Джуд Деверо
Искам те (17)

Седемнадесета глава

— Мразя този мъж — изрече тихичко Ариел. — Дълбоко и истински го мразя. Отвлече моята братовчедка и ни изостави сами.

Дори не беше се зазорило в събота сутрин, когато тя прочете бележката на Ар Джей. Дейвид се извърна, за да скрие усмивката си. Посланието беше кратко и ясно: Бромптън и Сара няма да се върнат. Пишеше още Ариел и Дейвид да не излизат от къщата на Филис Ванкарън и да ги чакат.

— Да чакам! — продължи тя. — И да плета ли, докато го чакам? Или предпочита да взема лауданум и да се просна на леглото? Мислех си, че Сара преувеличава за този мъж, но виждам, че дори е била пестелива в описанията си.

Дейвид се изтягаше на дивана и се преструваше, че се прозява. Независимо от факта, че изминалата нощ беше мъчителна, реакцията на Ариел към Ар Джей му достави голямо удоволствие. Не повярва никога, че е влюбена в него, но, боже, какво удовлетворение да чуе от устата й: „Мразя го.“

През нощта с Ариел замъкнаха едно от чучелата на Сара извън града, без да имат представа къде отиват и какво да правят с така наречения труп. Бромптън им беше наредил: „Така го разположете, че никой да не го намери.“ После тръгна. Толкова бързаше да се върне при Сара, че не каза нищо повече.

Случи се, след като Дейвид и Ариел се озоваха навън, когато той започна да се пита кой предостави контрола на Бромптън. Заради възрастта му ли? Или сам се наложи. Но каквато и да беше причината, Бромптън взимаше решенията и на Дейвид това положение на нещата никак не му харесваше.

Бромптън отиде в гората със Сара и чучелото и тогава Дейвид осъзна, че техният капитан знае много повече за географията на Кралския остров, отколкото твърдеше. „Има си тайни — помисли си Дейвид. — Ами, да, аз също имам свои, които дори Ариел не знае.“ На девет години прекара месец на Кралския остров. Онова лято беше тежко за майка му и тя стовари всичките си неприятности на главата на сина си. Нямаше значение, че той е само едно дете, майка му очакваше Дейвид да се справи, с каквото и да я измъчваше. През лятото, за което ставаше въпрос, проблемът беше нейната самота и тя тръгна да пътешества, а Дейвид изпрати на лагер на Кралския остров. Лагерът беше пълен провал, ръководен от двойка хипита, които само гледаха да си седят, да бездействат и да си пушат тревата. Хубавата страна беше, че децата правеха каквото си поискат и Дейвид проучи някои неща, и доста размишлява. Макар и да беше само на девет години, знаеше, че е длъжен да си направи план за живота. Майка му нямаше мъж, с когото да разговаря. По документ е била омъжена, но по време на медения им месец открили две неща за себе си. Едното било, че той се е оженил за нея заради парите й, а второто, че унаследяването им било защитено безусловно и той не можел дори да ги помирише, ако тя не даде съгласието си, а тя рядко го давала. Щом станеше въпрос за пари, Инес заприличваше на баща си, което обясняваше защо Дейвид беше изпратен на лагер с толкова малко средства. След една отвратителна година родителите на Дейвид се споразумели. Ако той се откажел от бебето, тя се задължавала да му плати, за да заживее другаде. Сделката се оказала много изгодна и за двамата.

Инес все повтаряше, че причината да запази здрав разсъдъка си, е майката на Ариел. За останалия свят Памбертън Уедърли беше снобка, но в нейните очи беше нежна и любяща. Те бяха две самотни жени, отглеждащи сами децата си, пренебрегвайки подигравките на еснафското градче. Докато госпожа Пами беше въплъщение на силата, Инес Тредуел олицетворяваше безпомощния нежен пол. Разбира се, никой не знаеше с каква твърдост управляваше богатството си, нито пък как застана срещу своя съпруг грубиянин и каква сделка сключи с него. В очите на обществото тя беше най-сантименталната жена на света. И във всички случаи най-често изпитваше силата на сълзите си върху своя син.

В деня, когато Дейвид тръгна в първи клас, тя му каза, че вече той е мъжът на живота й, и оттогава се отнасяше към него точно като към такъв. Разказа му всичко, което беше преживяла, плачеше на рамото му с повод и без повод, очакваше от него да разрешава всякакви проблеми. След като навърши осем години, Дейвид започна да се разправя с търговците и прислугата, която шеташе без контрол из грамадната къща, подслонявала поколения от семейството на баща му.

Един ден тя заяви, че Дейвид ще се ожени за дъщерята на госпожа Пами. Тогава искаше да откаже, но не можеше да понася истеричните припадъци на майка си, които продължаваха с дни, или с други думи, докато не получеше каквото си е наумила. От друга страна, познаваше Ариел и майка й, откакто се помнеше, и за него техният дом беше убежище на здравия разум. Наистина госпожа Пами държеше всичко под контрол, но предупреждаваше, преди да атакува. Издаваше нарежданията си на хората, които командваше, и ако те не ги изпълнеха, имаше последствия. Дейвид никога не я видя да плаче, а това за него беше благоприятен симптом.

Според Дейвид Ариел беше копие на майка си. И нея никога не видя да плаче. Взимаше решение, после правеше всичко възможно да го изпълни.

Но се появи проблем, когато Ариел реши, че желае един възрастен мъж — Ар Джей Бромптън. Дейвид не го хареса в мига, когато се запозна с него. Бромптън беше обигран светски човек, който се харесваше на жените — все качества, които той не притежаваше и презираше. Само шест пъти в живота си беше виждал баща си, а Бромптън му напомняше на него. Ловък, обигран, безсъвестен. Да не заприлича на баща си се превърна в движеща сила в живота на Дейвид.

Другата движеща сила в живота му беше неговата любов към Ариел. В училище беше президент на всеки клас. Винаги заемаше почетно място. Беше капитан на футболния отбор. При дипломирането го обявиха и за „най-красивия“ и за „най-многообещаващия“. От малък вдъхваше доверие и самоувереност. „Моят малък мъж“, така го наричаше майка му.

Но в присъствието на Ариел се превръщаше в пълен идиот. Тя беше като принцеса и затворена в пищно декорирания си дом със своята елегантна майка, не ходеше на училище с другите деца и никога не носеше дрехи, които не са ушити специално за нея. Нито веднъж в живота си не обу джинси.

Приятелят му Уесли твърдеше, че Дейвид обича Ариел, защото е недостъпна.

— Момичетата се надпреварват да пишат телефонните си номера на ръката ти, а Ариел само казва: „Пак ли си тук?“ Значи ти харесва.

„Може би ми харесва“ — мислеше си Дейвид. Но както и да е, той беше неин роб от най-ранна детска възраст и Ариел се отнасяше към него като към роб. Когато бяха малки, тя му връчваше списък с неща, които й бяха необходими, като мънички колелца, прозрачни тъкани, лъскави пайети. Той преодоляваше стеснението си, купуваше, каквото бе поискала, после сядаше и мълчаливо гледаше как от миниатюрните частици сътворяваше къщичка за феи. Тя никога не играеше с него, но му оказваше честта да наблюдава как си играе.

Беше вече голямо момче, когато чу да лепват на госпожа Пами прозвището „кралицата на Аръндел“, а на Ариел „принцеса“. „Чака кралицата да умре“ — подиграваше се някой и всички избухваха в смях. Семейството на Ариел не беше най-богатото в един богат град, но беше с най-достойно име и най-дълго родословие.

Понякога я водеше на кино. Другите момичета се обличаха с евтини блузки, от които се виждаха пъповете им, докато Ариел се появяваше с костюм, закопчан догоре. Представата й за непринудено облекло бяха панталони за хиляда долара и бяла риза. „Искам само най-доброто“ — свикна Дейвид да казва на Уес и на всеки, който говореше за Ариел.

Преходът от любовта му към Ариел до неговото желание за политическа кариера му се струваше съвсем естествен. Способността му да убеждава хората, както и вярата в изначалната доброта на човешкия род, го навеждаха на мисълта, че може да допринесе нещо в света. С красотата и стила на Ариел, с добрите й обноски, си представяше двамата като съпружеска двойка в Белия дом.

Доскоро Дейвид смяташе, че Ариел ще капитулира пред майка си и ще се омъжи за него. Знаеше, че ако успее да я накара да преглътне церемонията, тя ще бъде негова. Ариел беше чувствена девственица на двайсет и четири години и той копнееше да прави любов с нея. Беше сигурен, че независимо от външното негодувание тя го обича. Но не го осъзнаваше, за разлика от него.

И един ден му разказа как видяла Ар Джей Бромптън, и се влюбила в него. Влюбила се в мъж, когото едва беше зърнала! След като Дейвид за пръв път чу какви са намеренията й към Бромптън и много трудно се сдържа да не изпадне в дива ярост, проучи го и разбра какво всъщност търсеше Ариел. Търсеше човек, който да се противопостави на майка й. Фактът, че Дейвид очароваше госпожа Пами, като че ли нямаше никакво значение.

И за да не се изложи на опасността от упорит отказ, като разкрие любовта си към нея, трябваше да се съобразява с желанията на Ариел. Помогна й в нейната тъпа интрига, когато тя с магарешки инат реши да се смени със своята братовчедка, и в края на краищата се съгласи да ги придружи до Кралския остров. Само благодарение на него тя успя да се добере до Бромптън. Означаваше ли това, че по вина на Дейвид изпаднаха сега в беда?

Но за него беше характерно да вникне в създалата се ситуация, после да се опита да я оправи. Прикри усмивката си, когато тя заяви, че мрази Бромптън, но от опит знаеше, че не бива да застава на нейна страна. Ариел обичаше да има обект, срещу когото да се бори.

— Сигурен съм, че ще се отърве благополучно — каза Дейвид. — Преди всичко има опит при подобни ситуации.

— Нима е възможно човек да има опит в както ти я определи „подобна“ ситуация? — попита тя. — Освен ако не е от мафията. Да не би да намекваш, че средите на бизнеса в Ню Йорк са само от главорези и трупове във вани за тях е всекидневна практика?

— Нищо не намеквам, но смятам, че е прав за оставането ни в къщата. Трябва да пазим трупа. Ако Филис реши да си вземе продукти от фризера за вечеря, наше задължение е да я спрем.

Ариел се извърна като вихрушка към него.

— Според теб тук, в тази къща ли ще се затворим през целия ден и просто ще чакаме?

— Нали точно това ни каза да направим Ар Джей. Той е…

— Бизнесмен от Ню Йорк — добави Ариел. — Какво знае той? — Тя показа двете стодоларови банкноти, които Ар Джей им беше оставил заедно с бележката. — Нима се заблуждаваш, че на нас е дал всичките си пари? Не е ли задържал и за себе си?

Дейвид се намести още по-удобно на дивана, след като възнамеряваше да прекара деня на него.

— Той си мисли, предполагам, че може да печели пари, където и да попадне, и скритите няма да са му необходими. Не забравяй, че той и Сара са работници. Ти и аз… — Направи жест, като че ли не намираше подходящи думи да опише себе си и нея.

— Сме безполезни. Това ли ми казваш, че сме безполезни?

— Съвсем не. Убеден съм, че ако някой иска да организира парти, ти ще бъдеш много полезна. Но фактът, че на този остров всички като че ли ни мразят…

— Мразят ли ни? А не им ли е наредено да стоят настрана от нас?

— Все едно и също е.

Ариел седна в края на дивана. Пръстите на краката му се намираха под бедрото й, но той не помръдваше. Никога не я беше виждал толкова разстроена.

— Пари! — изрече тя с отвращение. — Не осъзнаваш ли, че парите са причината за всичките ми проблеми?

Дейвид се намръщи.

— С госпожа Пами парични проблеми ли имате?

— Да! — отвърна Ариел. — Тя притежава всичките, а аз — нито долар. Ако имах мои пари, щях да живея моя живот. — Тя стана и той размърда пръстите си. — Отгледа ме и ме възпита да бъда безпомощна като инвалид. С моето образование грижливо съм подготвена да не правя каквото и да било. Мога да подредя маса с по дванайсет сребърни прибора до всяка чиния. Известно ли ти е, че никога през живота си не съм яла банан направо от обелката? Само с нож и вилица. Обикновено ми сервират плодовете нарязани.

Дейвид я наблюдаваше с интерес. Не предполагаше, че Ариел знае как се яде другояче банан или че има и друг начин на живот, освен нейния.

— Какво ми остава в живота, освен да се омъжа и да организирам приемите на съпруга си?

— Сигурно често ще ти се случва — намекна кротко Дейвид.

— О, млъкни! Винаги мислиш само за своето бъдеще и за онова, което ти искаш от една жена. Съвършена съпруга и съвършени приеми. Дейвид, ти си най-съвършеният човек, когото познавам.

— Аз ли? — смая се той. — Ти си толкова съвършена…

Ариел го прекъсна:

— Искам да правя нещо. Да бъда личност.

Той се надигна и седна на дивана.

— Извини ме, че толкова бавно загрявам, но един брак с Бромптън по какъв начин ще ти помогне?

— Той е силен. Независим. Ще ме спаси от майка ми, после ще отиде на работа и ще ме остави да правя каквото поискам със своя живот.

— И какво е то? — поинтересува се Дейвид. Ариел седна на дивана.

— Ето, там е въпросът. Нямам представа какво искам.

— Винаги можеш да припечелиш някой и друг долар през следващите два дни, за да хвърлиш в лицето на Бромптън неговите стотачки. Освен ако не те арестуват за убийство — добави той, сякаш му е хрумнало в момента.

— Цял живот съм се страхувала от майка си. Тя контролира облеклото ми, храната ми, дори за кого да се омъжа, но точно сега, като си помисля за трупа във фризера, бих искала да се появи тук. Ще хукна към нея и ще я прегърна.

— А досещаш ли се как ще реагира тя, когато гримът ти изцапа дрехите й? Ще се вбеси, ако остане леке.

— Грим ли? Подиграваш ли се? Нямам никакъв грим.

— Може и да ми се присмееш, но винаги изглеждаш страхотно. — Дейвид сложи леко ръка върху нейната и плъзна пръсти нагоре.

Ариел се изправи изведнъж.

— Спомняш ли си, когато бяхме в кръчмата? Спомняш ли си какво казах на Сара — че ще накарам старата Филис да се облече според възрастта си?

— Струва ми се, че тя се облича според възрастта на интелекта си.

Ариел сложи ръце на кръста си и го погледна.

— Тази жена жадува за мъж.

— Има си не един.

— Но не истински. Помисли с главата си, а не с низките си нагони. Тя иска да си има съпруг, но какъв съпруг ще си намери, ако е облечена с този вкус, на който сме свидетели?

— Рокер. Тийнейджър.

— Точно така.

Дейвид се усмихна.

— Забелязах как жените тук те заглеждат.

— Не, не мен, а Сара. Тя е облечена с хубави дрехи. — Огледа семплите панталони и плетената памучна блузка. — Тези са копие на облеклото на Сара, но все пак…

— Дрехите нямат значение. Теб заглеждат. Ариел, не осъзнаваш ли каква осанка имаш, какъв стил, колко по-различна си от останалите жени?

— Нима? — учуди се тя. — Не съм имала възможност за сравнение. Винаги съм затворена в клетка с моята майка.

— А има ли личност по-изискана от госпожа Пами?

— Не, няма — потвърди Ариел. — Според теб онова, което зная, има ли някаква стойност?

— Според мен спокойно можеш да управляваш модна агенция в Ню Йорк. Или да бъдеш главна редакторка на „Вог“.

Тя се усмихна.

— Какво ще кажеш за Кралския остров, Северна Каролина?

— Ще се нареди километрична опашка. Представи си колко клюки ще научиш! — Дейвид се пошегува, но щом го изрече, се спогледаха.

— И какво ще науча? — промълви тя.

— Всичко. Ще накараш жените да бъбрят и те ще издадат какво всъщност става. — Вече не се смееше, а говореше сериозно. — Ариел, мила, какво по-точно ще можеш да направиш? Наистина ли ще успееш да организираш нещо като онези бюра за пълна промяна?

— Не зная. Никога не съм се замисляла преди. Но много пъти, когато виждам някоя жена, си представям какви дрехи или прическа ще й отиват повече, за да изглежда по-хубава. Да вземем Бритни например.

— Коя?

— Бритни. Жената, която обичаш. Онази, заради която киснеш в Аръндел, толкова ли е къса паметта ти?

Дейвид се изсмя.

— Да, бе, любовта на живота ми. Бритни! Та какво за нея?

— Ще бъде много по-привлекателна, ако прибере косата си назад и скъси съвсем малко очната си линия. Също така слага прекалено много туш на миглите си. Ако само…

Замлъкна, тъй като Дейвид сложи ръка на тила й и приближи устните й към своите. За пръв път я целуваше не по братски. Целувката беше бурна и решителна, за да й даде да разбере, че не й е брат.

Престана да я целува, изправи се и с гръб към нея се протегна.

— Ще се изкъпя и после ще видим как да започнем.

Чак при вратата за банята хвърли бегъл поглед през рамо. Видя, че Ариел седи вцепенена, с потресено лице, и се усмихна. Каквото и да станеше, беше решил да я накара да осъзнае чувствата му към нея.