Джуд Деверо
Искам те (7)

Седма глава

— Защо се страхуваше толкова много от този остров? — попита Сара Ариел.

— Някой се е страхувал от острова ли? — попита Ар Джей, като погледна първо Сара, после Ариел. — Кой?

Сара кимна към Ариел.

— В Ню Йорк ми каза, че се ужасява от него, и не иска да ходи там.

Ар Джей се изправи и се загледа към океана, като че ли можеше да предизвика появата на ферибота, но освен няколко рибарски лодки, друго не се виждаше. Обърна се отново към Сара:

— Когато вие двете планирахте в Ню Йорк тази комедия, за да ме подмамите, че не сте, които сте, тогава ли тя ти съобщи информация, която беше длъжна да ми предадеш?

— Сигурна съм, че ако ти бях казала мнението на братовчедка си, щеше да се откажеш от намеренията си. — Ар Джей нищо не каза и Сара го погледна изпитателно. — Знаел си, нали? Ти направи проучванията сам. Обикновено не се заемаш с нищо сам, но сведенията за този остров събра без моя помощ. — Стана и тръгна към него. — Какво научи и защо не искаше аз да разбера? И защо не ми каза, че могат да възникнат проблеми?

Шефът й погледна Дейвид и Ариел, като че ли търсеше подкрепа, но те го наблюдаваха заинтригувани.

— Споменаваше се на няколко места в интернет, че хора, посетили острова, са имали проблеми, но не беше нещо, от което да се разтревожа.

— Но се разтревожи достатъчно, за да го скриеш от мен — отбеляза тя, като продължи да пристъпва към него. — Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза, че толкова много искаш да се махнеш от мен, че си готова да ме направиш на глупак и да нахлупиш тази тъпа перука, и да навлечеш тези дрехи? Какво е това жакетче?

— „Шанел“ — отговори Ариел. — Не обвинявай Сара, идеята беше моя.

— А тя нямаше нищо против. Затова ли беше толкова изморена през последните седмици? Ти и твоята братовчедка сте кроели планове как да ме изкарате идиот! За такъв ли ме смяташ, Сара?

— Не се нахвърляй върху мен! — палеше се Сара. — Двете с Ариел го измислихме. — Тя махна с ръка с изражение, което показваше, че въпросът е приключен. — Но какво сме направили, вече няма значение. По-важното е, че си скрил жизненоважна информация от нас и по тази причина сме в това положение сега.

— Ти нямаше да ме чуеш — каза той. — Откога се интересуваш от страшни истории?

— Той има право — намеси се Ариел. — Опитах се да те предупредя, но ти и мен не пожела да чуеш.

Сара седна на един камък и се загледа във водата.

— Грешката е моя.

Тримата мълчаха и тя ги погледна. Ариел и Ар Джей като че ли бяха съгласни с нея, Дейвид сви вежди.

— Бих казал, че е на Ариел. В края на краищата тя убеди госпожа Данкарк да накара съпруга си да…

— Какво? — извика Ар Джей. — Как си успяла да манипулираш човек като Чарли Данкарк? — Той млъкна и погледна Ариел замислено.

А тя на свой ред беше свела очи към ръцете си.

Дейвид се приближи и се обърна към Ар Джей:

— Да се обвиняваме един друг, няма да ни помогне. Трябва да измислим как да оцелеем през следващите няколко дни. Намираме се във враждебно настроен град, без пари и без връзка с останалия свят. А колкото до Ариел, да, тя ни предупреди.

— Но на мен никой нищо не ми каза — с мрачен тон отбеляза Ар Джей.

— Ти също премълча — сопна му се Сара.

— Помислих си, че е по-добре да не ме ругаеш.

— Сигурно си се почувствал късметлия.

— Вие двамата ще престанете ли за малко? — намеси се Ариел. — Трябва да намерим къде да прекараме нощта. Какво ще кажете за онази къща с табелата на прозореца? Сигурно ще можем да се спазарим.

— Да извадим наличните си средства и да видим с какво разполагаме — предложи Ар Джей.

— Аз имам часовник — съобщи Сара, разкопча тънката златна верижка и я сложи на камъка до себе си. Погледна Ар Джей. — Подарък ми е, така че не знам колко струва.

— Десет хиляди — каза той и сложи своя часовник до нейния. — Моят струва трийсет и девет долара. Или поне струваше толкова преди пет години, когато го купих.

Сара го погледна гневно.

— Подарил си ми за Коледа часовник за десет хиляди! — обърна се тя към Ар Джей. — Подобни подаръци не се правят на служители.

— Парите са си мои и ще правя с тях каквото си поискам. А ти — кимна той към Дейвид — имаш ли нещо?

Дейвид бръкна под ризата си и извади златна верижка.

— Струва неколкостотин — обяви той и я сложи до часовниците.

— Не знаех, че носиш верижка — погледна го Ариел.

— И да вярваш, и да не вярваш, но има много неща, които не знаеш за мен.

— Съмнявам се — отвърна тя, докато сваляше обиците от ушите си. — Диаманти. Струват около пет хиляди. Колието е дванайсет хиляди — продължи и се опита да го разкопчее. Когато Дейвид посегна да й помогне, Ариел се обърна към Ар Джей:

— Бихте ли ми помогнали, господин Бромптън?

— Разбира се, мила — каза той и свали колието.

— Не му разрешавай да те докосва — сърдеше се Сара и продължаваше да гледа свирепо Ар Джей. — Искам да зная защо ми подари за Коледа часовник, който струва десет хиляди. Такъв подарък е неуместен.

— Харесваш го, нали? Точен ли е? Точен е. Носиш го всеки ден, откакто го получи, и тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че работя за теб и не е прилично да правиш толкова скъп подарък на една служителка. Такъв часовник ще купуваш на гаджето си.

— За бога, Ариел! — смая се Дейвид, когато тя по стави четвъртото си украшение до останалите. — С колко бижута си се накичила?

— Като пресметна и халката на пъпа си ли?

И тримата я зяпнаха изумени.

Ариел се усмихна сладко.

— Какво имам на пъпа си е моя работа.

— Браво! — похвали я Сара. — Не ги оставяй да те командват.

— Знаеш ли — загледа я Ар Джей, — заприлича съвсем на Сара в този момент. Поглежда надменно в стил „ти пък кой беше“, когато не желае да й досаждам.

— Което е почти постоянно — отбеляза Дейвид.

— Точно така. — Ар Джей сведе клепачи. — „Не нарушавай спокойствието ми. Аз съм божествена, а ти — не.“

Дейвид се разсмя:

— Изигра го съвършено. Дори да не си приличаха толкова много, нямаше да се поколебая, че са роднини. А Сара дава ли ти да разбереш, че това или онова само тя е способна да го направи както трябва, без значение за какво се отнася „това или онова“?

— Непрестанно. Единствената ми защита е да я затрупам с работа. „Хей, щом толкова те бива в управлението на света, разрешавам ти да го управляваш.“ И само ако можеше да пише на машина…

— Да, и Ариел.

Двамата мъже се разсмяха. Седяха от двете страни на момичетата с кръстосани крака.

Ариел сграбчи купчинката бижута, като остави часовника на Ар Джей и верижката на Дейвид, а върна на Сара часовника й. Без да си кажат дума, двете се изправиха, хванаха се за ръце и се отправиха по пътя към града.

— Мразя ги — промълви Сара.

— И аз ги мразя — добави братовчедка й, после въздъхна. — Макар и да не съм влюбена в женските задължения, трябва да измислим какво ще правим. Храна, спане, ей такива неща.

— И на мен нищо не ми хрумва, но нека да не го споменаваме пред мъжете.

Тя хвърли поглед през рамо и се разочарова, че те не бяха тръгнали след тях.

Ариел забави крачка, без да пуска ръката на братовчедката си.

— Според мен номерът, който скроиха днес на Ар Джей, не е необичайна практика. Чувала съм, че жителите на острова обвиняват разни хора в престъпление, което не са извършили, за да вземат пари от тях.

— Стана ми ясно, но бъди сигурна, че Ар Джей ще ги сложи на място. От утре тук ще кръжат хеликоптери и ще има цяла гвардия адвокати. Ще се обади на Чарли Данкарк и той ще оправи работата. Трябва да намерим къде да преспим и как да се нахраним, после…

— Почакай! Чувам хора!

Бяха застанали близо до кръстовището с главната улица на Кралския остров и чуха глъч, като че ли към тях идваше тълпа.

— Да не е някоя банда, тръгнала да ни линчува?

— Как можеш да се шегуваш след всичко, което ни се случи!

Доста време двете жени стояха вцепенени, загледа ни към улицата, която по-рано беше така призрачна, както и градът. Абсолютно обикновени хора, облечени абсолютно обикновено, се шляеха насам-натам. Някои отваряха магазините, други се разхождаха по улицата. Тичаха деца, вдигаха прах и майките им викаха по тях. Момичета, момчета, мъже и жени се движеха, смееха се, разговаряха. Нищо необикновено, с изключение на това, че никой не поглеждаше към тях.

Най-после мъжете ги настигнаха.

— Като че ли се е вдигнала завесата в театъра — продума Дейвид. — В един миг всичко притихва, завесата се вдига и сцената оживява.

— Твърде театрално за моя вкус. — Ар Джей се беше загледал в хората. — Не ни ли виждат? Или им е казано да ни пренебрегват.

— Предлагам да отидем в къщата с табелата „Стаи под наем“ и да видим дали ще можем да се настаним за през нощта — каза Ариел и разлюля златното колие с четири перли. — Според вас това ще ни плати ли няколко стаи за една вечер? Или за две.

— За една нощ е напълно достатъчно — отбеляза Ар Джей. — Утре ще намеря телефон и ще ви измъкна оттук. Какво ще кажете, милорд, милейди, ще играем ли в тази пиеса?

Ариел направи гримаса.

— Онова, което живо ме интересува, е, трагедия ли ще бъде или комедия?

— Животът е такъв, какъвто си го направим сами. — Тонът на Дейвид беше толкова приповдигнат, че Сара и Ар Джей изстенаха. — Добре, тук може би ще ни се наложи да работим малко по-усърдно, за да видим доброто. — Закри очите си с ръце. — Мога да си представя, че онова, което се случи, не се е случвало. Наистина ли ще се явим в съда по обвинение в убийство на куче?

— Не — отговори твърдо Ар Джей. — Само да се свържа с моя адвокат и той ще изпрати половин дузина мъже, и ще удави цялата полиция в актове и призовки.

Погледна към Сара и леко й се усмихна, за да я увери, че събитията ще се развият точно както е предупредила ченгетата.

Сара се извърна, за да не забележи доволното й изражение. Познаваше начина му на мислене. Е, може би сгреши, като заплаши полицаите тук, на малкия Кралски остров, но подобно поведение беше наблюдавала у Ар Джей и затова постъпи така. Той притежаваше власт и знаеше как да я използва. Вярваше, че Ар Джей ще ги спаси от тази нелепа ситуация.

— Ще отидем ли в къщата със стаи под наем? — по пита Сара. — Или ще останем тук — продължи тя и тогава стомахът й изкъркори. — Извинете.

— И моят стомах си мисли, че гърлото ми е прерязано — отбеляза Ар Джей и изненада Сара. Обикновено внимаваше да не проличи къде е израснал и по тази причина никога не се изразяваше с поговорки като тази.

— Дали се продава козметика в този град? — поинтересува се Ариел. — „Ланком“ или „Есте Лаудер“.

— Или „Мейбелин“ — предложи Сара.

Вървяха по главната улица към къщата с табелата.

Хората се усмихваха, но никой не се заглеждаше в тях. Всичко изглеждаше толкова нормално, че с всяка минута събитията от деня се замъгляваха.

— Наистина ли бяхме в затвор? — попита тихо Сара.

— Да не сме си го въобразили?

Ариел погледна братовчедка си, сякаш е изгубила ума си.

— Нямаме кола, нито пари. Трябва да прекараме нощта, а нямаме дрехи и тоалетни принадлежности. Откъде ти хрумна, че сме си го въобразили?

— Толкова е… как да кажа… нормално, струва ми се.

— Изобщо не е нормално — възрази Ариел. — В един момент градът е абсолютно безлюден, в следващия се изпълва с хора, които правят всичко възможно да не ни поглеждат.

— Тя има право — подкрепи я Ар Джей. — Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

— Напълно съм съгласен — присъедини се Дейвид.

Сара въздъхна.

— Толкова съм щастлива, че няколко дни няма да ходя на работа, че… — Тя млъкна и погледна Ар Джей.

— Съжалявам.

— Не е необходимо — успокои я той. — Аз също се радвам на тези няколко дни ваканция. — Пред тях се появи къщата с избелелия надпис. Ар Джей се обърна към Дейвид:

— Да се хващаме на работа. Имам много способна секретарка, но…

— Но не може да пише на пишеща машина и да стенографира — допълни Сара.

— Да. За сметка на това има силна памет. По-добра е от всичките онези говорещи машинарии, на които трябва да им вкараш текста.

— Ами тогава защо недоволстваш? — попита Дейвид, отваряйки портичката пред къщата.

— Тя ме мрази. Просто ме мрази. В повечето случаи, когато я попитам нещо, дори не ми отговаря.

Дейвид остави другите да влязат през портата и погледна Сара.

— Вярно ли е? Секретарката му мрази ли го?

Тя само се усмихна и тогава Ар Джей се разсмя.

— Видя ли какво имам предвид.

Изкачиха стълбите към верандата на старинната къща и Ар Джей почука на входната врата. Не се чуваше никакъв шум.

— Собственикът сигурно е на улицата заедно с другите жители на острова и се прави, че уж не е той — каза Ариел.

Сара вдигна ръка да почука още веднъж и в този миг вратата отвори една жена, при което и четиримата изгубиха дар слово. Беше висока, хубава, около четирийсетте. Носеше панталони от тънка памучна тъкан и риза. Съвсем обикновени дрехи, ако не бяха толкова впити в тялото. Беше завързала на възел краищата на ризата, така че се подаваше стегната, загоряла плът. Панталоните бяха така опънати на ханша, че ако имаше татуировка, можеше да бъде разгледана.

Изражението й беше особено похотливо. Гледаше двамата мъже и им се усмихваше пламенно. Жените се отдръпнаха, а мъжете пристъпиха напред.

— Здравейте — изрекоха в един глас Дейвид и Ар Джей. Бяха застанали пред Сара и Ариел и те не виждаха какво става. — Дойдохме да… — отново започнаха те.

Жената се засмя:

— Зная кои сте и се досещам защо сте дошли. Моля, заповядайте, но не обръщайте внимание на външния ми вид. Тъкмо боядисвах задния коридор.

Дейвид и Ар Джей прекрачиха прага, без да свалят очи от жената, както и тя от тях.

Ариел погледна Сара. Чудеше се дали ще поканят и тях.

— Ако не се опита да влезе във ваната с мен, не ми пука как изглежда — прошепна Сара и последва мъжете.

Щом и четиримата влязоха, жената се представи:

— Аз съм Филис Ванкарън. Добре дошли на Кралския остров, макар да предполагам, че ви се иска кракът ви да не е стъпвал тук. — Обърна се и тръгна по коридора, като им направи знак да я последват. — Тъкмо направих чай. Ще пиете ли?

Двамата мъже на практика тичаха след нея, но братовчедките се спряха.

— Харесвам Лари Ласитър — адвоката, повече от нея — измърмори Ариел.

— Сигурна съм, че е добра жена и няма други на мерения, освен да ни нахрани и да ни даде подслон.

Ариел й хвърли недоумяващ поглед и Сара се захили.

— Ако има кастинг за ролята на царицата, която пита огледалото коя е най-красива на земята, и после убива принцесата, защото е по-красива от нея, ще избера тази жена.

— Хайде, момичета — извика ги Филис през рамо. — Докато се мотаете, чаят ще свърши.

— Според теб на кого е хвърлила око? — прошепна Сара.

— На Дейвид — отговори, без да се замисли, братовчедка й. — Хвърлила е око на Дейвид.

— Не разбирам защо. Ар Джей е по-умен.

— Не се интересуваш от ума, когато искаш да си легнеш с някого.

— Вярно е, но после идва утрото — отбеляза Сара.

Двете жени влязоха в кухнята и завариха Ар Джей и Дейвид, седнали на голяма дъбова маса да пият студен чай във високи чаши.

— Започнах да мисля, че сте се загубили — обърна се към тях Филис, а гласът й напомняше мъркане.

— Имате ли телефон? — попита Сара.

— Вече казах на Ар Джей, че в момента на острова нито един телефон не работи. И няма да работят още десетина дни. Някакъв траулер е скъсал кабела.

— Филис напълни чашите с лед и чай. — На Кралския остров сме съвсем модерни. Имаме телефони, даже интернет, но точно сега сме като в Средновековието. Средновековие, но с електричество все пак и тоалетни с течаща вода. — Погледна Ар Джей и Дейвид, като че ли е казала нещо много остроумно. Те се разсмяха, за да оправдаят очакванията й.

— Имате ли свободни стаи? — попита Ариел.

— Скъпа, както виждаш, имам главно стаи, безброй стаи. Всичките се нуждаят от боядисване, ремонт, но са мои.

Мъжете отново се разсмяха на предполагаемото й остроумие.

Сара се усмихна пресилено:

— И каква ви е таксата?

— Каквото имате. А може да ми пратите и чек, когато се приберете. Сговорчива съм. — Погледна Ар Джей с премрежени очи. — Приличате на мъж, който си плаща сметките.

— Да, плащам ги — отговори с дрезгав глас той. — Всъщност Сара ги плаща, а аз внасям парите в банката.

Филис погледна Сара.

— Значи работите за него. Помислих ви за любовни двойки. — После се обърна към Дейвид: — А вие? Женен ли сте?

— Сгоден е за мен — твърде високо се намеси Ариел.

Филис я огледа от глава до пети.

— Интересно. Вие двете много си приличате. Едва ви различавам. Предполагам, че сте сестри.

— Братовчедки — уточни Ариел. — Има ли къде да се освежа?

— Питате за тоалетната, нали? Тук не се превземаме. — Лицето на Ариел пламна, когато погледна Филис, но тя като че ли не забеляза. — Елате да ви покажа стаите. Настаних ви в апартамента на бавачката. Дано да ви хареса. Мъжът, който е построил тази къща, имал осем деца и не е искал нито да ги вижда, нито да ги чува, затова апартаментът е на тавана. Има климатици и няма да ви е горещо. Спалните са две, с една голяма баня, и малка всекидневна. Хайде, елате с мен.

Ариел и Сара първи излязоха от кухнята, но мъжете минаха пред тях, за да вървят след Филис. Когато се заизкачва по широкото стълбище, тя полюшваше ханша си почти от стената до парапета. Веднага след нея бяха Ар Джей и Дейвид със залепени за задника й очи. Даже магьосник измамник не би могъл така да ги хипнотизира.

Ариел задържа Дейвид за ръката.

— Тя каза: „Настаних ви в апартамента на бавачката“.

— Така ли? — попита той.

— Намекна ни, че е знаела за идването ни. Настанила ни е там горе по някаква причина.

— Ариел — изрече Дейвид подчертано търпеливо, — зная, че онова, което ни се случи, е ужасно, но не вярвам целият остров да е толкова зловещ, колкото ти си мислиш. Ако живеехме през деветнайсети век, може би, но не и днес.

— Толкова си прав, Дейвид. Какво съм си помислила ли? В наши дни няма ужасяващи убийства и престъпления. Всички серийни убийци са заловени. Всички престъпници са в затвора. На това отгоре ти учи в университет, а аз изостанах в нашето заспало градче, така че какво ли бих могла да зная! — Мина пред него и продължи по стълбите нагоре.

Дейвид вдигна отчаяно ръце и продължи след нея.