Андреа Парнел
Съни (7)

Глава 6

Тъмнината скри недоволната гримаса на Прайс, той се наведе над потока и наплиска лицето си със студена вода. Спомни си подмятането на Делос от миналата вечер и си призна, че приятелят му май беше прав. Неговият плам се нуждаеше от охлаждане. Тази жена го бе подлудила така силно, че това бе много странно за него, като се има предвид, че въобще не беше я докосвал, ако не се смяташе краткият допир до лакътя й, когато й подаваше стола тази вечер. Може би причината за това бе, че Прайс не беше докосвал жена цяла седмица или дори повече.

По дяволите! Обикновено, когато се познаваше с някоя жена толкова време, колкото с Огюста, беше успявал да направи любов с нея поне два пъти. А в този случай не беше ясно дали изобщо можеше да си позволи да я пипне, без да разруши онова, което възникваше между тях.

Той избърса мокрите си вежди, после събра ръце в шепа и отпи жадно вода от потока.

— Добре — каза си той. — Щом ни трябва охлаждане, ще го получим.

— Не. — Съни подканващо му се усмихна от другата страна на двуколката. — По-добре свършвайте с водата и да се връщаме в хотела.

Съни си помисли, че всъщност през цялата вечер той се бе държал много прилично. Трябваше да му го признае. Маниерите му бяха безукорни. Откъдето и да идваше, сигурно се е занимавал и с нещо друго, освен да стреля в рекламното представление. Може би е бил черната овца на някое благородно семейство от Юга. Говореше като южняк. Може би войната бе причина за това той да загуби общественото си положение. Така се бе случило с много хора.

Съни тихо въздъхна и отклони очи от настоятелния поглед на Прайс. Причините за неговото сегашно положение не бяха нейна грижа. Нямаше нужда да изпитва жалост към него или да съчинява извинения за действията му, само защото той знаеше как да се отнася към жените като към дами. Повече от сигурно бе, че това бяха преструвки и че преди да се завърнат обратно, щеше да й се наложи да го цапне по лицето или дори да се хване за пистолета, който бе под жартиерите й.

Прайс се облегна на колелото на двуколката, която бе взел от Били, но не се качи все още. Над главата му звездите проблясваха като въртящи се сребърни дискове в синьо-черното небе. Имаше пълнолуние, въздухът беше топъл и той като че ли усети Огюста Харлоу, облечена в памучната тъмночервена рокля и отпусната в ръцете му. Сигурно си заслужаваше още един опит.

— Не ви ли харесва разходката на лунна светлина?

Този въпрос стресна Съни. Тя обичаше покоя на нощта, но предпочиташе да му се наслаждава сама. Нощите бяха подходящо време за обмисляне на нещата и съставяне на нови планове. Под светлината на звездите всичко изглеждаше не толкова сложно.

Колкото до Рамси, нямаше защо да се тревожи, че той ще продължи да смущава нейните чувства. Не би трябвала да чувства нищо тревожно, когато той я хващаше за ръката, за да й помогне да се качи на двуколката. Трябваше да бъде спокойна, че нищо изнервящо нямаше да й се случи. Рамси. Тя просто бе приела едно чувство за друго. Тази игра на дама не беше нищо друго, освен перманентно късане на нерви.

Съни погледна към небето и се наслади на кадифената му красота и тихото спокойствие. Ако можеше да повярва, че той има предвид единствено разходка, щеше да тръгне с него веднага. Танцът на луната върху водната повърхност, тихите нощни звуци на животни и насекоми, скрити в тъмнината, бяха потвърждение на деликатното му предложение.

Съни тайно се ощипа по ръката, за да се отърси от глупавите си представи. Май беше прекалила със своята подозрителност към Рамси, но сигурно дрехите бяха тези, които я караха да приема така нещата. Дори простичката рокля с висока бяла яка и маншети бе също толкова лоша, колкото модерната копринена рокля, която Бланш й бе подарила. Именно дрехите предопределяха нещата. При това роклите бяха скъпи. Ако трябваше да купува още, преди да успее да замъкне Рамси пред лицето на закона, нямаше да й остане много от десетте хиляди долара.

Отгоре на това бе сигурна, че той си е наумил нещо повече от разходка. Тя бавно притвори очи, както бе виждала да правят момичетата на Бланш, за да подмамят клиентите на горния етаж. И веднага след това, подхранила надеждите му, тя ги попари изведнъж.

— Бих искала да мога — тихо каза тя. — Но е толкова късно. При това просто не мога. Трябва да свърша нещо в хотела. Наистина трябва да се върна, Прайс.

— Както желае дамата — отговори Прайс.

Разочарован, но все още далеч от мисълта да се откаже, той скочи на седалката, хвана поводите и подсвирна на конете да потеглят.

Какво, за бога, беше това, което трябваше да свърши в хотела по това време? Дано не е среща с някой друг. А защо пък не? Той се обърна, за да я запита, но си спомни, че няма право. Разрешен му беше само по един въпрос на ден, а това, което се въртеше в ума му — въпросът, който го вълнуваше през цялата вечер и по време на краткото пътуване до Огледалните езера — бе най-важното за него.

Бе много доволен, че тя се съгласи да се разходи с него. По време на вечерята стоеше мълчалива и почти не хапна нищо. Когато предложи да си тръгват, с нежелание се съгласи. Той бе вложил цялото си старание да я убеждава, но тя отказа да продължат разходката си край потока.

Той все още не знаеше какво да прави с нея и точно как да постъпи. Би могла да бъде и момиче от някой салон, което се преструва на дама или ученичка, играеща си на възрастна. Може би просто искаше да го закачи на въдицата си, както предположи Делос, и почти го бе постигнала. Не можеш да научиш много за друг човек, без да задаваш въпроси. А може би, помисли си той, беше свикнал с един особен вид леснодостъпни жени и бе загубил способността си да общува с другите. Не можеше да си даде сметка за собствените си инстинкти по отношение на нея. А вероятно бе загубил и способността си да общува с дами.

А тя беше дама, нали? Прайс бе повече от сигурен, че достойнството в очите й, когато се спираха върху него, бе вътрешно присъщо качество на душата й. Не би могла да се преструва. Неговите инстинкти, колкото и да бяха закърнели, подсказваха, че Огюста Харлоу не беше лека жена. И дявол да го вземе, ако можеше да каже кое предпочита. Тялото му настояваше за удовлетворение, и духът му жадуваше за жена, с която би могъл да споделя мислите си, жена, която би могла да му даде повече от физиологическо удоволствие.

Той беше глупак. Нямаше никаква представа за нея. Не знаеше нищо, с изключение на името й и това, че бе прекрасна. И още, че по някакъв начин неговият часовник бе попаднал у нея. Тя не беше се хвърлила на врата му като толкова много други жени. Жалко. С удоволствие би приел нейното внимание. Беше й се усмихвал топло, достатъчно топло, за да накара очите си да изглеждат като разтопено злато под светлината на хотелските фенери.

Съни се благославяше, че успя да издържи на тези погледи. Тя се усмихна насърчително, когато стигнаха до хотела и той спря двуколката.

— Вие показахте изненадващо търпение, Прайс. — Тя наистина си мислеше така. Той не бе направил нито едно движение и не бе запитал нищо. Беше се показал много по-тактичен, отколкото можеше да се предполага.

Прайс се усмихна.

— Страхувах се да не изчезнете, ако започна да задавам въпроси. Исках да предотвратя това, каквото и да ми струва. Ето защо все още не съм задал днешния си въпрос.

Той скочи на земята и заобиколи двуколката, за да й предложи помощта си. Усети нейната лекота, и когато краката й вече бяха стъпили на земята, продължи да я държи за ръката. Пръстите му нежно галеха кожата й, погледът му бе нежен и подканващ. Това я трогна, независимо от собственото й решение да не вярва на обещанията, изразени в погледа му.

Съни потръпна и сведе очи. Пръстите му бяха топли, топлината от тялото му я обхвана цялата. Докосването му като огън я прониза, още повече, че беше неочаквано. Хареса й това усещане, толкова много й хареса, че му се поддаде с удоволствие. Но все пак преди изцяло да се остави на силата, преди да се разтвори в нея, я обзе някаква паника и тя осъзна, че трябва да се отдалечи от него, да дръпне ръката си. Но не посмя да го направи. Беше толкова близо до изпълнението на плана си, че не можеше да позволи на някакво докосване да провали всичко.

Вместо това тя се стегна вътрешно и се овладя. Вдигна глава и го погледна твърдо в очите.

— Надявам се, че вашият въпрос предполага кратък отговор — сухо каза тя. — Както вече ви обясних, аз…

— Имате нещо да свършите. Помня. — Той беше доловил нейното потръпване и бе доволен, че то бе причинено от неговия мимолетен допир. Бе започнал да се страхува, че тя е направена от желязо, но явно не беше така. Тя си беше просто жена, сдържана, но тази сдържаност можеше да се стопи от достатъчно топлота.

— Да — отговори тя и в гласа й прозвуча отново някаква тревога.

Той продължаваше да я държи. Сега вдигна другата си ръка и я докосна по бузата, пръстите му проследиха извивката й. Краката й се подкосиха и дъхът й спря от внезапно обхваналата я възбуда. В нея започна да блика някаква топлина, толкова силна, че сигурно прозираше през всяка пора на кожата й.

Помисли си, че сигурно ще се опита да я целуне. Устните й се полуотвориха в очакване, макар че разумът й панически й припомняше опасността от такава интимност. Но до устните й достигна само неговото дихание.

Напрежението малко понамаля. Ръката, която я бе погалила по бузата, падна на рамото й и тя се усети обхваната от две здрави ръце. Силните му пръсти сигурно вече бяха оставили следи върху кожата й и през тях отново започна да я изпълва топлина.

— Може би вашата работа ще отнеме само една минута — каза той, а лицето му бе заплашително близо до нейното, горещият дъх отново докосна устните й. — Най-много две минути, ако имам късмет.

Той знаеше. Знаеше какво й причинява. Съни, вбесена на него и на себе си, неуверено отстъпи крачка назад. Ръцете му паднаха безпомощно встрани. Тя едва се усмихна и усети, че вътрешният огън угасна толкова бързо, колкото внезапно я бе и обхванал. Все още обвиняваше него за това. Ще трябва да си получи заслуженото за това толкова фамилиарно отношение. И утре по това време вече нямаше да се смята за човек с късмет.

— Какъв е въпросът ви, Прайс? — попита тя кратко.

Прайс я погледна озадачен. Тя като че ли бързаше да се отърве от него, а преди малко той бе почти сигурен, че щеше да получи целувка, ако бе настоял. Съжали, че не беше използвал възможността за това. Отде да знае кога, и дали изобщо щеше да има отново такава възможност.

Слабото треперене, която бе доловил преди малко, беше първото пропукване в нейната защитна броня, но той все още не знаеше как да се държи с нея. Страхуваше се да не я отблъсне и тя да изчезне завинаги. Не би могъл да понесе това. Все още искаше да разбере толкова много неща за нея.

Той въздъхна, повдигна шапката и разроши косата си, после отново сложи шапката на главата си. Може би не трябваше да я задържа. Стараеше да постъпва като джентълмен. И тя беше забелязала това. Очите й го гледаха студено и нетърпеливо.

Той не продължи да я убеждава. Трябваше да зададе въпроса си, ежедневната му порция опознаване на тази странна жена. Имаше достатъчно богат избор. Реши да зададе такъв въпрос, който би могъл да отреже изцяло всичко, което бе възникнало между него и Огюста Харлоу. Заговори тихо и бавно, с желание да удължи момента, прекаран заедно с нея. Освен това, от отговора й щяха да зависят много неща.

— Какво искате от мене, Огюста?

Отговорът й дойде толкова бързо, сякаш бе прочела мислите му.

— Нищо конкретно — прошепна тя. — Искам ви такъв, какъвто сте, целия. Вас. И всичко от вас. — В очите й блесна такова силно чувство, което той прецени като надежда. Шепотът й стана още по-тих. — Желая ви по начин, който никога не сте предполагали.

Прониза го желание, силно и остро като нажежено острие. И всичко, което бе решил по отношение на нея, отлетя далеч. Тя не беше надута и невинна; бе жена от плът и кръв, която знаеше какво иска и щеше да стигне далече, колкото трябва, за да го постигне.

По-късно, когато си припомняше този момент, не можа да намери обяснение за своето дълго мълчание след тези думи. Може би това се дължеше на внезапното отчаяние, че и тя бе като всички останали жени и желаеше Прайс Рамси заради предизвикателните му дрехи и голяма известност с точната, безсмислена стрелба по представленията.

Беше се оставил на въображението си да го убеди, че „дамата в червено“ е нещо повече, че притежава силата да го освободи от миналото му, за да се устреми отново към мечтите си от младежките години. Сега виждаше, че тя с нищо не се отличаваше от другите жени, с които прекарваше по една нощ в леглото и ги забравяше най-много след седмица.

Още веднъж колебанието му го накара да постъпи непривично за себе си. Вместо да я вземе в обятията си и между целувките да й каже, че желанието му съвпада с нейното, той се дръпна назад, вцепенен и неспособен да направи нищо. Но за времето, което му бе необходимо да се съвземе и отново да се насочи към нея, тя успя да го заобиколи и да тръгне към вратата на хотела. Като я гледаше да се отдалечава, той си помисли, че тя изглежда все така хубава и предизвикателна, както когато я видя за пръв път.

Последва я. Ако някаква част от него изпитваше съжаление, това не беше тялото му. Апетитът му по отношение на тази жена стана толкова огромен, че в главата му нямаше друга мисъл, освен тази да я притежава. Нека си бъде каквато иска, но да му позволи да я опознае изцяло и интимно. Свенливостта, която бе демонстрирала през цялото време, за да го държи настрана, само увеличи апетита му.

Засмя се като картоиграч, който успешно бе блъфирал по време на играта. Бяха го водили за носа. През цялото време тя е пресмятала как да го заведе в стаята си. Но той не бе позволил това. Струваше му се достатъчно недостъпна. Но беше спрян отново, защото когато я настигна, тя бавно завъртя глава и се усмихна.

— Не сега — каза тя и протегна ръка, за да го спре. — Утре. Навън, при потока. Сигурно е много хубаво там, пък и аз предпочитам да съм на открито. Ще си направим пикник и ще прекараме там следобеда. — Тя спря за малко и докосна с пръст брадичката си, после тръсна глава, сякаш дообмисляше предложението. — Не. Не. Няма да стане така.

— А защо не? — Очакването на Прайс бе станало толкова голямо, че усети, че думите подкосяват краката му. — Пикник, следобед край Огледалните езера, звучи достатъчно добре.

— Не — повтори тя. — Не е достатъчно. Трябва ни също и вечерен мрак. Трябва да останем и под звездите, нали?

— Да — отвърна Прайс, приближавайки се до нея. Не беше още решил дали му харесва играта й. Беше започнал да разбира правилата й, но те се оказаха дяволски тежки за изпълнение. Цялата тази работа наистина увеличаваше възбудата, сексуалното напрежение. Мина му през ум да се отбие на връщане в бордея на Луси Спейн. Но нямаше да може. Това щеше да развали нещата. Той кимна в знак, че приема допълнителната уговорка. — И аз много искам да останем сами под звездите.

— Тогава елате тук утре следобед. — Тя отвори вратата само дотолкова, че да мине сама, без той да може да се приближи. Близостта му бе опасна. Не искаше да го отблъсква, но реши, че непременно ще го направи, ако отново запали в нея онзи вътрешен плам. Помисли си, че го ненавижда, задето я бе накарал да изгаря така. Това беше чувство, сладко и свещено, което принадлежеше само на нея и на Пол. Прайс Рамси нямаше правото да събужда у нея такива усещания. Толкова много го ненавиждаше в момента, че когато отново му заговори, трябваше да сдържа яростта си със силата на волята. — Ще яздим дотам — каза тя. — Ще наема кон. И ще им кажа… Ще им кажа, че може би ще се върна едва на сутринта.

— Ще бъда тук утре следобед — отговори той и изпита желание да я вземе в ръцете си. Този път без колебание. Но тя отново му се изплъзна и въпреки бързото движение, ръцете му останаха празни. — Огюста, почакайте! — извика Прайс, като я видя да притваря вратата между тях.

— Лека нощ — отговори Съни и изчезна толкова безшумно, колкото тих бе и гласът й.

— По дяволите! — изруга Прайс и тръгна към двуколката. Тя го влудяваше. Покачи се на седалката и си помисли, че има поне едно хубаво нещо — че Делос не беше наблизо, за да види как изглежда един глупак.

Пътят до ранчото бе дълъг, но слабият дъждец, който го настигна на около миля разстояние от „Двойното О“, донякъде го поохлади. Но с нищо не можеше да облекчи болката в слабините си. Щеше да страда още цял един ден. Мислите му донякъде разгладиха гримасата на лицето му, когато си представи как Огюста лежи върху одеяло край потока, или направо на моравата. Как ли щеше да изглежда върху хладната зелена трева?

Може би щяха да влязат да поплуват във водата. Правенето на любов във водата имаше особена прелест. Тялото й хлъзгаво и мокро, допряно до неговото. Беше видял толкова малко от нея. Роклите, които обличаше, бяха със затворени деколтета и дълги ръкави, макар че не можеха да прикрият формите на тялото й. Гореше от нетърпение да види тези форми непокрити и да изучи техните малки тайни. И да вървят по дяволите тесните му панталони. Щяха да го прережат на две.

— Изглеждаш много намръщен за човек, който е прекарал вечерта с жена.

— Така ли? — Прайс бутна настрани Били и влезе в кабинета, където сервираното питие му обещаваше поне малко облекчение.

Били го последва с усмивка.

— Наистина, не изглеждаш като победител. Имаше ли някакви трудности с дамата?

— Не е твоя работа, Били. — Прайс захвърли шапката си към скрина, без да си направи труда да погледне дали беше улучил целта. Вместо това се запъти към бюрото, където Били вече си пиеше уискито. Прайс също си наля и го изпи на един дъх. После погледна отново Били.

— Не е моя работа ли? Никога преди не си говорил така — измънка Били, с ръце, кръстосани пред гърдите.

— Аха — изръмжа Прайс и си наля още. Беше решил да не издава смущението си и се наостри срещу Били. Остави чашата на лавицата до камината. — Не съм имал затруднения с дамата. Утре ще я видя отново. И ще прекараме заедно следобеда на пикник.

Били само кимна, но коментарът върху плановете на Прайс дойде от другия край на стаята.

— Мислиш ли, че Били и аз ще се интересуваме как ти и мис Харлоу прекарвате времето си, ако това не беше свързано с нашата обща работа. Не можем да си позволим да забравим за нея, дори и докато чакаме отговор от Бостън.

Прайс се намръщи. Не бе забелязал, че Делос вече се е настанил на един стол в стаята. По дяволите! Не беше обичайно за него да стои незабелязан и да наблюдава отстрани. Но трябваше да признае, че партньорът му бе прав. Той взе отново чашата и бавно отпи. През последните два дни толкова беше потънал в мислите си по Огюста, че почти бе забравил за общата им работа. Били и Делос имаха право да го упрекват за това.

— Прав си — съгласи се той. — Ще трябва да си свърша моята част.

— Твоята част вече е свършена — отвърна Делос назидателно. — Никой не отрича това. Но остават някои подробности, с които трябва да се заемем. Работа само за няколко часа, но тъй като вече е късно и ти явно си премного уморен, ще отложим всичко за утре сутринта.

— Добре — отговори Прайс. Уискито бе подействало и почти го беше приспало. — Ще довършим утре сутрин. Надявам се още преди обяд. Аз трябва…

— Знаем какво ще правиш. — Били се наведе и започна да си свива цигара в парче хартия. — Съвместно прекарване с „дамата в червено“. — Той драсна клечка кибрит по една тухла и си запали цигарата. — Успя ли поне да разбереш как твоят часовник се бе озовал у нея?

— Не още.

— Не още? Логично е вече да си разбрал това — зачуди се Делос.

— Да. Но все още не съм — подчерта ядосано Прайс. — Огюста е чудесна и удивителна жена. Имахме други неща да си говорим. — Нямаше намерение да разкрива пред двамата собственото си недоумение за това, че тя му даваше сведения за себе си капка по капка. — Някой ден ще ви разкажа всичко.

— Надявам се. — Били се разсмя на неговия безпомощен хумор. — А също така се надявам утре вечер да се прибереш с по-доволен вид.

Прайс взе чашата и изпи наведнъж останалото уиски.

— Утре вечер, Били — каза той, усмихвайки се за пръв път, откакто се върна, — не ме чакайте да се прибера въобще.

 

 

Съни се напъха в старите си обувки, нахлупи шапката си и побърза да напусне хотела по страничното стълбище. Искаше да изведе Ринг от конюшнята и да го закара при Огледалните езера. Не можеше да чака до сутринта. Рамси можеше да пристигне рано. Не можеше да рискува да я види, че язди Нюгет. Конят лесно се помнеше и макар че не беше я виждал в обичайните й панталони и риза, щеше да разпознае Нюгет, когато дойдеше да я вземе.

Ринг щеше да чака там, където тя го остави, спокойно и предано. Щеше да му остави храна, а вода в потока имаше в изобилие. Щеше да й бъде полезен при конвоирането на Рамси до Сан Франциско. Беше по-добър партньор, от който и да е мъж. Щеше да даде живота си в нейна защита, което едва ли някой мъж би направил.

Избираше страничните улици, за да остане незабелязана от пияните фермери, които продължаваха да се мъкнат от кръчма на кръчма. Но това нямаше толкова голямо значение. Нощният въздух възстанови равновесието й, поне тази част от него, която Рамси бе смутил. Колкото по-дълго яздеше, толкова по-добре се чувстваше. Нямаше никакво намерение да спи през нощи. Намираше се толкова близо до крайната цел.

Трябваше да изпрати две телеграми, една до Бланш — да й съобщи точния час на пристигането си в Сан Франциско, и една до Тадиъс Лорд — да го уведоми, че е заловила Рамси и му го води.

Но не беше ли още много рано за това? Не. Щеше да постъпи точно така. Не можеше да се провали. Разполагаше с две нощи и един ден, преди да стигнат до първия град по набелязания от нея маршрут. А Лорд искаше да узнае поне един ден по-рано кога ще му заведе Рамси под охрана.

На рецепцията в хотела щеше да остави бележка. Много важна бележка. Която щеше да компенсира недостига на време.

 

 

— Напускате ли ни, мис Харлоу?

Ейбнър Томас харесваше работата си на рецепцията в хотел „Луиза“. Обичаше да се среща с различни хора, да научава подробности за тяхната работа и личен живот. По-точно, привличаха го клюките по същия начин, по който медът привлича мухи, а и самият той усърдно съчиняваше такива. Съни беше го наблюдавала да прави това още от първия ден, когато пристигна, и заключи, че би могла да използва за свои цели неуморния му език.

— Не още, мистър Томас. — Беше облечена в червена пола за езда и жакет от тежка копринена тафта, под който се виждаше блуза в същата тоналност, много добре хармонираща с ръкавиците й. — Бих искала да запазите стаята ми и за следващата седмица. Оставям в нея някои от нещата си, докато аз и… мистър Рамси се върнем. — Наложи си да се изчерви. — Служебно пътуване, разбирате ли.

— А да, разбирам. — На лицето на служителя се появи широка усмивка. Известна му беше репутацията на Прайс Рамси и се радваше, че щеше да бъде първият в Уолис, който е узнал за новата му авантюра. — Пожелавам на вас и на мистър Рамси успешно пътуване, мис Харлоу.

Съни стисна устни и вдигна ръце.

— Не зная дали мога да ви помоля за нещо, мистър Томас.

— За мене ще бъде чест да ви услужа. — Томас свали молива, закачен на ухото, и услужливо се наведе към нея през плота. — Трябва само да ми кажете за какво става дума.

Тя огледа хола наоколо, после също се наведе и прошепна:

— Можете ли да ми посочите някой магазин в града, откъдето да мога да си купя воал?

— Воал? — повтори Томас също шепнешком, в очите му проблесна интерес. Обикновено на жените им трябваха воали или при женитба, или при погребение. Той не си спомняше някой да бе умирал в Уолис напоследък.

— Да, воал — повтори тя все така тихо. — Бял воал. Имам нужда от такъв, но не разполагам с време да си го поръчам специално. Ако можете да ми посочите някой магазин, който да ми го продаде готов, ще ви бъда безкрайно благодарна за информацията.

— Опитайте в магазина за дрехи на Дън. Това е единственият магазин в Уолис, където би могло да има воали на склад.

Съни се изправи и заговори нормално.

— Благодаря ви, мистър Томас. Нямате представа колко много ми помогнахте.

Тя побърза да излезе. Знаеше къде се намираше този магазин. Беше си купила от него една или две рокли, а и щеше да получи воала, който й трябваше, след няколко минути от магазина, чиято витрина бе украсена с една булчинска рокля.

Половин час по-късно се върна в хотела с пакет. Когато минаваше покрай рецепцията, хвърли на Томас една весела заговорническа усмивка.

След още един час слезе по стълбите с тежка торба и кошница с храна, която си бе поръчала в кухнята. Прайс, облечен в индиански стил с кожено сако и панталони с ресни, я очакваше в хола.

— Здравейте — каза тя и му подаде кошницата, радостна, че ръцете му щяха да бъдат заети с нещо. — Надявам се, че ще огладнеете.

— Вече съм гладен — увери я той, отваряйки вратата с рамо и задържайки я, докато тя премине през нея. — Само след минута ще доведа коня ви от конюшнята — предложи той, изгаряйки от нетърпение да тръгнат по-скоро, макар че поведението й днес бе прекалено официално в сравнение с чувствените излияния миналата нощ.

— Но той е тук, ето го. — Тя посочи към Нюгет. — Бях изпратила да го доведат.

Прайс огледа коня и установи, че беше много добре гледан и изглеждаше много по-добре, отколкото всичките коне в конюшнята на Бен Парсън.

— О, Бен сигурно е получил нови животни — каза той. — Мисля, че не съм виждал този.

— Изглежда не ви е казал — отговори Съни, бързо завърза торбата за седлото и яхна Нюгет, докато Прайс се чудеше как да закрепи кошницата върху своя кон.

Той продължаваше да се мотае около коня и й отправи разочарован поглед.

— Щях да ви подам ръка.

Съни прехапа език да не би случайно да каже на глас това, което си мислеше: че никога не бе имала нужда от помощ при качване на седлото и със сигурност не й трябва и неговата помощ. Нито пък искаше отново да усети близо ръцете му. Тя успя да се усмихне леко и извинително.

— Ще ми помогнете при слизането — предложи тя.

Той изпита желание да я запита какво не е наред. Имаше чувството, че тя се колебае дали иска или не да бъде с него. Но реши да не използва все още единствената си за деня възможност за задаване на въпрос. Тя бе отправила поканата и проклет да бъде, ако посмее да я улесни с нещо. Достатъчно дълго бе чакал този ден, твърде дълго, за да има вече право да разгадае мистерията около тази жена.

Тя яздеше толкова умело, че все едно се бе родила на седлото, тя и конят се бяха слели в едно. Или си имаше начин да покорява животните, или пък този кон много бързо се приспособяваше към навиците на новия ездач.

Вървяха един до друг. Отначало той се любуваше на това как предизвикателно се бе изправила и вдигнала глава към слънцето, с лека усмивка на лицето, когато коментираше какъв чудесен ден са избрали за своя пикник. Имаше нещо котешко у нея, притворство на дебнеща котка.

Изглеждаше чудесно, но не по онзи ужасен и отблъскващ начин, както жените, които той познаваше. Нейната самостоятелност прозираше в самоувереността и силата на изправените рамене, във формите на тялото, които не се нуждаеха от подплънки или други корекции. Косата й бе вчесана назад и прихваната с мрежа. Той не можеше да си спомни дали я беше виждал разпиляна около лицето й. Профилът й бе изключителен, с пълни устни, готови за целувка. По някаква причина погледът му винаги се привличаше от очите й — големи, зелени, с тъмни петънца и изпълнени с тайни. Зелени като пролетни листа, които още повече изпъкваха на фона на богатата надиплена карминеночервена пола.

— Винаги ли се обличате в червено? — попита той, но веднага се усети и прехапа устни.

Съни обърна глава към него и се разсмя.

— Не. Невинаги.

— Това беше грешка — побърза да обясни той. — Не това исках да ви питам днес.

Тя му хвърли един светкавичен поглед.

— Толкова по-зле. — Тя смушка коня и толкова забърза, че имаше опасност кошницата с храна върху неговия кон да падне, ако я последваше.

— Почакайте малко — извика той, но тя само погледна през рамо и се усмихна, после още по-силно смушка коня и препусна напред.

Прайс очакваше, че щеше да спре да го почака, но скоро установи, че тя се държеше все напред през целия път до Огледалните езера. Ядосан, свали ниско пред очите шапката си и задържа коня. Дали това бе последната част от играта, това противопоставяне от нейна страна? Дори не можеше да поддържа някакъв разговор от такова разстояние. Това хич не му харесваше. И не му се искаше повече да спазва всичките глупави правила, които му налагаше тя.

Времето минаваше, а Съни все препускаше отпред. Прайс повдигна рамене, въздъхна дълбоко и издиша толкова бързо, все едно въздухът бе изгорил гърдите му като нажежена пара. Беше го зарязала, като че ли той бе просто един товарен кон, за който щеше да се сети едва по-късно. Прекалено много за един мъж. Беше си изразходвал лимита в играта. Ядът му все повече нарастваше, защото си даде сметка, че правеше само това, което тя искаше. Явно желаеше да го ядоса, да го накара да върви подире й с изплезен език. Играеше си с него като цигулар с лъка.

Очите му се присвиха, мускулите на гърба му се втвърдиха. Явно тя не си даваше сметка, че от този момент нататък той щеше да бъде този, който ще дава тон на играта.

Не беше го дочакала да й подаде ръка при слизането от коня. Конят се бе поспрял под една сянка. Огюста се намираше на един ярд от него, изправена като древна богиня под дървото. Беше разпуснала косата си и сега тя се увиваше като коприна около раменете й.

Сребърната брошка, която държеше затворена блузата около врата й, вече я нямаше. Виждаше се нежната кадифена кожа. В отвора на блузата той забеляза сенчестата падина между гърдите й. Тази гледка го накара да се замисли. Отново го заля горещ яд, който премина в желание. Скочи от коня, като си мислеше, че би могъл още малко да поиграе играта й.

— Не исках да ви оставям — каза тя, сякаш доловила мислите му. После, като богиня от трона си, простря ръце към небето, бузите й бяха порозовели, очите й блестяха. — Но не можах да се въздържа. Исках да усетя бързия бяг на коня и вятъра върху лицето си. — Усмивката й стопи и последните остатъци от яда му. — Това се оказа по-силно от мене.

— Всичко е наред — увери я той, докато отвързваше кошницата и я сваляше на земята. Погледна към нейния кон и видя, че платнената торба е все още завързана за седлото. — Ще сваля и това. — Той пристъпи напред.

Котешкото изражение отново се върна на лицето й, очите се притвориха, а устата слабо се отвори. Бе виждал този израз, когато котката си играеше с мишка.

— Не се тревожете — каза тя и го поведе към една равна, тревиста полянка. — Тези неща сега няма да ни трябват. Ще ги свалим по-късно.

Учудването на Прайс, изглежда, докосна някаква струна в сърцето й. Тя го погледна милостиво.

— Мисля, че съдържанието на тази торба ще бъде огромна изненада за вас.

— Надявам се — приятна изненада.

— Такава ще бъде за мен — отвърна тя. — Ще похапнем ли нещо? Умирам от глад.

Прайс й помогна да извади от кошницата една покривка и опакованото ядене. То се състоеше от най-обикновени пилешки бутчета, сирене, твърдо сварени яйца и големи парчета ябълков пай. Бисквитите с масло, загънати в салфетки, бяха все още топли. Тя извади още буркан с мед и друг с лимонада, две порцеланови чинии, вилици и две чаши. Той остана много доволен от бутилката вино, която тя му подаде.

— Един час в потока ще го охлади чудесно. — Не беше забравила да вземе дори въже за връзване на бутилката. Прайс си свали кожения жакет и нави ръкавите на бялата си риза. С бутилката вино в ръка, върза единия край на въжето около гърлото на бутилката, а другия закрепи за един храст.

Седнала на земята, Съни раздели яденето на две и загледа как Прайс, коленичил до водата, потапяше бутилката. Този момент бе подходящ. Един удар по главата, и всичко щеше да бъде свършено. Тя реши да почака, докато се нахранят, не толкова от вежливост, колкото взимайки предвид, че храната нямаше да издържи дълго на тази горещина. А и двамата щяха да имат нужда от храна по пътя. Веднъж тръгнали на път, според нейния план щяха да спират само за кратък отдих на животните, докато се отдалечат достатъчно от Уолис. Но храната можеше да бъде опакована отново.

Тя полека стана. Земята бе обсипана с камъни. Един достатъчно силен удар с кой да е от тях щеше да го свали в безсъзнание. Но, от друга страна, това беше отвратителен начин да закараш в затвора един нищо неподозиращ човек. Независимо от това, тя се приближи на пръсти. Той продължаваше да седи на колене до потока, за да се убеди, че бързите струи няма да отнесат бутилката и да скъсат въжето. На няколко стъпки от него тя се наведе и избра един камък, достатъчно тежък. Не се харесваше особено, когато вършеше такава работа.

Другата възможност бе да раздели обеда си с него, седнала близо до него на земята, под топлия поглед на златистите му очи и неясното безпокойство, което те предизвикваха у нея. Изборът бе направен. Тя се придвижи тихо напред, като си припомни как го бе подмамила и го бе накарала да очаква от нея повече от съвместен обяд.

Потрепери внезапно от студ, макар че слънцето галеше гърба й. Той продължаваше да се рови във водата и се опитваше да закрепи бутилката между два камъка. Съни спря за малко, хипнотизирана от играта на мускулите по гърба му. Как ли щеше да изглежда без риза? При тази мисъл тя прехапа устни до болка, докато изгони въпроса от ума си.

Той беше без шапка, на силната светлина косата му беше синьо-черна. Чудесна мишена. Само на една стъпка разстояние, толкова близо, че можеше да долови неговия аромат — на кожа, тютюн, на мъжественост, чистота и сила. Още една студена тръпка премина по тялото й. Тя вдигна камъка. Май че това беше най-удобният момент да го изненада и единственият, когато нямаше да се чувства жертва на чаровното му привличане. По-добре да пътуват и двамата цял ден гладни, отколкото да допусне това да се случи отново. Задържа дъха си и замахна.

Прайс я усети зад себе си и се обърна с усмивка.

— Огюста…