Андреа Парнел
Съни (4)

Глава 3

Вече две седмици Съни следеше Прайс Рамси и не преставаше да му се удивлява. Можеше да го види от прозореца на стаята си в един пансион, докато оправяше панделките на модерната си шапка. Той обикаляше около светло боядисания фургон в очакване на реда си да се качи на подиума. Беше облечен в бяла риза с блестящи сребърни копчета и сребърни ивици на ръкавите. Шапката му беше бяла и с много голяма периферия. Малко мъже можеха да си позволят неговия предизвикателен вид, без да рискуват да бъдат изгонени от града. Но Рамси това не го заплашваше. Контешки облечен, той изглеждаше заедно с това достатъчно мъжествен и силен, като облян в пот ковач при огнището си.

Съни се отдалечи от прозореца и пристъпи предпазливо към хола, за да се убеди, че няма опасност да бъде разкрита с неудобната си дегизировка. Собствениците и наемателите вече бяха излезли и се бяха присъединили към тълпата, очакваща началото на рекламното представление. Въпреки това тя мина през една странична врата, като предпочете никой да не направи връзка между нея и недодяланата, зле облечена жена, която нае стаята.

Тръгна надолу по Мейн Стрийт към празното място, където щеше да се състои представлението, и отначало не видя Рамси, но това беше без значение, защото в ума си пазеше ясна представа за него. Познаваше достатъчно добре походката му, за да може да си представи колко големи бяха крачките му. Знаеше как разкършва рамене, преди да започне номера си, начина, по който навеждаше глава настрана, и се усмихваше при представянето му от доктора на публиката. А по лицето му познаваше всяко ъгълче от твърдите му черти, начина, по който мимиката му преминаваше от твърдо изражение към мекота.

Нямаше как да го сбърка с някой друг. Рамси беше толкова забележителен, че нямаше тайна за неговия успех сред дамите. Всяка жена би била привлечена от косата му. Тя беше като блестящ ебонит, къдрава, падаше върху раменете му и бе много по-дълга от тази на всеки друг мъж. Той беше висок, поне една глава над средния ръст. Имаше широки рамене, мускулите му играеха като закалена стомана под добре скроената риза, когато изваждаше пистолета си. Усмихваше се винаги, когато стреляше, и тази усмивка предизвикваше някакъв закачлив момчешки израз на лицето му.

Съвсем не съвпадаше с представата й за него след посещението в офиса на Тадиъс Лорд. Една такава злобна и прикрита личност като Кигън повече би подхождала за ролята на заклет закононарушител. Рамси изглеждаше така, че все едно принадлежеше на мястото, където се намираше в момента, и където до края на дните си щеше да остане да дава представления пред тълпата. А дори и без представление щеше да продължава да привлича всеобщото внимание.

Ако не я бяха запознали със скритата страна на живота му, как той майсторски се бе вмъквал в офисите на Лорд и в някои от градските му жилища, нямаше да допусне, че съществува и нещо друго, освен това, което той показваше на сцената. Омагьосването на жените — в това той беше толкова гениален, колкото и при улучването на мишената — напълно съвпадаше с образа на пътуващ артист. Трябваше й известно време, за да разбере, че и тъмната страна също му подхожда. И жените, с които прекарваше нощта, не бяха избрани случайно. Избираше все такива, от които да може да научи нещо за работите на „Лорд Майнинг“. В един град беше завлякъл в леглото съпругата на представителя на Лорд, в друг — чиновничка в кметството. Но дори и когато нямаше жени, от които да може да научи нещо, той пак не спеше сам.

Нямаха брой розовите дантелени кърпички, които бе видяла да се размахват с любов за довиждане, когато Рамси напускаше града. Еднакви кърпички. Бяха като жалони по пътя му.

Непривикнала да ходи с дълга пола, Съни почти се спъна в бордюра, защото забрави да подхване полите отстрани. Един възрастен джентълмен я хвана за лакътя и й помогна да запази равновесие. Почервеняла от срам, Съни му благодари и побърза нататък.

Не беше много сигурна в успеха си, когато реши да използва за своите цели наклонностите на Рамси. Може би това й беше внушено от Бланш. Не искаше да признае, че това беше по предложение на Лорд, но май че бе точно така. Не беше съвсем сигурна, че планът й е добър. Във всеки случай, нямаше намерение да стигне толкова далеч, колкото Лорд предложи. Беше навлякла новата парижка рокля, която й подари Бланш за рождения й ден. Един ден, докато наблюдаваше представлението на Рамси, й дойде на ум, че никой нямаше да се изненада от неговото изчезване заедно с жена.

Няколко момчета пред вратата на една сладкарница изсвириха подире й, но Съни дори не си и помисли, че това беше заради нея. Умът й беше зает с плана за отвличане и очите й бяха вперени право напред, за да не пропусне да види друг бордюр и отново да се заплете в полите си. Ходенето изискваше голямо внимание, стараеше се да стъпва бавно и с малки крачки. Беше истинско мъчение едновременно с това да мисли и за Рамси, и за това, което се надяваше да извърши днес.

По някаква причина беше привлякла вниманието му по време на едно предишно представление, благодарение на червената си копринена рокля. Не знаеше защо. Не се и надяваше да я забележи толкова лесно. Не беше неговият тип жени и не смяташе, че притежава някаква особена красота, както Бланш говореше. Беше израснала с наставления по-скоро да избягва мъжете, отколкото да ги привлича; обикновено и те я отбягваха. Обаче Рамси я бе забелязал веднага. За нейно изумление тя се бе почувствала поласкана от вниманието му, усети, че инстинктивно му върна и погледа, и усмивката — сякаш бе някоя друга, а не Съни Харлоу, имунизирана срещу такива слабости.

Същото нещо се бе случило отново следващия път, когато тя се бе показала със същата рокля: поглед, усмивка и усещането, че някой овладява съществото й — жена, която гледа на Прайс Рамси по съвсем различен начин. Напълно смутена, тя си даде сметка, че много се бе задълбочила във флирта си. От друга страна, едва ли можеше да убеди мъжа, когото искаше да съблазни, ако се държеше много свито.

Дали времето беше горещо? Тя усети, че й беше много горещо, и като видя едно сенчесто място, се насочи към него.

— Извинете — каза с притворна кротост на малката групичка хора в края на тълпата, насъбрала се да гледа представлението на д-р Делос в четири часа. — Искам да мина напред — тихо добави тя.

— Щом желаете, мис — каза един мъж и учтиво й направи път.

Роклята си имаше своите преимущества. Жените в рокли се радваха на предимства, които бяха отказани на тези в панталони. Или пък последните не си ги и търсеха. С тези мисли в главата Съни се разсея и не можа правилно да прецени широчината на полите си, та трябваше да помоли друг джентълмен да й направи път. Какво затруднение. Бе привикнала на свобода с панталоните и на начин на живот, който сама си беше избрала. Поне, мислеше си тя, докато долната фуста се усукваше около глезените й, нито Бланш, нито Тадиъс Лорд някога биха узнали, че тя бе облякла женски дрехи при преследването на Рамси.

Бавно затихваш звук на гонг накара тълпата да утихне и остана само възбуден шепот. Когато докторът започна речта си, Съни се покачи на един сандък, за да вижда по-добре. Така и Рамси щеше да може да я забележи по-лесно, защото днес беше важен ден. Достатъчно дълго бе действала мълчаливо, или поне си мислеше, че е така. Видя го да се качва на платформата и да пристъпва напред, докато д-р Делос го представяше на публиката. Някакъв странен спомен за забравени чувства простря криле над нея.

Застанал твърдо на широко разтворените си крака, Прайс заби палци в колана на пистолета и се усмихна. Оловносивите му панталони очертаваха ясно краката и разкриваха много повече, отколкото една жена някога би предполагала за мъжката физика. Раздадоха се женски смехове като гракане на стадо ядосани гъски. Съни видя как една млада жена близо до нея стисна ръката на приятелката си и я чу да споменава, че се нуждае от нишадърен спирт, за да успокои сърцето си.

Тя не би изразила собствените си нужди точно по този начин, но трябваше отново да си зададе въпроса дали бе избрала правилния начин за запознанство с Рамси. Устата й пресъхна и я заляха горещи вълни. В сянката би трябвало да не бъде толкова горещо. Намръщи се. Реши да не се отпуска. Бе направила избора си и нямаше навик да изменя намеренията си. Видът на този Прайс Рамси я бе разколебал само за кратко време и това още повече затвърди решението й.

През следващата седмица трябваше да изведе от Уолис този красавец и мошеник, като бик с халка на носа. Със стиснати устни Съни рязко изправи глава и се опита да изглежда кокетно. Отсега нататък щеше да прави само това, което бе необходимо, за да го улови в примката си, даже и да се наложи да подкрепя чувствата, които се надигаха у нея.

 

 

Прайс долови излъчващата се от очите й светлина още преди да има възможност да погледне към нея сред тълпата. По някакъв начин бе сигурен, че тя е там, макар че не бяха си разменили нито дума. Дамата в червено. Зеленоока като богиня от гръцки мит. Откъде знаеше това? Никога не беше я доближавал достатъчно, за да види цвета на очите й. Но сигурно бяха зелени. Сигурен беше. Знаеше го, както знаеше, че тя е някъде там. Но къде точно? Искаше му се да я открие преди започването на представлението.

Той притеснено раздвижи рамене. Упражненията му за концентриране бяха като пламък на свещ под полъха на вятъра. Винаги силните му пръсти сега стиснаха нерешително дръжката на колта. Делос го погледна учудено, защото като никога досега Прайс се намръщи и избърса ръка в панталоните. За Прайс това не беше необяснимо. Делос вече бе определил дамата в червено като продукт на въображението му. Докторът не беше я виждал отблизо. Но Прайс бе я видял и си бяха разменили погледи и неясни мисли. Днес вече искаше и да говори с нея. Непременно щеше да го направи.

— Едно, две… — започна да брои Делос и хвърли целта във въздуха.

Прайс почти не чуваше броенето, внезапен хлад замени топлината, която го бе държала досега. Той не се усъмни, че ще успее да стреля навреме, но не можа да се сдържи да не се огледа. Когато я видя, се успокои, съзнанието му се проясни, ръката му отново стана бърза — но не достатъчно.

Глинената плочка се издигаше нагоре като тъмен кръг на фона на лазурното небе. Куршумът обаче я подмина и това предизвика ропот на изумление сред тълпата, наобиколила фургона на д-р Делос. Вторият изстрел улучи диска, когато вече бе започнал да пада, и го раздроби над морето от вдигнати нагоре глави.

Повечето хора решиха, че първият пропуск е допуснат нарочно, за да подсили ефекта от втория. С ръка на очите, за да се предпази от слънцето, Делос Хъксли следеше представлението със същия интерес като останалите от публиката, но знаеше по-добре какво се бе случило. До този ден не бе виждал Прайс Рамси да пропуска целта.

Делос не показа изненадата си пред публиката. Останалата част от изпълнението протече гладко, по всички правила. Прайс точно улучи и бутилката, поставена върху хвърления диск. Номерът с огледалото също мина гладко — ябълките, оставени зад стрелеца, бяха улучвани точно. Прайс се прицелваше назад, като гледаше в огледалото, поставено пред него.

— Това е всичко, народе — извика Делос, когато и последната мишена бе улучена. Пистолетът бе превъртян на пръста на Прайс и после полекичка поставен в кожения кобур на кръста му. — Геният на стрелбата. — Из тълпата се разнесе смях. — Да поздравим мистър Рамси с ръкопляскания. — Делос пръв събра ръце и започна да аплодира. — Забележителна точност, нали? — Ръкоплясканията бавно се засилваха, като гръм в далечната прерия. Делос изчака малко, после извиси глас: — И нека ви уверя, добри хора, че мистър Рамси не можеше да улучи дори и леген, преди да започне да взима редовно моя еликсир.

Подсмивайки се зад бакенбардите си, Делос потупа Рамси по рамото и шепнешком напомни на партньора си, че трябва да се поклони. Прайс се подчини и така изрази съгласие с твърдението на Делос, макар че то бе в пълно противоречие с действителността. Като се наведе леко в кръста, Прайс свали шапка и се усмихна широко. В този момент Делос изобщо не си помисли, че представлението бе само прикритие за тях, а не основното им занимание. Искаше му се наистина това да бъде основният им бизнес и той да им носи печалба. Брадатият хитрец можеше да продаде дори и пясък в пустинята.

Горкият Делос, той не се и досещаше как всъщност Прайс използваше еликсира му през нощта, по време на хищните си нападения. Само че в такъв случай не можеше да го обвинява в неправота. Беше си изпълнил ролята за убеждаване на мъжете и момчетата в това, че еликсирът е средство за постигане на точна стрелба. И според него лекарството даваше резултат. Пък и никой не би свързал рекламните пътувания с действия, насочени против „Лорд Майнинг“. Едва ли Тадиъс Лорд би прозрял неговото участие, дори и да го подозираше в нещо.

Почти успокоен, Прайс се поклони за втори път и помаха с шапка към възторжената тълпа. Даваше си сметка, че именно неговата очарователна усмивка е привлякла тълпата от жени, блъскащи се да минат по-напред, за да хвърлят поглед отблизо с надежда да получат някоя дума или докосване от великолепния стрелец. Но очите му не се спряха върху развълнуваното женско множество в краката му, а единствено върху едно лице. Усмивката му бе предназначена за жената, която седеше кротко в края на тълпата, дамата в червено, която го накара да забрави за малко „Лорд Майнинг“. Дамата, която го бе смутила толкова, че бе пропуснал целта при стрелбата — за пръв и единствен път през кариерата си на артистичен стрелец. Когато очите им се срещнаха за момент, той бе сигурен, че долови нейното излъчване, сякаш беше до него.

„Почакай“ — казваха очите му. Надяваше се, че тя беше разбрала.

— Ще се видим по-късно — каза той гласно на Делос. С едно грациозно движение скочи от платформата, лъснатите му обувки вдигнаха облаче прах.

От изумление Делос тихо изруга под нос. Прайс не бе приел сериозно ролята си. Трябваше да свършат доста работа във всеки отделен град, за да изглежда като истинско рекламно представление, в противен случай Лорд би могъл да се усъмни защо те двамата се появяваха точно в тези градове, където той пращаше агентите си. Проклетият Прайс. На Делос не му харесваше сам да се занимава с продажбите. А освен това търговията вървеше по-добре, когато Прайс беше наоколо.

Ядосаната гримаса на лицето му отрази неговото недоволство и докато се приготвяше за продажбите, не му оставаше нищо друго, освен да си мърмори под нос. Дано причината за това бързо изчезване на момчето да бе достатъчно основателна, а не само една нова женска фуста.

Прайс се извисяваше над повечето хора от тълпата. Той се загледа над морето от прашни бомбета и сламени шапки, и мерна бяла дантела, подаващата се изпод червена пола, докато жената, облечена с нея, бързаше нататък по улицата. Тя спря за момент, защото перата на кадифената й шапка се бяха закачили за долните клони на едно сенчесто дърво.

Прайс, хукнал след нея, благодари на съдбата за възможността да види по-ясно лицето й, докато тя ядосано дърпаше непослушната шапка и се стараеше да я освободи от преплетените клони. Както той бе предположил, беше наивно красива от разстояние не повече от петдесет стъпки. Той понечи да се втурне напред, но някаква ръка го хвана здраво за ръкава.

— Искам да ви покажа моя пистолет, мистър. — Някакво нервно момче се опита да завърти на пръста си своя изрязан от дърво пистолет, както бе видял Прайс да прави на сцената. Прайс трябваше или да спре и да чака, или да прекрачи през него, за да продължи. След малко играчката се откъсна от ръката на детето и полетя настрани, но Прайс успя да я улови.

— Трябва много да се упражняваш, момчето ми. — Той му подаде пистолета, после го хвана за раменете и го подтикна да си върви. Пътят му бе свободен и той погледна напред с надежда, че жената може би още се намираше под дървото. Така беше. Опитите й да измъкне злополучната шапка бяха неуспешни. Но в този момент тя я дръпна силно и най-сетне я измъкна от клоните.

Преследването на жена бе занимание, непознато досега на Прайс Рамси, а тази пък май че не беше от най-кротките. Очевидно бе го чакала достатъчно дълго да я настигне и повече нямаше търпение. Дори без да хвърли поглед назад, тя забърза по пътя си. Въпреки това той бе решил да я настигне. Ако му липсваха практика и професионализъм при преследването, то желание за това имаше достатъчно. Без да съжалява, че момчето го забави, той реши да мине през тълпата, за да съкрати разстоянието до жената в червено, като при това рискуваше отново да бъде задържан от учтивите зрители.

Толерантността му обаче се изчерпа още на четвъртото спиране, за да приеме комплимент за добрата си форма в стрелбата. Той отстрани многословния си почитател по-скоро грубо, отколкото тактично. Беше изостанал много. Дамата изчезна по същия начин, както в предишните два града, които бяха посетили с Делос.

— По дяволите! — Прайс удари голямата си шапка по бедрото. Улицата беше безлюдна, а също и пресечката вдясно. Той отново изруга, достатъчно високо, за да получи няколко неодобрителни погледа. Това започваше да става мистериозно — чудесната жена, винаги присъстваща на представленията, привличаше вниманието му, а после изчезваше почти веднага, когато той хукваше да я догони.

Помъкна се по улицата, пръстите му лежаха върху дръжката на колта. Беше толкова разочарован от повторното й изчезване, че изпита желание да извади пистолета и да простреля всички прозорци в градчето.

Къде се бе дянала? Коя беше? Той ядосано тупна с крак в прахта и изцапа блестящия нос на обувката си. Това, че жената се появяваше вече за трети път, не можеше да бъде просто съвпадение. Трите последни града бяха на големи разстояния един от друг, а двата от тях дори не бяха близо до железопътна линия. Нито веднъж тя не се бе наредила на опашката да си купи еликсир или крем за кожа. Оставаше допускането, че Прайс е причината за нейната поява. Или поне той си помисли така.

Чувствайки се като заблудена овца, Прайс тръгна обратно към фургона. Търговията вървеше усилено и Делос изглеждаше много щастлив. Дори прекалено, помисли си Прайс, като се приближаваше. Надяваше се, че във фургона беше останало и нещо по-вкусно от еликсира. Умът му се нуждаеше от разтоварване. Няколко госпожици с приветливи муцунки му препречиха пътя и започнаха предпазливо да му намекват, че вечерта са свободни, той обаче не прояви интерес и отклони предложенията. Нямаше настроение тази нощ да се разправя с жена, освен ако тя не беше с бяла кожа, руса коса и облечена в рокля от пурпурночервена коприна.

Докато си мислеше за странната жена, не забеляза как налетя на някакви клони, същите, които бяха закачили шапката на онази дама. Острите клонки оплетоха и неговата шапка и го изпонабодоха по лицето.

Той ядосано дръпна с ръка и отчупи доста клони и листа, за да отмъсти на дървото и за себе си, и заради дамата. Тогава забеляза едно заплело се перо, дълго, къдраво и яркочервено на цвят. Прайс посегна към него, без да се колебае, и го забоде на своята шапка, под кожената лента. В този момент измени намеренията си. Нямаше да се върне при фургона. Ще тръгне да я търси. Имаше си вече нещо от нея, не много, но все пак принадлежало на нея. Това още повече го убеди, че непременно трябва да я намери.

 

 

Беше тъмно, миришеше остро на конска пот, сено и изпражнения. Конюшнята не бе най-подходящото място за жена с копринена рокля, но Съни не се безпокоеше изобщо за нея. Съжаляваше, че изобщо я облече още първия път. Бе смятала, че тя ще улесни работата й. Но не стана така. Напротив. Само й причини допълнителни притеснения.

Залепена до стената, момичето седеше тихо и едва дишаше. Малко се успокои, но не забравяше, че Рамси е може би само на няколко метра от нея. Сърцето й биеше учестено. Този път той почти я настигна, но тя успя да се мушне под носа му в тази конюшня. Спря да диша, защото дочу някакъв шум пред вратата. Дали беше Рамси? Вдигна ръката си с елегантна ръкавица до устата си, за да задържи вика си, но се убеди, че това бяха само играещи деца, които бързо се отдалечиха.

Да ги вземат дяволите! Защо нямаше пролуки в стената, за да погледне какво става навън? И него да го вземат дяволите. Тя нервно сложи ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. То ни най-малко не можеше да се успокои, макар че тя от доста време се криеше тук. Причината за сърцебиенето бе не само страх, но и начинът, по който той я бе погледнал.

Пое дълбоко въздух, после бързо издиша. Защо я беше изгледал с толкова нежност и очакване? По-добре да беше й хвърлил злобен поглед. Изглеждаше като човек, който бързо се ядосва на жените. Но какви си ги мислеше тя? Жените го боготворяха. Сигурно той ги очароваше още с погледа си.

Тя се опита да огледа себе си и да си представи как ли изглеждаше в очите на мъж като Рамси. Внимаваше да не се приближава много, за да не може той да разгледа лицето й, така че интересът му е бил привлечен сигурно от роклята, която явно бе много скъпа и се открояваше сред тези на другите жени от тълпата. Най-вероятно Съни изглеждаше отстрани като богата, самотна жена, жадуваща за мъж. Тя кимна с глава, сякаш в потвърждение на най-лошото. Роклята беше виновна. По същия начин той сигурно щеше да погледне и бостанско плашило, стига да беше облечено в рокля от Париж.

Но защо не й се щеше да повярва в това? С въздишка Съни кръстоса ръце пред гърдите си, после бавно ги прекара надолу по гладката, хладна червена коприна и не можеше да се откаже от спомена за начина, по който й подейства неговият поглед. Както ясно си представяше очите му, също толкова ясно усети нежните му топли ръце. Сякаш й бе пошепнал безмълвно нежни думи, но тя ги бе доловила и бе разбрала поканата му.

Това почти й харесваше. Господи Исусе! Съни подсвирна тихичко в тъмнината. Не погледът му я бе разтревожил. Тогава какво? Ръцете й се повдигнаха към здраво стегната коса. Беше си направила грижлива прическа. От колко години не бе изпитвала желание за това?

Една ругатня се отрони от устата й. Това беше нещо изненадващо. Не трябваше да позволява да изпадне в положението на пеперуда, привлечена от светлината на пламък. Но какво трябваше да прави? Да зареже тази поръчка и да си потърси друга? Съни стисна устни. Помисли още малко, после си даде сметка, че смяната на конете по време на състезание е против правилата, а и тя бе започнала толкова добре. Рамси беше хукнал след нея и това съвпадаше със замисъла й.

Бе се разсеял и пропуснал целта. И то заради нея, сигурна беше. Той гледаше към нея, вместо към мишената, очите им се срещнаха. Вместо да се прицелва, той говореше безмълвно на нея, каза й да го почака. Вълна от задоволство я обля при мисълта, че имаше достатъчно сила да го смути.

Но и тя също беше смутена. По дяволите! Топлото приятно чувство се замени от яд. Дявол да го вземе, щом й действа по такъв начин. Това не й харесваше, и нямаше да допусне да се чувства слаба и безсилна — съвсем по женски. Бе забравила това чувство от много дълго време, от времето, когато една сутрин се събуди в колибата в Колорадо и осъзна, че Пол го няма. Това бе толкова отдавна.

Внезапно нахлулите спомени й причиниха болка, както винаги досега, но образите сякаш ставаха все по-неясни. Странно, топло чувство се появи и я накара да усети срам и вина. Опита се да се бори с него, като гордо изправи гръб. Как бе могла да забрави нещо от онзи ужасен ден? Как? Този негодник Рамси. Проклет да е.

Блестящите й очи се присвиха. Ядосано погледна надолу към полите на роклята, към копринените дипли и дантели. Проклета да е и тази рокля. Ще се отърве от нея веднага. Не беше за нея. Прекалено хубава, женствена, чудесна. Пък и тая смешна шапка с предизвикателни пера. Цветът й харесваше. Червеният цвят й беше любим, цветът на розите, цветът на живота. Тя се стресна, като разбра, че имаше нужда от нещо, което да й напомня за живота. Изглежда, Бланш знаеше това. Скъпата Бланш я познаваше достатъчно добре. Повече от достатъчно.

В другия края на конюшнята един кон започна да се дърпа и да тропа с копита. Не бе си избрала най-доброто възможно скривалище. В конюшнята беше много горещо, без никакъв полъх на ветрец, а Съни не знаеше колко дълго щеше да стои още тук. Вече бе седяла достатъчно много време и по челото й бяха избили капчици пот.

С досада се опита да се разхлади с подухване с шапката, но ефектът беше много малък. Изпита желание да рискува и да се измъкне навън, но точно в този миг долови неуверени мъжки стъпки. Беше той. Всичките й сетива потвърждаваха, че това бе Рамси. Спря да диша от страх, че дишането и силно разтуптяното й сърце отекват като в тъмна пещера. Дано не влезе. Дано не я намери тук.

Зъбите й прехапаха силно долната устна, клепачите се притвориха, тя отчаяно пожела Прайс Рамси да поеме в друга посока. И когато стъпките се раздадоха отново, отдалечавайки се, на лицето й бавно се появи измъчена усмивка.

Какво ли би казала всезнаещата Бланш, ако видеше неукротимата Съни Харлоу, криеща се в тъмното и трепереща заради един мъж? Сигурно щеше да използва възможността и да почне да й обяснява, че именно златистите очи и чудесната усмивка на мъжа са станали причина за нейното тежко дишане и ускореното биене на сърцето. Но това не беше така. Съни се закле пред себе си, че не беше така.

Започна да си вее по-бързо, но след малко се отказа, защото й стана още по-горещо. Този мъж изглеждаше измамно, също като фалшиво злато. Отвън беше симпатичен, но това, което бе вътре, явно не ставаше за нищо. Вярно, че притежаваше естествена, почти магнетична привлекателност. Нима тя самата не беше го виждала как я използва при другите жени? И нима някоя от тях си въобразяваше, че ослепителната усмивка и бързото намигване са предназначени единствено за нея.

Тя стисна зъби с неприятно чувство. Трябваше да продължи да следи Рамси, независимо дали това й харесва, или не. Нямаше все още доказателствата, които искаше Лорд, но вече знаеше достатъчно, за да потвърди правотата му по отношение на Рамси. А що се отнася до жените — той ги откъсваше като цвете за ревера си, — време беше да срещне поне една, която да не се появи в леглото му през нощта, а на сутринта да изчезне завинаги от живота му.

Съни дълбоко въздъхна. Всъщност това бе само игра, нещо като ловна страст. Ако преследваната жертва не знае правилата на играта, толкова по-зле за нея. Той беше пътуващ артист, измамник; изкарваше си прехраната с подмамване на хората. А сега вече си бе намерил майстора. Тя още веднъж пое дълбоко дъх и усети по тялото си фините дантели на корсета и роклята. Това я принуди да се усмихне. Доближаването на Прайс Рамси я накара да се чувства ограничена и скована, лишена от въздух. Очите й се отвориха широко с израз на приближаваща опасност. Нямаше повече да му позволи да се приближава толкова до нея.

Понеже нямаше къде другаде да я сложи, Съни нахлупи измачкана шапка отново на главата си. Помисли и, че вече разполага с достатъчно факти, за да прецени, че няма какво толкова да й хареса у Прайс Рамси. Може и да изглеждаше добре, но не беше добър. А и нямаше как да бъде, щом не можеше да си намери достоен начин на живот. Тя щеше да събере всичките доказателства, които Лорд искаше, и да улови Прайс, за да достави удоволствие и на себе си.

— Добре ли се чувствате, мис? — Това беше помощникът на коняря, младо момче, полускрито зад стената на обора.

Неприятно изненадана, Съни излезе от тъмнината и уверено тръгна право към дорестия кон.

— Добре съм — отвърна тя. — Просто си оправях обувката. Много е тъмно тука — добави тя и изпита някакво глупаво чувство. — Дойдох да нагледам коня си. Беше си навехнал крака.

— Но, мадам! — Очите на момчето потъмняха от яд. То лично бе прибрало всичките коне и не си спомняше жената с хубавата рокля.

Все още изумено, то пристъпи напред и премести преградата на отделението, в което един до друг седяха дорест кон и огромно колкото пони куче. Двете животни веднага познаха Съни. Конят изпръхтя, а кучето кратко излая. Момчето бавно започна да прави връзка между чудесната жена в копринена рокля и същата оная невзрачна Джейн, която бе пристигнала с панталони и риза от грубо платно.

— Вече си по-добре, Нюгет. — Съни внимателно повдигна предния десен крак на коня и го разгледа. — Разтърка ли го добре, както ти наредих? — попита тя момчето.

— Да, мадам.

Кучето се протегна и вдигна глава, като също очакваше внимание от нейна страна.

— А нахрани ли кучето?

— Донесох му кокали, както пожелахте. Всичко изяде.

Съни кимна.

— Довечера да ги нахраниш добре. Ще тръгна на път рано сутринта. — Тя подаде на момчето няколко монети да купи храна за животните, всъщност доста повече, отколкото бяха нужни. — Запази остатъка за себе си. И не казвай на никого нищо за мен.

— Добре, мадам. Ще направя каквото желаете. — Лицето на момчето се озари от усмивка. — Бих искал да останете по-дълго време.

— Не този път — отговори тя.

Рекламното представление се преместваше в Уолис, където Лорд имаше офиси за новата си разработка. Слава богу, мошеникът, продаващ еликсир, приказваше наляво и надясно по кръчмите за това в каква посока имаха намерение да вървят, и тя беше добре информирана. Яздейки с коня си, успяваше да пристигне преди тях. Отново искаше да ги изпревари в Уолис, просто за всеки случай.

Ако Прайс Рамси възнамеряваше да предприеме нещо срещу „Лорд Майнинг“, то щеше да стане именно в Уолис. И тогава Съни щеше да го предаде на правосъдието и да си получи остатъка от десетте хиляди долара. Единствено това имаше значение за нея, настоятелно си втълпяваше тя, докато вървеше към пощата.

Съни написа текста на една телеграма и го подаде на телеграфиста. Сега и Лорд щеше да узнае всичко, което тя бе успяла да научи за Рамси, включително за тайното нощно посещение в местния офис на компанията. Съни плати и побърза към пансиона, без да обръща внимание на възхитените погледи и поздрави с вдигане на шапка, които предизвика. Изведнъж копринената рокля й се стори безкрайно тежка, като олово. Време беше да я захвърли и дамата в червено да изчезне отново.

— Никаква следа от нея. Обходих всички магазини за дрехи и шапки в Кърбитаун, всички салони за чай, всички места, които една дама би могла да посети в съботния следобед. — Два часа след завършване на представлението Прайс и Делос се бяха отправили към кръчмата „Дивият кон“. — Как е възможно такава жена да пропадне вдън земя?

Делос се изсмя и си помисли, че за Прайс бе необичайно да търчи след жена.

— Казах ти, че тази дама, която се кълнеш, че си видял сред публиката, е една загадка, илюзия на ума ти, който е зажаднял да срещне най-сетне жена, която не ти се хвърля сама в краката. — Делос погледна към скъпите обувки на Прайс, после замислено поклати глава. — Или каквото имаш все още на себе си, пред което те да се хвърлят на колене.

— Жената си е съвсем истинска. — Без да се засяга от закачките на приятеля си, Прайс свали шапката си и му показа перото. — Тя изгуби това.

Делос пипна перото, бе достатъчно скъпо, за да служи за украса на шапката на някоя от дъщерите на местните земеделци и скотовъдци.

— Може би е ангел — предположи той. — И просто е отлетяла.

Прайс удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— А може би и ти ще полетиш, ако не престанеш да се заяждаш…

Докато вървяха към кръчмата, с присвити очи, неподвижно вперени в Делос, Прайс не видя, че щеше да се сблъска с някого, който тъкмо излизаше от кръчмата. Той бързо отскочи встрани и даде път на слабичкия мъж, чиито рамене му напомниха нещо познато.

— Извинявайте, мистър… — започна той, но в този момент прозря, че стройната фигурка, облечена с износена риза и платнени панталони, беше жена. — Извинявайте, мис. — Прайс докосна шапката си. Лицето на жената бе почти изцяло закрито от шапката с широка спусната периферия. В отговор тя само повдигна рамене. — Надявам се, че не съм ви ударил.

— Що си толкоз недодялан? — изстреля тя, погледът й обходи първо лицето му, после шапката, но много бързо се скри отново и той не успя да види побледнелите й страни, нито пък треперещите ръце, които тя побърза да скрие в джобовете на панталона. — Глей си в краката, като ходиш.

— Да, мадам. — Усмивката и мекотата в гласа му се бяха появили автоматично. Не можеше да остане равнодушен в присъствието на млада жена. А тя със сигурност бе млада. Дори беглият поглед го убеди в това, че загорелите й ръце бяха гладки и нежни, а извивката на брадичката й — той успя само толкова да види от лицето й — твърда.

Сигурно щеше да продължи да й се извинява, но зърна с ъгъла на окото си как Делос му прави някакви знаци и си спомни, че бе тук заедно с приятеля си, а не заради жената. Полуобърнат, я проследи с поглед. Не беше дама. Една дама няма да си позволи да влезе в една кръчма, което би било недостойно за нея. Но в походката й имаше някакво величие, което привлече вниманието му.

— Мисля, че това може да се случи на всеки мъж в известен момент от живота му — говореше закачливо Делос. — Въпрос на изучаване и изчисляване на вероятности.

— Кое? — отвърна раздразнено Прайс.

— Това, един мъж да си загуби главата по някоя особена жена. Аз мисля, че това се дължи на прекалено усиленото функциониране на някои жлези с вътрешна секреция и прекомерното използване на определени физиологични възможности. И при жените е същото. — Делос вдигна поглед нагоре и се изсмя. — Пък такова невзрачно момиче, като това, би трябвало да благодари на небесата за шанса си да връхлети точно върху всеизвестния Прайс Рамси.

Закачката не постигна целта си.

— Изглеждаше много странно — каза Прайс, мислейки на глас. Нещо, свързано с момичето с памучните дрехи и широкополата шапка, остана да се върти в главата му. Бе доловил кучешки лай, когато тя се насочи към конюшнята. Остана загледан след нея и когато вече нямаше нищо за гледане, освен тъмния отвор на вратата, през която бе минала. Но походката бе някак странна. Не беше на фермерска дъщеря, която явно никога не бе имала истинска рокля. — Много странно — повтори той и предизвика учудването на Делос.

— Хайде, момче — Делос го дръпна към „Дивия кон“. — Нямам търпение да проверя новата си теория.

Някъде отстрани се дочу грубо свирене на старомодно пиано. Делос бутна люлеещите се врати. Никой не им обърна внимание, ако не се смята барманът, който познаваше всичките си посетители.

— Говори сериозно, Делос — предупреди Прайс и го последва в оранжевата светлина вътре в салона.

Три салонни дами в сатенени рокли скочиха от местата си до бара, преди още вратите да се бяха затворили след Прайс. Една русокоса госпожица, малко по-бърза от другите, успя първа да го хване за ръката. Другите две, чернокоси и закръглени, не останаха по-назад. Много скоро, независимо от протестите му, Прайс се видя разпънат едновременно в три посоки.

— Другата теория е в действие — измърмори Делос и седна на една празна маса, за да изчака Прайс да се освободи от настойчивите дами. Поръча бутилка уиски, наля си и се наслади на топлината, която се разля в гърлото му. Друга една от бар дамите, Дейзи, забеляза и него, и бутилката, и поиска да му прави компания. Винаги джентълмен, Делос се изправи и хвана стола й, за да я улесни при сядането.

С подчертана тържественост Делос наля една чаша за нея и една за себе си, после вдигна своята, и неговата компаньонка реши, че това е поздрав към нейните прелести, но той съжалително поклати глава и каза:

— Понякога науката се оказва изненадващо неточна, драга моя.