Джуд Деверо
Искам те (11)

Единадесета глава

— Не мога продължавам по този начин — каза тихичко Ар Джей на Сара. — Искам ти и хлапетата да останете в къщата и да направите всичко възможно да оцелеете. — Той махна с ръка и стана ясно, че са му хрумнали идеи, които няма намерение да споделя.

Сара вървеше с провисналото чучело помежду им и се мъчеше да го държи изправено. Ако не беше толкова тъмно и ако Ар Джей не се беше насочил към още по-тъмната гора, никога и през ум нямаше да й мине, че онзи, който ги дебне, ще повярва, че носят мъртвец.

— Нямам представа за какво говориш — каза тя. — Трябва…

— Да изхвърлим трупа от скалите в източния край на острова. Да, зная, но…

— Заклевам се, че ако не ми казваш всичко и криеш от мен намеренията си, ще захвърля това нещо и ще се разкрещя.

Ар Джей се разсмя беззвучно.

— Повече ми харесва, когато не говориш с мен. Наистина ли съм толкова нетърпим шеф?

— Ужасен си. Заповядваш и никой няма право на мнение.

— Става въпрос за моята компания.

— Тогава сам си я управлявай.

— Мразиш ме, нали?

— Да оставим тази тема за по-подходящо време. Точно сега предпочитам да се спасим от затвора.

— Което ни връща в началото — отбеляза Ар Джей. — Струва ми се, че цялата история е нещо повече от случайност. Започвам да се убеждавам, че е свързана с моята работа.

Сара се поколеба, но не се спря. Краката на чучелото се влачеха и на всяка крачка се налагаше да го придържат в подходящата поза. Ар Джей беше пъхнал камъни в джобовете на сакото, но въпреки това тежестта не беше достатъчна.

— Какво си направил толкова, че някой да ти скалъпи фалшиво обвинение в убийство?

— Нищо специално, но се питам дали не е свързано с… — Гласът му заглъхна и тя усети, че той потрепери.

— Няма ли поне веднъж да чуя истината от твоите уста. Какво става в действителност?

Почувства как се усмихва и как пое почти цялата тежест, за да си почине тя.

— Хлапета! — промълви Ар Джей. — Нетърпимо отегчителни са, нали? Добре че и двамата са богати, иначе ще умрат от глад.

Смени темата, за да не отговори на въпроса й, но той винаги така постъпваше.

— Предполагам, че имаш предвид Ариел и Дейвид.

— Да.

— Какъв ти е планът за тях?

— Оставих им бележка, че няма да се върна и ще се видим в понеделник в съда, ако не намерят начин да избягат от острова. Смятам, че онзи, който е скроил историята с трупа, преследва мен, и аз ще направя всичко възможно, за да разбера кой е.

— Сам ли ще действаш? — попита Сара.

— Сам. Точно както управлявам компанията си.

— Стана ми ясно.

— Насам — посочи Ар Джей към някакви дървета.

— Като че ли познаваш добре местността. Бил ли си тук и преди?

— Никога, но доста се рових в интернет, не си ли спомняш?

Тя залитна и навлязоха в тъмната гъста гора.

— Знаеш ли къде отиваме? — прошепна тя.

Искаше да говори, да му се ядоса, иначе ситуацията щеше да я сломи. Неизвестно кой беше убил Фени Незбит и сега ги дебнеше някъде в мрака. Какво му пречи, на него или на нея, да пусне по един куршум и на тях двамата.

Вървяха мълчаливо известно време и Сара започна да осъзнава действителното положение. Съществуваше вероятност да бъде обвинена в съучастничество в убийство или направо в убийство. Екзекутираха ли двама души за едно и също деяние?

— Ще отидем до източната страна на острова — каза тихичко Ар Джей. — Там брегът е скалист. От онова, което прочетох в интернет, си представих писта за безмоторни самолети, откъде да ми хрумне, че ще бъде подходящ и за изхвърляне на труп, макар и фалшив.

Сара не се усмихна. Беше се замислила какво означават думите му, че ще открие сам истината. Нямаше да си признае, но също искаше да се измъкне от Ариел и Дейвид. Сама недоумяваше защо? Идеята на това пътешествие беше да се сближи с Дейвид.

— Аз съм с теб — прошепна тя и се подготви за разгорещен спор, който много добре й бе известно, че ще последва. Щеше да се наложи да му обяснява, че не е хлапе като Ариел и Дейвид и може би ще му бъде полезна. Но Ар Джей мълчеше. Не се опита да й възрази и тя разбра, че е намислил нещо.

— Ако само търсиш възможност да ме прелъстиш… — Замлъкна насред изречението, понеже той се засмя сподавено.

— Защо вечно се заяждаш, Джонсън? Какво съм направил, за да ме смяташ най-презрян от презрените?

— Навикът ти да съблазняваш жените, после да ги изоставяш.

— Според теб как да постъпвам? Да се женя за тях ли? Нима мислиш, че не зная какво искат от мен? Искат пари, нищо повече. Ако бях беден, коя от тях щеше да погледне нисък, грозен, стар тип като мен. На тези великолепни млади същества от женски пол подхождат великолепни млади мъже. Само парите дават шанс на такъв като мен. — Той се спря. — Да го изхвърлим оттук. Изнасяме представлението и после можеш да се престориш, че плачеш, а аз те утешавам.

Сара се направи, че не чу последните думи, хвана чучелото за краката, той за раменете. Залюляха го над ръба на скалите, които Сара дори не видя. Така усилено слушаше какво говори Ар Джей, че не забеляза опасната стръмнина на крачка от себе си.

— Хайде — даде знак Ар Джей и чучелото полетя. Мерна как се преобърна няколко пъти, преди да тупне върху скалите.

— Защо убиецът не се е отървал от трупа веднага по същия начин?

— И мен това ме интересува най-вече — отговори той и я прегърна.

Тя се отдръпна.

— Какво те прихваща?

— Успокоявам те.

— Дори в тази каша налиташ на жена. А аз за малко да повярвам на сърцераздирателната ти история за парите и липсата на любов.

— Не вярваш ли?

— На нито една дума.

— И целувка за довиждане ли няма да получа?

— Казах, няма да се върна. Оставам с теб, но не се заблуждавай. Кажи ми какво си намислил.

— Да се спасяваме оттук. — Оглеждаше той мрачната гора. Нямаше жива душа. Чуваха се само жаби и комари. — Онзи, който дебне, е видял каквото е необходимо.

— На теб не ти ли е студено? — попита Сара, като потърка ръцете си. Температурата сигурно беше около трийсет градуса, но я побиха студени тръпки. Ар Джей поиска да я прегърне през раменете, но тя се отдръпна. — Имаш ли план за действие?

Не го гледаше, но знаеше, че е изправен пред дилема. Въпреки че по сто пъти на ден я викаше при себе си или й се обаждаше, всъщност беше потаен човек. През първите няколко месеца след като започна работа при него, си въобразяваше, че няма нещо, което да не знае за шефа си. В един момент той обяви сливане с друга компания и тя осъзна, че не е чула нито дума по въпроса. Всички проучвания и цялата документация беше подготвил сам. Друго и да не знаеше за Ар Джей Бромптън, много добре й бе известно, че е човек с много тайни. И сега се колебаеше дали да ги сподели, или да си премълчи.

Сара вървеше безмълвно по обратния път към града. Тази тактика беше за предпочитане пред настояване и увещания. Трябваше да го остави сам да реши.

— Ще посетя госпожа Незбит — каза най-после Ар Джей.

— Имаш намерение да прелъстиш вдовицата ли? — смая се тя.

— Не можеш ли да не се заяждаш поне няколко минути? — подразни се той. — Сигурно знае нещо поне кои са му неприятелите. Кой го мрази дотам, че да го убие.

Сара си спомни гневната враждебност на мъжа в бара.

— Като съдя от личен опит, не един и двама биха пожелали смъртта му. Госпожа Ванкарън също спомена, че е лъжец и крадец.

— Лъжец и пропаднал тип — поправи я Ар Джей. — Поднасяш ли ме или наистина не си спомняш?

— Спомням си. Но, изглежда, нещо ме накара да го нарека крадец.

— Може би часовникът му за двайсет хиляди долара.

— Не съм го забелязала.

— Аз го забелязах, а ти подсъзнателно си регистрирала факта. Филис каза, че е богат.

Сара се спря.

— Твоята цел е да откриеш как е забогатял, нали? Може би е изнудвал някого, а на жертвата й е дошло до гуша и го е убила.

— А ние услужливо се случихме наоколо и защо да не ни лепне убийството — добави той.

— Какво ще стане, когато не намерят труп?

Ар Джей тръгна отново.

— Обмислях въпроса. Как ще ни обвинят, ако няма труп? Фризерът работи, но продуктите в него са стари. Отдавна не е отварян, поне не всеки ден. Ще мине време, преди да разберат къде е тялото.

— Но убиецът ще огледа скалите.

— Както и мястото, където хлапетата са изхвърлили тяхното чучело.

— Защо ги наричаш хлапета? Ариел е на същите години като мен.

— Чувал съм, че бурните ти емоции са те направи ли по-зряла. Ако е вярно, на една и съща възраст ли сте с Ариел?

— С баща като моя сигурно съм на сто и петдесет.

— А аз — на хиляда.

— Ти! — изуми се тя. — Откога имаш емоции? Неведнъж съм те виждала как зарязваш любовниците си, без да ги погледнеш.

— Със сълзите си са оплаквали загубата на банковата ми сметка.

— Не всички. Ами Тифани?

— Беше натрупала шестцифрена сметка при „Бергдорф и Барни“ само срещу гаранцията, че ще се омъжи за мен. След като се отървах от нея, Хари Уилсън ми се обади, за да ме попита дали ще изплатя пръстена с розов диамант, десет карата.

— Нима? — Стигнаха до къщата на Ванкарън и тя усети, че Ар Джей се отдръпва. Обърна се към него и го погледна умоляващо. — Няма ли да влезеш?

— Не, а ти няма да идваш с мен. Останалото е моя работа. Не мога всеки път да свиквам съвет, за да взема решение, преди да действам.

Тя погледна към последния етаж на старинната викторианска къща и видя процеждаща се светлина през процепите на завесите, после се мерна и силует. Дейвид и Ариел се бяха върнали. Знаеше, че Ар Джей има право. Успокояваха ги и им обясняваха толкова време, колкото бе необходимо да се отърват от трупа. Донякъде й се искаше да се върне при тях. Това беше нейният звезден миг да се сближи с Дейвид. Беше му показала, че в трудни моменти запазва самообладание. Ар Джей съвсем естествено им беше станал водач, понеже беше най-възрастен и най-опитен, и когато останат без него, по всяка вероятност Сара щеше да поеме контрола.

„Наистина — мислеше си тя. — Аз ще взимам решенията и Дейвид ще ме намрази за това.“ В мъжествените му ръце ще се озове Ариел и той ще я понесе към олтара. Сара щеше да остане с пръст устата. Умна, талантлива и силна, щеше да им диша праха.

— Идвам с теб — заяви тя по-твърдо и се приготви за предстоящия спор с Ар Джей.

— Ще пропуснеш шанса си с държавния мъж.

— Какво те кара да мислиш, че се готви за политическа кариера.

— Слушам и наблюдавам хората. Надяваш се да се влюбите, нали не греша?

— Да. Не. Не зная. Сложно е. Той е от рода на майка ми, а аз искам да си върна загубеното родство. — Погледна към мансардния прозорец. — Но подозирам, че съм наследила гените си по линия на баща ми — род на селяни и бачкатори.

Ар Джей се огледа. Намираха се в края на града, притаени под дървета, и Сара почувства, че той иска да й каже нещо, но не се решава.

— Настояваш ли да останеш с мен? — попита той. — Помощта ти може би ще ми бъде от полза.

Тя очакваше поканата му със стаен дъх. Сякаш нищо друго в живота си не беше желала така силно. Ако съществуваше начин да се измъкнат от тази каша, той щеше да го открие.

— Добре — даде съгласието си най-накрая. — Но ще правиш каквото ти кажа.

— Винаги правя, каквото ми кажеш.

— Всъщност винаги се инатиш — отбеляза меко той. — На практика оспорваш всяко мое нареждане.

На Сара не й се говореше по този въпрос. Препъваше се след него в тъмнината по каменистия път. Красивите италиански сандали на Ариел не бяха на правени за истинско ходене.

— Как е възможно да хукнеш да сваляш жената на Незбит, след като дори не я познаваш. Представи си, че е далеч под твоите критерии, както красивата Филис Ванкарън.

— Всичко ли ще изопачаваш? Ако харесам жена, съм порочен, ако не ми допадне, съм сноб.

— Само така сме наясно един с друг — отвърна Сара.

Ар Джей се разсмя.

— Хайде, стига. Да потърсим място за спане.

— Къде?

— Какво ще кажеш за някоя веранда? Забелязах много от онези… как ги наричаше ти… с възглавнички.

— Шезлонги, люлки, кушетки. Според мен по-добре да не се опитваме да влизаме в къщите.

— И аз така мисля. А ще понесеш ли комарите?

— Да. Комарите не са така убийствени като куршумите. Нещо за вдовицата на Незбит знаеш ли?

— Зная само, че ако се смята за вдовица, значи е съучастница. Моят план не е, както ми се стори, че си въобразяваш, да я прелъстя. Възнамерявам да прелъстя нейните шест деца.

— Какво?! Как не те е…

— Винаги виждаш у мен само най-долни страсти, нали? — прекъсна я той, хвана я за лакътя и я поведе към една на вид изоставена и тъмна къща с просторна веранда. Там имаше най-различна покъщнина. — Да не би от детството с баща си да си се повредила?

— Не — отговори бавно тя, изкачвайки се по стълбата към верандата. Усмихна се, замислена над думите му. От възрастен човек трудно се изкопчваха сведения, а те имаха на разположение само ден-два. Докато едно дете ще се разбъбри веднага, ако поговориш с него?

Все така усмихвайки се, седна на една от двете кушетки. Дюшекът и възглавниците бяха мухлясали и на буци. На дневна светлина сигурно щеше да се ужаси. А дали нямаше и мишки? Или разни буболечки? А змии?

— Стига, Джонсън — обади се тихо Ар Джей и посегна, за да намери ръката й. — Най-лошото мина. Ако на полицаите им беше известно за убийството, досега щяха да ни арестуват и четиримата. Смятам, че най-много двама души знаят за смъртта на Незбит.

— Едната е Филис Ванкарън.

— Не съм толкова сигурен. Онзи тип, който е оставил трупа във ваната, е знаел, че тя се напива всяка вечер и заспива като пън. Скърцащите стъпала са маркирани.

Сара мълчеше и загледана в звездите, се мъчеше да се отпусне. Не й се удаваше, тъй като се страхуваше, че всеки миг ще се появят полицейски коли с виещи сирени и ще ги арестуват.

— Ариел ще се изплаши, че ме няма.

— Не се заблуждавай — със сънен глас каза Ар Джей. — Това момиче е от стомана. Може да бъде по-силна от мен и теб, взети заедно.

— Грешиш. Нейната майка…

— Точно така, майка й! Спомних си къде съм я виждал. В Ню Йорк. Бях с Тифани на един прием. Беше точно преди да скъсаме, тя предчувстваше и правеше страхотни сцени на ревност. Имаше там едно сладко момиче, което ме заглеждаше. Но всеки път, щом тръгнех към нея, тя бягаше. Стана ми интересно в началото, но бързо ми омръзна. И тогава изневиделица тази жена връхлетя върху мен и заяви, че ако само се доближа до невинната й дъщеря, ще накара да ме арестуват. Дойде ми в повече. Тифани вдигаше скандали, някакво момиче флиртуваше с мен, после бягаше, а въпросната жена ме обвиняваше, че едва ли не съм изнасилвач. Тръгнах си.

Въпреки страха си Сара усети как се отпуска.

— Колко от стотачките им остави? — промърмори тя.

— Какви стотачки?

Беше много изморена, за да спори.

— Онези, в обувките ти. Във всяка твоя обувка пъхаш под стелката банкнота от сто долара. Чифт обувки, две стотачки.

— Оставих и двете — промърмори Ар Джей, заспивайки. — Нещо против ли имаш?

— Не. Ще им бъдат необходими.

— Те си имат един друг. Залагам петдесет хиляди, че в понеделник твоята малка братовчедка няма да бъде вече девица.

— Само я докосни и…

— Не размахвай юмруци. Господин Президентът ще й отнеме девствеността, не аз.

— Как разбра… за… за… амбицията… — Тя се унасяше.

— Да стане президент ли? Ти ми каза. Не те бива да пазиш тайни.

— Тайни за мъжа, когото обичам — промърмори Сара и заспа.

Ар Джей лежа буден известно време, загледан в звездите. В навеса над терасата имаше дупка. „Наистина — помисли си той. — Чарли трябва да дойде в най-скоро време, иначе тези къщи ще изгният съвсем.“ — Погледна към Сара и се взря в очертания й на бледата светлина профил.

— Зная кого обичаш, но ти не знаеш — промълви той и заспа.

А от шубраците следяха всяко тяхно движение.