на Ринг, и Прайс видя, че е приготвила храната за кучето в собствената си чиния. Запита се как ли ще бъде измита неговата и почти успя да забрави за какво говореха преди малко.

— Да, той ме изпрати. — Съни дори не се опита да скрие това от него.

— Защо? — попита бързо той.

Тя сви рамене.

— Сигурна съм, че знаеш по-добре от мене защо.

На Прайс съвсем му се отяде и той отмести чинията.

— Знам защо е изпратил някой за мене, но не разбирам защо трябваше да стане точно по този начин. За какво беше необходим целият този театър, Съни? Защо трябваше да ме прелъстяваш?

Думите стигнаха до нея точно когато пиеше вода от манерката и й подействаха като внезапен удар по гърба. Водата потече от устата й по брадичката и после намокри ризата. Тя се закашля и избърса лицето си. Веднага побърза да си припомни, че в никакъв случай не бива да се поддава на провокациите му.

— Все пак номерът успя — каза подигравателно тя.

— Така е — призна той, — номерът наистина успя. Я ми кажи, с всички мъже ли се чукаш, преди да ги предадеш?

— Кучи син!

Тя хвърли манерката и скочи на крака съвсем побесняла. Очите й бяха диви и зли като на тигрица, ала Прайс не й даде никаква възможност да се впусне в благословии по адрес на родителите му.

— Знаеш ли, това просто не беше необходимо, макар че, да си призная, все пак беше много приятно — каза той с равен, напълно лишен от емоции тон. — Не е нужно да съблазниш един мъж, за да го цапнеш по главата.

Съни зарита съчките в огъня, за да не вдига поглед към самодоволната му физиономия.

— Можеш да ми вярваш, че ако можех, щях да те цапна много преди това — каза тя.

Той се засмя, като че ли току-що бе изтърсила някоя безвкусна шега.

— Там е работата, че не ти вярвам ни най-малко, защото съм сигурен, че всичко стана точно така, както си го намислила. На всичко отгоре ти постъпи нечестно, когато избра именно този момент.

Така бе побесняла, че загуби всякакви задръжки и говореше каквото й падне.

— Нечестно? Какво, по дяволите, имаш предвид?

Прайс се облегна назад и подпря глава на отворените си длани. Очите му гледаха замечтано луната, когато каза преднамерено бавно и отчетливо:

— Имам предвид това, че избра такъв момент, когато ти вече беше задоволена, а аз все още не бях, и това ме правеше много уязвим.

— Какво! — Тя просто не вярваше на ушите си. Прайс не й обърна никакво внимание, сякаш изобщо не разбираше колко е побесняла.

Гласът му бе станал дрезгав и до болка познат.

— Много бих искал да зная дали възнамеряваш да довършиш започнатото, преди да стигнем до Сан Франциско.

— Кучи син, върви по дяволите! — изпищя тя. — Никой не ме е карал да… — тя млъкна внезапно, ядосана, че се е изтървала. Устните й бяха побелели от гняв.

Когато все пак успя да се съвземе, от устата й се изсипа истински порой от люти ругатни, каквито Прайс не бе чувал дори през дългите си пътувания до Карибските острови и Южна Америка. Видя му се много смешно да ги чуе от жена, хвърлила шапката си на земята и тъпчеща я ожесточено. Той се разсмя и смехът му бе предизвикан както от реакцията на момичето, така и от абсурда на собственото му положение.

— Млъкни! Млъкни, ти казвам! — изкрещя тя. — Млъкни или ще напъхам някой парцал в ухилената ти уста!

Прайс престана да се смее — беше толкова луда, че като нищо можеше да го застреля. Освен това току-що бе научил много важна новина, която много го изненада. Пикникът нарочно бе организиран така, че да го принуди да излезе извън града, а поканата за среднощни забавления трябваше да убеди приятелите му, че не е необходимо да тръгнат да го търсят, ако се позабави. Онова, което се бе случило в пещерата, не бе предвидено в плана, но то все пак се случи — там, потънала в мъха и прегръдката на силните му ръце, тя бе готова да му се отдаде до мига, в който все пак успя да се овладее и си спомни защо е там.

Сгушен между дънерите, Прайс се усмихна в тъмнината. Някъде преди Сан Франциско трябваше да предизвика у нея същото настроение, което я бе обзело тогава в пещерата.

 

 

По същото време Бланш Елтън седеше в бара „Златния пръстен“ в Сан Франциско и наблюдаваше със задоволство как върви работата. Беше се настанила в „клетката за птици“ — едно по-височко място, откъдето цялото заведение се виждаше като от птичи поглед. Тази вечер имаше много клиенти и всичките бяха жадни, музиката звучеше нежно и предразполагащо, а момичетата се смееха и танцуваха.

Трябваше да е доволна и да се усмихва, но силно гримираното й лице бе толкова навъсено, че когато пианистът Руфъс случайно я погледна, в иначе великолепното изпълнение на „Скъпа Моли“ се прокрадна една фалшива нота.

Едно от момичетата, което танцуваше наблизо с някакъв каубой, остави за малко кавалера си и се качи при нея.

— Какво има, Бланш, тревожи ли те нещо? — попита тя, докато сядаше на ръба на масата от черешово дърво. — Изглеждаш така, сякаш градският съвет е забранил алкохола и хазарта.

— Има и по-лошо от това. — Бланш бе съвсем разстроена.

— Че какво по-лошо може да има от това? — попита добродушно Сюти. Тя винаги бе в добро настроение, готова за всякакви забавления и очевидно работата в заведението й доставяше удоволствие.

Момичето се опитваше да я развесели и да й повдигне настроението, но Бланш продължаваше да гледа мрачно пред себе си.

— Нали знаеш приятелката ми, Съни Харлоу, беше тук преди няколко седмици — каза Бланш и се наведе към момичето, за да надвика шума от глъчката наоколо.

— Да, знам я — каза Сюти. — Онази с револвера. — Момичето залюля обутите си в червени копринени чорапи крака и тракна токчетата на обувките си едно в друго. — Е, кажи сега, не е ли това истинско съвпадение? Точно за нея ме разпитваше вчера един клиент.

Бланш възбудено стисна момичето за ръката.

— Кой, Сюти? Опиши ми го!

Разтревожена от тона й, Сюти напрегна паметта си, но не беше от хората, които могат да се съсредоточат върху нещо извън самите себе си.

— Ами, не разбрах как се казва — отговори тя. — Приличаше ми на скитник, който няма пукната пара в джоба си, и затова не му обърнах много внимание. Както и да е, искаше да му кажа нещо за твоята приятелка Съни Харлоу.

Бланш я пусна и плъзна ръка в джоба на разкошната си рокля от жълт атлаз — телеграмата, която получи следобед, все още си беше там. Чик Мейсън не бе й се обаждал от години, и сега, когато най-после се сети за нея, новините никак не бяха добри. Уес Беклър бе излязъл от затвора и преди да тръгне от Колорадо, разправял наляво и надясно, че имал да урежда някакви сметки със Съни Харлоу; бил обещал на брат си, че ще оправи тази работа.

След това, което й каза момичето, Бланш бе обзета от лоши предчувствия.

— И какво по-точно го интересуваше?

Сюти вдигна рамене.

— Ами, нищо особено.

— Опитай се да си спомниш, Сюти, много е важно — настоя Бланш.

Момичето въздъхна тежко — страхът, че е направила нещо нередно, никак не й помагаше да си спомни по-добре разговора с непознатия.

— Чакай да помисля — каза неспокойно тя. — Пита ме дали съм я виждала скоро, и аз му казах, че е идвала тук преди две-три седмици. Тогава ме попита дали знам къде е отишла, и аз му казах, че не знам, ама после се сетих, че Съни имаше намерение да замине някъде на север.

— Каза ли му го?

— Ами, казах му го — изрече предпазливо момичето. — Сбъркала ли съм?

Бланш не си даде труд да й отговори.

— А нещо друго пита ли те? Каквото и да е?

— А, да. Искаше да знае какъв е конят й и аз му казах за онази красива дореста кобила.

Бланш се изправи рязко и вшитите в полите й звънчета тревожно проплакаха.

— Отивам в кабинета, Сюти, а ти иди да извикаш всички момичета.

Сюти скокна от масата и побърза да се подчини. От доброто й настроение не бе останала и следа. Тя се обърна неспокойно, преди да слезе по стълбите.

— Нещо лошо ли съм направила, Бланш? Може би съм казала нещо, което не е трябвало да казвам?

— Сега вече нищо не можеш да промениш — отвърна Бланш, която не виждаше никакъв смисъл да упреква момичето — в края на краищата, плащаше на Сюти именно, за да бъде любезна с клиентите. — Кажи ми, виждала ли си този човек оттогава насам?

Сюти енергично поклати глава.

— Не, сигурна съм, защото ако го видя, веднага ще го позная. Той има най-странната коса, която съм виждала някога. Никой в Сан Франциско няма такава коса — бяла като памук. Освен старците, разбира се — но човекът никак не беше стар.

 

 

— Сан Франциско, значи — каза замислено Делос, докато наливаше сметана в чашата с димящо кафе. Това му беше четвъртата чаша от сутринта и Били, който довършваше бележките си, гледаше да е в крак с него.

— Каза ли нещо? — попита той, докато влизаше в просторната кухня, за да напълни отново чашата си. Пресегна се към кафеника, който Делос току-що бе оставил върху горещата печка, и си наля. На Били му харесваше да го пие чисто, затова допря устни до ръба на чашата и духна върху кафето — искаше да го поохлади малко, преди да отпие.

— Нещо такова — отговори Делос. — Мислех си за Сан Франциско и за Прайс.

— И какво си мислеше? — нетърпеливо попита Били, защото знаеше, че ще последва поредната безкрайна и объркана история, ако не го подтиква непрекъснато.

— Вижда ми се малко странно това, че смята да остане в Сан Франциско следващите десетина-петнадесет дни — Прайс много добре знае, че е необходим тук.

След две седмици Тадиъс Лорд трябваше да открие новата мина и започваше да набира работници.

— Единственото възможно обяснение е, че иска да накара мис Пек да го чака, докато свършим тук.

— Може и така да е — съгласи се Делос, макар че самият той едва ли би се сетил за това.

— Може да има и друга причина — обади се отново Били.

— И каква е тя?

— Може мис Пек да е изфабрикувала сама цялата тази работа.

— Хм — Делос замислено отпи от кафето. — Това също е твърде вероятно. Това обяснява защо Прайс не й се е обадил.

— Доколкото познавам мис Пек, тя не би се спряла пред нищо, само и само да постигне това, което си е наумила. Нищо чудно да се появи някой ден и да го накара да се разбърза.

— Умно момче си ти, Били. Не е възможно Прайс да смята да се жени и да не ни каже. Виж, ако тя си е намислила нещо, без той да знае, това вече обяснява нещата.

— Да, и сега най-важното е Прайс да разбере за плановете й, преди да е станало късно, и вече нищо няма да може да я спре. — Били погледна часовника си. — Вече е единадесет. Документите са готови и са заключени в касата. Ако Прайс не дойде до обед, ще изляза да го потърся.

— И аз ще дойда с тебе — реши Делос. — Вземи да оседлаеш конете, ще ходим в града.

Както обикновено, Делос се оказа прав по отношение на Прайс. Рано следобед двамата бяха на път за Уолис. Този път Били яздеше червеникавокафявия скопец — беше отстъпил жребеца си на Прайс за известно време.

— Жената е отседнала в „Луиза“. Не е зле да започнем оттам.

— Не разчитай много да го открием там — каза скептично Делос. — Когато реши да се покрие, Прайс си пада по екзотичното.

Били се изсмя гръмко — нямаше нищо против да спи под звездите заедно с другите каубои, но изобщо не можеше да си представи, че ще легне с жена на голата земя, когато някъде го чака пухено легло.

— Сигурно е вътре и ще побеснее, че го прекъсваме — предположи той.

— Нищо не се знае — отговори Делос. — Залагам десет долара, че го няма и снощи също не е спал тук.

Били прие облога с кимване на глава — познаваше Ейбнър Томас от хотела и само след няколко разменени с него думи Делос щеше да е загубил баса. Били се приближи към бюрото на Ейбнър, а Делос седна на едно канапе в малката приемна.

— Добър ден, Ейбнър — каза Били. — Търся един мой приятел.

— Мистър Рамси ли? — Ейбнър познаваше добре градчето и знаеше кой на кого е приятел.

— Точно така. — Били хвърли през рамо един тържествуващ поглед към Делос, после си наведе към Ейбнър и дискретно пошушна: — Мисля, че е идвал тук при една дама.

— Ами, няма такова нещо — отговори Ейбнър. — Няма го тук.

— Но е идвал, нали?

— Да.

— И кога си тръгна?

— Вчера — отговори Ейбнър.

Били изведнъж стана мрачен.

— Вчера ли? Искаш да кажеш, че не е идвал тук днес? Сигурен ли си? Сигурен ли си, че тази сутрин… че не се е измъкнал тихичко сутринта, без никой да го види?

— Ако ме питате дали тази нощ е спал с жена в „Луиза“, трябва да ви кажа, че не е — побърза да го увери Ейбнър. — Вчера по това време се отби за малко и потърси мис Харлоу, за да я заведе на пикник. Оттогава не са идвали нито той, нито тя.

Очите на Ейбнър светеха от любопитство и много му се искаше да поразпита дали не се е случило нещо, но Били бе прекалено загрижен за загубата на десетте долара и не му обърна никакво внимание.

— Благодаря ти, Ейбнър. Ако видиш мистър Рамси, кажи му, че съм го търсил. — Съвсем оклюмал, Били махна с ръка на Делос да си вървят.

— Имаш ли някаква представа къде може да я е завел? — попита Делос и се усмихна доволно, докато се качваха на конете.

— Веднъж му показах едно място на няколко мили източно оттук — каза Били, който едва сега се сети за това. — Местността е много красива, казва се Огледалните извори. Спомням си, че много му хареса, и може да я е завел там. — Били обърна коня и погледна Делос. — Ще ти дам парите, като се върнем в ранчото.

Усмивката не слезе от лицето на Делос чак до рекичката, която изтичаше от изворите.

— Струва ми се, че и тук го няма — забеляза той, докато оглеждаше безлюдните брегове.

— Може — каза Били и продължи нагоре по течението, без да сваля поглед от хълмовете наоколо. — Нагоре има още едно място, което е много подходящо за нощуване — той посочи към тясната камениста пътечка пред себе си. — Ще сме късметлии, ако все още са там.

На Делос хич не му се щеше да язди под палещото слънце. Предпочиташе влаковете, а след тях — файтоните, които не друсат. Е, в краен случай можеше да се задоволи и с някоя каруца от кервана на лечителите. Конят, който Били му бе дал, съвсем не можеше да бъде наречен удобен в качеството си средство за придвижване. Делос се поизправи на стремената, за да пораздвижи малко изтръпналото си тяло.

— Ако беше там, щеше вече да ни е чул и да се покаже — каза заядливо той.

— Не и ако е зает с нещо, което аз лично с удоволствие бих правил точно на място като това — засмя се Били, — пък и изворът е тук някъде, между тези скали; от шума на водата сигурно не се чува нищо.

Делос слезе от коня и отиде на сянка под едно дърво. Изведнъж видя нещо, от което веднага се почувства по-добре.

— Я погледни тук, Били. Като че ли има някакви следи — съвсем ясно е, че някой е постилал тук покривка и е седял на тревата.

— Да, така е — съгласи се Били и слезе от коня. Отведе го малко настрани, за да не заличи следите с копитата си; после се вгледа внимателно в изпомачканата трева и извика към приятеля си: — Тук са вързали конете, виждам следи от подковите на жребеца.

Делос шумно въздъхна.

— Е, щом конете ги няма, значи Прайс и мис Харлоу не са тук.

— Може, а може просто да са оставили конете на друго място. Както и да е, ще отида да надникна в пещерата. Идваш ли?

— Ами да взема да дойда — каза Делос и се надигна. — Може пък да открием нещо, заради което си струва да бием толкова път.

По стръмната пътечка към пещерата ги лъхна прохладен ветрец и ги освежи малко. Били стигна първи, но спря още на входа.

— О-хо! — извика той многозначително.

Делос пристъпи и също видя това, което бе предизвикало вниманието и на Били — мекият мъх бе смачкан и изпотъпкан, сякаш бяха влачили нещо тежко по него. Приличаше на следи от ботуши; недалеч видяха и парчета от счупена кристална чаша за вино.

— Това никак не ми харесва — каза Делос и се наведе, за да разгледа парчетата.

— Като че ли на Прайс не му е било много до забавления.

— В никакъв случай. Ей, я виж там, във водата — до онзи камък се е заклещила една бутилка от вино.

— Не е празна — забеляза Били. — Хвани я… чакай малко, това пък какво е? — той се наведе внимателно и се пресегна към парче плат, което изглеждаше съвсем не на място във високата папрат. Били го стисна между пръстите си и го размаха пред очите на Делос.

— Този чорап — каза Делос — е на Прайс Рамси. Виждал съм го милион пъти.

— По дяволите! — изруга Били и бързо тръгна по пътеката. — Изобщо не знам какво е станало тук вчера, но сигурно някой ястреб е прелетял наблизо — каза той и посочи безоблачното синьо небе. — Хайде да поразгледаме около пещерата.

Двамата огледаха внимателно мястото и откриха изоставената кошница за пикник, а под нея — червен костюм за езда, блуза и дамско бельо.

Били вдигна дрехите от земята и ги подаде на Делос, който забеляза, че са съвсем нови.

— Мога да се сетя защо Прайс си е забравил чорапа, но въобще не мога да разбера как така жената си е оставила тук дрехите — каза той и се почеса замислено по брадата. — Това ми се вижда наистина много странно.

— Нещо не е както трябва — каза Били. — И с какво е била облечена, когато са си тръгнали?

— Може пък още да са тук някъде — сети се Делос. Двамата прекараха още един час в безплодни опити да открият Прайс и жената на някое скътано местенце. Единственото, което успяха да открият, бяха множество следи от копита около извора, които водеха някъде на юг.

— Като че ли жребецът е вървял след другия кон — каза Били, който продължаваше да се губи в догадки. — И на гърба му е имало ездач.

Двамата тръгнаха по следите и те ги изведоха на главния път — там се губеха сред многобройните отпечатъци от колела и копита. Тръгнаха по пътя, но на едно място той се разклоняваше на три като вилица и те просто не знаеха накъде да поемат. Били спря, за да се ориентира в обстановката, после викна на Делос:

— Може да са тръгнали насам, този път заобикаля и отива право в Уолис. Сигурно са искали да се промъкнат в градчето през нощта, без да ги види никой. Хайде да тръгнем насам и пак да поразпитаме Ейбнър Томас. Ако Прайс не е ходил в хотела, ще се качим в стаята на Огюста Харлоу — той потупа торбата на седлото, където бе прибрал дрехите. — Умирам от любопитство да разбера как е била облечена, когато се е прибрала в хотела, и какво са намислили двамата с Прайс.

Делос помълча, а когато все пак отвори уста, лицето му бе станало мрачно и непроницаемо.

— Страхувам се, че изобщо не са намислили каквото и да било.

— Какво искаш да кажеш? Или са се върнали в „Луиза“, или пък са отишли някъде, където спокойно могат да се порадват един на друг.

— Да се надяваме, че ще ги намерим в хотела, Били. Никак не ми се вярва Прайс да остави всичко и да се впусне в романтични приключения точно сега. Колкото и да е влюбен в тази негова „дама в червено“, той в никакъв случай не е безотговорен и не може да изчезне току-така, когато знае колко много разчитаме на него.

На Били не му бяха необходими повече обяснения.

— Прав си — съгласи се намръщено той. — Хайде да се връщаме в Уолис и да разпитаме Ейбнър.

Ейбнър разбра, че Били Оуенс не е в настроение още когато го видя да влиза в хотела, и се помъчи да прикрие със сърдечна усмивка лошите си предчувствия за надвиснала беда.

— Драго ми е да те видя отново, Били — каза той. — Намерихте ли вашия приятел?

— Не, Ейбнър, не сме още. — Трябваше да придума някак Ейбнър, за да го убеди да им помогне. Били знаеше как да го накара да си развърже устата. — Имам нужда от помощ.

По лицето на служителя се разля щастлива усмивка.

— Ще се радвам да ти помогна, Били.

— Чудесно! Можеш да започнеш, като ни дадеш ключа от стаята на Огюста Харлоу.

Човечето зад бюрото отчаяно размаха ръце.

— Но аз не мога да направя такова нещо! В нашия хотел не може… — Ейбнър внезапно млъкна, като видя свирепото изражение в очите на Били. — Е, предполагам, че ако най-напред почукаме на вратата… — добави примирително той и грабна ключа. — Но ви предупреждавам, че приятелят ви изобщо не е там.

По леглото от орехово дърво нямаше нито една гънчица и беше очевидно, че до каната с водата и чистите кърпи не се е докосвал никой, след като прислужницата ги бе оставила предния ден. На тоалетната масичка нямаше нищо, а в гардероба откриха три рокли — една от лъскава червена коприна, още една червена рокля, обшита с мъниста, и трета, от памук, с цвят на кларет. На лавиците бяха подредени обувки и шапки в тон с роклите. В един ъгъл имаше чифт мръсни вехти ботуши, които изглеждаха съвсем не на място, като крава в овча кошара.

Именно тези ботуши привлякоха вниманието на Делос повече от която и да било друга вещ на Огюста Харлоу.

— Странно — каза той.

Били веднага загуби интерес към празната стая и прехвърли вниманието си изцяло върху мършавия очилат Ейбнър — човекът се усмихваше прекалено сърдечно за вкусовете му.

— Ти знаеш нещо, Ейбнър, но не щеш да го кажеш — каза той с обвинителен тон.

— Не, Били, нищичко не знам — отговори Ейбнър, който отчаяно се опитваше да отдалечи момента, когато ще трябва да им разкрие тайната на мис Харлоу.

— Слушай, Ейбнър, половин ден — забележи, горещата част на деня — обикалям околните баири, за да открия Прайс Рамси. Ако случайно знаеш къде е, по-добре си признай веднага.

— Е, ако ви трябва толкова спешно, предполагам, че няма причина да не ви кажа. — Ейбнър страхливо се огледа да не би управителят да го завари в стаята и махна с ръка да го последват в коридора; когато излязоха, той дълго се пипка, докато заключи, и най-после се обърна към съвсем изнервените мъже.

— Е, Ейбнър, казвай — заповяда Били.

Човечето се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва, и прошепна:

— Мистър Рамси избяга заедно с госпожицата.

Били се заклати заплашително на пети.

— Откъде знаеш?

Ейбнър сви снизходително рамене.

— Просто избягаха, Били. Не е необходимо някой да ми го казва.

— Как разбра за тази работа?

Ейбнър погледна страхливо към стълбите.

— Досетих се. Личеше си им. Мис Харлоу например ми нареди да не освобождавам стаята още една седмица, защото отивала някъде с мистър Рамси „по работа“.

— Но ти остана със съвсем различно впечатление, така ли? — намеси се и Делос.

— Ами да — каза самодоволно служителят. — Малко преди да заминат, тя ме попита дали знам къде се продават булчински воали.

— И това е всичко, така ли? — попита Делос. — Жената те попита за магазин за воали?

— Не, не е — отговори Ейбнър. — Тя вече си беше купила воал и го взе със себе си, когато тръгна с мистър Рамси.

— Чудесно — каза Били, когато излязоха от хотела. — Май вече няма причина да ходим да го търсим. — Делос не отговори и Били продължи да разсъждава на глас. — Не позна, когато предположи, че може все още да е в града, а аз не познах за хотела и все още ти дължа онези десет долара. — Той нахлупи шапката си ниско над очите и тръгна към коневръза. — А мис Пенелопа Пек ще бъде страшно разстроена, когато пристигне в Сан Франциско.