Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Only Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Андреа Парнел. Съни

ИК „Евразия“, София, 1994

Американска, първо издание

ISBN: 954-628-009-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава 1

1878, Калифорния

Прайс Рамси се превъртя в разхвърляното пухено легло и се събуди — с лице, заровено в напарфюмирана възглавница. Сладкият аромат на цветя бързо му напомни, че не е прекарал сам нощта. Отвори леко едното си око и зърна розовите къдрави цветя върху тапетите на стените на мръсната спалня. По пода бяха разхвърляни дрехи — сатенени жартиери, розов корсет, долни фусти. Собствените му панталони господстваха над всичко това, преметнати върху таблата на леглото.

С ръмжене прокара дългите си пръсти по брадата си, пораснала за една нощ почти с един дюйм. С още един замах прогони съня от очите си и окончателно се събуди. Усети съвсем осезаемо до бедрото си топлината на нечия плът. Как ли се казваше? Нанет. Или Бабет.

Жената позабави малко дишането си, когато той се отлепи от закръглените й задни части. „Анет — припомни си той внезапно. — Анет Зенгър.“

Слънчевата светлина струеше през прозорците, закрити от мръсни пердета. В стаята бе горещо и задушно, но в себе си той усети някакъв студ, празнота, която не би могла да бъде запълнена от нощ, прекарана с една почти непозната жена. Не беше сигурен дали тази празнота изобщо би могла да бъде запълнена и защо си губеше времето да мисли за това. Вече му се бе случвало да лелее мечти за построяване на нещо постоянно, което да остане за неговите деца и внуци.

Но плановете му се бяха провалили и постепенно се бе отказал и от мечтите си. Беше ги заместил с каквото му паднеше — стига да е нещо ново. И веднага, когато то изгубваше своята новост, се насочваше към нещо друго. Бе работил известно време на захарна плантация на Карибските острови, после във ферма в Бразилия, след това продаде всичко и тръгна към планините да търси злато. Сега се намираше в Калифорния и известно време се занимаваше с продажба на лекарства. Беше опитал и с едно ранчо. А след това — кой знае какво?

Единственото сигурно нещо бе, че нямаше причини да се оплаква. Русокосата красавица му бе дарила няколко часа наслада и го беше накарала да забрави — поне за малко — всичко, което му липсваше. След повече или по-малко време друга жена щеше да направи същото, после трета, докато нощите му привършеха или той станеше импотентен. Прайс стисна силно очи и изруга под нос. Впери поглед в тавана, потъмнял от времето, като човек, изпаднал в дълбок транс.

Челюстите му ядосано се стиснаха при странния спомен за времето, когато изобщо не се замисляше за тези неща. А сега защо? Беше прекарал втората половина на нощта в неспокоен сън в меко легло с мека жена. Нямаше значение, че мускулите му бяха опънати и напрегнати до болка, като че ли беше пробягал дълго разстояние. Протегна се, но това не го облекчи и не премахна нежеланите мисли от главата му.

„По дяволите“ — измърмори той. Да вървят по дяволите тези мрачни спомени, които избиват от дълбините на съзнанието му като влага през почвата на сенчесто място. Трябваше да прекъсне това. Прайс отхвърли завивката и спусна от леглото дългите си крака. Какво, по дяволите, ставаше с главата му? Погледна към спящата жена. Макар и да не беше постоянно с нея, такова съвместно прекарване беше един чудесен отдих.

От движенията му Анет се събуди.

— Добро утро, Прайс, скъпи. — Ленива усмивка се разля по лицето й, приличащо на куклено. — Тя протегна ръка към голото му бедро с желание да го спре и я придвижи нагоре към твърдите косми между краката му. — Не си отивай — каза тя настоятелно.

Той усети възбуда от меките й пръсти и изпита желание да я придърпа към себе си и да се наслади още веднъж на това, което тя предлагаше. На сутринта изглеждаше по-красива, отколкото при светлината на свещите, когато той я бе повлякъл към леглото — къдравата й коса струеше по раменете й, пълните й гърди се очертаваха под чаршафа. Но той не я пожела. Вече бе получил това, за което бе дошъл — сведения и интимност. Освен това си имаше твърдо и нерушимо правило да не се обвързва с предизвикателни жени като Анет Зенгър. Може и да не знаеше какво точно иска, но със сигурност знаеше какво не иска. Никога не би позволил да бъде вързан за жена, която скоро щеше да му омръзне, колкото и красива да бе.

Преди няколко месеца бе нарушил това свое правило и почти беше хлътнал в един сатенен капан. Мис Пенелопа Пек от Сейнт Луис беше решила, че той има намерение да се ожени за нея. Наложи се да напусне спешно Мисури под прикритието на нощта.

Споменът за това беше достатъчен да го накара нежно да отблъсне ръката на Анет. Дългото бездействие водеше до отпускане на мисълта и съзнанието. Имаше да съобщи много новини на партньора си, важни новини, които можеше да използва за затягане още по-силно примката около стария си съперник — Тадиъс Лорд. Тази мисъл го накара да се почувства по-добре. Усмихна се на Анет.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам, миличка — каза той. — Доктор Делос обича да потегля на път в ранни зори.

Разочарована, Анет го гледаше как става от леглото и се приближава към умивалника в дъното на стаята. Тя се надигна на възглавницата, за да го вижда по-добре. Да разглежда Прайс Рамси й беше също толкова приятно, колкото да го има в леглото си. Висок над шест фута, той имаше дълги крайници и здрави мускули. Косата му бе гъста, копринено черна. Тя не беше виждала толкова добре сложен мъж. А гласът му беше просто сладък като мед…

Прайс се усмихна и й намигна, докато намъкваше черните си панталони. Анет усети, че у нея се надига някаква приятна възбуда. Очите му бяха святкащи като на планинска котка, на пантера, със златни пламъчета и сигурно излъчваха искри в тъмното. Беше превъзходен през нощта. Тя със задоволство бе обвила крака около него и приела неудържимото му проникване в нейното тяло. Прайс беше неизтощим, толкова често започваше отново, че за пръв път в живота си тя бе принудена да се помоли за пощада. Анет сподави дълбоката си въздишка и се отпусна върху купчината смачкани възглавници. Жалко. Сега се чувстваше отпочинала, но той трябваше да тръгва. При това, след неговото заминаване щеше да й се наложи да си търси друг любовник.

Като закопча кобалтовосинята си копринена жилетка, Прайс се наведе над разхвърляното легло и целуна Анет за сбогом.

— Нещо за спомен от мен — прошепна той и измъкна фина, поръбена с дантели кърпичка от задния си джоб. — Красива и нежна като тебе, мила.

Анет притисна парчето коприна до гърдите си.

— Ще я нося до сърцето си, винаги. — Обви пръсти около китката на Прайс. — Не може ли оня стар лисугер да почака малко? Не можем ли…

— Не, миличка Анет. — Прайс я потупа по ръката и се дръпна от нея. — Доктор Делос не е стар лисугер. Той е учен и гений. Ще се убедиш в това, когато използваш в продължение на няколко седмици неговия крем за кожа поузпитал. — Лекичко я потупа по бузата и долови потрепване.

— Ммм — измърка тя. — Ако питаш мен, ти си геният. Защото на бас се хващам, че доктор Делос никога не се е сещал да използва крема си за кожа така, както ние направихме.

Прайс се изсмя. Може би трябваше да спомене на Делос, че прословутият му крем има съществен принос и при правенето на любов. Но не. Делос нямаше да го приеме сериозно, а мис Зенгър сигурно няма да се съгласи да разяснява публично изумителните качества на крема. Прайс я целуна отново, после навлече коженото си палто и взе шапката си.

— Кълна се, че той няма да намери жена като тебе, за да го вдъхнови за подобни подвизи, мила.

— Довиждане, скъпи — извика след него Анет. — И да се върнеш скоро.

 

 

— Слънцето вече изгря. — Делос Хъксли се бе разположил на седалката на червения цилиндричен фургон и се вслушваше в шума на тълпата около хамбара.

— Дано момчето да се появи вече — промърмори той. Беше му станало навик да го кара да чака, докато си взима довиждане с някоя сладка госпожица.

Необичайно и неприемливо. Докторът се чувстваше дяволски уморен. Дяволски. Имаха да вършат важни дела, много по-важни от това да се поглежда какво има под всяка една женска пола в Калифорния.

С тежка въздишка Делос си наля чаша вече изстинало кафе, което уж пазеше за Прайс. Момчето пращеше от енергия. Би трябвало да го поздрави за това. Дори и на млади години докторът не можеше да си позволи да прави любов всяка вечер с различни жени. От друга страна обаче, жените не се нахвърляха върху Делос Хъксли, както върху Прайс Рамси. Миналата вечер тая засукана мис Зенгър едва дочака края на рекламното представление, за да го повлече със себе си.

Делос се ядосваше, че не бе запазил присъствие на духа тогава, за да попита за адреса на мис Зенгър. Ако беше го направил, можеше да отиде и да потърси Прайс. А сега трябваше да си седи и да чака, и да се чуди дали щяха да успеят да стигнат навреме до Линкълн Флатс за следобедното представление. Прайс беше прочут със своя номер със стрелба при осветление само от фенерче, макар че бе много рискован. Но посетителите не бяха толкова много след залез-слънце. Поне имаха достатъчно запаси от еликсир и крем за кожа. В Линкълн Флатс имаше повече жени, отколкото в Хейзълтън. Именно жените бяха най-добрите купувачи. Той трябваше да благодари на Прайс за това.

Покрай него мина фермерска кола, натоварена със сено, и продължи надолу по прашната улица към конюшнята. След нея търчаха няколко хлапета, последвани от куче. Една жена прекоси улицата с две гърнета мляко. Изглеждаше, че всичко живо в Хейзълтън вече бе на крак. Делос изпъшка. С изключение на Прайс. Къде ли се дяна това момче.

Делос вдигна очи и огледа улицата нагоре и надолу с надежда да зърне високата фигура на Прайс Рамси. Много фургони вече навлизаха в града. Конници излизаха от конюшнята и минаваха край фургона, спрян в тясната уличка отзад. Понякога някой от конете вътре силно изцвилваше и му отговаряше един от впрегнатите във фургона. И те също като човека, който ги беше впрегнал преди повече от час, вече нямаха търпение да потеглят на път.

— Отново същият номер — каза Делос на животните, които се отзоваха на познатия глас с мърдане на уши и потропване с копита. Той се облегна назад, като че ли се готвеше да подремне. — Сигурно ще седи в прегръдките на тази жена, докато колелата на този фургон потънат в паяжина.

Почти в безнадеждност Делос вдигна ръце през гърдите си. Над главата му, покрита от черна шапка, големи златни букви върху светлите стени на фургона известяваха: „Д-р Делос, специални лекарства и лечебни средства“.

Мъжът беше също така спретнат и елегантен като златните букви. Седеше и от нетърпение барабанеше с пръсти върху ръкава си. И в този момент забеляза флегматичния на вид Прайс, който тъкмо се показваше иззад ъгъла на хотела. Преструвайки се, че не е забелязал идването на партньора си, Делос бавно извади часовника от джоба си и се втренчи в стрелките, като че ли ги виждаше за пръв път.

С подсвиркване Прайс прекоси улицата. Един бърз поглед към градския часовник го увери, че се бе забавил твърде много, което означаваше, че не можеше да се надява на любезно посрещане. Той свърна в уличката, приближи фургона и скочи на седалката зад партньора си. Внезапното потегляне го залепи за облегалката. В следващия момент той свали палтото си и го закачи зад себе си. Веднага след това се протегна и улови поводите на конете.

— Чудесна сутрин — забеляза той. Делос не отговори, замъглените му очи не се отделяха от циферблата на часовника. Прайс почака за отговор, но такъв не последва. Доброто му настроение помръкна, той дръпна поводите и поведе фургона напред. — Е добре де, аз малко закъснях — съгласи се той с глас не толкова самоуверен, както преди малко при Анет.

— Малко? — Делос се задави и политна назад, защото конете внезапно бяха потеглили в галоп. Като се изправи отново на седалката, той тържествено прибра обратно часовника. — Нямаше те толкова дълго, че вече реших, че ще ми се наложи да присъствам на сватбена церемония.

Тази забележка предизвика ръмжене от страна на Прайс, от което пък киселото изражение на Делос се замени с усмивка. От времето, когато пъргавата малка мис Пек в Сейнт Луис беше запитала Прайс кога предпочита да се оженят — през юни или през юли, — всяко споменаване за женитба удряше по слабото място на партньора му. Имаше нещо неясно в тази работа. Изглежда, Прайс имаше сериозна причина за тези връзки с жените, основани на правилото „чукай и фукай“. Нещо трябва да се е случило преди години. Нещо срамно. Понякога момчето ставаше прекалено сериозно.

— Нищо интересно — изрече Прайс, когато фургонът излезе на главния път. — Ни най-малко. — Той вдигна поводите и шибна конете, за да ги подкани да побързат. — А ти по-скоро ще танцуваш на погребението ми, отколкото на моята сватба.

Делос нахлупи шапката си по-ниско.

— Ще видиш ти едно погребение, ако продължаваш да ме караш да те чакам и след изгрев-слънце. Помни, че единствено представленията, а не другите неща правят Прайс…

— … щастлив човек. Трябва и ти да опиташ тая работа, Делос. — Със силен смях младият мъж протегна ръка и хвана грижливо гледаната брада на Делос, пронизана от сребърни нишки. — Може от това да ти се накъдрят бакенбардите.

— О-ох! Аман от твоите глупости! — Мръщейки вежди, Делос разтърка брадата си. Никога не се чувстваше добре сутрин, дори и да не му се налагаше да чака дълго. Дразнеше го щастливото изражение на Прайс. — Някой от нас трябва да се грижи и за бизнеса — оплака се той. — Хващам се на бас, че нищо не си разучил за „Лорд Майнинг“, докато сте си гукали с мис Зенгър.

— Точно обратното, Делос. — Прайс се усмихна. — Мис Зенгър, видиш ли, винаги се е интересувала от всеки нов човек в градчето. Миналата седмица един пратеник на „Лорд Майнинг“ е прекарал няколко дни в хотела. Трябва да си е имал малко вземане-даване с младата госпожица и се е изфукал пред нея, но след това я помолил да не споменава името на неговия работодател. Тя не разбрала защо, но той прекарал доста време да преглежда книжата за земите в кметството. — Като подреди така Делос, Прайс отпусна поводите и остави конете да вървят по-бавно.

— А ти научи ли нещо в бара?

Делос се намръщи още повече. Вдигна яката на сивото си палто.

— Нищо — измърмори той. — Никой в Хейзълтън не е чувал за плановете на „Лорд Майнинг“ по отношение на земите в долината.

— Също като в Уолис и Санд Сити — отбеляза Прайс. Делос кимна.

— Кога смяташ, че Лорд ще пристъпи към действие?

— Искаш да кажеш — кога ще направи следващата си стъпка. — Помръкналото лице на Прайс светна отново.

— Искам да кажа — решителната стъпка, когато ще заграби властта над всички земи.

— За наше щастие, не чак толкова скоро. Да се надяваме, че ще имаме достатъчно време да му отрежем квитанцията.

Делос извади пура от вътрешния си джоб. Грижливо отряза връхчето й със сребърно ножче, което извади от друг джоб, и я предложи на Прайс.

Той кимна и я прие.

— Благодаря.

Делос приготви за себе си друга пура, после запали клечка кибрит и за двамата. Вече успокоен, той се отдаде на пушенето.

— Не ти ли се ще да беше си останал в Джорджия, в Оукнел, при братята си?

Прайс го погледна учудено. Дали това не беше меко подпитване, да не би да желае да се откаже от борбата с Лорд? Отговори обаче без много мислене:

— Не. Няколко години след войната вече разбрах, че вече не съм за там. По-големият ми брат Морз се ожени. Другият, Бърч, също ще го направи някой ден. А Оукнел трудно може да изхрани повече от две семейства.

Прайс не спомена другите причини, които го бяха накарали да кръстосва из два континента, вместо заедно с братята си да разработва Оукнел. Подозираше, че всичко това бе измислица на по-младия му брат Бърч, когато миналата пролет тримата се бяха срещнали в Сейнт Луис. Другата причина беше Розана Рамси, съпругата на Морз. Ако Морз не се бе оженил за нея, самият Прайс щеше да й поиска ръката. Ъгълчетата на устата му се изкривиха. Не беше точно така. Защо да мами сам себе си? Беше й предложил, но тя му отказа с решението да се ожени единствено за Морз.

Морз бе собственик на по-голямата част от Оукнел, изглеждаше солидно и обещаваше да стане добър баща и съпруг. Не като него, беше казала тя. Не като него. Морз не е толкова див. Той не се целува с всяко момиче от околността, а дори и повече от това. Неговият брат нямаше да я кара да се безпокои по този въпрос. Морз нямаше да й предлага да се дигне и да хукне към дивотиите на Южна Америка. Морз щеше да й осигури живот, какъвто бе познавала преди войната. А тя искаше точно това. От такъв живот се нуждаеше.

Той не я обвиняваше. Съжаляваше единствено за това, че се бе сбил с брат си заради нея. Защо? В края на краищата изборът си беше неин. Сбиването с Морз не можеше да го издигне в очите й. Тя бе направила правилен избор. А Прайс си беше неспокоен по натура. Щеше да я направи нещастна, а от това и той щеше да бъде нещастен. Тя беше застанала между двамата братя. Морз настояваше той да остане, дори и след сбиването. Но Прайс не можеше, както не можеше сега да се върне обратно, макар че всичко вече бе минало. Той си знаеше, както навремето Розана беше доловила, че от него няма да излезе добър съпруг. Тя беше щастлива с Морз. За всички беше по-добре, че Прайс се бе махнал оттам.

Той усети върху себе си зоркия поглед на Делос. Веждата му се повдигна. Изтърси дългата купчинка пепел от пурата.

— Защо, по дяволите, си ме заразпитвал за Оукнел? — изръмжа Прайс.

Делос се усмихна. Слънцето вече се бе издигнало високо и го накара да се почувства като силен магьосник, който може да хипнотизира тълпата, когато си поиска.

— Просто исках да се уверя, че не съжаляваш за това, с което се захванахме.

— По дяволите, Делос. — Златните искри в очите на Прайс блеснаха, той отклони конете от пътя и ги насочи към сянката на едно дърво. Делос успяваше по отвратителен начин да си играе с настроението му. — Следващия път, когато поискаш да узнаеш нещо, питай ме направо — рязко каза той.

— Добре. — Делос не спомена нищо повече по този въпрос. — Защо спираме?

— Защото се нуждая от чаша кафе и бръснач — изрече Прайс и скочи на земята, после шумно отвори страничните врати на фургона. — И от малко тишина и спокойствие, ако не възразяваш.

Делос също слезе и застана до него.

— Ще уважа желанието ти за тишина и спокойствие — кротко каза той, — ако за в бъдеще и ти запомниш, че не обичам да ме карат да чакам.

— Някой ден — сигурно, Делос… — отговори Прайс.

— Някой ден ще ми благодариш, че съм ти набивал ум в главата. Хоп! — извика Делос и подхвърли празната кутия от кафе във въздуха.

Прайс изръмжа и измъкна своя колт с черна дръжка.

— Едно, две, три! — извика той и три последователни куршума се забиха в кутията, преди тя да успее да падне на земята и да издрънчи в кората на дървото. Прайс, с широко разтворени крака, напрегнал всичките си мускули от потока адреналин, който вътрешно го заливаше, превъртя два пъти на пръста си димящия пистолет и бавно го прибра в кобура.

Делос се изправи с отривисто движение, посребрените му вежди се вдигнаха и разкриха изпълнения с присмех поглед.

— Това ли ти е системата?

— За какво? — попита Прайс и погледна Делос, който вадеше нова кутия с кафе.

— За разясняване на нещата — примирено каза Делос. Прайс се разсмя и тръгна да събира дърва за огън и да напълни с вода каната за кафе от малкото буренце във фургона. Делос отново му бе натрил носа. Той се обърна бавно, като човек, който се готви да нападне другия.

— Ах ти, кучи сине! Май че трябва да ти дам още някой урок.

Не за пръв път Делос се зарадва, че Прайс Рамси му беше приятел. Беше виждал Прайс да се движи като светкавица, когато бе ядосан. Не бе престанал да се учудва как толкова голям човек може да бъде толкова бърз в стрелбата или при удар с юмрук. В този момент обаче твърдата му ръка вече не държеше пистолет, а само каната за кафе.

— Няма да го направиш. Ние имаме нужда един от друг, за да се справим с Лорд.

— Щастие е за теб, че нещата стоят точно така. — Прайс сложи каната на един плосък камък и събра около него листа и съчки за огън. Скоро пламъчетата заиграха около оловния съд и се разнесе аромат на кипящо кафе. След като пое димящата чаша в ръце и се наслади на няколко шумни глътки, Прайс се отправи за бръснарските принадлежности във фургона. На малката врата имаше огледало, а под нея купичка за сапун, четка, ремък и бръснач.

Докато седеше пред огледалото и стържеше еднодневната си брада, Прайс видя, че Делос бе седнал на капрата и четеше книга. Не можеше да види заглавието, но го знаеше предварително — „Геология на Новия свят“. Сигурно Делос вече знаеше повече по тези въпроси от всеки друг на света. Точно затова Делос можеше да не се опасява от пистолета му, колкото и да го ядосваше понякога. Прайс се нуждаеше от него, и от Били, и от останалите момчета в ранчото Уолис, за да може да се справи с такъв безскрупулен и могъщ човек като Тадиъс Лорд.

Лицето на Прайс се изкриви от гняв. Вече се бе сблъсквал с аферите на Лорд, беше го виждал как се разправя с човек, който бе негов приятел. В Бразилия се бе намъкнал в земята на Ортес. Вместо да го застреля, Мигел Ортес го покани в къщата си. След няколко месеца те бяха като братя. Това беше друга брънка от веригата разочарования, която бе оставил зад гърба си. Трябваше да бъде там, за да помогне на Мигел. А той беше далеч, в леглото на жена. Без приятел, който да го възпре, Мигел бе въвлечен в схватка и обвинен в убийство. Мигел загуби земите си, които принадлежаха на неговото семейство още от времето на конкистадорите. От срам гордият Мигел Ортес бе посегнал на живота си.

Ръката на Прайс стисна силно дръжката на бръснача и я насочи към бузата си. Усети как острието прониква в плътта му и видя струйка кръв върху кожата. Изми я с вода. Би трябвало да разбере още тогава, в Бразилия, колко коварен беше Лорд. Сега вече знаеше и този път имаше намерение да му попречи. Започна по-внимателно да движи бръснача по бузата си. За щастие притежаваше нещо, от което Лорд се нуждаеше. Само че онзи още не знаеше това. И когато се уточняха и по този въпрос, можеше вече да зареже тези пътувания и представления със стрелба за рекламиране на лекарства. Щеше да бъде богат, поне както преди войната.

Колкото до Делос, и той беше свидетел на злините на Лорд. Преди няколко години бе работил като геолог за правителството на Бразилия. Беше се опитвал да убеди властите, че им е необходим общ план за разработване на богатите подземни находища на страната. Но опитите му бяха провалени от такива мошеници като Тадиъс Лорд, който не се интересуваше от интересите на страната или от съдбата на индианците, заробени в неговите мини. Както и Прайс, Делос бе подценил могъществото на подкупа и силата на бързото забогатяване. Правителствените чиновници се бяха поддали на изкушението. Делос бе изгонен от Бразилия, репутацията му беше накърнена и самочувствието сломено.

Като завърши с бръсненето, Прайс облече чиста риза, загаси огъня с остатъците от кафето, след това внимателно почисти и зареди оръжието си. Трябваше да бъде готов за всичко. Рекламното пътуване на Делос бе добро прикритие за техните намерения. С новото си име и дълга брада, Делос едва ли можеше да бъде идентифициран като геолога, който се бе противопоставил на Тадиъс Лорд в Бразилия. Той горчиво се усмихна. Двамата щяха да се почувстват добре едва когато успееха да накарат Тадиъс Лорд да изгуби играта.

— Готов ли си? — викна той към Делос.

— Чакам тебе. — Делос отбеляза мястото, докъдето бе стигнал при четенето, и затвори книгата. После се отправи към мястото си във фургона. — Май че днес няма да успеем да дадем представление — отбеляза той.

— Още по-добре. — Прайс се метна на капрата и изчака Делос да се присъедини към него. — Трябва да се обадим на Били в Линкълн Флатс. Ако и той каже това, което аз си мисля, ще трябва да навестя късно през нощта местния офис на „Лорд Майнинг“.

— Когато той вече е затворен — измърмори Делос и повдигна рамене. Трябваше да си признае, че най-доброто нещо, което му се бе случило през последните години, бе това, че срещна Прайс, който вървеше по петите на Тадиъс Лорд. Онази стара афера беше охладила влечението му към геологията. То не се възроди. Но съвместната им работа с Прайс може би щеше да му го върне отново.

Делос се усмихна на Прайс, докато той удряше конете с поводите, и продължи мисълта си:

— Най-подходящото време.