Андреа Парнел
Съни (6)

Глава 5

Хотел „Луиза“ беше построен в чест на някаква жена. Боядисан в яркочервено, с внушителен портал на входа и бели капаци на прозорците, той изглеждаше много внушително. Прайс докосна шапката си в поздрав към няколкото гости, които срещна на портала, после премина през две врати с овални стъкла.

Салонът за чай бе малък, с дървена ламперия и врата към хола на хотела. Върху всяка от дузината масички с колосани покривки имаше малки кристални вази с букетчета виолетки. Дамите от Уолис бяха основните посетители в салона за чай на хотел „Луиза“, но днес те не бяха много. Прайс се поспря на вратата, за да види колко е часът, и по навик бръкна за часовника си, преди да си припомни, че го беше загубил.

Погледна назад към хола и се увери, че бе пристигнал половин час по-рано. Въздъхна с облекчение. Предпочиташе да пристига винаги пръв. Не му дойде на ум да влезе в салона и да се опита да определи коя от посетителките беше тази, с която трябваше да се срещне. Но за това се досети мисис Бета Уейли, собственичката с посребрена коса. Тя огледа подредените маси и подносите за чай в дъното на салона, и бързо се отправи към него.

— Мистър Рамси, нали? — попита жената, макар че ни най-малко не се съмняваше в неговата самоличност. — Какво удоволствие е да ви видим в „Луиза“.

— О, благодаря, мадам. — С учтива усмивка и без никакво желание да се разправя с още една обожателка, Прайс се огледа за маса, откъдето да вижда вратата. Избра си място с гръб към стената и по такъв начин никой не можеше да влезе, без да го види. Нека изпращачът на поканата дойде при него.

— Да ви донеса ли нещо още сега, или ще предпочетете да изчакате компанията си? — попита нерешително мисис Уейли, като се досети, че Прайс Рамси не беше дошъл в царството на дамите да пие чай сам.

Той й отвърна с усмивка, от която по бледите й бузи изби червенина:

— Не, мадам. Ще чакам, ъ-ъ… — Изведнъж той спря. Тъкмо щеше да произнесе „една млада дама“, когато си помисли, че няма основания за подобно предположение, освен синия парфюмиран лист с аромат на горски цветя. Представата му за подателя можеше да бъде погрешна. Жената, която бе изпратила бележката, би могла да бъде и с посивели коси, и с дълги зъби, като тези на мисис Уейли. — … Приятел — довърши той.

Мисис Уейли кимна с разбиране и го остави, твърдо колосаните й поли зашумяха при стъпките й.

Прайс пъхна краката си под покривката от дамаска, дълга до пода, и се облегна назад в желанието си да се настани удобно върху стола от черешово дърво, който бе твърде нисък и неудобен за неговия висок ръст. Насадил се като лисица в кокошарник, започна да изучава всяко ново лице, което се появяваше в салона. Получи няколко усмивки и поздравления, но за съжаление никой не се приближи към неговата маса.

Времето минаваше, дамите, които бе заварил в салона при идването си, си тръгнаха, но никой така и не дойде при него. Дали беше станал жертва на измама? Или личността, която бе изпратила бележката, може би беше получила сърдечен припадък? Прайс вече мислеше да си тръгва, сигурен, че бе чакал вече много повече от половин час, когато гласец, нежен като полъх на вятъра, изрече неговото име.

— Мистър Рамси. Извинявайте за закъснението.

Прайс скочи, като едва не събори стола си, навиците му на джентълмен подействаха автоматично. Светкавично се изправи на крака и кимна на една дама с рокля от пурпурночервен копринен сатен, гарнирана с черни панделки. На главата си имаше шапка с панделка и толкова широка периферия, че макар и наведен над нея, той не успя да види лицето й.

— О, мадам, изненадахте ме — каза той и се огледа наоколо. Как беше влязла? Не можа да се сдържи да не изрази изумление: — Надявам се, че не сте били тук дълго време.

— Простете ми. — Тя така премести шапката си, че периферията й вече не скриваше, а очертаваше лицето й като в рамка. — Мисис Уейли бе така любезна да ме пусне да вляза през служебния вход. Страхувам се, че закъснях ужасно.

Той почти не схвана обяснението й. Само един поглед към нея бе достатъчен, за да го накара да престане да се учудва как беше влязла, без да я забележи.

— Вие!!! — Беше сънувал това лице, бе допълвал неизвестните за него черти с въображението си, а сега, без никакво предупреждение, тя застана пред него. Гласът му пресипна, нещо, което рядко се случваше на Прайс Рамси. Беше човек, който рядко губеше присъствие на духа дори в неочаквани положения, но сега седеше тук с топка в гърлото като смутен ученик. Опита се да преглътне и усети, че бузите му, които никога не меняха цвета си, пламнаха. Той все още не вярваше, че наистина това е тя. — Вие? — повтори той почти шепнешком. — Дамата в червено.

— Значи си спомняте за мен. — Тя безшумно се приближи до масата.

— Дали си спомням? — Очите му се впиха в нейните. Те бяха дълбоки, със студен звезден блясък, но въпреки това по тялото му се разля топлина. Изпита нужда да съблече палтото си и да отпусне връзката си, за да се отърве от горещата вълна, която не го напускаше. Но вместо това остана тих и спокоен, изгаряйки вътрешно, възхитен от нея, както бе всеки път, когато я виждаше отдалеч. Докато тя не махна неспокойно с ръка, облечена в ръкавица, не си даде сметка, че и двамата продължаваха да стоят изправени насред салона. Със забързани движения премести към нея един стол и й помогна да седне. Езикът му отново придоби способността да говори. — Бих казах, че вие сте най-незабравимата жена, която някога съм срещал.

— Така ли? — Погледът й стана твърд, тя скри ръце в скута си. Изглежда, бе поласкана, или поне той си помисли така, съдейки по слабата усмивка на устните й.

Прайс се отпусна на стола си все още невярващ, че жената на масата пред него е същата фея в червено. Не знаеше откъде да започне.

— Наистина — каза той, приемайки усмивката й като окуражаване. Тя подейства възстановяващо на самочувствието му, което се бе изпарило в началото, когато разбра коя беше дамата. — Незабравима сте. Смущаващо чудесна — продължи той и гласът му отново се успокои.

— Ласкаете ме, мистър Рамси.

— Казвам безспорна истина — закле се той. Не беше изобщо срамежлив. Колкото и да бе смущаваща жената, това не можеше да бъде за дълго. Той познаваше жените и знаеше, че едва ли има такава, която да не пожелае да поговори за себе си при удобен случай. Имаше намерение да й даде такава възможност. За този следобед и за вечерта нямаше ангажименти. Беше на нейно разположение, което при добро желание би могло да се каже и от нейна страна. Повече от всякога желаеше да получи отговор на всичките си досегашни въпроси, да научи всичко за живота й. Тази особена жена бе може би изключение, каквото не бе срещал досега. Той започна: — Искам още в началото да ви задам хиляди въпроси — каза той нежно и умолително. — Първо, как се казвате?

Съни беше очаквала това да бъде първият му въпрос. Бе проиграла срещата си с него в хотелската стая и обмислила възможните отговори. Ненавиждаше лъжата, така че беше се подготвила да отговаря искрено, без обаче да разкрива коя е и защо се бе появила пред очите му.

— Името ми е Огюста — отговори тя, като внимаваше това да звучи достатъчно убедително. — Огюста Харлоу. — Ако желаете, можете да ме наричате Гюсти.

— Гюсти? — Той смутено я погледна. — Не ми харесва.

Съни леко се усмихна.

— Тогава ме наричайте Огюста.

— Огюста. — Прайс се поколеба, после бавно повтори името й на ум. Огюста? Гюсти? Какво ли бяха мислили нейните родители? Би трябвало да й дадат по-елегантно име, поне по-благозвучно. Но щом беше Огюста, той трябваше да използва това по най-добрия начин. Бе взел отново водачеството в ръцете си и трябваше да доведе жената там, където искаше. Златистите му очи проблеснаха. — Щом е ваше, това име е чудесно — каза той.

Съни се усмихна унесено, но червените петна по бузите й бяха многозначителни. Успяваше и искреността да прилага в своя полза. Той не хареса името й, но това, което каза, бе хубаво. Самата тя никога не се бе безпокоила за името си. Още не бе решила как да реагира, и добре че точно в този момент мисис Уейли ги прекъсна, за да вземе поръчката им. Когато съдържателката се отдалечи, той вече бе готов да говорят за други неща.

— Защо сте тук? — попита той.

Съни разбра какво имаше предвид, но си бе съставила собствен сценарий за срещата.

— А дали е възможно — попита тя, като замислено сложи пръст на бузата си — да ограничим въпросите до един на ден?

Тъмните вежди на Прайс се издигнаха от изненада. Беше се подготвил да изслуша едва ли не изповед от нея, поток от сведения за това коя е и защо го следва от град на град. Дори едно открито признание в любов не би го изненадало. Но това, което чу, бе съвсем неочаквано. Той обмисли нейното предложение и намери, че му харесва. Разсмя се от сърце.

— В такъв случай това предполага много дълго запознанство.

Съни облиза устни.

— Може би е така.

— Може би? — Той измуча при нейния отговор. Не беше сигурен, че е разбрал. Неяснотите в техния разговор го объркваха, макар че не можеше да реши дали тази недоизказаност е от нейна страна или от негова, все още не може да повярва на нейното внезапно появяване. Очите й гледаха чувствено и съблазняващо, както ако бе решила да го изиграе на всяка цена, но той долавяше в гласа й някакво упорство, което го караше да се колебае. Забеляза също, че тя упорито държи ръцете си в полата. — Означава ли това, че ще останете известно време в Уолис? — предположи той.

Съни му хвърли закачлив поглед. Несигурността й се изпари. Искаше да го държи на разстояние и бе успяла. Тя си отдъхна и разсеяно сложи едната си ръка на масата.

Прайс се усмихна и си помисли, че когато Огюста Харлоу установява правилата на играта, очевидно очаква те да бъдат спазвани.

— Добре. Ще се изразя по друг начин — каза той. — Бих искал да ви видя отново утре.

— Може и да стане, мистър Рамси…

— Прайс.

— Прайс. — Тя шепнешком повтори името му и със задоволство си пое дъх, защото той бе приел играта. Прайс обаче не реагира на нейния шепот. За него това означаваше, че още една от преградите между тях е отстранена. Той посегна към ръката, която тя несъзнателно бе поставила на масата. Съни видя неговото движение и бързо я дръпна. Още не бе дошло времето за това. Не желаеше да усети допира на пръстите му, дори и по най-невинния повод. Не още. — Може и да стане, Прайс. Ще ми бъде приятно — каза тя и събра треперещите си пръсти, да не би отново да се разсее. — Бихме могли да вечеряме тук утре вечер, например в осем часа.

— Осем часът е добре — съгласи се той, като си представи един дълъг ден, дълго чакане, докато дойде време да зададе следващия си въпрос. Но това не беше чак толкова лошо. Очакването правеше апетита по-силен, а яденето по-желано.

А Огюста Харлоу бе съблазнителна жена, жена, която трябваше да бъде покорявана постепенно. Всичко в нея бе интригуващо — тихият глас, дълбоките зелени очи, начинът, по който се появяваше като че ли отникъде и внезапно изчезваше. Начинът, по който изглеждаше едновременно палава и кротка. Усмивката му стана по-широка. Тук, в Уолис, нямаше да му избяга. Познаваше града и в него нямаше потайни места, където би могла да се скрие, такива, в които той не би се сетил да погледне.

Мисис Уейли донесе чай и торта, както бяха поръчали. Огюста наля и на двамата. Държеше се с увереност и благородство на госпожица, възпитана в някой колеж на източните щати. Но тъкмо когато у него се оформи това впечатление, последвалият огнен блясък на зелените очи го накара да се усъмни в предположението си. Нещо не съвпадаше. Не можеше едновременно да я гледа и да я преценява. Това дяволски го предизвикваше да се учудва на всичко. Привличане, страстен копнеж, любопитство — едно от тях или комбинация от трите — го завладя неудържимо. Как една жена можеше да го гледа по този начин и в същото време да не желае дори да му подаде ръка? Прайс трябваше да оцени отново цялата ситуация. Чудеше се дали щеше да издържи изчакването, или ще експлодира под напора на въпросите, които занимаваха съзнанието му.

Как го беше открила? И защо? Откъде беше дошла? Защо миналия път бе побягнала от него? Какво искаше? Имаше и други въпроси, на които не можеше да си отговори с думи, въпроси, които изискваха телесно сближаване, обединяване на желанията.

Прайс се размърда на стола, свитото му тяло се бе схванало. Наоколо се разнасяше аромат на горски цветя. Желаеше да разбере много неща за дамата, но не искаше да направи нещо, с което да развали магията.

— Радвам се, че се отзовахте на поканата ми — каза тя, когато допиха чая. — Не бях сигурна, че ще дойдете.

Прайс я погледна със съмнение. Цели десет минути или повече не бе продумала нито дума, нито пък той. Това мълчание се добави към другите неща, които увеличаваха интереса му към нея.

— Една бележка от дама, но без подпис. Една тайна. Мисля, че сте били сигурна, че ще дойда.

— Съвсем не, само се надявах да стане така — тихо каза Съни, а в същото време кръвта й бурно потече във вените й от страх, да не би да преиграе. — Бях сигурна поне, че ако не дойдете — ще съжалявате. — Тя бавно положи маншона си на масата, отвори го и измъкна нещо, загънато в парче бяла коприна. Под учудения поглед на Прайс постави малкото пакетче пред него. — Отворете го.

Прайс се подчини и разви коприната. Извади блестящ златен диск. Изразът на лицето му се промени от най-обикновена радост до силно смущение.

— Часовникът ми. — Той го взе в ръка, повъртя го, за да се увери в това, че по тегло и усещане е същият както преди, отвори капачето и видя, че е в чудесна форма. — Но как… — започна той, но се спря, гледайки я в недоумение, и пренебрегвайки тяхната уговорка, продължи: — Как, по дяволите, се е оказал у вас?

— Отговорът — друг път — каза Съни и стана бързо и мълчаливо от стола, после се отдалечи на разстояние, където голямата му лапа, все още стискаща часовника, не би могла да я задържи. — Ще ви кажа друг път, а сега трябва да вървя.

Тя като че ли отплува в далечината, докато Прайс седеше с отворена уста, с часовника на дядо си в ръка. Вече знаеше нещо за жената в червено, но това добави много повече въпроси към досегашните.

Съни изчезна, преди той да съобрази, че би могъл да я спре, и единственото, което му оставаше, бе да си даде сметка, че доброволно се бе включил в нейната странна игра. Не искаше тя да се развали или да приключи много бързо. Печалбите бяха много големи, повече от часовника талисман в ръката му, и колкото и важен да бе той за него, вече не беше така значителен, както участието му в играта на Огюста Харлоу.

Вместо да хукне след нея, той прибра часовника и докато чакаше да плати на мисис Уейли, веднъж или два пъти докосна джоба си с ръка, за да се убеди, че е там.

Дяволски интересна беше тази дама в червено. Дяволски интересна, независимо от цвета на роклята, защото очите й оставаха същите като тайната, която я обгръщаше. Вълнуващи. Стисна очи за малко, за да се опита да си представи лицето й, и установи, че то се бе запечатало в паметта му.

Малко след това Прайс напусна хотел „Луиза“ с усмивка, не толкова тъжна, колкото замислена. Как ли щеше да реагира Делос, когато му разкаже за срещата си с Огюста Харлоу. От друга страна, как ли щеше да се чувства самият той.

 

 

С пламтящо лице и разтуптяно сърце Съни се изкачи по стълбите към стаята си. Просто възбуда, каза си тя. Най-обикновена възбуда, която можеше да сполети всеки, който би се опитал да действа като нея. Близостта на Прайс Рамси нямаше нищо общо с хазарта на преследването, което тя бе предприела. Когато му даваше часовника, толкова се страхуваше да не би веднага да се досети как го бе загубил и да прозре коя беше тя. Но той не го бе направил.

Дори не я бе последвал, за нейно успокоение, но за да се убеди все пак в това, пред вратата на стаята си тя се обърна и се огледа. После влезе, свали шапката си и се хвърли на леглото. Май че се оказа лесен за предвиждане, помисли тя, докато сваляше черните ръкавици от еленова кожа, и небрежно ги захвърли в чекмеджето на скрина. Прогнозируем… и влудяващ.

Спомни си как я бе гледал в салона за чай, как уж разбиращият му поглед се бе сменил с изумление, когато отказа да отговаря на въпросите му. Бе свикнал всичките му приятелки да се прекланят пред него, за да му угодят. Съни се изчерви при тази мисъл. Несъмнено точно това правеха другите жени.

С усмивка тя погали ръката, която Рамси почти бе докоснал. Слава богу, че успя да избегне това. Надяваше се, че и по-нататък щеше да отбягва по-близък контакт. Трябваше да го принуди да играе играта, която тя бе наложила, а това означаваше да го остави да я убеждава, и то все безуспешно, докато попадне в капана й.

В капан, покрит с блестяща мрежа, като паяжината на паяк. Усмивката й се превърна в студена гримаса. О, тя ще продължи връзката с Рамси. Налагаше се. Може би щеше да му позволи и целувка, колкото и да й бъде неприятна, но целта си заслужаваше такава саможертва.

Въздишка на нетърпение се отдели от устните й, когато се тръшна съвсем не като дама на стола пред огледалото и се загледа неодобрително в отражението си. Дали Бланш би харесала косата й, накъдрена и вдигната нагоре по последна мода? Изглеждаше хубава и мила, като момиче, изпълнено с надежди, на съботните вечерни танци.

Обърна глава надясно, после наляво. Хубава? Изпълнена с надежди? Не беше привично за нея да бъде като всяка друга жена, бленуваща за мъжко внимание. От такова нещо Съни не се нуждаеше, а не го и желаеше. Нервно започна да изважда фибите от косата си. Когато напълно я освободи, сплете набързо една-единствена плитка и я завърза с парче канап.

Почувства се по-удобно, но кой знае защо продължи да мисли за това как без малко Прайс Рамси щеше да я улови за ръката. Сигурно с всички започваше така — с нежно докосване. Представи си го как винаги успява при жена, по-точно при жените, защото винаги ставаше дума за много жени, щом той беше замесен. Как го правеше? С хващане за ръката, с погледа на тези топли очи. С целувка. После прегръдка и тогава…

Съни потръпна, забеляза учестеното си дишане и странното възбуждане, което се надигна и полази по гърба й. Веждите й се вдигнаха, юмруците й се свиха.

Страшно ядосана, обърса потните си длани в червената рокля, без да мисли, че може да я повреди.

„Да го вземат дяволите“ — каза си тя и обърна гръб на огледалото и на топлото излъчване на собствените си очи, което бе доловила в него.

И по дяволите всичко, ако тя не освободи света от номерата на Прайс Рамси. Щом той беше способен да я накара да се чувства така, нея, която дори не го харесваше, колко опасен ли всъщност беше за жените, които го желаеха.

С горчива усмивка Съни се изправи и започна да се разсъблича. Развърза прилепната рокля, която бе купила специално за срещата с Рамси. Махна корсета, който бе по-притеснителен, и започна да си вее с него.

Когато разгорещеното й лице се охлади, захвърли корсета настрана и се намъкна в удобните дънки и карирана риза. Преобличането свърши добра работа. Усети увереност, увереност в това, че щеше да успее да се справи с Рамси, без да й се налага да изпитва отново онова усещане — усещането на слаба жена.

Ядът й изригна отново. Съни завърза на кръста си колана с пистолета. Дявол да го вземе. Тя не беше жена. Или — не преди всичко и завинаги. Тя беше детектив, а Прайс Рамси трябваше да бъде проследен. Беше се заела със събирането на доказателства срещу него и със залавянето му.

Половината от работата бе свършена достатъчно лесно, документирана и подвързана в кожения куфар под леглото. Щеше да изпрати документите на Лорд. Прайс Рамси се мислеше за мъж, пред когото нито една жена не може да устои. След седмици наблюдение тя знаеше, че това е самата истина.

Видя го как съблазняваше поне по една жена във всеки град, където минаваше рекламното представление. Това я убеди, че бе избрала най-подходящия начин да го отвлече от Уолис и партньорите му без подозрения, от негова страна или от страна на другите. Точно жена трябваше да стане причина за неговото падение. Сигурно ще трябва да подчертае това на Лорд, когато му го доведе.

Какво точно бе казал Лорд за него? Не съвсем обикновен престъпник. Ум вместо насилие. Може би, но скоро щеше да си намери майстора. Тя знаеше как да обърка мисленето му и щеше да направи втората стъпка в тази посока утре вечер, в осем. Позвъни с решението да вечеря в стаята си. Беше се уговорила да оставят подносите до вратата, без да отваря. Нямаше желание да навлича отново оная глупава рокля заради някого си, а от друга страна, имаше опасност да се срещне очи в очи с Рамси в този си вид. Сега вече нямаше да има такъв късмет като миналия път.

Колкото по-далеч отиваха нещата, толкова по-лесно можеха да се провалят. Може би от тук Рамси бе хукнал при приятелите си да им разкаже за невзрачната жена, която му бе изпратила покана за среща. Човек с неговия ум би могъл да се досети, че тя има специални причини да го следва из цяла Калифорния и да върви по стъпките му.

 

 

Прайс подаде часовника си на Делос.

— Това е било у нея? Твоят часовник? У тази Огюста Харлоу? Твоята „дама в червено“? — Делос потъркваше брадата си, действие, за което Прайс отдавна бе решил, че, изглежда, улеснява процесите на мислене в главата на партньора му. — Много изненадващо. Сигурно те е видяла как си го изтървал и го е прибрала, или пък е забелязала, че в джоба ти бърка крадец и го е купила от него. Най-удивителното е, че си е направила всичкия този труд, само и само да се срещне с теб, докато би постигнала същото с едно обикновено обаждане. Не е много умна, тази твоя „дама в червено“.

Прайс посегна и си взе часовника обратно, пъхна го в специалното малко джобче на жълтата си сатенена жилетка.

— Е, Делос. Очаквах повече от тебе. Нали се имаш за експерт по човешката душа. Кажи, в какво се състои играта й?

— Това е твоя работа, приятелю мой — усмихна се Делос. — Ти си замесен в играта. А щом има игра, трябва да има победител и победен, а също и някаква цена за победата. Ти от коя страна ще бъдеш?

Прайс прекоси стаята, после се обърна и тръгна обратно.

— Не съм сигурен дали си струва да играя много дълго.

Рунтавите вежди на Делос се повдигнаха. Не му харесваше прекалената заинтересованост на Прайс към тази Харлоу, но поне сега знаеше, че не еликсирът бе станал причина за смущението на момчето.

— Послушай съвета ми — започна той настоятелно. — Не се включвай в играта. Откажи се от уговорката за вечеря. Изпрати писмо с извинение.

Прайс му хвърли такъв поглед, с който можеше да събори кон на земята.

— Сигурен съм, че няма да го направя, по дяволите.

— Нямаше нужда да ми го казваш — сухо отвърна Делос. — Но не забравяй, че съм те предупредил. Всичко сочи неприятности. Тази жена преследва нещо и логическото заключение е, че това си ти.

Били се засмя.

— Ако става дума за това, много вероятно е тя да спечели. Погледни го, Делос. Започнал е да се топи като восъчна свещ.

Прайс се спря и му хвърли заплашителен поглед.

— И аз виждам това — отговори Делос. — И сигурно ще трябва да го гасим. Имам чувството, че Огюста Харлоу си има цяла кутия кибритени клечки, за да го запалва отново.

— Ако това е така, с удоволствие ще се оставя в ръцете й — измърмори Прайс.

— Само че гледай от тебе да остане достатъчно, за да можем да си довършим работата. Не си изгубвай главата по тая жена, преди да сме се разправили с Лорд. И не забравяй, че самият той може би е вече по следите ти.

— Не съм забравил за Лорд. И ще доведа работата докрай. Но има още време, докато видим резултата. И аз възнамерявам да прекарам това време с…

— Ти си знаеш как и с кого — прекъсна го Били. — А ние пък ще продължим да правим това, с което обикновено се занимаваме. Делос ще си чете и ще разбърква странните си сиропи, аз ще работя на ранчото, а ти — ти ще сваляш жени.

— Една жена — поправи го Прайс, отправяйки се към вратата, и с това даде да се разбере, че тримата с Били и Делос вече са си казали каквото е имало за казване до този момент. — Една специална жена.

— Само едно нещо още — извика Делос след него.

Прайс се спря.

— Какво?

— Дръж наблизо кофа с вода.