Андреа Парнел
Съни (17)

Глава 16

— Изпратете съобщението отново — нетърпеливо каза Делос, който чакаше потвърждение, че телеграмата му за Били е била приета. Служителят погледна към часовника на полицата и сви рамене.

— Както кажете, но няма смисъл. Малкият Ред е единственият човек в Белвил, който може да работи с телеграфа, и ходи на работа, когато си иска. В осем и петнадесет винаги затваря, за да закуси на спокойствие.

— Изпратете го — повтори Делос още по-настоятелно. Човекът неохотно набра съобщението отново и в осем и двадесет Малкият Ред от Белвил най-после се обади, че го е получил.

— Готово — каза телеграфистът. — Нищо не разбира, но го е получил.

Служителят започна да приема отговора и Делос не си даде труд да му обяснява, че на Малкия Ред едва ли му се случва всеки ден клиент като Били Оуенс, който в този момент сигурно стои над главата му и го заплашва, че ще му избие зъбите.

— Благодаря — каза Делос и взе листчето, на което служителят бе написал отговора на Били. Сложи го в джоба си, без да го погледне — това не бе необходимо, тъй като Делос бе успял да дешифрира отговора още по време на получаването му. След два дни щяха да се срещнат с Били в Никерсън.

Когато излезе на улицата при коня си, Делос видя как пристигна пощенската кола. Не се изненада много, когато забеляза на спирката една блондинка, облечена в богато украсена тъмночервена рокля, скроена по последната парижка мода. Фигурата й му се видя позната. Дамата явно чакаше да сменят конете, за да се качи на колата. Една безвкусно натруфена жена помогна на блондинката да си облече ленена горна дреха в цвят екрю.

След като пощенската кола замина, Делос спря един мъж, който се бореше с товар от дървени трупи.

— Закъде пътува колата? — попита той.

— Тази е обиколната за Никерсън — отвърна мъжът и сложи един сандък в спрялата наблизо каруца. — Ще се върне след четири дни.

Делос учтиво повдигна шапка и продължи по пътя си. Можеше само да гадае дали Бланш Елтън отново ще бъде в колата.

 

 

Точно ден и половина, след като бе тръгнал от Сан Франциско Джошуа Кигън вече яздеше по единствената улица на Никерсън. Беше уморен, мръсен и схванат от дългата езда; той слезе от коня пред единствения хотел в градчето — малка постройка, боядисана само откъм улицата. Хотелът носеше гръмкото название „Гранд“.

Вече минаваше пладне и Кигън усети, че голяма част от ентусиазма му се бе изпарила по пътя. Свикнал с удобния си апартамент в един от най-добрите хотели на Сан Франциско и с ежедневното си посещение при бръснаря, Кигън се измъчи много от това пътуване. Искаше му се, преди да се срещне с онази Харлоу, да вземе една гореща вана, да се нахрани добре и да почине хубавичко през нощта. Само един поглед към оскъдната мебелировка във фоайето на „Гранд“ бе достатъчен, за да съкруши надеждите му.

Мейзи Вилиърд съчетаваше в скромната си личност функциите на собственичка на хотела, служителка и готвачка. Кигън попита дали са му запазили стая и мисис Вилиърд го увери, че не само са предупредени за неговото пристигане, но дори са му приготвили вана и обяд.

— Търся жена — каза Кигън, преди да тръгне към стаята си.

Мейзи Вилиърд бе свикнала с недодяланите пастири и миньори.

— Опитайте в кръчмите, сигурно ще намерите някоя — обърна се тя към младия мъж, чието лице напомняше за ястреб.

— Не ме разбрахте правилно, мисис Вилиърд — каза Кигън с леден тон. — Търся една жена, която живее тук, в Никерсън. Казва се Съни Харлоу.

— А, нея търсите, значи — изрече неодобрително мисис Вилиърд. Винаги бе смятала, че на една жена не й е работа да се облича и се държи като мъж. Много хора в градчето обаче одобряваха Съни, особено след като започна да излиза с младия Гътри. Съдържателката обясни на Кигън как да стигне до къщата и не пропусна случая да го предупреди: — Няма да можете да влезете, освен ако не са предупредени за вас. Къщата е разположена високо на хълмовете и дотам се стига само по един път, който тя държи непрекъснато под око.

Кигън благодари, без да се впуска в подробности дали там го очакват или не.

 

 

В два часа следобед — ще рече три часа преди пристигането на пощенската кола, в градчето пристигна и Делос Хъксли, който не преставаше да се кълне, че това е последното му дълго пътуване на кон.

Нямаше търпение да открие Съни и Прайс, но не можеше да тръгне из градчето и да разпитва за нея току-така — това означаваше да изложи Прайс на още по-голяма опасност. Ако прояви малко търпение, изобщо няма да се наложи да разпитва за нея.

Той слезе от коня и го върза за един кол, после стъпи на овехтелия дървен тротоар пред хотела. Целият бе покрит с прах и Делос прецени, че трябва да намери малко време, за да се поизмие и си смени дрехите. Щеше да има време и да обядва, преди да пристигне пощенската кола, и тогава Бланш щеше да го отведе право при Прайс.

— Добър ден — каза той на сивокосата жена, която размахваше метличка за прах над една чудовищна поставка за шапки във фоайето на „Гранд“. — Имате ли свободни стаи?

Мисис Вилиърд отговори утвърдително и бутна към него едно перо и подвързана с кожа книга. Делос бе стигнал до подписа, когато забеляза прясното мастило на по-горния ред — Джошуа Кигън. Човек на Лорд. Брадатият Делос Хъксли много бързо се подписа като Дел Смит и си помисли, че стана добре, дето си уговориха среща с Били в кръчмата, а не в хотела. Делос се прибра в стаята си и трескаво започна да обмисля ситуацията.

Присъствието на Кигън в града потвърждаваше предположението му, че и Прайс е някъде тук, а също и факта, че Лорд още не е успял да се добере до него. Без съмнение Кигън бе дошъл, за да поправи грешката, и Делос се надяваше, че с него няма да има и други хора на Лорд.

Едно момче влезе в стаята му, като влачеше след себе си ваната, която Делос бе поръчал. Той се съблече, влезе в горещата вода и изпуши една пура, докато чакаше благотворната течност да отмие от него праха и болката от продължителната езда. Били му беше много нужен сега, но ако не пристигнеше скоро, щеше да му се наложи сам да предприеме решителни действия.

 

 

Както обикновено, пощенската кола закъсня заради лошия участък от пътя малко преди Никерсън. Бланш Елтън, която бе пътувала дотук много пъти, слезе първа от колата. Дългата й горна дреха бе измачкана и набита с прахоляк, който влизаше през кожените завеси на отворените прозорци. Червената копринена рокля обаче си бе все така чиста и елегантна, както в началото на пътуването.

Бланш не бързаше да си свали палтото и прозрачния шал, с който бе обвила шапката си — предстояха й още няколко мили път до къщата на Съни. Нямаше търпение да отиде там и без да се бави, успя да наеме една двуколка от конюшнята. Само след няколко минути куфарът и пътната й чанта бяха натоварени, и Бланш подкара коня към края на града.

Делос я наблюдаваше внимателно през цялото време. Изумителна жена. На външен вид изглеждаше красива и нежна като цвете, расло в оранжерия, а се справяше с двуколката така, сякаш си изкарваше прехраната с нея. Това, че е сама, бе добре дошло за Делос, тъй като вниманието й щеше да е съсредоточено върху пътя и така се намаляваше вероятността да забележи, че някой я следи.

Той прецени, че трябва да бяха изминали около пет мили от момента, когато напуснаха равната улица на градчето, пътят стана каменист и по-тесен, затова Делос трябваше да я следва по-отдалече. Дълбока пропаст зейна от двете страни на стръмния път, който стана толкова тесен, че двуколката едва се побираше върху него.

Бланш стигна до прохода в края на пътя и спря. Делос забеляза, че мястото е преградено от яка дървена порта. На зеления хълм зад портата се виждаше съвсем обикновена небоядисана къща от дърво и Делос реши, че по всяка вероятност това е мястото, към което се бе запътила Бланш.

Тя придържаше коня да не кривне от пътя и уплашен, да не би да се случи нещо, за миг Делос изпита силното желание да й се обади и да помогне. Все пак успя да се стърпи и както винаги, търпението му бе възнаградено — Бланш вече махаше на някого зад оградата.

— Добър вечер, Зеб — извика тя. — Аз съм, Бланш Елтън! Съни ме помоли да дойда.

— Да, мадам, зная — избоботи в отговор Зеб. — Тя ме прати да ви посрещна. Влизайте, мис Елтън.

Думите им отекваха в скалите и се чуваха съвсем ясно — гласът на Бланш звучеше сребрист и нежен като звънчетата, които носеше на фустата си, а този на невидимия Зеб напомняше бумтенето на стар барабан. Делос чуваше как звуците преминават от една скала към друга, но изобщо не можа да види кой беше този Зеб.

— Благодаря. — Бланш подкани коня да върви след нея. — Къде е Франк?

— Той пое другата смяна — отговори Зеб и Делос разбра, че пазачите са само двама.

Портата се отвори и Бланш вкара двуколката вътре.

— Ще се видим вътре тогава — каза тя и ехото повтори многократно радостните нотки в гласа й.

След малко те се смесиха с вибрациите от дълбокия басов глас на Зеб.

— Да, мадам. Драго ми е да ви видя отново, мис Елтън, отдавна не сте идвали.

Мястото приличаше на добре охранявана крепост. Какъвто си беше стрелец, и дума не можеше да става за пробив със стрелба покрай невидимата охрана. Все пак донякъде бе утешително, че и Кигън не би могъл да се промъкне вътре. Делос го бе видял да влиза в една от общо двете кръчми в градчето и след като погледна предпазливо през прозореца, видя как копоят на Лорд се настанява до една маса с пълна бутилка и чаша в ръка.

Без Били не можеше да направи нищо, реши Делос и обърна коня към Никерсън. Идеята за чаша уиски му се видя много примамлива, а и приятелят му може би вече го чакаше в кръчмата.

Изведнъж лицето му придоби сивопепеляв цвят и той пришпори коня в галоп — скорост, която Делос винаги бе смятал за смъртоносна. Ами ако Били влезе в същата кръчма, където е седнал и Кигън?

 

 

— Не помня да съм се радвала така на някого, както на тебе сега — каза Съни, застанала до вратата на къщата и готова да прегърне силно приятелката си.

Бланш, която бе успяла да си свали изцапаното палто, също разтвори ръце за прегръдка.

— Аз пък никога не съм предполагала, че ще дойде време, когато ти ще се нуждаеш от моята помощ.

Внезапно очите на Съни потъмняха и блясъкът им угасна.

— Зная, затова не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Смятала си, че може и да не дойда, така ли? — намръщи се Бланш, но в очите й светеха весели искрици. — Не си много справедлива към мен. Когато знам, че Беклър е на свобода и ти ме молиш да ти помогна, какво друго ми остава, освен да литна веднага насам?

— Остави сега Беклър — каза Съни, докато отиваха към дневната — стая с варосани стени и мебелирана със същите простички мебели от борово дърво като в спалнята. — Вече успях да се сблъскам с него.

Бланш застина, забравила за фибите и шапката, с които се занимаваше в момента.

— Видяла си Беклър и той не ти е причинил нищо лошо, така ли?

— Причини ми, и още как. — Тя взе шапката й и я остави върху полираната маса, после отвори вратата към просторната кухня. Бланш влезе след нея.

— Кажи ми, Съни… — Тя чу тихо скимтене откъм ъгъла и видя Ринг да лежи върху една рогозка. Козината на главата му бе остригана.

— Какво се е случило с него?

— Беклър за малко да го убие.

Бланш едва успя да си поеме дъх.

— Съни, какво стана с Беклър?

— Не знам.

— Ти да не си го…

— Убила ли? — Лицето й бе съвсем безизразно. — Не, но може би някой друг успя да направи това.

— Кой друг?

— Човекът, когото бях арестувала в това време. Дълго е за разправяне, Бланш.

На печката къкреше задушено пиле, а отстрани на топло бе оставена чиния с бисквити, покрита с раирана кърпа. Бланш поклати глава, когато Съни й предложи да хапнат. Искаше не да яде, а да научи какво става тук, просто не можеше да разбере защо Съни се мотае и не започва да говори.

Чак сега, когато Бланш най-после бе дошла, Съни усети, че не й се иска да говори за Прайс. Страхуваше се, че може и да не я разберат, а мисълта да говори за нечие геройство й бе много неприятна.

— Искаш ли кафе? — предложи тя, но Бланш отказа.

— Знаеш ли, май ще е най-добре да ми разкажеш всичко от самото начало, Съни — каза Бланш и отиде до шкафа да вземе бутилката с шери. — От начало до край.

Съни й разказа набързо всичко, като започна от червената рокля, която Бланш й подари, и стигна до нападението на Беклър. Съвсем предвидливо изпусна някои подробности от по-интимен характер за онова, което се бе случило между нея и Прайс.

— И сега се чувствам негова длъжница — заключи тя. — Той ми спаси живота.

— А смяташ за свой дълг да го предадеш на Тадиъс Лорд, както си обещала, така ли?

— Не знам какво да правя, Бланш. Затова те извиках.

Бланш се замисли над това, което й разказа Съни, като се опитваше да си състави ясна представа за нещата не само от казаното, но и от премълчаното. Познаваше Съни много отдавна и сега не можеше да не забележи очевидната промяна в нея. Дългата й коса с цвят на лен, която обикновено бе небрежно сплетена, сега бе грижливо сресана и прибрана отзад с красива панделка; над нелепите си джинси приятелката й бе облякла украсена с дантели блуза, за която Бланш със сигурност знаеше, че е престояла няколко години в скрина. Самата тя й я бе подарила за една Коледа. Какво я бе накарало да я облече сега? Каква бе причината Съни отново да заприлича донякъде на жена? Когато й бе идвала на гости по-рано, приятелката й с нищо не променяше нито мъжките си дрехи, нито поведението си.

Бланш допи шерито и се наведе да развърже високите си обувки, после ги събу и протегна изтръпналите пръсти на краката си. Беше много уморена, прекалено уморена да мисли дори — и дума не можеше да става за помощ при вземането на някакво толкова важно решение. Изведнъж я обзе огромно любопитство — искаше да види човека, за когото й бе говорила Съни.

— Къде е той сега — този Прайс Рамси?

— Защо питаш? — Съни дори не бе опитала шерито, не бе пила нищо по-силно от кафе, откакто… Бузите й пламнаха и тя отмести чашата.

Бланш я наблюдаваше много внимателно и видя как се изчерви.

— Искам да го видя, Съни. Обикновено не греша в преценките си, когато става дума за някой мъж, но все пак трябва да го видя.

Съни поклати глава.

— Не знам дали това е разумно.

— Защо, толкова ли е опасен?

— Сега вече не — призна тя. Не искаше Бланш да го вижда. — Все още е много слаб, нали ти казах, че Беклър го рани.

Бланш се изправи — приятелката й определено се мъчеше да си измисля разни оправдания и от това още повече й се прииска да го види.

— Значи сега е най-подходящият момент за това — отсече тя.

Стаята бе полутъмна заради транспарантите и дръпнатите завеси. Мъжът лежеше на едната си страна в леглото на Съни и Бланш бе повече сигурна, че краката му щяха да стърчат извън дюшека, ако не ги свиваше в коленете. Тя се усмихна. Имаше какво да види, още повече, че по-голямата част от тялото му беше отвита. Снежнобелият чаршаф се бе усукал около кръста му и от вратата се виждаше само широкият мускулест гръб.

Бланш стъпваше съвсем безшумно, беше само по чорапи. Тя се приближи до леглото и на смътната светлина все пак успя да види гарвановочерните коси, отчасти скрити под превръзката, силната волева челюст, добре оформения нос и гладко избръснатата кожа. Сега разбра защо Съни не може да реши как да постъпи — на нейно място и Бланш щеше да се колебае.

Тя се обърна и тръгна на пръсти към вратата, когато един дълбок плътен глас я спря:

— Моля те, не си отивай. Искам да ми разтриеш малко гърба.

Сега бе моментът да му каже коя е, но тя реши да си премълчи. Бързо отиде до леглото и сложи ръце върху раменете му, като мачкаше и в същото време галеше твърдите стегнати мускули. След малко усети как напрежението в широките рамене намалява и успя да долови как той изстена от облекчение, заровил лице във възглавницата.

Прайс изпитваше огромна наслада от умелите движения на топлите ръце, които премахваха болката от вдървените му мускули. От принудителното лежане в леглото целият бе схванат и усещаше всяка става, всяко сухожилие и всеки мускул болезнено изтръпнали. Когато пък се опитваше да стане, така му се завиваше свят, че веднага се свличаше на леглото. Съни полагаше всички грижи за него — хранеше го чудесно, дори му предлагаше книги, за да не му е скучно, но нито веднъж досега не се съгласи да прояви малко милост и да му разтрие гърба.

Не искаше също и да говори за Тадиъс Лорд и за несигурното бъдеще на самия Прайс. Може би точно сега бе моментът за това. Струваше си да опита.

Нека го разтрие още малко, разговорът може да почака — толкова бе приятно да усеща как ръцете й леко и умело премахваха болката от схванатия му врат. В допира им имаше и някаква дълбока чувственост, от която му се прииска да й говори, докато тя лежи до него в леглото.

Ръцете се плъзнаха надолу по гърба му и той изстена от удоволствие — под топлите й пръсти плътта му се отпускаше и успокояваше. Прайс почувства силно изкушение да се извърне и да хване едната от тези малки чевръсти ръце, които така майсторски бяха успели да разсеят болката.

— Ти си прекрасна, Съни — каза дрезгаво той и приближи към устните си едната й ръка. — И страхотна, когато решиш да направиш така, че един мъж да се чувства добре.

— Правила съм го в продължение на много години.

Прайс за малко да излети от леглото. Гласът бе нежен и изпълнен със страст, но съвсем непознат. Едва сега Прайс се вгледа в жената и видя, че бе прекалено пълна и женствена, за да е Съни.

— Коя…

— Бланш Елтън — прекъсна го тя, после вдигна транспарантите и дръпна завесите от прозореца. — Приятелка съм на Съни, тя ме повика да дойда.

Онемял от изненада, Прайс не можа да пророни и думица. Мълчаливо следеше с поглед жената, която се плъзгаше леко из стаята. Роклята й бе много елегантна, ушита от фина китайска коприна и гарнирана с кремава бродерия и ресни, които се спускаха от нещо като еполети на раменете. Ако не беше обилният грим по лицето, който бе не по-малко показателен от дрехата, човек спокойно можеше да я помисли за съпруга на някой заможен бизнесмен или притежател на ранчо.

— Ами… ъ-ъ, извинете ме, че не мога да стана, Бланш — заекна той.

Тя се засмя и опъна чаршафа в долния край на леглото, преди да седне.

— Идвам от Сан Франциско — поде тя. — Имам там един бар, „Златният пръстен“ се казва.

— За съжаление никога не съм имал удоволствието да…

Тя отново го прекъсна.

— … да го посетите, знам. Но един ваш приятел идва няколко пъти тази седмица. Очарователен мъж, личи си, че е от доброто общество, със сиви очи, с брада…

— Делос.

Олекна й на сърцето.

— Значи го познавате?

Прайс подпря възглавниците на таблата и седна в леглото.

— Наистина сме приятели. И какво правеше той в „Златния пръстен“?

Отговорът й бе накъсан от звънливия й смях.

— Съвсем не това, което правят повечето клиенти. Мисля, че търсеше вас.

Следователно Делос бе успял да открие връзка между Бланш и Съни-Огюста Харлоу. Прайс си замълча, но тази новина много го зарадва. Имаше голяма вероятност Делос да е проследил Бланш и щом той го търси, значи го търси и Били.

— Изглеждате доволен — забеляза Бланш.

В усмивката му имаше известно самодоволство.

— Приятно е да научиш, че приятелите ти се грижат за тебе.

Тя се потупа по коляното.

— Не се надявайте много на старите си приятели. Приятелят, който може да ви помогне сега, е един, и при това — съвсем нов.

Той повдигна рамене и чаршафът, затъкнат досега под мишниците му, се свлече до твърдия му плосък корем.

— Извинете, не ви разбрах.

— Имам предвид себе си.

— Вие? Вие пък защо ще ми помагате?

— За да помогна на Съни. — Бланш вече бе взела решение — приятелката й се бе променила така, именно благодарение на Прайс Рамси и Бланш щеше да има грижата тази благотворна промяна да не изчезне.

— Да помогнете на Съни ли? — Едно мускулче до окото му трепна едва забележимо. — Та тя няма нужда от помощ! Съни си е една истинска малка армия!

Той се намръщи и главата отново го заболя. Бланш весело се разсмя.

— Тя ви обича.

Той изстена високо.

— Обичала ме! Вижте, мадам, всеки път, когато съм се опитвал да се доближа до този демон в женско тяло, съм усещал целувката на смъртта.

— И колко близо сте стигали?

Напълно зашеметен, Прайс бе обзет от внезапен пристъп на откровеност. Чертите на лицето му се смекчиха.

— Искате да знаете дали…

Бланш кимна с глава.

— Е, много близо.

— Спали сте с нея?

Той се поколеба и после реши, че няма какво да губи.

— Не съвсем — каза той и вдигна ръка към бинтованата си глава. — Понякога един куршум може да развали всичко.

— Това ли правехте, когато дойде Беклър?

Той отново се поколеба. Не беше сигурен дали тя не изпитва някакво перверзно удоволствие от думите му, но не можеше да й се отрече умението да печели доверието на хората, какво пък, няма да вземе да я лъже сега!

— Да — призна той.

Бланш цъкна леко с език.

— Ето какво било, значи.

Вдигнатите му от учудване вежди повдигнаха бинта на главата. Той я погледна косо.

— Грешите, ако си мислите, че разбирам нещо.

— Сигурно не знаете, че от пет години насам сте първият мъж, когото Съни е допуснала до себе си.

— Какво?

Тя внимателно го изучаваше с поглед.

— Вие сте първият мъж, с когото си е позволила известна близост след смъртта на съпруга й.

Прайс изруга.

— Та това е… — Спомни си как отчаяно се бореше тя както срещу самия него, така и срещу магнетичната сила, която действаше между тях двамата. — Това обяснява много неща.

— Може би е влюбена във вас.

— О, по дяволите! — Прайс изруга високо при тази толкова очевидна нелепост. — Та тя за малко да ме обезглави! Такава жена изобщо не може да изпитва подобни чувства.

Бланш енергично побърза да изрази несъгласието си.

— Разбира се, че може. Виждала съм я, когато беше влюбена — тогава тя бе съвсем различна.

— Няма начин да не е била различна.

Бланш му се присмя — чувствата му към Съни бяха много силни, но той самият все още не го бе разбрал.

— Вие също сте влюбен. С какво друго ще обясните това, че я спасихте от Уес Беклър?

Той бързо скръсти ръце на гърдите си и каза нехайно:

— Просто не съм знаел какво правя.

— Аз пък си мисля, че много добре сте го знаели — каза уверено тя. — Направили сте това, което ви е диктувало сърцето.

Златистият блясък в очите му потъмня.

— Ако бях послушал сърцето си, щях да я одера жива и да закача кожата й на някой клон.

— Виждам, че няма да е лесно — забеляза Бланш.

— Нищо не е лесно, когато става дума за Съни Харлоу.

— Тук, приятелю — каза тя и се надигна да си върви, — сте абсолютно прав.

Тя тръгна към вратата, но смаяният Прайс все пак успя да я спре.

— Бланш! Чакайте малко. Нали казахте, че ще ми помогнете?

Тя спря до вратата и се обърна. В този миг си помисли, че никога не би могла да си представи по-подходящ мъж за нейната Съни.

— Ще ви помогна, разбира се. Не се тревожете за това.

Да не се тревожи, да не се тревожи… А какво друго му остава? Приятелката й бе не по-малко откачена от самата Съни. Влюбен, глупости. Той просто я желаеше, това поне бе съвсем сигурно. Но Съни Харлоу бе последната жена на света, в която би могъл да се влюби. Може би, може би — Прайс би могъл да се влюби в Огюста — ако беше истинска. Но в Съни! Не, никога.

Той рязко се дръпна от възглавниците и свали крака от леглото — за първи път от толкова време насам стаята не се завъртя пред очите му. Изпълнен с надежда, той отметна чаршафа и се опита да направи няколко крачки. Целият трепереше и в началото се чувстваше малко несигурно, но все пак успя да обиколи стаята, после я обиколи за втори път.

Прайс не искаше да предизвиква съдбата и се върна в леглото. След ден-два, през които щеше да се възстанови напълно, нямаше да има нужда от Били и Делос. Щеше да се справи и без тях. После изведнъж се навъси — изглежда, това щеше да му остане завинаги. Би могъл да избяга, но нещо му пречеше — беше съвсем гол. Съни бе скрила дрехите му и дори веднъж му каза, че да го държи гол като новородено е същото като да го държи в окови. Да върви по дяволите!

Да върви по дяволите и тази русокоса притежателка на кръчма, която си мислеше, че е възможно да обича жена като Съни Харлоу!