Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Идънтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carolina Isle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 84 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
tsocheto (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Джуд Деверо. Искам те

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978–954–409–297–9

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— Чувам рибарски лодки — събуди се Ар Джей, а лицето му беше почти до нейното. — Искам да се качиш на една от тях. Трябва да се махнеш от този остров.

Тя отвори едно око, колкото да види, че не се беше съмнало съвсем, а това означаваше, че са спали не повече от два часа.

Беше изморена, гладна, мръсна, но въпреки това номерът му нямаше да мине. Ар Джей правеше опит да се отърве от нея.

— Аз да изчезна, а ти да разплетеш мистерията и да обереш лаврите, така ли?

Още не си беше отворила очите, но усети как ставайки, той се засмя тихичко.

— Днес ще се уговоря с някой от рибарите да те откара до сушата. Да се излежаваш цял ден ли имаш намерение?

— Може би — протегна се тя, без да отваря очи. В ранната утрин беше хладно и приятно и никак не й се искаше да се изправи пред реалността.

— Сара — повика я Ар Джей с тон, който никога не беше чувала, — ако не станеш веднага, ще легна при теб на тази кушетка. Какво ще кажеш да устроим зрелище за съседите?

Нямаше настроение за кавги.

— Не става — отговори лениво тя. — Те си падат главно по умрели кучета.

Дочу как се засмя пак и отвори очи. Гледаше я така, както беше забелязала, че гледа някои жени, но не реагира като тях. Много добре й беше известно какво им се случва, ако му се хванат на въдицата. Седна с въздишка и хвърли поглед наоколо. Освен многото необитаеми наглед стари къщи нямаше жива душа.

Изведнъж в съзнанието й изплува трупът на Фени Незбит, както и всичките им действия, за да го укрият, и Сара едва потисна надигащия се страх. Прокара ръка през леко сплъстената си коса и език по зъбите с усещането, че там са поникнали гъби.

— В затвора има ли баня? — попита тя. — Имам нужда от баня, дезодорант и чисти дрехи.

Загледан към онази част от града, която беше пред очите им, Ар Джей като че ли не я чу. След всичките мъчения той изглеждаше като изваден от кутийка. Как мъжете постигаха подобно съвършенство — да спят с дрехи и да не ги измачкат! Защо наболата брада ги правеше още по-мъжествени? Ако сега тръгнеше с рибарите в океана, щеше да прилича на един от тях.

Стана неохотно. Малко след това вървеше вече след него по същия път, по който дойдоха през нощта. С всяка крачка се отдалечаваха от къщата на Филис Ванкарън, отдалечаваха се и от Дейвид и Ариел.

— Според теб те ще се оправят ли? — попита Сара.

— Според мен ще бъдат в екстаз. Имат достатъчно пари за няколко дни, така че ще могат да се отдадат на онова, което богатите правят най-добре — на блажена леност.

— Май не ги харесваш особено, нали?

— На кого му хрумна този идиотски план с размяната, за да ме заблудите.

— Не беше заради теб — отвърна Сара, но после се позамисли. Доколкото си спомняше, историята беше следната: Ариел вижда Ар Джей на парти в Ню Йорк и си въобразява, че е влюбена в него, затова я моли да заеме нейното място. И тъй като Ариел смята, че Сара ще й бъде необходима, урежда пътуване за четиримата до Кралския остров.

— Ако планът не е бил заради мен, тогава заради кого е бил? — настояваше Ар Джей. — За теб и за Президента ли? Толкова силно ли копнееше за това тъпо снобско общество, та да ме направиш на глупак?

Сара беше много изморена, за да се оправдава, пък и не й беше до това.

— Да не би да си забравил тази сутрин да си вземеш лекарствата за артрит, стари човече? Затова ли си толкова раздразнителен?

— Не — отвърна бавно той. — Старая се да съм неприятен, за да се върнеш при приятелите си.

— Не става — отсече тя и широко се прозя. — Свикнала съм с неприятния ти характер. Освен това кой твърди, че те могат да се върнат? Ако изобщо има човек, който да ни измъкне от тази каша, това си ти и аз оставам с победителя.

— Ако си въобразя, че това е комплимент, значи идва краят на света.

— Накъде си се запътил?

— Да закусим. Не звучи ли като музика?

— И как възнамеряваш да платиш? Чинии ли ще миеш?

Ар Джей й показа навита на руло стотачка.

— Това какво означава, че си дал на Ариел и Дейвид само една ли?

— Не — отрече той. Крачеше много бързо и тя едва го догонваше.

— Излъгал си ме, нали?

— Не.

— Когато се измъкнем оттук, повече няма да работя за теб.

Той се обърна назад и се усмихна.

— Коланът.

— Моля?

— Смяташ, че знаеш всичко за мен, защото си вреш носа в моя гардероб и си открила парите за спешни случаи в обувките ми. Но не си видяла, че всичките ми колани са правени по поръчка и в тях също има пари.

— Никога не съм ровила в гардероба ти. Ако си спомняш, ми каза… — Млъкна. Какво значение имаше в момента? — Колко имаш?

Ар Джей само изсумтя.

— Има наблизо ресторант за рибарите. Отваря в четири сутринта. Влизаме ли?

Още се чудеше как да се оправдае, че не рови в гардероба му, когато съзря отворения ресторант и рибарите, които излизаха от него. И тогава осъзна, че биха могли да избягат от острова. Ако Ар Джей имаше неколкостотин долара, сигурно щяха да стигнат, за да си наемат лодка.

— Тръгвай — каза меко той и я погледна. — Сигурен съм, че ще се споразумея.

Пред очите й застана образът на мъртвия Фени Незбит във ваната. При условие, че стигне до сушата, можеше да доведе помощ. „Мога да“ — вдигна поглед към него. Но в такъв случай го оставяше сам, на благоволението на полицаите.

— По-добре изпрати Дейвид и Ариел.

А когато те изчезнат, полицаите как ли ще се отнесат към нея и към Ар Джей?

— Обмислях кое е най-разумно. Наблюдават ни и очакват да направим опит за бягство с рибарска лодка. Ако постъпим така, веднага ще ни тикнат в затвора. За броени минути ще открият трупа и няма да излезем живи оттук. По-добре да ни виждат, за да запазим свободата си, доколкото я имаме. А каквото предприемем извън обичайното, трябва да бъде в пълна тайна.

— Съгласна съм с теб — отдъхна си Сара, тъй като нямаше да й се налага да избира дали да бяга, или да остане.

Той отвори вратата на ресторанта и я пусна да мине пред него. Когато влязоха, настъпи мъртва тишина. Имаше осем грозни пластмасови маси, от които само една не беше заета от мъже, облечени с груби дрехи и обути с тежки ботуши, готови да се метнат на лодките си. Сара погледна часовника си. Беше едва пет сутринта. Успя да се усмихне колебливо на мъжете и на сервитьорката зад бара. Никой не й отвърна. Всички забиха очи в чиниите си, а сервитьорката се обърна към кафе машината.

Седнаха на свободната маса и Ар Джей взе менюто.

— Ще си поръчам специалитета — съобщи той с най-обикновен тон, като че ли не се намираха в притихнал ресторант, където и муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

На Сара никак не й беше лесно да прочете менюто. Специалитетът беше порция с две пържени яйца, две парчета бекон, две наденички, три палачинки, портокалов сок и кафе.

— Виждам, че се придържаш към диетата си.

През две маси от тях избухна приглушен смях. Тя погледна изненадана Ар Джей, а той й се усмихна радостно.

— А ти какво предпочиташ? Любимите ти клечки и шушки ли?

Пак избухна смях, този път по-силен.

— Клечки и шушки характеризират фигурата на последното ти гадже — произнесе тя през стиснати зъби, като че ли е заслепена от гняв. — Ще си поръчам бъркани яйца и препечени филийки, които, ако благоволиш да си спомниш, Филис не умее да приготвя.

— Не се заяждай с нея! — сопна се Ар Джей достатъчно високо, за да го чуят в целия ресторант, и се наведе към нея. — Ако не беше тя, щяхме…

— Какво? — наведе се и Сара и носовете им почти се докоснаха. — Да спим на някоя веранда ли? И не мога да разбера защо снощи не прие предложението й?

— И да те оставя да скиташ навън сам-сама ли? Търсихме те навсякъде. И всичко заради истеричната ти ревност към една толкова мила жена, която…

— Мила! Много добре ми е известно коя по-точно част от нея ти е мила. Тя… — Сара замлъкна, понеже осъзна, че хората наоколо подновиха разговорите си. Мъжете се подхилваха и името Филис се чуваше от всякъде.

— Чудесно — прошепна той. — Много добре. Актьорският ти талант дава резултати.

— Кой е разигравал роля? — загледа се тя в менюто. Когато вдигна очи към него, той я гледаше изумено. — Не се заблуждавай. Не изпитвам капчица ревност към твоите гаджета.

Той тъкмо се накани да й отговори, но Сара кимна към келнерката, която идваше към тях.

— Е, какво ще закусвате тази сутрин?

— Филис Ванкарън — добре препечена.

Сервитьорката с безизразно лице се обърна към него:

— А вие?

— Същото — отвърна той, без да сваля поглед от Сара.

— Добре, значи два сандвича с препечено месо.

Всички в ресторанта заедно със Сара и Ар Джей се разсмяха.

* * *

Когато си тръгнаха, рибарите им помахаха, все едно бяха приятели и все едно на мъжете им беше ясно за какво става въпрос.

Сара плати сметката — още се водеше секретарка на Ар Джей — и попита сервитьорката къде е къщата на семейство Незбит.

— Искаме да се извиним за кучето — обясни тя със сведен поглед.

А жената я гледаше, като че ли се чудеше лъже ли или е полудяла. Сара осъзна, че след като целият град е забъркан в интригата, значи хората са били принудени със заплаха. От кого и с какво?

Сервитьорката й показа накъде да тръгнат.

— На около пет километра е — добави тя, но не предложи транспорт.

Ар Джей чакаше отвън.

— Пет километра, така ли?

— Да. А ти пита ли?

— Поисках да ме упътят и се получи доста неприятно, тъй като всички обърнаха гърбове, а някакъв тип ги предупреди да не ни разрешават да обикаляме из острова. Можеш ли да ходиш с тези обувки?

— Едва-едва. Четката за зъби и паста, разбира се, не отпадат, но на първо място в списъка ми с желания са обувки, с които да мога и да ходя.

Ар Джей се загледа към главната улица на града. Магазините още не бяха отворени. После видя, че Сара си събува обувките, и се засмя.

— Чудесна идея. И аз ще се събуя.

Сложи една до друга своите спортни кожени обувки — сандалите бяха просташки за него — пъхна чорапите вътре и ги завърза заедно с нейните сандали.

— Най-после заедно.

— Непоправим си — скастри го Сара, но се усмихваше.

— Не е там въпросът, всъщност аз съм най-великият любовник на света.

— Ще ти се. Престани и ми кажи разбра ли нещо?

— Не.

— Не си научил нищо или нищо няма да ми кажеш?

— Как си представяш жената на Фени?

Разбра, че повече няма да изкопчи и дума от него, но му вярваше. В ресторанта той импровизира много добре и ако са ги забелязали през нощта навън, Ар Джей прикри причината. Заяви на всеослушание, че Сара е побягнала в пристъп на ревност и се е наложило да я търсят.

— Никой не подозира, че Незбит е мъртъв — каза той.

— Или че е изчезнал. — Вървяха по стар, изровен път между надвиснали дървета и въпреки че беше съвсем безлюдно, тя сниши гласа си: — Според теб от кого се страхуват?

— От съдията. От полицията. Може би от Ласитър. Но едно нещо е сигурно: никой не желае да ни помогне.

— Невъзможно е да няма поне един, който им се опъва — предположи Сара — и не играе по свирката им.

— Такъв човек няма семейство, иначе ще го заплашват, и не му пука жив ли е или умрял. Предполагам, че на хората положението им харесва и не искат промени. Живеят без данъци, има изобилие от храна и приятели. Какво повече ти трябва в живота?

— Паста за зъби — добави Сара и Ар Джей се разсмя.

— Сигурна ли си, че вървим в правилна посока? — попита той и посочи прашния път, който завиваше надясно.

— Надявам се. Краката ми се израниха.

— Ще ги целуна и ще им мине.

— По-добра работа ще свършат чифт гуменки.

— Къде е часовникът ти?

— След като вече зная колко струва, се страхувам да го нося. Скрила съм го в… На сигурно място е.

— Имаш ли нещо против да погледна в това сигурно място колко е часът?

Поклати глава срещу него, но се почувства по-добре. Шегите му отвличаха вниманието й от сериозното положение. В ресторанта си представи как рибарите ги линчуват заради смъртта на скъпия им приятел Фени Незбит.

След малко пътят се стесни и в началото му видяха изпочупена стара пощенска кутия. Със замазани и нечетливи букви беше изписано името на Фени Незбит.

Сара се колебаеше.

— Настоявам да се върнеш при Ариел — обърна се към нея Ар Джей. — Вървиш по същия път, после завиваш наляво и…

— Зная пътя — прекъсна го тя, като закриваше очи от слънцето. — Как мислиш, дали няма да ни посрещне с насочена ловна пушка? А дали… — Замлъкна, тъй като видя, че към тях идва един пикап. Стори им се, че лети със скоростта на светлината всред вихър от ситни камъчета и прахоляк, а задницата му се занасяше насам-натам.

— Скрий се — извика Ар Джей и я блъсна в една дълбока канавка. Скочи след нея и натисна главата й надолу.

— Видяха ли ни — прошепна тя.

— Дано не са ни забелязали — отговори й той, но в следващата секунда изсвистяха спирачки и камионетката закова пред тях. Ар Джей едва не се просна върху Сара, за да я защити.

— Ей, вие, кво правите в дупката? — чу се женски глас. — Май мене търсите.

Те погледнаха нагоре и видяха мършава жена, наведена към тях от страничния прозорец на автомобила. Гримът й беше поставен зле, а на ушите й висяха халки чак до раменете. Лицето й беше така съсипано от слънцето, че не се познаваха годините й — трийсет и пет ли са или петдесет.

— Айде — подкани ги тя, — ще се довлечете ли в мойта къща или не?

— Вие госпожа Незбит ли сте? — попита Ар Джей, като се изправи в канавката и подаде ръка на Сара.

— Туй е наказанието, което бог ми стовари, и го нося колкото сили имам. Със змиите в дупката ли оставате или идвате с мен?

— Идваме с вас — каза Сара и излезе на пътя.

Ар Джей се беше опомнил и тръгна към камионетката.

— Много любезно от ваша страна, че ни каните в дома си и най-вече, че дойдохте да ни вземете.

— Не е за туй. Към града съм тръгнала. Онуй момиче, дето дойде с тебе, ще дава уроци как да се обличаме и гримираме кат нюйоркчанки. Мен ме има в списъка, та отпрашвам. А пък вий да гледате малките ми близнаци, докат ме няма. Зарад горкото ми куче малко да се отсрамите. Добро животно беше.

Тя замахна към окото си и размаза дебелата очна линия чак до слепоочието.

— Госпожо Незбит — започна Сара, — наистина ние не…

— Ще ми се дуеш ли сега или завиждаш на сестра си? Тя има талант, сигурно и ти имаш нещо такова. Само троша време да ви помагам. Върви и питай Ефи какво да правиш. Тя е умна кат всичките отрочета на Фени. Айде, пак ще се видим — разкикоти се тя с кудкудякащи звуци и отпраши всред облаци прах.

След като спря да кашля, Сара погледна Ар Джей.

— Ариел ще…

— Префасонира целия остров — довърши смаяно той.

— Както сам отбеляза, Ариел има гръбнак от стомана. — В гласа на Сара се долавяше гордост и почуда. Братовчедка й беше казала, че може да стане моден консултант, но тя й се присмя.

— Върни се, ако искаш — предложи й за пореден път с мек тон Ар Джей.

— За да подавам четчиците на Ариел ли? Не, благодаря. Нека Дейвид да й асистира. А ти ще й бъдеш задължен. Благодарение на нея имаш оправдание да прекараш известно време с децата на Незбит, без някой да ти пречи.

— Дали някое от тях още ходи с памперси? — В гласа му се долавяше ужас.

— Поне две. Не знаеш ли, че има деца, които до четиригодишна възраст носят памперси. Следователно може да има няколко с пеленки, от онези, които се перат. Чудя се дали има пералня, или ги пере в потока?

— Чувството ти за хумор е противно.

— Развих го, докато работех за моя шеф. Някой ден ще ти разкажа за него.

— Нека да не е сега. За днес чух достатъчно.

Сара дръпна реверите на ризката си и надзърна в пазвата си.

— А е едва седем сутринта. — Тя се разсмя, когато забеляза, че в очите му проблеснаха искрици. — Очевидно още има сили у теб. Хайде да тръгваме.

— Ще ти увелича заплатата с десет процента, ако сменяш памперсите.

Тя поклати глава.

— Не е достатъчно. Какво ще кажеш за апартамента на фирмата до Музея на изкуствата?

— Имаш ли идея колко струва? — смая се той.

— Надявам са пелените да са от плат.

— Двайсет процента увеличение.

— Ще обмисля предложението — усмихна се тя. Колко хубаво беше да си представи, че е далеч от този остров, че си е вкъщи, в Ню Йорк.

Не видяха къщата, преди да се озоват над нея, загледани в дългия й тесен покрив.

Скалистият хълм беше издълбан и едноетажната къща беше залепена за каменната стена. Фасадата й беше обърната към океана, с невероятно красив изглед, какъвто и двамата не бяха виждали.

— Боже мой! — промълви Сара, загледана към вълните. В далечината се очертаваха смътно и загадъчно три други острова. Тясна ивица златист пясък опираше до водата. Дървета хвърляха сянка на къщата, без да скриват гледката.

— Как мислиш, кой е построил това великолепие? — попита Сара.

— Незбит — отговори Ар Джей и тя се разсмя от сърце.

— Още една открадната къща. Но тази… Никога не съм виждала подобна прелест. А ти?

Той не отговори и тя го погледна. Беше свил вежди и от израза му остана с убеждението, че си е спомнил нещо.

— Какво има?

— Когато следвах, видях план за сграда, която много прилича на тази — отговори той.

— Някой е откраднал идеята ли?

— Не зная.

На Сара й се прииска да го ритне, защото беше сигурна, че крие нещо от нея. Изведнъж проехтя изстрел и в същата секунда Ар Джей бутна отново Сара на земята.

— Не се плашете — чу се тъничък гласец зад тях.

Обърнаха се и видяха две деца — момченце и момиченце. Бяха около четиригодишни, с кестеняви къдрави коси и макар че бяха ужасно мръсни, по-чаровни деца Сара не беше виждала в живота си. Нямаха вид на продукт от брака на Фени Незбит със сбръчканата му и почерняла от слънцето жена.