Андреа Парнел
Съни (5)

Глава 4

— Ринг, той съвсем не е толкова симпатичен, както казваше Лорд. — Фенерът осветяваше тъмното помещение на конюшнята, а тъмнината продължаваше да се сгъстява. — Или пък си е дал сметка, че е загубил вече способностите си на стрелец. — Съни извади от джоба си часовник.

— Пи Джей Ар — прочете тя на глас завитите букви, изгравирани върху златното капаче.

За щастие халката от веригата, за която часовникът бе закачен, се отвори много лесно и тя не срещна проблеми при задигането му. Съни беше научила изкуството да пребърква джобове от един от първите престъпници, които залови, С. Т. Бар. Той беше добродушен старик, съвсем безобиден наглед, ако не се смяташе навикът му да обира банки. Джебчийството бе негово странично занимание, беше го придобил с времето, както някои мъже с напредването на възрастта започват да покашлят. Като подарък, беше научил Съни на някои от триковете си. Казваше, че за него е голяма чест да бъде преследван от жена.

Предложението да я научи на някои неща дойде, след като тя го хвана в момента, когато измъкваше от колана й ключа от белезниците, които бе сложила на ръцете му. Благодарение уроците на Бар, тя беше успяла незабелязано да пъхне ръка в един джоб и да измъкне часовника. Не че правеше такива неща често, но искаше да има нещо от Рамси, което да й послужи по-късно като повод за запознанство. Вече имаше такъв.

Златната капачка на часовника отрази светлината на фенера. Изглеждаше старинен, като семейна реликва, която се предава от поколение на поколение. Рамси сигурно щеше да съжалява за загубата и да се учуди, когато си го получи обратно.

Краткият сблъсък пред кръчмата преследваше и друга цел. Съни успя да го види отблизо и да се увери, че Прайс Рамси не е нищо особено. Тя изобщо не се смути от срещата и не изпита желание да потъне вдън земя, както тогава с червената рокля на улицата. Нито пък той. За него тя бе просто един грубиян, връхлетял отгоре му. Но щеше да бъде съвсем различно, когато му разкриеше всичко.

Съни стисна силно зъби и поклати глава. Тази проклета рокля. Беше се заклела, че ще я изхвърли веднага щом я съблече, но не го направи. Роклята бе грижливо сгъната и прибрана в торбата, която окачваше на седлото. Ако я изхвърлеше, щеше да обиди Бланш, и от това заключение бузите й пламнаха.

Освен това, Рамси нямаше да има възможността да я види отново облечена в червената рокля и да обърне тези свои златисти очи към нея, които сякаш искаха да я привържат към сърцето му. Нямаше да има този шанс. Ругаейки тихичко, тя се обърна и срита един празен чувал, който се изпречи на пътя й. Съмняваше се, че този мъж изобщо има сърце.

Ако имаше, щеше да я познае, независимо от това как бе облечена. Не беше проявил интерес към нея, когато се сблъскаха, и това означаваше, че той не се заглежда в жените, а в тяхното облекло. С копринената рокля тя сигурно е изглеждала като богата дама в тълпата и несъмнено това го бе привлякло. Дали преследваше жените, за да взима пари от тях? Не беше сигурна в това. Рамси се харесваше на жените с откритостта и простодушието си. Нищо повече. Просто използваше ситуацията.

Като реши да не мисли повече за Рамси, Съни сложи часовника в джоба на панталоните си и отмести преградата на отделението на Нюгет. Влезе вътре и предложи на коня една червена ябълка. Козината на Нюгет беше светла с тъмни петна. Петна имаше и по красивата му глава. А гривата и опашката му бяха съвсем черни. Съни потупа коня между ушите. Нюгет разшири ноздри, оголи зъби, пое ябълката и погълна половината от нея още при първото захапване.

Когато ябълката беше изядена, Съни избърса капчиците сок от ръката си в чула, преметнат на оградата. После коленичи и извика Ринг. Кучето размаха опашка в отговор. Съни не изразяваше предпочитания към едното животно за сметка на другото. Докато Нюгет пиеше вода, тя извади малко пакетче от другия си джоб.

— Ето, Ринг. — Разви кафявата хартия и извади парче царевичен хляб, което бе заделила специално за кучето. Името на Ринг отговаряше на вида му, той беше с черна козина на бели кръгли петна. А по краката му, точно над лапите, се къдреше чисто бяла козина. Когато Съни му подаде хляба, той радостно изръмжа, очите му проблеснаха от любов към господарката му. Съни го потупа по главата с другата си ръка. Кучето, което имаше добър характер за големия си ръст, започна бавно да яде.

Когато свърши и се сви на кълбо върху сламата, някаква студена празнота налегна Съни. Толкова често напоследък усещаше нужда от човешко общуване, и прекалено често вече трудно се справяше с това свое състояние. Както Бланш не съвсем деликатно бе отбелязала, повечето мъже страняха от нея. Жените също: съпругите и майките не я приемаха много охотно в обществото си. Момичетата на Бланш се държаха приятелски с нея, но тя бързо изгубваше интерес към момичетата от салона. Ако трябваше да изброи истинските си приятели, те бяха само двама — Бланш и Клейтън Гътри.

Не искаше да си признае, че ако не се смята работата й, животът й бе лишен от смисъл. Празнотата нахлу в нея, стигна до стомаха й и предизвика спазъм. Опита се да се успокои сама с мисълта, че може би това е просто от глад, а не от сърдечна празнота.

С отсъстващ поглед Съни измъкна една сламка изпод носа на коня и започна да я дъвче. После се тръшна върху сеното до кучето и обхвана с ръце коленете си. „Защо точно сега?“ — чудеше се тя. След като бе толкова близо до финала на мисията си, защо трябваше да изпитва страх, че няма да остане доволна? Опита се да мисли само за парите, които щеше да спечели от преследването на Рамси и които щяха да й дадат възможност да си отвори собствена агенция и да наеме детективи да работят за нея. Усещането за празнота не я напускаше, а напротив, ставаше по-силно, сякаш пропадаше в тъмен бездънен кладенец.

Допря глава до дървените греди на преградата. Изпита нужда да се хване за нещо, нещо живо и топло. Бланш се бе опитала да й каже нещо подобно, но тя отказа да я слуша. В отговор на нейното стенание Ринг изръмжа тихо. Тя протегна ръка и я сложи на главата му. Допирът до него малко я поободри, но скоро безпокойството й отново се върна и нито присъствието на Ринг, нито това на Нюгет можеха вече да прогонят студеното, празно чувство, което бе станало част от самата нея.

Съни въздъхна дълбоко, почти отчаяно, и още по-силно притисна краката си до гърдите. Доскоро задоволството от залавянето на престъпници и предаването им на правосъдието й бе напълно достатъчно.

И може би отново ще бъде така, твърдо реши тя, изпълвайки се с ядна решителност. Стисна зъби и протегна крака. Сламката, прехапана на две, падна от устните й и смути нейната решителност. В съзнанието й отново надделя усещането за самота. Ясно виждаше и лицето на Прайс Рамси, спомни си как погледна към нея, когато стоеше сред тълпата. Беше благодарна, че се разочарова от него, когато не я позна на улицата пред кръчмата „Дивият кон“. С това показа, че истинската Съни Харлоу не заслужаваше да бъде погледната още веднъж. Рамси, първият мъж от години насам, който бе предизвикал у нея топло чувство, предпочиташе жена, която не беше реална.

Той бе намерил перото, изгубено от нея. Спомни си колко изненадана беше, когато го видя на шапката му. А той не позна жената, която бе загубила това перо. Но защо това толкова я безпокоеше? Мъката й поспадна. Рязко се изправи от сеното и с това подплаши животните — Ринг се раздвижи неспокойно, а Нюгет учудено изпръхтя.

— Извинявайте — каза им тя и ги потупа един по един.

По дяволите този Рамси! Този мъж бе по-лош от бодлив трън, забит в пръста й. Ако въобще трябваше да мисли за него, защо по такъв начин? Защо не можеше да се занимава само с това, как да го заведе при Лорд? Трябваше да обмисли подробностите. Той никога не се разделяше за дълго от партньора си, а Лорд го искаше сам, без някой да е заподозрял нещо.

Съни се обърна и изтупа задната част на панталоните си, за да ги изчисти от полепнали сламки. Слаба усмивка се оформи в ъгълчетата на устните й. Защо от всички мъже, които бе срещнала по пътя си, именно Прайс Рамси я бе поставил в такова затруднено положение? Нима тя не бе узнала вече достатъчно компрометиращи факти, за да докаже всички обвинения на Лорд срещу него? Защо й се искаше да открие нещо, което да бъде в негова полза? И защо си губеше времето да мисли за неща, които бяха предопределени?

Като си мърмореше ядосано, Съни хвана дръжката на вратата. Имаше си работа за вършене и репутация за защитаване. Имаше си и меко легло, което я чакаше в пансиона, голямо, самотно, меко легло.

 

 

На три мили от Уолис, Калифорния, в ранчото „Двойното О“ на Били Оуенс, Прайс Рамси седеше върху твърдия дюшек и замислено галеше с пръсти червеното перо, закачено на шапката му. Като го гледаше, Делос реши, че това перо за него е нещо като трофей.

Ако мисленето му не беше толкова строго научно, а поне малко вярваше в разните му там фокус-мокус, може би щеше да реши, че перото оказва някакво въздействие върху младия мъж. Прайс вече не търчеше подир всяка жена, поне през последните четири дни, откакто бяха напуснали Кърбитаун. Срок не много дълъг наистина, но все пак рекорден за такъв флиртаджия като партньора на Делос. Въздържанието на Прайс не беше заради липсата на подходящи възможности. Миналата вечер в „Дивия кон“ можеше да организира някаква оргия, но не бе взел нито една от трите бар дами в леглото си.

Делос отново се върна към книгата, разтворена върху масата под слабата светлина на фенера. Нещо ставаше с това момче. Дано не беше от еликсира, който го накара да вземе преди една седмица. Делос потърка бакенбардите си и си повтори, че може би не е нужно да се предприема нещо. На лицето му се разля усмивка, но изчезна бързо, стопена от внезапна тревога. Ако еликсирът беше причината за загубата на интерес към жените у Прайс, то Делос бе готов да заплати половината Калифорния, за да върне нещата обратно.

Прайс, облечен изцяло в черно от глава до пети, свали шапката си, после погледна нагоре и забеляза свъсените вежди на Делос.

— Какво има? — Той стана, обиколи един от столовете около масата и се настани на кръглата седалка.

Делос затвори книгата, като забрави да отбележи докъде бе стигнал.

— Нищо — отговори спокойно той. — Само се чудех дали тази вечер ще ходиш някъде. Бих бил по-спокоен, ако вземеш със себе си Бил или някой от другите момчета.

Прайс се усмихна с разбиране. Предстоящото нападение на „Лорд Майнинг“ беше може би най-опасното досега. Хората на Лорд бяха докарали два железопътни вагона, натоварени с машини. Разработването на мината можеше да започне веднага след разтоварването и монтажа им. Рискът беше голям и затова Прайс предпочиташе да се заеме сам.

— Ако съм сам, има по-голяма възможност да остана незабелязан — каза той.

— Може би си прав. — Делос знаеше, че това е така. Извършителите на този саботаж рискуваха да бъдат застреляни или най-малкото хвърлени в затвора.

— Определено — повтори Прайс. — Машините са все още върху платформите. Едно освобождаване на спирачките ще ги прати в пропастта. Сам човек по-лесно ще може да мине покрай пазачите. А двама или повече рискуват да бъдат открити.

— Прав си. — Делос стана и се изправи, тялото му изразяваше напрежение, все едно че той бе един от тези, тръгнали на опасната мисия. — Ще им трябват седмици да закарат обратно тия тежки сандъци.

— И ако съдбата не ни изостави, ще имаме достатъчно време да се справим окончателно с Лорд — добави Прайс.

— Няма причини точно сега да ни изостави — намеси се един къдрокос мъж, който бе влязъл по време на разговора.

Прайс се обърна. Хвърли му една приятелска, но кратка усмивка.

— Няма причина, с изключение на това, че си изгубих талисмана — каза сухо той.

— Часовникът на дядо ти ли? — Макар и много голям на ръст, Били Оуенс прекоси стаята с дебнеща походка, която бе усвоил от индианците, при които прекара няколко години. — Как стана това?

— Убий ме, не знам — отговори Прайс. — Моят дядо ми го подари, защото нося името му. Имам го от дванадесетгодишна възраст и нямам представа как съм го загубил.

— Много лошо. — Лицето на Били не изразяваше нищо, но Прайс знаеше, че той много добре разбира какво означава да загубиш нещо, на което много държиш. Всичко, което неговото семейство бе притежавало, изгоря по време на войната. Остана само старата семейна библия, която в качеството си на спомен от онези дни имаше за него стойността на съкровище. — Вземи това — каза Били и извади от ножницата на колана си един нож. — Той носи щастие и може да ти потрябва тази нощ.

— Благодаря. — Прайс скри ножа обратно в ножницата и я закачи на кръста си с надеждата, че талисманът на Били ще го предпази също така добре, както неговият собствен го пазеше досега. Ако силата на талисмана се проявеше, нямаше да му се наложи да си служи с него за друго, освен за рязане на въжета. Ако трябваше да пролее кръв, нямаше да смята мисията си за успешна.

Делос извади часовника си от джобчето на жилетката. Златната верига се опъна върху корема му, докато отваряше капачето.

— Вече е полунощ — каза той.

— Няма луна — добави Били с тон, безизразен като лицето му.

Прайс кимна с глава и тримата излязоха заедно навън, бавно тръгнаха по пътечката към обора в южната страна на ранчото. Конят на Били, катраненочерен жребец, бе оседлан и вързан отвън, близо до няколко дървета. Прайс можеше да тръгне още щом се метне на седлото. Били отвърза поводите и Прайс възседна коня. Махна с ръка на Делос и Били, после обърна коня и го пришпори. Но стъпките на копитата бяха толкова тихи, че никой не би предположил, че ездач напуска ранчото. В тъмнината и Прайс, и конят бяха само тъмни сенки.

— Успех — пожела му тихо Били, когато конските стъпки заглъхнаха в нощта.

 

 

Застанала на хълма над ранчото, Съни Харлоу не се тревожеше за това дали ще види или чуе ездача. Имаше си Ринг и неговият нюх не зависеше от луната и шума на копитата. Той изръмжа и потри нос в страната на Съни. Тя поблагодари на кучето с потупване по главата, после тихо яхна Нюгет.

— Върви напред, а ние ще те следваме — пошепна тя на кучето. Веднага след това те последваха ездача, като единствено кучето определяше посоката на движение. Но Ринг беше плашлив и Съни не рискува да се приближи много. Яздиха така дълго време, повече от час, и се изкачваха по хълмовете около Уолис. Понякога единственото, което можеше да види от Ринг, бе проблясването на белите ивици по краката му. Това означаваше, че кучето подскача по скалите пред нея. Когато то се спираше и лягаше долу, тя знаеше, че конникът, след когото се движеха, също е спрял.

„Мината“ — пошепна тя почти беззвучно. Вече знаеше накъде се бе насочил ездачът и можеше да предположи защо. Главната шахта на мината се намираше високо на склона, където реката се бе врязала дълбоко в скалите. Дотам бе превозено ново оборудване, още преди нейното пристигане в Уолис. Ако действително искаше да разстрои работата на „Лорд Майнинг“, както й бяха казали, Рамси — интуицията й подсказа, че той бе конникът пред нея — несъмнено щеше да се опита да извърши саботаж върху оборудването. Тя слезе от коня и го върза, като благодари на себе си за това, че се бе сетила да изучи пътя още първия ден при пристигането си в града. Знаеше разположението на сградите и железопътното платно.

— Стой тук, Ринг — изкомандва тя кучето. То се подчини, но изръмжа и задраска с лапа по земята, сякаш я молеше да промени решението си. Но Съни бе непреклонна. Знаеше, че кучето ще долети като стрела при всяко нейно повикване или ако само усетеше, че тя се нуждае от него. Но може би нямаше да се наложи. Тя бе тук да наблюдава, а не да се опитва да осуети действията на Рамси. Лорд категорично бе настоял за това.

С огромна предпазливост Съни тръгна надолу по една стара пътека, която водеше към сградата на мината. Но не отиде чак до там. Спря при една голяма скала, откъдето виждаше ясно железопътната линия и натоварените вагони. Съни се изкачи по нея и се притаи така, че да остане незабелязана, дори и ако Прайс реши да погледне нагоре.

Той вече бе там. Сърцето й заби отривисто. Рамси. Издаваха го ръстът му, походката му. Тя го бе наблюдавала достатъчно по време на представленията. Сърцето й се мяташе в гърдите. Устата й пресъхна, а дланите й се навлажниха. Беше близо, достатъчно близо, за да може да види профила, който познаваше като своя собствен, достатъчно близо, за да долови блясъка на златистите очи в тъмното, достатъчно близо, за да изпита същото свиване на стомаха, както когато го гледаше или срещаше погледа му.

 

 

Ръцете му стиснаха лоста на спирачката. Сигурно щеше да се вдигне голям шум при нейното освобождаване, но трябваше да поеме този риск. Пазачите бяха изпразнили бутилка червено и само земетресение можеше да ги събуди. Със стиснати зъби натисна лоста. Беше много затегнат. Приготви се да дръпне по-силно, но се отказа и бръкна за ножа, който Били му бе дал. Отначало трябваше да среже тежките въжета, с които сандъците бяха завързани за платформите.

Остави лоста за известно време, определи кои бяха главните въжета и ги преряза с острието. Когато и последните нишки се разделиха, Прайс усети как тежките сандъци малко се поразмърдаха, но после спряха. Той премина към втория вагон и се зае с неговите осигурителни въжета. Но изведнъж спря.

Косата му настръхна. Наблизо имаше някой. Не пазачите. Някой, когото той познаваше. Това бе по-скоро инстинктивно усещане, защото не беше чул и видял никого. Но вътрешното му чувство, скрито дълбоко в него, сега подсказваше смъртна опасност.

— Били — пошепна той. — Ти ли си? — Реши, че Делос бе убедил Били да го последва до мината.

Отговор нямаше, но тишината не го успокои. Очите му, сякаш привлечени от невидима нишка, се спряха на голямата скала край линията. Помисли, че е доловил някакво движение, сянка, женска сянка се бе откроила за миг върху тъмния фон на скалата.

По дяволите! По дяволите тази жена! Защо трябваше точно в този момент да изникне в съзнанието му. Не беше време да мисли за нея и за смисъла на това видение. По-късно щеше да му дойде времето и за това. Когато всичко свърши, той пак щеше да тръгне да я търси, да търси своята дама в червено.

Като си отдъхна, Прайс продължи работата си с въжетата, прерязвайки бързо тези, които крепяха товара на втория вагон. После като дебнеща котка се помъкна обратно до първия вагон и поднови усилията си по освобождаването на блокираната спирачка. Каквото и да бе видял, не беше от значение. Шестото му чувство го убеди в това и той му се довери. Сигурно беше Били или някой, който му симпатизираше в това, което се канеше да направи, някой, който бе там, за да подсигури неговата безопасност. Ако беше враг, досега щеше да го е пронизал с куршума си. Прайс очевидно се готвеше да повреди минната собственост.

Натисна с цялата си тежест лоста, той изскърца, после се освободи със стоманено стържене и първата платформа бавно потегли надолу по релсите. Втората бе освободена още по-лесно и последва първата с още по-голяма скорост. Прайс си помисли, че може да я настигне и да се сблъска с нея. Двете платформи набраха достатъчно голяма скорост, за да могат да прелетят над ограничителите в края на линията, и точно това бе неговата цел. Облегнат на скалата, той гледа няколко секунди, после хукна да бяга. Пияни или не, пазачите щяха да си помислят, че наистина има земетресение, когато двете платформи полетят в пропастта.

След малко той намери коня си. Подкара бързо, сякаш се спасяваше от невидими преследвачи.

Рано сутринта, преди Прайс да се бе събудил, в ранчото бе донесена следната бележка:

„Мистър Рамси,

Притежавам нещо лично ваше, което бих искала да ви върна. Моля ви да се срещнем в салона за чай на хотел «Луиза» в четири часа следобед“.

— Кой я донесе? — попита Делос.

— Едно пиколо от хотела — отговори Били, като размахваше под носа си синия парфюмиран лист. — Дал му го е служителят на рецепцията, така че не знаеше кой е подателят. Питах го. — Той се усмихна. — Добре мирише.

— Дай ми я, Били. — Прайс, свежо обръснат и наслаждаващ се на закуската, приготвена от икономката на Били, издърпа бележката от ръката на приятеля си. — Това си е моя работа.

Усмивката на Били стана още по-широка. Наистина си беше негова работа. Но все пак, що за живот е това, да не можеш да ядосаш приятелите си? При това имаше чувството, че Прайс още не вярва, че не той го бе следил миналата нощ.

— Престани да се заяждаш — каза Били рязко. — Не съм бил подире ти миналата нощ.

— Но все пак имаше някой там — отвърна Прайс.

— Остави това. Работата имаше благополучен изход. Ако някой те беше видял, щяха вече да са по следите ни. — Делос, с кръгове под очите от безсънните часове и тревоги през изминалата нощ, изтърси пепелта от пурата си върху студената плоча на камината. Той се радваше, че работата бе свършена и можеха през следващите дни да се занимават с не толкова опасни неща. Посочи с пурата към бележката, която Прайс държеше. — Не знаех, че си установил толкова тесни връзки с жена в Уолис.

— Не съм. — Прайс остави малката масичка, приготвена за него, и се приближи до прозореца, за да разгледа по-ясно бележката. Все още не бе убеден в това, че не Били го беше проследил до мината, както каза Делос. А той щеше да бъде благодарен, ако разбереше, че може да разчита на Били.

Прайс отпусна едрото си тяло върху стола, покрит с кожа. Били наля по чаша питие на раздяла, а също и в чест на успеха на Прайс при визитата му в мината. Ако слуховете от града се потвърдяха дори и наполовина, откриването на мината бе забавено дотогава, докато оборудването не бъде извадено и превозено отново. А това нямаше да бъде лесно. Лорд трябваше да наеме мулета за издърпването на тежките сандъци, а закъснението на работите щеше да даде възможност на Прайс и приятелите му да раздрусат Лорд по въпроса за правата над мината.

А това, Прайс почука синия лист върху облегалката на креслото, може би нямаше нищо общо с действията му през изминалата нощ. Или може би имаше? Може би някой благодарен гражданин бе дочул за премеждието на мината и подозираше как бе станало всичко. Не. Той поклати глава и отново прочете бележката. Не ставаше и дума за това. Говореше се за връщане на нещо, което му принадлежи.

Намръщил вежди, той отново прочете написаното, но не научи нищо повече. Бележката нямаше подпис и колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети за някоя жена в Уолис, която би могла да притежава негова лична вещ. Именно в Уолис се бе пазил от всякакви запознанства.

Все още чудейки се кой ли е авторът на бележката, той доближи листа до носа си. Парфюмът бе интригуващ, ароматът му напомняше дивите цветя, които цъфтяха през пролетта по полянките на Оукнел.

Имаше чувството, че се досеща коя беше жената, която би си избрала такъв лек аромат. Чудеше се дали си струваше да провери правотата на догадките си.

— Ще отидеш ли в града? — попита Били, подавайки му чаша уиски.

Прайс кимна, чукна се с Били и с Делос, после и тримата изпразниха едновременно чашите си. В пълно мълчание трите чаши бяха поставени на перваза на прозореца. И тримата бяха на мнение, че нищо повече не може да бъде казано за нощната акция. Прайс стана, взе си шапката и се насочи към вратата. Били се усмихна с разбиране.

Делос тръгна след него.

— Ще дойда с теб — каза той, а очите му мигаха неспокойно, както винаги, когато бе разтревожен от нещо. — Не мисля, че е безопасно да яздиш сам. Освен това имам чувството, че мис Пек от Мисури може да те е проследила дотук. Сигурно у нея си оставил няколко лични вещи. — Той се засмя. — Включително и предложението за женитба.

— Върви по дяволите, Делос. — Прайс спря за малко, пъхна писмото в джоба на ризата и си сложи шапката. — Не започвай отново. Нали ти казах, че не аз, а тя направи предложение.

— Само че на брат ти.

Прайс погледна Делос с предупреждаващ поглед, който ясно му даде да разбере, че не е желана компания при пътуването до Уолис. Той се потупа по джоба.

— Това не е почеркът на вярната Пенелопа. Никога не съм виждал този почерк. — Той изръмжа и тръгна, като остави Били и Делос да се споглеждат помежду си. — Освен това, Делос — добави той, преди да тръшне вратата зад себе си, — всичко друго е за предпочитане пред възможността за прекарване на следобеда в твоята компания.