Андреа Парнел
Съни (9)

Глава 8

— Чудесно. Чудесно извършена. — Тадиъс Лорд се облегна назад в коженото кресло зад масивното бюро. Той беше облечен в елегантен сив костюм от тънък туид, който бе получил от шивача тази сутрин. Бузите и вратът му все още усещаха удоволствието от парната баня и бръсненето преди половин час.

На върха на огромния му корем, умело прикрит от кафявата копринена жилетка, се поклащаше тежка златна верижка за часовник. Беше доволен от получените новини. Когато сам се настани удобно, посочи на помощника си Джошуа Кигън стола пред себе си.

В ъгъла на стаята имаше малка масичка, осеяна с бутилки. Кигън, облечен също като работодателя си по последна мода, носеше тъмночерен костюм с почти незабележими райета, тъкмо се канеше да си налее питие, когато шефът му се обърна към него. Гръмогласният смях на Лорд и широката усмивка на лицето му подразниха неговото любопитство. Остави на подноса все още празната чаша, защото се стараеше стриктно да изпълнява нарежданията на шефа си.

— Изглежда, че сте доволен от себе си. — Хилавият Кигън прекоси безшумно стаята и се разположи на стола.

Имаше движенията и маниерите на змия. Лорд често бе забелязвал това, особено когато самият Кигън го нямаше пред очите му. Но тъй като качествата на влечугото много често му вършеха добра работа, той нямаше нищо против да ги насърчава.

— Не толкова от себе си, колкото от Съни Харлоу. — Лорд хвърли върху бюрото някаква телеграма. — Прочети това.

Кигън взе листа, погледна от кого е, после я прочете на ум.

„Т. Лорд

П.Р. На разположение. Пристигане 10 дни.

7 Бос. Мас.

С. Харлоу“

— Точно както ти казах. — Лорд улови разочарованието върху лицето на Кигън. Подозираше, че помощникът му е започнал да се примирява със загубата на белия ездитен кон.

— Да, това й отне доста време — сухо отбеляза Кигън и приглади мустаците си. — Впрочем, за какво става дума в последния ред на телеграмата?

— Това, човече, е най-важното, което мисис Харлоу е открила във връзка с Рамси. Това е броят на телеграмите, изпратени от Уолис до Бостън в Масачузетс през последните дни.

— Бостън — повтори замислено Кигън. — Но точно там се намират вашите финансови партньори.

— Точно така. — Лорд извади пура, подаде я на Кигън, после взе една и за себе си. Нарочно отложи обяснението, докато не запали пурата си и не дръпна няколко пъти от нея. — И да си отрежа всичките копчета, ако тези телеграми не са от Рамси.

— Това не е добре. — Лицето на Кигън помрачня. Неговото благополучие зависеше от това на Лорд. Ако Рамси работеше за хората в Бостън или поне имаше някаква връзка с тях, много възможно беше той и шефът му да загубят. Забрави, че държи запалената клечка, докато тя не го опари по пръстите. — Дявол да го вземе! — възкликна той и хвърли все още горящата клечка върху килима, после я загаси с тока на обувката си.

— Не на пода, Кигън. Това да не ти е кръчма — скара му се Лорд. Хвърли такъв страшен поглед на помощника си, че той веднага се наведе за клечката и изтърва дългата пура, която искаше да запали.

— Извинявам се — каза хилавият мъж, оголвайки зъбите си. Лорд не пропускаше да му напомни това, което онази Харлоу бе казала за него — беше го нарекла „наемен служител“. Неохотно взе клечката и затърси пурата, която се бе изтърколила под бюрото на Лорд.

Понечи да се изправи, но видя, че Лорд все още се мръщи, и веднага бръкна в джоба си, извади фина ленена кърпичка, с която избърса петното върху килима, което бе оставила клечката. За щастие, той се бе навел достатъчно бързо и нямаше изгорено. Напъха изцапаната кърпичка в джоба си, а остатъците от клечката захвърли зад решетката на камината. Едва след това с повишено внимание помириса пурата и я запали.

— Да, не е добре за нас, но е добре да се знае — продължи Лорд, все едно че разговорът не беше прекъсван. — Поне имаме ясна картина докъде се е добрал Рамси. И щом знаем това, знаем и как да го спрем.

— Извинявам се — започна Кигън колебливо. — Но не сме ли го спрели вече? Нали мисис Харлоу вече го води насам.

Дълго време Лорд пуфка силно с пурата си.

— Никога не виждаш очевидното, Кигън.

Кигън остави пурата върху големия стъклен пепелник, предвидливо поставен на бюрото на Лорд.

— Очевидното е това, че Рамси иска да затвори мината, и досега отбеляза значителен успех в това отношение. Ако работи за вашите партньори, ако те го използват, за да се отърват от нас, не виждам начин да се спасим от неприятности.

Лорд отново пуфна. Той се наслаждаваше на дима и брътвежите на Кигън.

— Има много начини.

— Сигурно — отвърна Кигън. — Например Рамси да се окаже на шест фута под земята.

— Напомням ти, че това е последното нещо, което можем да си позволим — каза Лорд, без да изважда пурата от устата си. Изгоряла вече наполовина, тя се движеше нагоре-надолу при всяка негова дума.

— Не мога да схвана смисъла — отговори Кигън. Очите му изразяваха недоверие в способността на шефа му да оцени ситуацията. — Ако Рамси работи за вашите партньори, нямаме време да…

Лорд го прекъсна:

— Както аз виждам нещата, Рамси не работи за моите партньори, а само ги използва.

— Ха!

— Помисли за това, Кигън. Ако той работеше за тях, досега да си бяха изтеглили капиталите. И договорът между нас вече да е разтурен. Сигурно той им е изпратил информация, която е предизвикала съмнения, а те са поискали уточнения и доказателства. Но той все още не им ги е предоставил и следователно все още не ги е убедил в нашата нелоялност. Това, което Рамси прави, е да изчаква. Той знае за фактора време в съглашението. Знае, че ни трябва разрешение за разработката. Решил е, че ще ни хване на тясно по един или друг начин, но благодарение на Съни Харлоу ние му сложихме прът в колелата.

— И какво лошо има в това точно сега да бъде очистен? — хладно попита Кигън. Никога не беше се срещал с Прайс Рамси, но този човек постоянно го вбесяваше. При това именно Рамси бе причината той да изглежда некадърен. Неговата охрана, и хората, и съоръженията, всичко това не можа да спре Рамси. Кигън не бе сигурен колко време още Лорд щеше да търпи неговите провали и него самия.

— Той не е глупав — кратко отвърна Лорд. — Сигурно е взел предохранителни мерки, като е споменал на моите партньори, че животът му може би е в опасност. И щом като вече е събрал доказателства срещу нас, ги е оставил на някого, който може да ги използва и без него. Второто нещо е, че той е собственикът на железопътния участък, който ни трябва.

— Няма да го притежава, когато е вече мъртъв.

— Да, но може да го остави на приятелите си. Помисли за това, Кигън. Ако мистър Рамси бъде сполетян от фатален инцидент, ние можем да се окажем в още по-неприятно положение от сега. Получаването на правото на собственост върху оня участък може да се проточи с години.

— И по какъв начин ще го получите от него, когато ви го доведат? Ако е успял да предвиди това, че нямате сметка да го убиете — а той е успял, — значи е спечелил — отбеляза Кигън, като тръсна глава в несъгласие. Беше забравил пурата си. В края й се бе натрупала сребърна пепел. — Без оборудването не можем да започнем разработката, а всичко това няма да има никакво значение без собствеността върху този сектор от линията.

Очите на Лорд помръкнаха също като пурата на Кигън.

— Няма да се стигне дотам. Съни Харлоу ни снабди и с време, и с нужната защита.

Кигън не успя да измисли подходящ отговор, а и не разбираше защо при създалите се обстоятелства Тадиъс Лорд се смее така.

— Не разбирам — призна си той накрая. — Съгласно договора… дори само факторът време…

— Зная добре как е според договора. Но какво може да направи група достойни хора, когато са сигурни в нашата благонадеждност и в същото време знаят, че донякъде също са отговорни за провала на откриването на мината?

— Достойни хора? — Кигън трябваше да надскочи себе си, за да разбере. — Предполагам, че биха ви предложили протакане. А може би и още пари.

— Дяволски си прав — каза Лорд. — Особено след като им разкажа това, което зная за Прайс Рамси. Вече мога да направя това, защото знам, че той се е свързал с тях. Този човек през войната е бил шпионин на Конфедерацията и има достъп до кабинета на Линкълн. Но когато застана на пътя ми, аз за няколко години го тикнах в затвора.

Кигън започваше да схваща какво има предвид шефът му, но все още не напълно.

— Не зная — каза той. — Хората вече забравиха войната. При това положение, как можем да използваме миналото на Рамси?

Лорд изръмжа.

— Не аз ще разказвам за делата му, а самият той. Под клетва в съда ще трябва да разкрие пред нашите партньори от Бостън какво вземане-даване е имал преди с мен, как е изфабрикувал сведенията, които им е изпратил, и как е извършил саботаж с оборудването, за да забави отварянето на мината.

Това вече бе твърде много за Кигън. Доколкото все пак знаеше нещо за Рамси, той никога не би се съгласил доброволно да им сътрудничи.

— Какво ви кара да мислите, че той ще го направи? — попита Кигън и започна да се изпотява. Бръкна за кърпичката, но си припомни, че тя вече е неизползваема. Обилна влага бликна над веждите и потече по врата му.

Лорд стана от бюрото и се запъти към масичка с питиетата. Той беше огромен мъж и стъпките му отекнаха тежко, въпреки дебелия килим.

— Ще го направи, защото в края на краищата също е човек с достойнство — потвърди Лорд и си сипа внушително количество бренди от една бутилка. — При това, Кигън, един достоен човек ще направи всичко, за да защити някого, за когото носи отговорност.

— А познаваме ли някого, за когото Рамси да носи отговорност?

Джошуа Кигън смяташе, че да се бориш в защита на някой друг е откачена работа. Не вярваше в този план още преди да го беше чул. А Лорд беше хазартен тип и увлечението му в тази игра с врага го разтревожи. Това бе излишен риск, но не можеше да изложи тези съображения пред шефа си.

Лорд отново се заля от смях. Беше видял как Кигън присви очи и езикът му бързо-бързо замърда в устата. Познаваше начина на мислене на помощника си.

— Знам какво правя — каза той. — Осигурил съм му човек, за когото Прайс ще се загрижи. — После нарочно отчетливо добави: — Съни Харлоу.

— По дяволите! — изтърси Кигън. — Той по-скоро би платил да се отърве от нея.

Смехът на Лорд стана още по-силен. Безкрайната неприязън на Кигън към мисис Харлоу го учудваше. Добре че бе достатъчно опитен, за да не се замисля толкова много над всичко. Все пак имаше някаква възможност обвиненията на Кигън по отношения на жената да се окажат верни.

— В случай, че ти се окажеш прав, Кигън, взел съм мерки за двойно подсигуряване. Научих от познати и Сейнт Луис, че Рамси се е забъркал в някаква история с момиче от тамошното отбрано общество. Невинно момиче, или поне е минавало за такова, преди да се запознае с него. И сега продължава да го чака да се върне и да се ожени за нея.

Кигън вдигна тесните си рамене и си спомни, че Тадиъс Лорд бе допускал само няколко провала през целия си живот.

— И как ще ни помогне това? — побърза той да запита.

— О, Кигън. — Лорд спря да отпие глътка бренди. Той обичаше хубавото бренди, хубавите пури и добре ушитите костюми, в които дори мъж като него изглеждаше приемливо. Обичаше да наема помощници като Кигън, които повишаваха собствената му цена. Вече почти бе приключил с Прайс Рамси. И той си имаше някакво слабо място. Винаги беше подчертавал това пред Кигън. — Представи си следното. Изпратих на момичето телеграма и билет до Сан Франциско. И след две седмици тя ще пристигне за собствената си сватба.

Поразен от предвидливостта на шефа си, Кигън толкова поривисто дръпна стола назад, че краката му оставиха отчетливи следи върху скъпия килим. Лорд отново се намръщи, но Кигън този път не му обърна внимание.

— Почакайте малко — каза той, а в това време мозъкът му трескаво търсеше обяснение. — Ако Рамси преди е бил с нея, сигурно повече не го тревожи съдбата й.

— Него може би не — съгласи се Лорд. — Но той е човек, който ще поеме отговорност към жена, която е обезчестил. Повярвай ми.

— Няма друг избор.

— Наистина няма — потвърди Лорд.

— Още нещо — добави Кигън, като бавно стана от стола и се отправи към масата с питиетата. — Какво ще правим, ако двете жени се хванат за косите заради Рамси?

На лицето на Лорд се изписа злорада усмивка.

— Ще празнуваме — беше отговорът му.

 

 

На разстояние две хиляди мили същата дума бе произнесена от едно момиче със сламеноруса коса, зад чиято красота се криеше неподозирано силна воля. Това бе същото онова богато, разглезено, симпатично и невинно момиче, което Тадиъс Лорд имаше предвид.

Държанието й бе повод за тихо възмущение в много от салоните на Сейнт Луис. Но тя не се смущаваше от това. Животът предлагаше толкова много интересни неща на една жена, за да си позволи да се тревожи за нещо толкова дребно като клюките. Правеше точно това, което си искаше. И само веднъж в живота си се бе провалила при опита си да получи нещо. Сега, май че и то щеше да стане нейно.

— Ще празнуваме — каза тя на френската си камериерка и притисна до пълните си, обвити в коприна гърди току-що получената телеграма. — Ще празнуваме, Емили. Прайс ме вика и аз отивам при него.

Емили се засуети из спалнята с бели стени, като пъхаше обратно в чекмеджетата бельото и другите дрехи на своята господарка, измъкнати и нахвърляни в един пътнически сандък.

— В Калифорния ли, мис? — извика тя. — При Прайс Рамси, който ви заряза? Не, мис.

Блондинката въздъхна раздразнено и сложи телеграмата на тоалетката.

— О, съвсем не ме е зарязал, Емили. Всъщност, от негова страна нямаше предложение за женитба. Аз го направих, за да успокоя баща си през онази нощ, когато ме хвана да влизам през прозореца на библиотеката, след като бях с Прайс. Истината е, че Рамси никога не ми е обещавал нищо. — Сините й очи игриво засвяткаха, тя разтърси златната си главица и се разсмя.

— Не. — Разширените очи на Емили изразяваха ужас. — Не можете да тръгнете така. Помислете за бедния си баща. Какъв удар ще бъде за него бягството ви.

— О, баща ми — жално каза Пенелопа Пек, — та той ще ме държи заключена в тази къща, докато намери някой богат стар глупак, за когото да ме омъжи. Някой, който няма да се стресне от това, че вече не съм девствена.

— О! — извика Емили и вдигна ръце към устата си. — Нима искате да кажете… Това не може да е вярно. — Лицето й се заля от гъста червенина.

— Да, ама е така — каза Пенелопа, доволна, че така бе поразила камериерката си. Доставяше й удоволствие да изумява хората. Хич не се интересуваше от това, че смятаха поведението й за скандално още от самото й появяване в обществото. Нито пък се тревожеше, че наистина баща й ще я омъжи за първия стар глупак. Беше единственото му дете и един ден щеше да наследи огромното му богатство. Момиче от нейната класа не се нуждаеше от неопетнена репутация. Тя подкани с пръст ужасената камериерка да се доближи. — И да ти кажа, Емили — добави тя шепнешком, — беше чудесно.

— Ооо! — простена Емили и избяга от стаята.

— Върни се, Емили — викна след нея Пенелопа. — Веднага! Трябва да изпратиш една телеграма. Емили!

Емили се спря по средата на стълбите към слугинската стая. Тя си знаеше мястото и последиците от неподчинението пред нейната глезена господарка. Решена да се подложи отново на издевателствата на Пенелопа, тя се върна.

— Да, мис — каза тя, застанала кротко, с нервно стиснати ръце.

— Ама че си глупачка, Емили — оплака се Пенелопа. — Та дори и Прайс не ми беше първият мъж. — Тя се разсмя саркастично при новото изумление на камериерката. — Само като си помислиш, че вие, французите, уж сте най-отворени от всички.

— Не, мис.

Пенелопа за кратко време загуби интерес от това да сащисва Емили, седна на стола пред бюрото и грижливо написа отговор на телеграмата, която бе получила.

„Скъпи,

Билетите получени. Пазарувам зестра. Пристигам както уговорено.

Твоя Пенелопа.“

— О, скъпи — мърмореше си тя, докато четеше късото съобщение. — А как ще успея да се справя с пазаруването за толкова кратко време? — После въздъхна облекчено. — Но ще трябва, ще трябва да успея. — Тя погледна към Емили, която стоеше пред нея в очакване. — Кажи да приготвят двуколката ми и веднага занеси това на пощата. Не казвай на никого нищо.

Емили отчаяно закърши ръце. Не й се искаше да участва в такъв заговор и си мислеше за огромната ярост на бащата на мис Пек, когато научи, че тя е била съучастник в бягството.

— А какво да кажа, ако някой ме попита къде отивам? — попита Емили. — Марвин сигурно ще попита.

— Не бях помислила за това. — Пенелопа се намръщи и чукна с добре гледания си нокът по кристалната мастилница на бюрото. Марвин, главният камердинер, служеше тук още преди тя да се роди. Беше предан на семейството, слухтеше и донасяше всичко на баща й. Не можеше да направи и крачка, без старият мъж с орлово око да докладва на Осбърн Пек. Сигурна беше, че Марвин бе замесен в оная история с Прайс. — Чакай да помисля — каза тя и затвори сините си очи. — Измислих. Кажи му, че отиваш да вземеш една шапка, която съм поръчала.

— Но… — запротестира Емили.

— Затвори си устата и слушай — заповяда Пенелопа с нарастващ гняв. Ненавиждаше, когато й задаваха въпроси, особено слугите. — Изпрати телеграмата, както ти казах, после се отбий при Луден и вземи една шапка. Каквато и да е. Кажи им да я запишат на сметката ми.

— А кочияшът? Ако Марвин го попита къде е бил…

— Едмънд? — прекъсна я Пенелопа и изгледа изучаващо камериерката си. Никога преди не беше го правила. Фигурата на момичето нямаше дори и една извивка, но лицето й бе миловидно. Тя си припомни жадните погледи, които Едмънд й бе хвърлял, когато бе взимала камериерката със себе си. — Той те харесва, нали? — Емили се изчерви и това беше достатъчно за Пенелопа. Без да се съобрази със свенливостта на момичето, тя предложи начин за разрешаване на проблема: — Едмънд няма да каже нищо, ако го помолиш — и то мило.

Емили зяпна от изумление. Тя наистина харесваше Едмънд и знаеше, че и той я поглежда с интерес, но никога не бе говорила с него, освен служебно.

— О, не бих могла — каза тя. — Наистина не бих могла.

— Ще можеш, ще можеш! — извика Пенелопа. — Тръгвам за Сан Франциско да се омъжа за Прайс Рамси и нищо няма да ме спре. А сега, върви! Прави каквото ти казвам, или ще бъдеш уволнена още преди залез-слънце.

— Да, мис. — Емили сложи бележката в джоба си и забърза към стълбите. Не можеше да има нищо по-лошо от това да загуби работата си. Сигурно трябваше да придружи мис Пек в Сан Франциско. Надутата млада дама не умееше да се грижи за себе си.

Стараейки се да изглежда хладнокръвна, тя поръча двуколка. Щеше да пусне и телеграмата, както й бе наредено. И по пътя щеше да реши дали отиването й в Сан Франциско с господарката й не бе по-лошо от това да остане без работа.

След като Емили тръгна да изпълни поръчението й, Пенелопа седна пред огледалото и се загледа в хубавичкото си личице. Сложи малко червило на пълните си устни и завъртя глава настрани, за да се убеди, че руменината по бузите й изглежда по-естествена от всеки друг път.

Косата й бе предмет на завист от страна на приятелките й — гъста, къдрава и златиста, като мебелите в стаята й. Големите й сини очи струяха изпод русите къдрици. Всичките й обожатели ги сравняваха със сапфири. Единствено Прайс бе казал, че му напомнят тюркоазите, които индианците слагат на украшенията си. „Скъпоценностите на пустинята“ — беше ги нарекъл той.

„Знам, че не може да ме е забравил“ — тържествуващо заяви Пенелопа Пек на отражението си в огледалото.

 

 

— Къде се е дянал? По дяволите! Къде е Прайс? — Късно този следобед Делос блъсна вратата на кабинета на Били, държейки в ръка плик. Русият мъж се бе навел над купчина документи върху бюрото. — Накъде тръгна?

— На пикник — отговори Били с усмивка. — Заедно с „дамата в червено“. Не си ли спомняш.

— Спомням си. Но къде точно? Дявол го взел. Това момче никога не казва къде отива — възмути се Делос и си припомни колко пъти му се налагаше да чака, докато Прайс привърши амурните си дела. — Току-що му донесоха телеграма от Сан Франциско. Може да е важна.

— Дай ми я — каза Били. Беше се уморил да преглежда книжата пред себе си, но трябваше да направи копия от тях и да ги изпрати на хората в Бостън, които толкова наивно бяха инвестирали пари в минната компания на Лорд.

И Били, както Прайс и Делос, не се съмняваше в това, че вече са събрали достатъчно доказателства за разтрогване на договора. Тези документи разкриваха двойната игра на Тадиъс Лорд и включваха също и геоложкото проучване, което Делос бе извършил при пътуванията из Кларет Вали под прикритието на рекламните представления. Освен това предложението на Делос бе да се избере по-сигурно и подходящо място за мина върху хълмовете на Уолис.

— Вземи я. И му я дай веднага, щом се появи.

Били взе плика в едната си ръка и почука с него по дланта на другата.

— Няма да се появи по-рано от утре сутринта. Ясно ни даде да разберем. Ако съобщението е важно, може би ще трябва да го намерим.

— Къде е най-голямото легло в Уолис? — попита Делос, гледайки към пода.

— Днес няма да е в легло — разсмя се Били, — а някъде под сянка върху морава.

Въпреки веселието си той също се обезпокои. Ако разоряването на Лорд беше единственото желание на Прайс, то спасяването на долината бе лично негово желание. За да успеят, трябваше да действат заедно. И докато не приключат общата си работа, и тримата не биваше да имат тайни един от друг.

Обикновено Били не се интересуваше от личния живот на приятелите си, но тези дни всички телеграми щяха да изискват моментален отговор. И реши, че Прайс ще се ядоса много по-малко на телеграма, разпечатана от приятеля му, отколкото на закъснението на отговора.

Той разкъса плика и прочете набързо съдържанието му.

— Я виж ти — каза успокоено той с широка като врата на хамбар усмивка. — Нещата почват да стават все по-интересни.

— За какво става дума? — настоя Делос, скубейки брадата си, както правеше винаги, когато бе разтревожен. — Някаква неприятност ли?

— Възможно най-лошата. — Били му подаде телеграмата и го загледа в лицето, докато я четеше. Видя как неудържима усмивка се появи сред брадата му.

— По женска линия. — Усмивката на Делос бързо угасна. — Възможно най-лошата и в най-неподходящия момент. — Въздишката му изрази съчувствие към отсъстващия им приятел. — Мислиш ли, че ще трябва да го потърсим?

— Не-е — отговори Били. Щяха да му трябват часове за преписването на книжата, даже и с помощта на Делос. Наистина не можеха да предприемат нищо, преди да изпратят копията и скрият оригиналите на сигурно място. — Нека си се забавлява. — Той взе телеграмата, сгъна я и отново я сложи в плика, после го пусна в чекмеджето на бюрото си. — Това може да почака до утре сутринта.

Делос продължи разходката си из стаята. На петата обиколка спря и погледна към Били.

— Какво мислиш, че означават думите й за изпращането на билети от негова страна? Казвал ли ти е, че ще праща нещо на мис Пек?

Били вдигна глава. Не можеше да си представи Прайс да изпрати нещо на мис Пек.

— По-скоро си спомням как веднъж едва не ме застреля само защото споменах името й. Не мога дори да си представя за какво става дума.

— Нито пък аз — потвърди Делос. — Когато и аз му споменах за нея, ми опърли косата с един куршум. Не ми се вярва тайно да е поддържал връзка с мис Пек през цялото това време. Останах с впечатлението, че иска да се държи толкова надалеч от нея, колкото е възможно.

— И аз също. Единствено към тази Харлоу прояви необичаен интерес.

— Хм — измънка Делос най-после успокоен. Сложи ръце на бюрото на Били и се отпусна на тях.

— Както и да е, умирам от нетърпение да чуя неговите обяснения утре сутрин.

Били кимна в знак на съгласие.

— Дори и да трябваше да тръгнем веднага да го търсим, не знаем къде е бил пикникът, по-точно, къде продължава и в момента.

— Прайс трябваше да ни каже къде отива — оплака се Делос. — Нямаме време за разтакаване.

— Сигурно щеше да ни каже, ако не бяхме се отнесли толкова несериозно към неговото увлечение.

— Може би си прав. С тази Харлоу е по-различно от друг път.

— Ти виждал ли си я? — попита Били.

— Доколкото си спомням, не — отговори Делос. — Признавам, че когато той за пръв път спомена за „дамата в червено“, помислих, че си го съчинява нарочно, за да ме ядосва. Жените се трупаха около него и той ги ловеше във всеки град. От всички тях нямаше нито една, която да удостои дори и с кимване след това. Пък нея как да я видя сред тълпата? По принцип не разглеждам публиката, докато хората не се наредят пред мен да си купят лекарства. А тя никога не дойде. Така че дори и да съм я мярнал по време на някое от представленията, не съм й обърнал внимание и не съм доловил нейната песен на сирена като Прайс.

— Какво каза? — попита Били.

— Сирена — повтори Делос, — това е прекрасна изкусителка, която призовава мъжа към неговата гибел. По начина, по който той говореше за нея, по начина, по който постъпваше, винаги със си представял „дамата в червено“ като сирена.

Били събра огромната купчина книжа, сложи ги в най-голямото чекмедже и го заключи. Пусна ключа в джоба си и погледна Делос.

— Сигурен ли си, че не говориш за Пенелопа Пек?

Гримасата, която се бе появила на лицето на Делос през последните няколко минути, стана още по-дълбока.

— Може би и аз си мисля това.

Наближаваше време за вечеря. Били се упрекна за подигравките по отношение на срещата с Огюста Харлоу.

— Защо един мъж, който ще се жени след две седмици, ще ходи на пикник с друга жена? — попита той Делос.

— Ти го познаваш по-дълго време от мен — отговори Делос. — Не те ли е учудвал винаги, когато стане дума за чаршафи?

Били изхъмка, после стана и обиколи бюрото.

— Ти го казваш. Както и да е, ще бъде страшно шоу? Е, виждал ли си дуел между жени?

Били се изсмя и се отправи към кухнята.

— Не — отговори Били. — Чудя се какво ли оръжие ще си изберат.