Метаданни
Данни
- Серия
- Идънтън (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Carolina Isle, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Рашкова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 84 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джуд Деверо. Искам те
ИК „Плеяда“, София, 2010
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978–954–409–297–9
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
— На Незбит ли сте деца? — попита Сара, като се изправяше бавно, за да не побегнат, но те никак не изглеждаха изплашени.
Момиченцето кимна.
— А пистолет имате ли? — попита Ар Джей.
Тъкмо Сара щеше да му каже да не става смешен и децата се разхихикаха. Бяха много мръсни, хубавичките им личица не бяха виждали вода и сапун кой знае от кога, толкова бяха почернели от мръсотия. Дрехите им бяха дрипави. Бяха боси, със загрубели и невероятно кални крака.
— Не ви се виждаме като слонове, за да стреляте по нас, нали? — попита ги той и те захихикаха още повече.
Сара не беше виждала Ар Джей с деца никога и картинката й беше приятна.
— Ами тогава кой стреля?
— Гидиън — отговори момченцето. — Стреля по зайци.
— За вечеря — добави момиченцето.
— Майка ви не пазарува ли, за да ви сготви? — поинтересува се той.
— По някой път — избъбри момиченцето и след това децата хукнаха към гората.
— Зайци за вечеря — измърмори Сара. — Да не са първобитни хора!
— Едва ли. — Шефът и се обърна към къщата. — Ще отидем ли да се запознаем с останалите членове от това семейство?
— Само ако се налага — каза Сара, но го последва по пътеката към къщата.
Спуснаха се по хълма и тогава видяха, че къщата има нужда от ремонт. Но дори провисналите улуци, паяжините като чаршафи и камарите боклук не можеха да я загрозят.
— С едно пребоядисване… — започна тя.
— И цял полк дърводелци — продължи Ар Джей, чукайки на входната врата.
След няколко секунди отвори момиче на около дванайсет години, без всякакво съмнение дъщеря на Фени Незбит. Беше мършава като родителите си, а ушите й стърчаха от провисналата й руса коса. Носът й беше дълъг, очите — дръпнати надолу в ъгълчетата, както и устата, която сякаш вечно беше нацупена.
— Ти детегледачката ли си? — попита момичето с тон на човек, на когото до болка всичко му е ясно и му е дошло до гуша.
— Така ми се струва — отговори неуверено Сара и погледна към Ар Джей. Наистина искаше да разбере как слуховете обикалят острова толкова бързо.
— Тогаз влизай — покани я момичето, — ама нищо не пипай. А е видял баща ми, че си свила нещо, а те е осъдил.
Зад нея Ар Джей вдигна вежди.
Вътре беше хладно и сумрачно и според Сара климатичната инсталация беше напълно излишна. Докато вървяха след момичето, се оглеждаха. Вляво беше дневната с протрити фотьойли, обърнати към грамаден телевизор, който сигурно струваше хиляди. Мярнаха стереоуредба с тонколони, на които всяка рок група би завидяла. На задната стена имаше вграден шкаф със стъклени рафтове. Върху тях беше наслоен многогодишен прах, но Сара знаеше, че порцелановите цветя, подредени там, са скъпи. В ъглите бяха струпани кашони с етикети от телешоп, очевидно неотваряни. Сара смушка Ар Джей да ги погледне, а той посочи към коридора, където имаше още камари, по същия начин неотваряни. В дъното на коридора през една отворена врата се виждаше грамадно легло във формата на раковина. Не беше по вкуса на Сара, но й беше ясно, че цената му е безбожна.
Най-накрая момичето ги въведе в кухнята. Пред тях на малка кръгла маса седяха други две деца, които много приличаха на първото: провиснали, мазни коси, мършави фигури, щръкнали уши. Погледнаха Сара и Ар Джей любопитно, после впериха очи от ново в празните си чинии.
На готварската печка в голям чугунен тиган цвъртеше солидно количество бекон и мас. Най-високото момиче чупеше яйца и ги изсипваше в тигана.
— Ти ли си Ефи? — попита Сара и пристъпи напред. — Майка ти ни каза да…
— Да не си припарила насам — озъби се момичето до печката. — Ефи съм, ама и да се подмазвате, от тая храна няма да видите.
— Закусвали сме, благодаря — отбеляза Сара високомерно.
— Да, бе, ами че кой ти вярва — подсмихна се самодоволно Ефи. — Знам, че сте го закъсали за ядене.
Този факт като че ли й доставяше голямо удоволствие, понеже докато сипваше от бекона и яйцата в чиниите, се усмихваше.
Сара хвърли поглед за помощ към Ар Джей, но той беше погълнат от къщата.
— Кой е построил тази къща.
— Ни си го чувал, ни виждал — отвърна злобно момичето.
Сара се ококори.
— Мога ли да използвам тоалетната? — попита тя и тръгна към коридора.
— Не! — извика едно от другите момичета. — Изходи се навън.
— Моля? — втрещи се тя.
Трите момичета я гледаха с омраза. Сара се спря.
— Кои са двете малки деца на двора? — попита Ар Джей.
— Близнаците — отвърна една от трите на масата с пълна уста.
Сара погледна Ар Джей, чието лице бързо почервеняваше. Беше толкова бесен, че можеше да убие човек. Сложи инстинктивно ръка в неговата.
— Тръгваме си — обяви високо тя. — Майка ви искаше да се погрижим за вас, но вие, момичета, и сами се справяте отлично. Сигурно е имала предвид близнаците. Имам намерение да ги изкъпя.
— Да не си дошла тука — предупреди я Ефи. — За тях е само барата.
— Ти… — започна Ар Джей, но Сара стисна силно ръката му и заотстъпва към вратата.
— Бара — повтори Сара. — Разбрах. Ще ги изкъпя в барата.
Една от сестрите се разбъбри:
— Татко рече, че и тъй, и тъй са прекалено хубави, та значи по-добре да си стоят мръсни. Тъй няма да хващат око.
— Твоят баща бил истински мъдрец! — отбеляза Сара и се хвана здраво за ръката на Ар Джей, като го умоляваше с поглед да не казва нищо.
— Ти поднасяш ли ме? — попита момичето и присви малките си очи. — Татко ще ви направи на пух и прах. В понеделник ще ви накара да си платите, дето сгазихте кучето.
— Да, разбира се, че ще ни накара — потвърди Сара, отстъпвайки към вратата. — А къде е баща ви?
— Не знам, пък на теб хич не ти е работа.
— Не е, разбира се — каза Сара. — Само попитах, тъй като някой се е обадил на майка ви и…
— Няма телефон. Кабелът е сдал багажа.
И трите гледаха Сара, сякаш тя се опитваше да изтръгне информация от тях, което всъщност й беше целта.
— Да, наистина. Тогава сигурно по мобилния телефон са се свързали с нея.
— Мобилните тук нямат обхват.
— Тогава как е разбрала за…
— За модата ли? — попита Ефи.
— Да. — Сара все повече се притискаше към Ар Джей.
— Има си начин. Гидиън.
— А кой е Гидиън? — попита Ар Джей със същата като на момичетата омраза в гласа.
— Аз си го знам, пък ти сам се оправяй — отговори най-голямото и се усмихна самодоволно.
Преди Ар Джей да продължи диалога, Сара го дръпна да излязат, затръшна вратата и го поведе към сянката на големите дървета.
— Какво ти става? — изсъска тя. — Трябваше да ги предразположим, за да научим нещо, а не да ги настройваме срещу нас.
Той се облегна на едно дърво и се загледа към океана.
— И аз така съм израснал — промълви той. — Сестрите ми… — Не довърши мисълта си, застанал неподвижно, с очи, вперени към водната шир.
Ако вената на шията му не пулсираше, нямаше да разбере колко е развълнуван. Тя седна на земята до краката му.
— Тези деца са били малтретирани, най-малкото са били пренебрегвани. Съмнявам се, че са имали друг шанс, освен да станат каквито родителите им са ги направили.
— Как се случва две деца да израснат в едно и също семейство, да страдат от едни и същи злини, а едното, като порасне, да стане убиец, а другото — да се раздава на хората.
— Отговорът на този въпрос се търси откакто Каин е убил Авел.
Ар Джей седна до нея.
— Смятам, че под мръсотията на тези две дечица има белези.
Загледа се нанякъде и се замисли.
Искаше й се да останат тук и да изслуша историята, която Ар Джей чувстваше необходимост да разкаже. Познаваше го достатъчно добре и знаеше, че не споделя нищо с никого. Но в момента нямаха време за изповеди. Навярно точно сега Ар Джей осъзна пред какво се е изправил не само той, а и четиримата. Между мъртъв човек и мъртво куче има разлика от земята до небето.
— Поне си имал сестри. Моят старец си изкарваше всичко на мен. Само на мен. Седемнайсет години слушах как моята майка светица е била убита от „онези“. Имаше предвид хората в Аръндел. Знаеш ли какво открих, след като умря? Баща ми е шофирал, когато е загинала майка ми, и е бил пиян. Открих също така, че семейството на майка ми е наело адвокат, за да го спаси от затвор. Чудя се дали са ми направили добро. Ако бяха го затворили, нямаше ли да ме изпратят да живея при роднини? Щях ли да израсна като Ариел, да ходя в Ню Йорк, за да си поръчвам тоалети, ушити специално за мен? Щях ли да имам гадже като Дейвид?
Завърши речта си и погледна към него. В очите му вече нямаше гняв и й се усмихваше.
— Направили са ти добро — каза нежно той. — Ако беше като Ариел, нямаше да те харесвам.
За малко да направи някоя от своите остроумни забележки, както би постъпила само преди седмица, но сега комплиментът й достави удоволствие.
— Да не би да ме сваляш?
— Да те свалям! Поглеждала ли си се скоро в огледало? — подхвърли той, но се подсмихваше.
Ар Джей се изправи и протегна ръце към нея. Тя също стана и застанала върху един издаден корен, се оказа висока почти колкото него. Лицата им бяха едно до друго.
Моментът беше някак по-особен с тези признания за семействата им и чувството й към него стана различно.
— Ако се влюбиш в мен, ще се наложи да назнача нова секретарка — промълви нежно той.
— Чудесно — отдръпна се от него тя. — В такъв случай ще получа голямо обезщетение, ще се преместя в Ел Ей и ще стана филмова звезда.
Очакваше саркастична забележка, като например, че годинките й са в повече или че има вероятност да прекара живота си в затвор, но подобна реплика не последва, а само добави:
— Сигурен съм, че ще успееш. Имаш голям талант.
Наблюдаваше го усмихната, но след минута се зачуди това комплимент ли е. Не й ли намекваше, че обикновено играе роли и не е искрена и честна?
— Ще ми обясниш ли какво имаше предвид с тази забележка? — попита тя и застана до него.
Забеляза как се усмихва и й стана ясно, че подозренията й се потвърждават.
— Какъв предател си! Аз ти съчувствам, а ти ми отвръщаш с някоя гадост. Ти…
Млъкна изведнъж, тъй като той обви талията й с ръце, притегли я към себе си и я целуна. Целувката не беше мимолетна и небрежна, а дълбока и страстна, целувка, изпълнена с дълго сдържан копнеж. Сара почувства как омеква и се прилепва към него, сякаш за да почерпи от неговата сила. През последните дни светът й се преобърна с главата надолу, но не се поддаде на страха си, нито на необходимостта от утеха. И сега отвърна на прегръдката му, на целувката му.
Той отдръпна лицето си от нейното и тя усети сълзи върху страните си, и се засрами.
— Тихо, тихо. — Галеше той косите й и я притискаше към себе си. — Всичко ще се оправи. Аз съм насреща. Съжалявам, че се ядосах преди малко. Повече няма да се повтори.
— Не, няма нищо — смънка тя и подсмърчайки, за стана по-далеч от него. Извърна се и той не виждаше лицето й. И тъй като мълчеше, тя го погледна и видя, че я наблюдава по много странен начин. — Няма да се върна при Ариел, ако това се питаш.
— Не, изобщо не мисля за това — отговори меко той. — А за… — И даде да се разбере, че има предвид целувката. — Беше от онези ненадейни и импулсивни жестове. Аз… — Гласът му заглъхна и погледна встрани. Изглеждаше объркан.
— Да потърсим това момче Гидиън, какво ще кажеш?
Беше смутена от начина, по който отвърна на целувката му, от начина, по който се притисна към него. Той никога не беше правил опит за физическа близост. Постоянно пускаше шеги със сексуален подтекст, уж искал да прави любов с нея. Вдигна очи към него, но той се беше загледал към пътеката пред тях. Тя се извиваше по стръмното възвишение и навлизаше в гъста гора.
— Колко ли тъп е пък той — Сара най-после наруши неловкото мълчание.
— От интелигентността на Ефи ли съдиш, която била най-умната? — Ар Джей изглеждаше доволен, че смениха темата.
— Да.
— Оръжието ме тревожи. Стой зад мен и…
— За да застрелят теб ли?
— Така много проблеми ще се разрешат — отбеляза на шега той, но тя не се засмя. Вървеше след него и след като изкачиха височината, навлязоха в гъстата гора. Стъпваха по мека настилка от борови иглички и виждаха само на няколко стъпки пред себе си, тъй като дърветата не пропускаха светлината. В гората беше толкова тихо, сякаш бяха единствените хора на земята. Когато стигнаха края на пътечката, замръзнаха. Пред тях се откри малка хижа с веранда и каменно огнище. Беше построена върху надвиснала над океана скала. Къщата имаше прекрасен изглед, но от хижата панорамата беше неповторима.
Огнището димеше, но наоколо не се виждаше никой.
— Ако не знаех къде се намираме, щях да си помисля, че сме на снимачна площадка, където се снима филм за първите заселници — изуми се Сара. — Не живеем ли във века на интернет и космически кораби?
Ар Джей се качи на верандата и огледа отблизо пейките и гледжосаните съдове.
— Изработени са на ръка, при това не за декорация, а за всекидневна употреба.
— Мои са — чуха глас и видяха, че към тях се приближава високо хубаво момче с тъмноруса коса и тъмносини очи. Държеше дълга въдица. — Ще закусите ли?
— Ние току-що… — започна Сара.
— С удоволствие — прекъсна я Ар Джей въодушевено. — Да ти помогна ли да изчистим рибата?
— Ако знаеш как се чисти, ще се хванеш на нова работа — усмихна се момчето и проблеснаха идеално бели зъби. — Казвам се Гидиън.
— А аз…
— Зная кой си. Всички знаят. Ти си поредната жертва. — Погледна към Сара: — А ти сигурно си секретарката.
— Асистентката — усмихна се тя. — Не ме бива много в машинописа, както беше отбелязано нееднократно.
— Колко неприятно — отбеляза Гидиън. — Имам няколко писма за писане.
Сара и Ар Джей го погледнаха недоумяващо.
— Шегувам се. Няма писма, само риба, която трябва да бъде почистена и изпържена.
Заобиколи верандата и установиха, че е най-малко метър и осемдесет висок. Джинсите и тениската му бяха избелели и износени, но чисти, а мокасините — протрити. Макар и да нямаше повече от седемнайсет, присъствието на момчето действаше успокоително.
— Бързо ме открихте — подхвърли той през рамо и отиде до един голям камък пред входа.
Ар Джей почти изтича по стъпалата, за да застане до него.
Енергичният жест, с който грабна рибата от ръцете на момчето и започна да я чисти, развесели Сара. И през ум не й бе минавало, че притежава подобни умения.
— Имате ли тоалетна — попита тя.
— Вътре няма — засмя се Гидиън. — Момичетата не ви ли пуснаха в тяхната?
— Не — каза Ар Джей и разпра една риба на две. — Истински сладурани.
— Приличат на баща си — отбеляза момчето, но без омраза. — Съжалявам, но разполагам само с клозет на двора и рекичка вместо баня.
— Не бързам — отговори тя, седна на пейката и се загледа как двамата чистят риба. Помълча няколко минути, но повече не издържа: — Е, кой си ти, защо живееш тук, в тази хижа и кои са близнаците?
Гидиън се позасмя, нареди изчистената риба на една дъска и тръгна към къщата.
— Елате вътре — покани ги. — Трябва да нахраня близнаците.
Отвори вратата и направи път на Ар Джей и Сара. Отвътре къщичката представляваше стая с голямо легло в единия ъгъл, камина и старомодна готварска печка до нея, няколко разнебитени кресла и диван, покрити с дебели одеяла. Беше уютно и приятно като в истински дом, миришеше на дим и Сара се по чувства удобно за пръв път, откакто Ариел пристигна при нея в Ню Йорк. Настани се на дивана и протегна краката си върху чамовата масичка.
— Измъчиха ви, нали? — каза Гидиън и седна на стол срещу нея. В това време Ар Джей се суетеше около печката и като че ли знаеше как се пали.
— Дотам, че сме готови почти на всичко, за да се махнем от този остров — отговори той.
Намекваше, че ще плати куп пари за лодка, но Гидиън гледаше право пред себе си. „Иска нещо — по мисли си Сара. — Каквото и да ни каже, няма да бъде безплатно. Докато не получи, каквото си е наумил, няма да ни помогне.“
— Толкова ли си добър, колкото изглеждаш, или се лъжем? Ще ни предадеш ли на шерифа за нарушение на закона?
— Нали знаете, че истински неприятности не ви заплашват — каза Гидиън.
— Не, не знаем.
Ар Джей предупреди Сара с поглед да не се отпуска и да не бъде прекалено доверчива. Това момче може и да изглеждаше добро, но беше син на убития.
— Целият остров беше вдигнат на крак заради слухове, че се готви нещо голямо — обясни Гидиън. — Бюрото на милиардера Чарли Данкарк се е свързало с брокер на недвижими имоти в Аръндел и малко след като чухме тази новина, знаменитият Ар Джей Бромптън влязъл в уебсайта на острова и разучил всички подробности.
Сара хвърли поглед на Ар Джей, а той вдигна вежда. Знаеше какво си мисли: „Отлична детективска работа“.
— Човек от острова се обадил в твоя офис в Ню Йорк — продължи Гидиън, — за да попита за посещението, като споменал дата наслуки. Осемнайсети, нали? Или нещо подобно. Твоята секретарка отговорила, че господин Бромптън преди двайсет и втори няма да пътува за Кралския остров, така научихме кога ще пристигнеш.
— И планът ви да ни тикнете в затвора ли е бил? — попита Сара с разширени от изумление очи.
— Планът не е мой — отбеляза Гидиън. — Нямам нищо общо с него. Нямам нищо общо с никого от тях, но това не означава, че не бива да зная какво става.
Ар Джей беше загрял олиото и беше готов да сложи рибата да се пържи.
— А защо искат да ме накарат да намразя острова? След като са хвърлили толкова труд, за да разберат, че идвам, сигурно знаят и че имам намерение да купя земя тук. Може би си харесват острова какъвто е и не желаят да продават.
— Искат, при това много. Ние сме умиращо общество. Риболовът е оскъден и цялата ни надежда е в туризма. Но хората никога не се връщат на Кралския остров — разказваше Гидиън. — Тук няма нищо привлекателно, като плажове или минерални извори. Идеята беше да ви принудят да останете няколко дни, за да огледате както трябва околността. Предполагаха, че ако прекарате малко повече време тук, ще ви хареса.
— Изплашиха ни до смърт — обади се Сара. — Този Ласитър…
— Истински мръсник, нали? — отбеляза момчето. — Най-добрият приятел на Фени. Не очакваха четирима и това малко ги обърка. Беше им казано, че ще дойде само баснословно богатият Ар Джей Бромптън и неговата секретарка. Истината е, че по-голямата част от населението няма представа какво става. Беше ни наредено да отидем за два часа на западната страна на острова със заплаха за глоба от хиляда долара.
— Доста пари са това — каза Сара.
— В деня, преди да дойдете, беше прерязан подземният телефонен кабел.
— А ти отиде ли на западната страна на острова? — попита Ар Джей.
— Никога не правя нещо насила — отвърна Гидиън и за пръв път насмешливият тон в гласа му изчезна. — Кажи ми, господин Бромптън, какви бяха намеренията ти за Кралския остров?
— Да кажа на Чарли Данкарк да не купува нищо тук.
Сара го погледна смаяно.
— Решил си го, преди още…
— Преди да ни арестуват по фалшиви обвинения ли? Да. Щом слязохме от ферибота, в същата секунда, тъй като мястото не ми хареса.
— Правилно — каза Гидиън. — Много хора, много къщи. По-добре човек да започне на чист терен.
— Умно хлапе. Искаш ли да работиш за мен?
Ар Джей се пошегува, но момчето не прие забележката като шега.
— Да — отговори то сериозно. — Каквото пожелаеш. Както казах, готов съм на всичко, за да се измъкна от този остров.
Ар Джей подреди в голяма чиния шест идеално изпържени риби.
— Защо просто не заминеш. Достатъчно голям си.
— Непълнолетен съм и Незбит ще ме преследва.
— Незбит, твоят баща ли?
— Нямам доказателства, но той не ми е роден баща и въпреки това по закон съм длъжен да стоя при него. И…
— А близнаците? — попита тихо Сара. — Кои са техните родители?
— Не зная. Старецът ги донесе един ден като изоставени кученца.
— А социалната служба…
— Социална служба тук! На Кралския остров никой не се осмелява да застане срещу безбожната троица.
— Незбит, Ласитър и съдията — уточни Ар Джей.
— Точно така.
Ар Джей се усмихна.
— Какво ще стане сега?
— Ще ви глобят заради кучето, което Незбит постоянно измъчваше. Горкото същество сигурно е било доволно, че умира.
— Каква е ролята на Филис Ванкарън в цялата интрига? — попита Ар Джей.
Гидиън вдигна рамене.
— Беше й наредено да бъде много отзивчива към господин Ар Джей Бромптън. Искаха да го затворят, всъщност теб, в апартамента на последния етаж, за да не можеш да избягаш. Казаха й, че Бромптън е известен като голям женкар, и й беше разрешено да го прелъсти.
Сара хвърли към Ар Джей назидателен поглед с подтекст „Казах ли ти“, но той не й обърна внимание, докато сервираше рибата.
В това време Гидиън стана, крачолът на панталона му се закачи за стола и Сара видя белезите по крака му. Той забеляза погледа й и оправи панталона си.
— Ще доведа близнаците — каза момчето и излезе набързо.
— Видя ли? — прошепна Сара.
— Да, видях. Не се подвеждай от неговия чар. У това момче има достатъчно омраза, че да обяви война.
— Или да убие.
— Не бих се учудил.
— Но стои тук, за да се грижи за децата.
— Може би. Ако Незбит го няма, какво ще му попречи да напусне острова и да вземе близнаците със себе си, щом желанието му е такова. Но не съм съвсем сигурен.
Отвън се чуха гласове.
— Харесвам го и настоявам да му кажем за смъртта на Незбит. Гидиън е първият човек на този остров, който няма вид на убиец. Останалите… — Тя потрепери, като си спомни с какви хора се бяха сблъскали досега. — Необходима ни е помощ, при това веднага. Нямаме никакво време. Всеки миг очаквам да чуя полицейските сирени, защото са открили трупа и ни издирват.
— На острова няма човек, който да не знае точно къде сме.
— Много ме успокои.
Вратата се отвори и Гидиън влезе с близнаците. И двамата се загледаха в момчето и децата. Веднага стана ясно колко много ги обича. Настани ги около масата на столове с големи възглавници, за да са на подходящата височина, и после почисти грижливо от костите всяко парченце риба.
Сара ги наблюдава около пет минути, но повече не издържа. Дояждаха рибата, друга храна нямаше. Вдясно от печката имаше етажерка с басмени завески. Оттам се подаваха пакет брашно и бурканче бакпулвер. Сара стана, отиде до етажерката и без да иска разрешение, дръпна настрани завеските. Имаше всичко, което й бе необходимо.
— Обели десет-дванайсет — подаде тя на Ар Джей плик с ябълки, купени от магазин. Беше доволна, че не й се налага да си има работа с някое наскоро убито диво животно. — А ти, Гидиън, вземи сапун и измий децата. Мръсни на моята маса няма да седнат.
— Готово, мадам — съгласи се той, взе децата — по едно под мишница — и ги понесе навън.
— Хетеросексуален е — отбеляза Сара, загледана в затворената врата.
— Моля? — изуми се Ар Джей.
— Гидиън е хетеросексуален. Нормалният мъж говори така: „Ако пламнеш и аз съм готов“, а един гей пита: „Къде е кибритът?“… Хей! Слушаш ли ме?
Ар Джей беше изцъклил очи с израз, какъвто никога не беше виждала.
— Ти можеш да готвиш!
— Налага се, ако искам да се нахраня. Така ли ще стоиш или ще ми помогнеш?
— Целият съм твой — изохка той и в следващата секунда вече белеше ябълки. — Боже, можела да готви! — не преставаше да повтаря.
Тя го заплаши с един дълъг нож.
— Когато се върнем в Ню Йорк, ако ме накараш да ти сготвя, ще…
Тай грабна ръката й и я целуна бързо по дланта.
— Никога! Обещавам. Никога.
Цяла минута бели ябълки мълчаливо, след това не се сдържа:
— А какво знаеш да готвиш?
— Ако се влюбиш в мен, ще се наложи да си търся друг шеф — имитира го тя, после се спогледаха и се разсмяха.