Андреа Парнел
Съни (14)

Глава 13

— Жени като нея просто трябва да бъдат държани под ключ — отбеляза раздразнено Едмънд.

— Mais non, Едмон! — каза малката Емили и закри уста с покритата в ръкавица ръка. Беше застанала сред множество куфари и чанти, които трябваше да бъдат натоварени в багажния вагон на влака. — Та тя е нашата господарка!

Едмънд, облечен в кафявата униформа на служител от конюшнята на Осбърн Пек, прокара загрубелите си пръсти през сламенорусата си коса.

— Ха! Тя не е никаква господарка, а само една нахална малка уличница. — Той умолително стисна вдигната й ръка. — Моля те, Емили, не отивай с нея!

Емили бе шокирана и в същото време — приятно поласкана; в очите й се появиха сълзи, когато каза:

— Моля те да ме разбереш, Едмон, аз просто нямам избор… та това е моята работа! Ако не замина с нея, тя няма да ми даде препоръчително писмо.

На лицето на Едмънд бе изписано всичко, което не успяваше да изрази с думи. Ако можеше да си позволи да има семейство, би помолил Емили да се омъжи за него, ала съществуването му, както и това на Емили, изцяло зависеше от капризите на разглезената мис Пек. Трябваше да остане в Сейнт Луис и да поеме върху себе си страшния гняв на господаря, когато научи, че дъщеря му е решила да избяга с някакъв мъж от Калифорния.

— А, Емили, ето те и тебе най-после — каза нацупено Пенелопа Пек, докато си пробиваше път през куфарите и чантите. Бе облечена в малиненочервен пътнически костюм, скроен според последните капризи на модата. Тонът й изразяваше огромно презрение към всичката тази ненужна суета около заминаването и тя тръшна с досада пътническата си чанта до краката на французойката. — Можеш ли да ми обясниш защо е необходимо да търся прислужницата си под дърво и под камък, когато е време да се качваме на влака?

Емили издърпа дланта си от ръката на Едмънд и се опита да даде някакво смислено обяснение за това, че се е забавила.

— Извинете, мис Пек. Трябваше да се погрижа да качат куфара ви и освен това Едмон…

Пенелопа й махна пренебрежително с жълтата ръкавица от ярешка кожа.

— Това изобщо не е твоя работа, а на Едмънд, който освен всичко друго трябва да съобщи на баща ми, че заминавам. — Надменният й поглед се спря върху красивия млад мъж — колко жалко, че бе само коняр и нямаше пукната пара в джоба си! — Знаеш какво да му кажеш, нали, Едмънд?

— Да, мис Пек. — Тонът му бе непочтителен и дори арогантен. — Когато мистър Пек ме попита за вас, трябва да му кажа, че съм ви откарал на гарата, но не зная с кой влак сте заминали и къде сте отишли.

— Добре — каза рязко Пенелопа. Баща й напълно си го заслужаваше. След онзи случай с Прайс не й позволяваше да мръдне никъде без негово разрешение. Ех, да можеше да види лицето му, когато разбере, че се е омъжила за същия този човек! Тя погледна заплашително Едмънд и съжали, че няма време да постави на мястото му този нахален слуга.

— Хайде, Емили, тръгваме — каза властно тя. — И вземи тази чанта, никъде не можах да намеря носач, и няма сама да си нося нещата, я.

— Аз бих могъл да я отнеса — предложи Едмънд.

— Стой си на мястото и се погрижи да качат куфари ми на влака. Емили може да се справи и сама.

Емили се сбогува набързо с кочияша и изтича след господарката си; тежката чанта се блъскаше в слабичките й крака и момичето едва успя да я догони. След малко Едмънд я дръпна за рамото и я обърна към себе си. Момичето изтърва чантата и се задъха от страх и изненада, но той бързо обви ръце около нея и я целуна толкова страстно и продължително, че тя едва успя да си поеме дъх. Лицето й пламна, той също се изчерви и я пусна.

— Емили… ако можех… ако…

— Зная, Едмон, зная — каза тихо тя.

Той смирено вдигна чантата и я подаде на дребничката французойка.

— Върни се, Емили, ела си при мен — молеше се той. — Обичам те.

— Ще се върна — прошепна момичето и усети как в сърцето й нахлу нещо радостно и топло, непознато досега. — Ще си дойда. И аз те обичам, Едмон.

Пенелопа вече бе успяла да се качи, когато изведнъж разбра, че прислужницата й я няма. Тя потърси с поглед момичето и го съзря в прегръдките на кочияша.

— Господи, Емили — подразни я тя, когато най-после пламналото като божур момиче отиде при нея. — Струва ми се, че си много повече французойка и с далеч по-светски разбирания, отколкото си мислех.

— Извинете, мис — каза Емили, но в гласа й не пролича никакво съжаление. — Трябваше да се сбогуваме.

— Да, видях — каза рязко Пенелопа. — Като че ли не сте имали достатъчно време за това, преди да излезете от къщи — добави тя, съвсем забравила, че непрекъснато бе разкарвала момичето насам-натам още от сутринта — „донеси ми четката за коса“, „къде ми е ръкавицата“, без да се броят десетината пъти, когато я бе изпращала да провери дали случайно Осбърн Пек не се е върнал по-рано. — Качих се последна заради глупавото ти поведение и сега сигурно ще се наложи да се блъскам в хората, за да стигна до купето.

— Извинете, мис — повтори момичето и забеляза, че оплакванията на господарката й най-после не бяха съвсем безпочвени. Перонът бе почти пуст, с изключение на няколкото изпращачи, които махаха с ръка за сбогом. — Ето билетите, мис — обърна се момичето към Пенелопа.

— Дръж ги, докато кондукторът поиска да ги види — тросна й се господарката. Това момиче с нищо не можеше да се справи само. — Докато той дойде, можеш да се погрижиш да се настаня в купето си, а след това си свободна да потърсиш собственото си място.

С тежката чанта в ръце, Емили тръгна по коридора към частните купета и беше благодарна, че по пътя й не се срещаха много пътници, както бе предчувствала господарката й. Един разпоредител взе чантата й и попита:

— Вашият номер, мис?

— Дванадесет — Пенелопа изпревари прислужницата.

— Дванадесет ли? — мъжът учудено повдигна посивелите си вежди.

— Да, точно това казах — отговори Пенелопа нетърпеливо, защо точно днес непрекъснато трябваше да се занимава с некадърници?

— Мога ли да погледна билета ви, мис? — каза учтиво разпоредителят.

Пенелопа бе смаяна от подобна дързост, но все пак каза:

— Дай му билета, Емили, и да се махаме от този задушен коридор.

Емили извади билета и човекът го погледна намръщено.

— Трябва да има някаква грешка, мис. Дванадесето купе е заето.

— За бога! — възкликна господарката й и погледна човека така, сякаш беше откачил. — И с това въпросът е решен, така ли? Намерете ми едно свободно купе и готово!

— Това е невъзможно, мис. Всички купета са заети. Имаме обаче една свободна койка.

— Койка ли? Не мога да спя на койка! — Пенелопа не бе свикнала да й се отказва и размаха пръст под носа на човека. — Настоявам да ми отворите купето и да наредите на човека вътре да се маха. Купето е мое.

— Но вашият билет е купен по-късно от неговия — каза несигурно разпоредителят.

— Не ме интересува! Правете каквото ви казвам, или ще извикам баща… — тя спря по средата на изречението. Едва ли можеше да уплаши някого с баща си, след като в този момент самата тя бягаше от неговата сила и влияние.

— Какъв е проблемът? — намеси се нов глас в спора.

— Съжалявам, че трябва да ви безпокоя, сър — обърна се разпоредителят към един красив слаб мъж, застанал до отворената врата на дванадесето купе. Зад него се виждаше още един човек — плешив и малко по-нисък. — За съжаление някой от нашите служители е допуснал грешка и е продал два билета за вашето купе.

— За моето купе! — настоя Пенелопа и предизвикателно тръсна глава.

— Разбира се, че е ваше — каза учтиво непознатият. — В никакъв случай няма да си позволя да оставя една дама в коридора. Ако имате малко търпение, госпожице, след малко ще ви освободим купето и спокойно можете да се настаните в него.

— Аз ще ви помогна, сър — отзова се с готовност разпоредителят, който бързаше да се отърве от острия език на Пенелопа Пек. Влезе вътре при плешивия господин, а високият мъж излезе в коридора.

Пламналото от гняв лице на Пенелопа се поуспокои, когато вратата на купето се затвори след разпоредителя.

— Много мило от ваша страна — каза кокетно тя, като забеляза красивите класически черти на непознатия, който бе постъпил толкова кавалерски. Елегантните му дрехи, явно шити при скъп шивач, говореха за доброто материално положение. В този момент Пенелопа просто бе забравила, че се смята за годеница на Прайс Рамси, и се усмихна прелъстително. — Трябва да ми кажете на кого имам удоволствието да благодаря.

— Клейтън Гътри — отговори мъжът с лек поклон.

Дългите й мигли с цвят на лен запърхаха превзето и му протегна ръка.

— Щастлива съм да се запозная с вас, мистър Гътри — каза тя. — Аз съм Пенелопа Пек.

Клейтън галантно пое обвитата й в ръкавица ръка и леко я докосна с устни.

— Госпожица Пек? — попита той.

— Ами да — отговори развълнуваната Пенелопа и усети как в душата й светва искрица на приятна възбуда. — Просто мис Пек. Кажете ми, мистър Гътри — сияйната и усмивка стана още по-широка, когато забеляза, че мъжът продължава да държи ръката й, — надалеч ли пътувате?

— Чак до Сан Франциско — отговори той и леко стисна ръката й, преди да я пусне.

— О, та това е чудесно! — възкликна тя и закачливо наклони главица. — Аз също отивам там и сега ще ми е много приятно, като знам, че във влака има някой, с когото бих могла да разговарям спокойно.

Впечатлен от красотата на златокосата млада жена и насърчен от поведението й, Клейтън побърза да я покани на вечеря.

— Бихме могли да си поговорим още тази вечер, мис Пек, ако приемете молбата ми да вечеряте с мен във вагон-ресторанта.

— С огромно удоволствие — каза тя, възхитена от перспективата за още едно, при това съвсем неочаквано завоевание.

Плешивият мъж и разпоредителят се показаха на вратата с пътни чанти в ръце. Клейтън настоя да внесе тежката чанта на Пенелопа и да я остави така, че прислужницата да може да извади багажа.

— В осем часа — каза той, преди да излезе.

— В осем — потвърди тя и си помисли, че дългото пътуване до Сан Франциско няма да бъде толкова скучно, както се бе опасявала; не се съмняваше ни най-малко, че Прайс може да има нещо против това тя да прекара приятно, след като самият той не бе дошъл лично да я вземе.

 

 

По залез-слънце Уес Беклър влезе при Оли и го завари да седи до масата с ключовете от хотелските стаи. Смяташе, че ако наблюдава Оли в продължение на няколко дни, отнякъде може да изникне и Съни Харлоу. Момичето от „Златния пръстен“ му бе казало, че е тръгнала на север, и Съни сигурно щеше да се отбие при стария си приятел от Юрека. Като поразпита тук-там обаче, на Уес му се стори, че може би е пропуснал шанса си. Това никак не му хареса.

— Добър вечер, Оли — каза той.

Вместо да отговори на любезния поздрав, Оли махна очилата от носа си и се престори, че не го познава; искаше Уес да дойде по-близо.

— Стая ли искате? — попита той.

— Искам информация — каза Беклър.

Оли се почеса по олисялото теме с едната си ръка, а с другата се пресегна под масата и взе пушката.

— Четири долара на вечер за стаята, а информацията е безплатна, ако, разбира се, знам това, което ви интересува.

Грубият смях на Беклър разтърси паянтовата маса.

— Четири долара не е ли прекалено много за тази дупка, а, Оли?

— Това мога да предложа — каза Оли и повехналото му лице леко промени цвета си.

— Не и на мен. — Изведнъж Беклър стисна Оли за яката на ризата и го повдигна с лекота от стола. Беше прекалено бърз и успя да вземе пушката, преди старецът да я вдигне. Уес го държеше във въздуха и Оли едва докосваше пода с пръстите на краката си; пушката падна с трясък на пода. Беклър я ритна силно и тя изхвърча настрани.

— Не си много дружелюбен, Оли, но ще си затворя очите, ако ми кажеш това, което ме интересува.

На Оли и окото не му мигна, когато отговори:

— Вече ви казах, че е безплатно, стига да знам какво ви трябва.

Беклър го разтърси силно и се озъби:

— Знаеш го. Едно момче те е видяло на улицата с дореста кобила рано сутринта. Беше нейната, нали?

— Чия?

Беклър изпсува и извади от задния си джоб нож, остър като бръснач. Насочи източения му връх към ухото на стареца и каза:

— На онази жена, Харлоу.

— Не можеш да ме уплашиш, Уес — каза спокойно Оли.

— Е, значи трябва да бъда по-убедителен — каза Беклър и преряза долната част на ухото му с такава лекота, сякаш бе забил ножа в бучка масло. — Дали пък това няма да те накара да проговориш?

Кръвта се лееше като дъжд върху бялата риза на стареца. Оли не каза нищо и това бе достатъчно ясен отговор за Беклър.

— Смяташ, че не чета по очите ти какво си мислиш, така ли? Накъде тръгна тя?

След малко Беклър отново резна ухото на стареца и успя да се убеди, че Оли по-скоро ще се остави да го накълцат на парчета, отколкото да предаде момичето. Беклър изпсува и силно го блъсна в стената.

Тежко ранен, Оли изстена и се опита да се изправи, но краката му не го слушаха. Беклър се изсмя — можеше да го убие, без да му мигне окото; и без това имаше да му връща за ролята, която старецът изигра при изпращането му в затвора. На Беклър просто не му се искаше да рискува, не му трябваше хайка по петите, преди да си е оправил сметките със Съни Харлоу. Затова пък щеше да й го върне тъпкано — беше му длъжница и Уес щеше да получи това, заради което бяха умрели двамата му братя.

— Не е стигнала далече. Ще успея да я открия — закле се Беклър и запрати с все сила масата по Оли.

Старецът отново изстена.

— По-добре я остави на мира — каза с мъка той и усети силна болка в гърдите — може би имаше счупени ребра. Много му се искаше да помогне на Съни и да сплаши някак Беклър. — Не е сама — каза той с отслабнал глас. — Ще трябва да убиеш и двамата.

— Благодаря за предупреждението, Оли — каза Беклър и избърса в панталоните си окървавения нож. Той погледна двете сърца, гравирани върху сребърната му дръжка, и се изсмя, преди да го пъхне в джоба си. — Когато я хвана, ще й кажа колко много си ми помогнал.

 

 

— Ще я стисна за врата и ще я държа така, докато не го чуя да изпука в ръцете ми. А от онова проклето куче ще си направя килимче за хола — говореше си Били, а прерийните кучета — койотите, както и всички останали живи твари, го слушаха внимателно от разстояние.

Говореше и едновременно с това се мъчеше да освободи китките на ръцете си от въжето.

— Да я вземат дяволите, кучка с кучка! Да ме остави така омотан като бебе!

Въжето около ръцете му отне почти два часа и той се зае да развързва краката си. Не знаеше къде се е учила да връзва такива възли, но трябваше да й признае майсторлъка. Все пак бе доволен, че успя да открие Прайс и жената толкова скоро.

Докато развързваше и последния възел, все още продължаваше да се чуди каква ли е тази дяволска жена. Китките му бяха разранени до кръв, а глезените му отекоха от прекалено стегнатото въже. Направо завидя на Делос, докато разтриваше наранените си крайници, за да възстанови нормалното им кръвообращение. Задачата на приятеля му се състоеше само в това да се справи с Тадиъс Лорд.

Когато най-после успя да се изправи, усети страхотно парене в ходилата, сякаш бе стъпил в гнездо на оси. Той походи малко насам-натам, за да се раздвижат изтръпналите му мускули. После започна да търси коня, силно разтревожен, че животното не се обади на виковете и изсвирванията му. Едва сега си спомни за шума от конски копита и кучешки лай, които чу още докато лежеше зашеметен от удара и не можеше да си поеме дъх. Кучето на тази проклета мъжкарана бе прогонило коня му! Дявол да го вземе! Сигурно нямаше да успее да открие и седлото, преди да съмне.

Били намери празния кобур на револвера и седна, за да изчака изгрева на слънцето — просто не му оставаше нищо друго. Когато на хоризонта се показаха първите златистооранжеви ивици, той все още не можеше да повярва, че някоя си Съни Харлоу бе успяла да надхитри него, Били Оуенс, и да го остави посред нощ в затънтените пущинаци без кон и оръжие.

Вече се съмваше, а той продължаваше смаяно да клати глава; тръгна да си търси коня и тайно в душата си бе доволен, че все пак никой, освен Прайс не знаеше за неговия провал. Приятелят му никога няма да почне да го занася за това. Никак не му се искаше да си го признае, но Били явно я бе подценил — мислеше си, че ще ги намери, докато почиват някъде по пътя и той просто ще отвърже Прайс, така поне си бе представял освобождаването му. Не знаеше и на какво е способно онова проклето псе. По принцип му беше ясно, че кучетата могат да ръмжат и да хапят, но че се катерят като кози по скалите и оттам скачат отгоре ти така, че да те съборят на земята — виж, такова нещо Били виждаше за първи път в живота си.

Съжали, че не успя да разгледа жената както трябва, но беше зашеметен от падането, пък и тя бе притиснала лицето му към скалата, докато го връзваше. Помнеше само гласа й — мелодичен и женствен, и въпреки това в него се долавяше нещо, характерно за хищниците от котешкото семейство. Никога няма да забрави и какво му каза тя тогава:

— Много съм изненадана, че някой е тръгнал да рискува живота си заради човек като Прайс Рамси. Да не би да ти плаща за това?

— Той е мой приятел — едва успя да й каже Били през кашлицата и отчаяните опити да си поеме дъх.

— Да внимаваш повече, когато си избираш приятелите, мистър — бе казала тя. — Такива като него могат само да те вкарат в беля, точно както сега.

Прииска му се да й каже, че още не е видяла истинска беля, но не успя, защото кучето стоеше до главата, а самата тя бе притиснала коляно в гърба му, докато връзваше ръцете му отзад. След това стана и си тръгна. Щеше му се да я разгледа по-добре, за да прецени дали е чак такава красавица, както бе казал Прайс — Били много се съмняваше в това. Тази жена бе по-скоро наполовина дива котка, наполовина — магьосница.

 

 

— Какво става с тебе, Рамси? Не е в природата ти да си толкова мълчалив — каза Съни и му хвърли един поглед през рамо; от време на време тя се обръщаше, за да види дали всичко е наред с нейния затворник. На устните й се появи котешка усмивка и тя добави: — Все пак не искам да си мислиш, че съм неблагодарна за дребните услуги.

Прайс не отговори нищо, само стисна зъби и я изгледа свирепо. Съни се обърна напред и Прайс бе доволен, че не продължи да го дразни. Никак не му беше до приказки сега, дори не му доставяше удоволствие да се заяжда с нея. До снощи все още не беше истински разтревожен, но сега положението бе съвсем различно. Бе успяла да спре Били, нещо, което не можаха да направят нито индианците, нито дори войниците от съюзническите войски.

Сега приятелят му бе откъснат от града и Прайс изобщо не смееше да се надява, че Били ще успее отново да ги настигне. Той наведе глава и потта от челото му започна да се стича покрай очите. Прайс не й обърна никакво внимание, не забеляза и паренето под клепачите. Непрекъснато си мислеше за Били — на всичко отгоре не знаеше и в какво състояние го е оставила тя, преди да го зарежат там съвсем сам и безпомощен.

Делос сигурно се бе установил в ранчото и сега чакаше Били да се върне или да му се обади. Именно той бе измислил целия този план и щеше да бъде страшно разочарован да научи, че нищо не е излязло. По дяволите! Прайс бе провалил и Делос, и Били. Този провал можеше да означава за Били загубата на ранчото, което Прайс бе обещал да спаси.

Ударът щеше да бъде много тежък и заради това, че точно Били му помогна да купи онзи участък в долината, през който преминаваше новата железопътна линия за Кларет Вали. Най-после и на него да му провърви в нещо — очертаваше се възможност още веднъж да се сблъска с Тадиъс Лорд и да му отмъсти за самия себе си и за човека, когото Лорд бе съсипал в Бразилия. И когато всичко бе наред, Прайс проигра този шанс заради една жена.

Може би все пак ще успее да си запази земята от дългите лапи на Лорд и ще направи всичко, за да постигне това. Но Лорд би могъл да разработи някоя мина наблизо и без железницата, колкото и да е неизгодно за него това; от чиста злоба би могъл да приложи хидроминирането и да съсипе плодородните земи от двете страни на река Кларет. И ранчото на Били беше там.

Сърцето му се късаше от яд и мъка. Спомни си какво му каза навремето си Розана, когато отказа да се омъжи за него. Още тогава бе успяла да прозре в него и да разбере, че рано или късно Прайс ще се провали заради жена. Сега пророчеството й се сбъдваше — заслепен от силното си желание да има тази жена, Прайс бе провалил не само себе си, но и най-добрите си приятели. Трябва да намери някакъв начин да оправи нещата.

Убеден, че никой не е по-нещастен от човек, който трябва да изкупва греховете си, Прайс заби пети в хълбоците на жребеца и животното се разбърза, за да се изравни с дорестата кобила.

Не че имаше кой знае какви основания да си мисли така, но все пак му се струваше, че у нея е останала някаква човечност. Може би е била заблудена и ако успееше да я убеди, че намеренията на Тадиъс Лорд съвсем не са толкова благородни, възможно е тя да се откаже от намерението си да го предаде на онзи кучи син.

Съни не се обърна, когато се изравни с нея. След малко тя все пак му хвърли един кос поглед с крайчеца на окото си и това го разтревожи още повече. Все пак не може да се очаква от един мъж да изглежда добре, когато дни наред не се е бръснал и ресал. Донякъде се утешаваше с мисълта, че изглежда по-добре от нея. Съни много бързаше да тръгнат по-скоро и не си бе дала труд дори да разреши сплъстената си коса, а след няколко дни път по дрехите й имаше повече прах, отколкото плат.

Съни не можеше да си обясни защо в момента я занимава мисълта за външния й вид — в края на краищата тя не изглеждаше по-различно от обикновено, но усети как пръстите й прибират рошавите кичури от лицето й още преди да е довършила мисълта си. Тя се изправи на седлото и изруга наум мъжа до себе си за това, че именно благодарение на него в главата й се въртят подобни глупости.

Прайс забеляза злобата в очите й и неспокойно се размърда на седлото. Яздеше, без да продума, и очакваше всеки миг заповед да върви след нея; след малко усети, че жената изобщо не му обръща внимание. Беше почти сигурен, че няма да му се скара, и реши да се обади:

— Искам да ти кажа нещо, Съни.

След сърдития му поглед преди малко тя реши да бъде по-внимателна. На нея също й тежеше мисълта за Били Оуенс.

— Казвай, ако искаш. Но имай предвид, че не съм в настроение да се радвам на всичките ти фокуси, с които искаш да ме убедиш колко си падам по тебе.

— Изобщо нямам намерение да говоря подобни неща — увери я той. — Става дума за Били.

— Били? — каза тя, учудена от това, че и двамата бяха мислили за едно и също нещо. — Онзи, дето така глупаво се опита да те спасява снощи?

— Били съвсем не е глупав…

— Не е ли? — Тя го погледна предизвикателно. Може би отново имаше нужда от една малка словесна престрелка, тогава сигурно нямаше да си мисли за красивото му навъсено лице. — Как ще обясниш поведението му в такъв случай? Ако беше малко по-умен, сега ти щеше да бъдеш свободен, а аз да влача веригите.

Прайс едва се възпря да не каже, че би било приятно разнообразие за него, тя да ги повлачи върху себе си. Беше готова за кавга, ала този път никак не му се искаше да я ядосва. Прайс отвори уста и гласът му бе мазен като на проповедник в неделя сутрин.

 

— Били не е очаквал да ме намери окован, мислел си е точно това, в което ти искаше да повярват приятелите ми — че съм дошъл с тебе съвсем доброволно.

— Може и така да е — каза тя и вдигна вежди. В думите му имаше известна логика. Въпреки това Съни не беше сигурна дали Прайс действително е убеден в това, или иска да прикрие лекомислието на приятеля си, който сигурно бе очаквал, че да надхитриш една жена е по-просто от това да застреляш вързан елен.

— Ако е смятал, че си тръгнал с мене доброволно, защо се прокрадна до нас така незабелязано?

Прайс се усмихна — поне бе успял да я разколебае.

— Не е много прилично да се изтърсиш до постелята на двама младоженци, нали?

Съни свали смачканата си шапка и обърса с длан челото си.

— Искаш да кажеш, че се е опитал да бъде тактичен?

— Да, но това няма никакво значение. Има значение само фактът, че той няма да допусне същата грешка втори път.

— Сигурно няма — съгласи се Съни. — Жалко, че няма да го видим повече, освен ако не намери кон, който да издържа на бърз ход цял ден и цяла нощ.

— Ще го видим — побърза да я увери Прайс. — Сега Били знае, че имам нужда от помощта му, и ще намери начин да ни догони. Аз също бих постъпил така, ако той беше в… — погледът му се спря върху веригите — … окови — довърши той.

— Защо? — думите му не се връзваха с мнението й за Прайс. Човек, който лъже и съсипва чуждо имущество, не би рискувал живота си за никой друг.

Прайс погали запотената шия на коня — коня на Били.

— Защото Били Оуенс ми е приятел — каза той съвсем искрено. — И защото вече на няколко пъти ми е спасявал живота.

В очите й трепна любопитство — мъжът, когото бе вързала с въжета предишната нощ, й бе казал почти същото за Прайс.

— И си мислиш, че това е достатъчно, за да извършиш чудеса?

— Поне бих опитал. Били също би се опитал да ме спаси.

— Е, всичко това е много трогателно, разбира се — каза тя и сложи ръка на сърцето си. — И сега от мене се очаква да те пусна само защото имаш приятел, който няма да се откаже от идеята да те освободи, така ли?

— Точно така.

— Какво? — попита рязко тя, сигурно не бе чула добре.

— Били Оуенс е фермер и освен това е чудесен човек.

— Браво.

Съни въздъхна и си помисли дали пък Прайс не е малко слънчасал. Вече бе разбрала, че Били има ранчо в долината. Берта Уоли от „Луиза“ й бе казала, че „Двойното О“ е негово и че всички в градчето го уважават. Прайс е негов приятел от дълги години, а за доктора, Делос Хъксли, дошъл отскоро в града, мисис Уоли не бе чувала. Мисис Дън от магазина за дрехи й бе казала почти същото, само че думите й за Били Оуенс бяха още по-ласкави.

Съни бе подминала всичко това, без особено да се замисля върху него. На нея й бе нужен Прайс, а другите двама имаха значение дотолкова, доколкото тримата непрекъснато бяха заедно. Освен това Били би могъл да заблуди общественото мнение и да си остава съучастник на Прайс, или поне да не знае нищо за престъпните деяния на своя приятел.

Прайс усети как търпението му се изчерпва. Много му се искаше да й наговори всичко, което си мисли за нея, и най-вече да й каже, че е ужасно трудно да се разбере човек с жена като нея. Но тя и без това си го знаеше и дори бе усъвършенствала таланта си в това отношение.

— Знам какво си мислиш — каза той и в дълбокия му глас трепна някаква… топлота.

Тя се надяваше да не е така, защото непрекъснатите им заяждания никак не й пречеха да продължи да си мисли за това колко привлекателен мъж е Прайс Рамси. Той предизвикваше у нея чувство за неудобство и странна възбуда, искаше й се да се изкъпе и да си сложи парфюм, за да…

— Е, и какво си мисля според тебе? — тросна се тя.

Прайс докосна жребеца с коляно и животното се приближи плътно до кобилата на Съни, толкова плътно, че кракът му почти се докосна до крака на жената.

— Смяташ, че Били също е част от…

— Твоята банда — прекъсна го остро тя и рязко подкара коня напред, за да увеличи разстоянието между кобилата и жребеца.

— Няма никаква банда. — Той бе успял веднага да я догони с жребеца. — Били е един от собствениците на ферми в долината и иска да спре Лорд, за да не съсипе плодородните земи в цялата област. Неговият участък също е един от многото, които ще бъдат пометени от хидросондите на Лорд.

— А каква е ролята на онзи сладкодумен мошеник, доктора? Той пък какво трябва да прави?

Все пак го слушаше какво й приказва и това го окуражи.

— Делос е геолог. Той взе проби от земята из цялата околност, изучи реката и направи преценка на щетите, които ще бъдат причинени от хидроминирането. Докато той извършваше своите проучвания, аз събирах информация за плановете на Лорд по отношение на новата железница. Всичко, което правим, има за цел да му попречи да започне с експлоатацията на мините, преди да е завършено цялото изследване върху щетите, които ще причини на хората от Кларет Вали.

Съни поклати глава — сигурно си мислеше, че успял да я убеди. Тя се плесна шумно по коляното и възкликна:

— Браво на вас! Май че е трябвало ти да бъркаш еликсира и да оставиш на доктора да се занимава с пищовите. Това е най-хубавата измишльотина, която съм чувала от месеци насам.

— По дяволите, Съни! — Търпението му съвсем се бе изчерпало и той усещаше как разговорът им заплашва да се превърне в люта кавга. — Нима си мислиш, че е възможно да измисля всичко това на момента?

— Да, точно това си мисля — каза Съни и го остави напълно озадачен, а самата тя отклони конете от пътя и ги поведе през гъсталака към рекичката, която шумолеше наблизо. — Хайде да отложим за малко останалата част от историята. Конете са уморени, а и аз също. Ще спрем да починем малко, докато се захлади. Привечер ще тръгнем отново.

— Съни — не се предаваше той. Не бе успял да се пребори с нейната упоритост, и откритият му и честен подход не й бе направил никакво впечатление. Все пак Прайс ще направи всичко, което е по силите му, за да я убеди. Свали шапката си и я сложи върху бедрото си. Очите му потърсиха нейните и я изгледаха подигравателно, докато пръстите му галеха червеното перо, което все още бе преплетено в лентата на шапката. — Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за първи път?

— Чакай да видим дали ще позная. — Тя с мъка откъсна погледа си от неговия и рязко подкара кобилата напред. — „Аха, ето една жена, с която още не съм спал.“

Дяволите да я вземат! Човек изобщо не можеше да се разбере с нея. Все пак успя да се овладее.

— Не позна — продължи Прайс почти нежно. — Помислих си: „Това е най-красивата жена, която някога съм виждал“.

— Ха! — Тя подхвърли стремето на седлото и разкопча ремъка.

— Това е самата истина. И след като вече те бях видял, колкото и да се вглеждах във всички жени, аз търсех само тебе.

Съни дръпна седлото от гърба на кобилата и го хвърли на земята.

— Ами онази, червенокосата учителка, която отведе у дома си?

Лицето му се изкриви от досада — по дяволите, как можеше да знае, че го бе следила толкова отблизо?

— Имахме работа — побърза да отговори той. — През цялото време си мислех за тебе и за начина, по който ме бе погледнала този ден.

— Не си спомням да съм те погледнала по-особено — каза тя рязко. А всъщност много добре помнеше какво има предвид той — като че ли между тях се посипаха искри, когато погледите им се срещнаха. Стана й много неприятно, че й припомни за това точно сега.

— Спомням си и следващия път, когато те видях — продължи той, — и забравих да стрелям в мишената, която бе изхвърлил Делос.

— Но ти я улучи!

— Съвсем случайно. После се опитах да те намеря.

Той си сложи шапката и Съни забеляза, че перото от бяла чапла се развяваше върху нея като знаме. Да върви по дяволите с всичките си красиви думи. Тя се престори, че това, което й говори Прайс, въобще не я интересува и подсвирна на кучето. След това се зае да отключва веригата на единия му глезен, за да може да слезе.

— Може пък да не съм искала да ме намериш — каза тя.

— Не искаше, така е — възрази той, — но знам, че още тогава ме желаеше, Съни. Сигурен съм, че не греша. Не греша, защото го прочетох в очите ти, преди да изчезнеш.

— Ей там — махна тя с ръка към гъстата горичка. — Можеш да вървиш.

Той се подчини, кротък като агънце; жената заключи веригата около дънера на едно дърво.

— Съни?

— Какво?

Гласът й вече прозвуча малко по-меко и тя избягваше да го гледа; все още не му бе заповядала да млъкне. Той реши да продължава да се бори, докато може.

— Бях истински щастлив, когато те видях в Уолис.

Дишането й бе станало неравномерно и тя подпря рамо на съседното дърво, после скръсти ръце на гърдите си, като че ли за да се предпази от нещо.

— Аха — измърмори тя.

Прайс бе обвил ръце около дървото, сякаш то бе неговият позорен стълб.

— Смятах се за най-щастливия мъж на света, защото една толкова красива жена ме е предпочела пред всички останали.

Тя кимна равнодушно.

— И това, разбира се, беше съвсем ново за тебе.

Той пропусна саркастичната й забележка покрай ушите си — все пак още не се бе развикала и продължаваше да стои близо до него.

Той бавно се наведе към нея и каза едва чуто:

— Целуни ме, Съни.

— Ти си луд — изсъска тя.

— Знам. — Блясъкът в очите му я прониза, а гласът му прозвуча гърлено и дрезгаво, от което жената усети как през цялото й тяло премина силен трепет. — Знам, че съм луд. Трябва да те мразя, но не мога. Погледни ме — та аз не мога дори да се движа. Нищо лошо няма да ти направя. Не мога да ти направя изобщо нищо, след което да се чувствам по-зле, отколкото сега. Целуни ме, Съни. Моля те. Не искам чак толкова много от тебе.

— Напротив.

Все пак отговорът й дойде прекалено бавно и Прайс разбра, че бе обмисляла думите му. Беше толкова близо до него! Трябваше само да наклони леко глава и ще я стигне. Устните му докоснаха нейните като ласка на едва доловим ветрец. Прайс не вдигна ръце към нея — не искаше да й припомня за веригите.

Съни тихо изстена, когато мъжът разтвори уста и жадно се впи в устните й — целувката му бе нежна и въпреки това — властна. Това така я шокира, че тя се поддаде на насладата от мига; потрепери от вихрушката, която внезапно се изви в душата й и я завъртя така, че гласът на разума онемя и в сетивата й лумна пожар. Коленете й трепереха и тя притвори клепачи, сърцето на урагана продължи надолу към корема, после се завъртя още по-бясно нагоре и навън, като увлече цялата й същност със себе си… все по-нагоре и нагоре… И тогава мъжът се отдръпна от нея.

— Съни — прошепна той. — Представи си само за миг, че всичко, което ти казах за Лорд, е истина? И това, което става между нас двамата, също е истинско?

Тя остана така още миг-два, напълно вцепенена, после побягна към конете. Заведе ги да пият вода, дълго ги три с чуловете и ги отвърза, за да пасат съвсем свободно. После запали огън и се зае да приготви вечерята. След малко му донесе една чиния и седна да се храни до огъня. Остана там мълчалива, взряна през пламъците в мъжа до дървото.

Дали пък не й казваше истината? Или бе готов на всякакви лъжи, за да го пусне? Не я бе молил да го пусне — защо? Сигурно целувката му бе послужила вместо молба. Дали? Една целувка едва ли значеше много за мъж като него. Или все пак би могла да означава нещо?

И защо самата тя се чувства така странно? Защо не изпитва никакво съжаление, никакъв гняв от това, което бе направил той? Защо в главата й непрекъснато се въртеше мисълта за още една целувка?

Прайс не откъсваше поглед от нея. Съни седеше до огъня, мълчалива и замислена, с притиснати до гърдите колене и обвити около тях ръце. Може би мислеше за онова, което й бе казал — е, все пак бе по-добре от нищо. Прайс вече знаеше каква тактика да приложи. Бе разбрал как да стигне до сърцето й, как да я накара да омекне, как да я убеди, че не му е безразлична. Нищо не му пречеше да завие на сто и осемдесет градуса и това все пак да бъде съвсем честно от негова страна — в края на краищата тази жена бе успяла да го измами и заслужаваше да й отмъсти по същия начин.