Джуд Деверо
Искам те (19)

Деветнадесета глава

— Дейвид! — прошепна Ариел. Беше застанала на вратата на спалнята, облечена с прекалено голяма нощница, която Филис й бе дала. — Буден ли си?

По пътя към къщата от небето се изля пороен дъжд и ги застигна буря. Измръзнала и мокра, Ариел се сгуши на кълбо, завита със стар, дебел юрган. Чуваше как Дейвид тършува из нишите под стряхата и се чудеше какво е намислил. Също така се чудеше какво правят Ар Джей и Сара. Наистина ли Ар Джей беше влюбен в Сара, както каза вдовицата на Фени Незбит?

Помъчи се да си спомни всичко, което братовчедка й й беше писала за шефа си. Той беше главна тема на кореспонденцията им. Какво е направил, с кого се е срещнал, чие сърце е разбил. „Жените постъпват ужасно глупаво — беше й писала тя. — Толкова ли не виждат, че той обича да се потруди за онова, което получава.“ Със своето негодувание Сара истинските си чувства ли прикриваше? Ариел се усмихна. Ако негодуванието и безкрайните клюки означаваха любов, тогава тя беше влюбена в Дейвид.

Влюбена в Дейвид ли? Що за абсурдна идея! Той беше най-скучният, най-досадният…

Въздъхна, като си спомни как се катереше по старото ябълково дърво в тяхната ферма, за да й откъсне и хвърли най-големите и най-зрели ябълки. Пак въздъхна при друг спомен: Дейвид се оплаква от майка си и после укротява нейната. И това се случваше често, тъй като никой не умееше да ласкае майка й като него.

За шестнайсетия й рожден ден Дейвид я попита какво си пожелава. Ариел се беше нацупила. Майка й щеше да й подари нещо полезно и практично или скъпа декоративна вещ, която нямаше да й бъде разрешено да пипа.

На въпроса на Дейвид отговори с първото хрумнало й безумство. „Искам да се возя на мотор с мъж, облечен с черни кожени дрехи.“ Когато Дейвид рече: „Ще обсъдя желанието с майка ти“, тя го замери с възглавница.

После на рождения й ден се обади някакъв човек, за когото Ариел никога не беше чувала, и повика спешно майка й. Щеше да отсъства през целия ден. „Когато се върна довечера, ще разрежем тортата — каза тя, слагайки ръкавиците си. — Ще има, разбира се, и подарък.“

„Да, мадам“ — бе отвърнала покорно Ариел. Щом майка й обърна гръб, се изплези. Една от прислужничките я видя и побягна от стаята, за да не се изсмее.

След около час се обади Дейвид: „Облечи си най-скапаните дрехи и ме чакай.“ На Ариел не й се искаше той или майка й да се разпореждат с нея, но тонът му беше толкова странен, че се подчини. Беше си сложила обикновени панталони и риза и си беше обула маратонки, когато той се появи.

Влезе в малката дневна, издокаран от глава до пети с черни кожени дрехи и носеше две каски. „Готова ли си“ — беше попитал. „За какво?“ Той кимна към прозореца. Пред портала за коли стоеше грамаден черен мотор със сребристи орнаменти.

Сгушена под топлия юрган, Ариел си припомни онзи великолепен ден, който двамата прекараха, препускайки с мотора. Той беше приготвил сандвичи, плодове, кола и малка бутилка прасковено вино. „Не ми е разрешено… — беше се засмяла тя, после обви ръце около кръста му и отбеляза: — Не знаех, че можеш да караш мотор.“ Дейвид само се засмя.

До този момент, когато се прояви като бизнес дама, шестнайсетият й рожден ден беше най-хубавият ден в живота й. Препускащият мотор, развяващата й се коса, допирът на коженото яке до страната й.

Все така стоеше мълчаливо на прага на спалнята. Дейвид четеше вестник отпреди два дни и не й обръщаше внимание.

Тя се огледа, за да види какво беше изровил от малките долапи, но не забеляза нищо разместено.

— Днес се представи страхотно.

Той не я погледна.

— Благодаря. Ти също.

— Извинявай, че им казах, че си гей.

— Няма нищо. — Той не вдигаше поглед от вестника. — Така поне някои жени не ми се нахвърляха.

Тя не сваляше очи от него, от съвършения му профил. Беше се изкъпал и косата му беше още влажна. Беше с джинси и чиста бяла тениска, която собственичката на магазина за дрехи му беше дала.

— Жените винаги ли ти се нахвърлят? — попита тя меко.

Без да вдига поглед, той се захили:

— Да. Истинско безобразие. Постоянно ми засвидетелстват внимание. Защо?

Не отговори на въпроса му, тъй като не знаеше как.

— Отивам да спя — заяви тя и почака някаква реакция от негова страна. Но каква? „Моля те, остани!“

Дейвид каза:

— Лека нощ. До сутринта. — И обърна страницата на вестника.

Щом тя излезе от стаята, той отиде в банята, пусна душа със студена вода и подложи главата си. Да е насаме с полуразсъблечената за сън Ариел, беше повече, отколкото можеше да понесе. Не се осмели да я погледне от страх, че ще й се нахвърли. Денят, прекаран сред полуголи жени, беше изчерпал търпението му.

Излезе от банята и се загледа във вратата на нейната спалня. Беше открехната и през процепа се процеждаше светлина. Ако се отнасяше, за която и да е жена на света, щеше да го приеме като покана.

„Но не и за Ариел“ — въздъхна той. Днес на три пъти му мина през ума, че е крайно време да се откаже от нея. Над двайсет години несподелена любов за всеки мъж са достатъчни. Ще си намери момиче, което ще го гледа както Сара.

Усмихна се при тази мисъл. Сара беше от жените, които биха казали: „Каквото и да ти хрумне, можеш да го направиш с мен.“ Дейвид познаваше добре себе си и му беше ясно, че с подобна съпруга нямаше да постигне нищо в живота. Не приличаше на Ар Джей Бромптън, мъж със силна воля.

Прекалено много пожертва в живота, а сълзите на майка му и сърцераздирателният зов „не ме напускай“ го бяха направили пасивен. Но с Ариел…

Дейвид се усмихна. За нея нямаше на света непостижима амбиция. Президент ли? Готово. А крал? Още по-добре.

Поклати глава. Моментът не беше подходящ да размишлява за своите амбиции. Не беше казал на Ариел, но днес предразположи жените да говорят свободно. Беше им дошло до гуша от местната управа, която арестуваше малкото туристи, но смятаха, че са безсилни. Съдията беше собственик на повечето рибарски корабчета, както и на ипотеките върху много от къщите. Хората, които му се противопоставяха, оставаха на улицата — без дом и без работа.

— Някой от вас сигурно е богат — беше се изпуснала една от жените. Дейвид накара собственичката на магазина за дрехи да поднесе по чаша вино на жените, които чакаха ред при Ариел.

Той само се беше усмихнал, но осъзна, че с изключение на Сара всички са богати. Сара също беше, но не го знаеше. Дядо й беше лишил от наследство дъщеря си, когато се омъжила за този бял боклук Джонсън, но внучката си не беше лишил от наследство. Бредън Гренвил, адвокатът на майката на Дейвид, се грижеше също и за имуществото на майката на Сара. Дейвид помагаше често на госпожа Пами в нейните сметки и знаеше, че когато Сара навърши трийсет години, ще наследи милиони.

„На колко други хора е известен този факт“ — зачуди се той. Спомни си обеда в ресторанта близо до кея, откъдето тръгваше фериботът. Сервитьорката беше дружелюбна, но и любопитна и ги разпитва доста кои са. Всеки, който живееше в Аръндел или в околностите му, беше чувал фамилните имена на Дейвид и Ариел. Една бърза проверка в интернет и веднага щеше да стане ясно кой е Ар Джей, както и Сара, след като е играла на Бродуей.

Въпреки че Бромптън им беше оставил бележка и без да им се обади, беше изчезнал, и въпреки факта, че три жени го бяха видели заедно със Сара рано тази сутрин, Дейвид се тревожеше за тях. Бурята, приказките за някакво момче на име Гидиън, се въртяха в ума му. Добре ли бяха Сара и Ар Джей? Защо не направиха опит да се свържат с него и с Ариел?

Към края на деня взе решение да ги потърси на сутринта.

Докато Ариел беше във ваната, си приготви раницата, която намери в сутерена на Филис. Провери и дали трупът на Незбит си стои във фризера. Там беше.

Скри раницата в най-близкия до вратата долап. Според своя план трябваше да излезе в четири часа сутринта. Нямаше представа какви са били намеренията на Бромптън и къде е искал да отиде. Но онова, което никой не подозираше — а дали пък не се лъжеше — беше, че Дейвид знаеше много повече, от колкото се предполагаше.

Легна си, но не заспа. Мъчеше се да си припомни съчинението, което написа в пети клас: „Какво се случи през това лято“. Най-обикновена тема за домашна работа, но върху нея написа изключителен разказ. Учителят му толкова много го хареса, че го изпрати на национален конкурс за есе и Дейвид спечели второ място. Майка му много се гордееше и когато си купи компютър след няколко години, го представи в Мрежата. На страницата с родословието на семейство Тредуел при името на Дейвид се появяваше неговата снимка заедно с награденото есе.

През последното денонощие Дейвид започна да се съмнява дали това есе не е станало причина за убийството на Джон Фенуик Незбит. Човекът е живял безоблачно, докато само той е знаел произхода на своето съкровище. Но ако и на друг станеше известна тайната къде се намира златото, Незбит щеше да бъде излишен. Може би този друг беше Дейвид.

— Дейвид — дочу той шепота на Ариел. — Спиш ли?

Погледна часовника — един и двайсет и три. Трябваше да стане точно след два часа и половина. Изкушаваше се да се престори на заспал, но не устоя.

— Буден съм. Бурята ли те изплаши?

— Не — отвърна тя и за най-голямо изумление на Дейвид се пъхна под одеялото до него.

— Ариел, не бива да постъпваш така — каза и се отдръпна колкото можа по-надалеч от нея.

Ако леглото не беше долепено до стената, сигурно щеше да избяга. Но в този случай какво се очакваше от него? Да се претърколи през нея ли?

— Днес добре се представих, нали? — попита тя кротко.

Беше подложила ръце под главата си и се взираше в тавана. Светлината, която се процеждаше от коридора, така осветяваше лицето й, че приличаше на ангелско.

— Ариел…

— Да, Дейвид — обърна се тя към него и го погледна.

Гърбът му беше залепен до стената. Имаше само пет-шест сантиметра между телата им.

— Какво по-точно си намислила?

Тя се обърна отново по гръб.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ме изведе с мотора?

— Да. Ще се дръпнеш ли, за да имам малко място?

Ариел не помръдна.

— Защо не ме целуна тогава? Бяхме по на шестнайсет, сами и…

— Беше недостъпна — отговори той. — До ден-днешен си ледената принцеса. Никой не се осмелява да те докосне.

Обърна глава към него и го погледна.

— Понеже майка ми е ледената кралица, затова ли аз съм ледена принцеса?

— Ариел, сигурно ме смяташ само за приятел от детските години, но мога да те уверя, че съм мъж.

— Зная — прошепна нежно тя. — Най-накрая започнах да го осъзнавам.

— Ариел… — промълви Дейвид и я погали по страната.

В същия миг тя се озова в прегръдките му. Дейвид се отдръпна. Погледна я в очите и попита:

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна тя. — Изцяло.

Усмихна се и целуна леко устните й със съзнанието колко е невинна и целомъдрена.

— Това ли чувстваш към мен? Само това ли?

— Ариел — прошепна нежно Дейвид, — ти си девствена. Ти си…

Тя се намръщи, седна в леглото, хвана предницата на нощницата си и я разцепи на две. Разхвърчаха се копчета.

— Аз съм жена!

Дейвид се разсмя и я прегърна поривисто.

— Нима? Наистина ли?

Повали я на леглото и когато устните му се намериха върху нейните, Ариел едва успя да прошепне „да“.