Джуд Деверо
Искам те (21)

Двадесет и първа глава

Ариел не искаше децата до себе си, когато намери Дейвид. Щом този ужасен човек Ласитър имаше пистолет, близнаците в никакъв случай не биваше да бъдат с нея. Беше й ясно, че ако ги отведе в хижата на Гидиън нямаше да кротуват там. Освен това щеше да отнеме много време.

Стигнаха до едно място, което й беше познато, и се досети, че пещерата, където е Сара, е наблизо. Стигна дотам и извика на братовчедка си, че й спуска децата. Ариел не беше толкова силна, че да издърпа Сара, но да спусне децата по въжето, щеше да успее. Дупката не се виждаше. Докато дойдеше помощ, щяха да са в безопасност. Загледа се към небето, но спасителен хеликоптер не се виждаше. Дали Филис се беше обадила?

Обясни на децата какво възнамерява да направи и те се въодушевиха. Направи примка в края на въжето и Бърти мушна крака си в нея. Надяна раницата на гърба му и завърза ремъците за въжето.

— Готова ли си? — попита Ариел Сара. Беше за станала на дървото, а само преди малко се наложи Гидиън да я ядоса, за да се осмели да пристъпи по него. Видя под себе си братовчедка си, застанала на един крак, подпряна на нещо като импровизирана патерица.

— Готова съм.

Ариел се добра до земята, направи клуп около кръста си и бавно заспуска детето. Сара го хвана, развърза ремъците и каза на Ариел да издърпа въжето.

Беатрис слезе по-бързо. Когато стъпи долу, помаха на Ариел, а куклата й — вече цяла — се подаваше от раничката й.

След като спусна децата, тя заобиколи дървото и се надвеси от ръба на дупката.

— В раницата има вода и сандвичи. Ще се върна колкото мога по-бързо. Пази ги да мируват и да не вдигат шум, ако можеш. Телефоните на острова работят и вероятно ще долети спасителен хеликоптер.

— Ти си ангел — провикна се братовчедка й. Ариел се усмихна. За един ден-два пъти я нарекоха ангел.

Децата й бяха показали пътя към някогашните топли извори, но тя не тръгна по пътеката. Ако някой дебнеше, щеше да я види. Вървеше близо до скалите и на два пъти забеляза драскотини, като че ли току-що направени за маркировка. Ар Джей и Гидиън ли бяха минали оттук?

Вървя така около километър и половина, като все й се привиждаше бутилката с вода, когато една ръка се подаде от храстите и я стисна за глезена. Ако не се беше стреснала, щеше да изпищи. Но в следващата секунда запушиха устата й и я повалиха на земята. Не можеше да изкрещи, но без бой нямаше да се даде.

— Ариел! Ариел! — прошепна напрегнато той. — Престани да се мяташ, иначе ще ни чуят.

— Дейвид! — ахна тя, прегърна го и го зацелува бурно.

В първия момент и той отвърна на целувките й, но после се отдръпна.

— Мила, скъпа моя, сега не е време за това. Става нещо много лошо и ние трябва да сме готови.

Тонът му я попари. Копнееше да му разкаже как с Гидиън са спасили Ар Джей, после как съвсем сама е намерила близнаците и… но както отбеляза той, сега не му беше времето.

— Ще ти обясня пътя до хижата на Гидиън — започна Дейвид. — После ще тръгнеш през гората, за да откриеш едни деца. Ариел, можеш да го направиш. Забрави колко се страхуваш, за да помогнеш на тези деца.

Още един мъж искаше деликатно да я отстрани.

— Какви са плановете ти? — попита тя.

— Толкова много неща се случиха, че в момента няма време да ти кажа всичко, което ми предстои.

— Защо кракът ти кърви и по ризата ти има кръв?

— Наложи се да нося някакъв грамаден хлапак, тийнейджър, повече от километър. Беше паднал от едни скали и си беше наранил главата. После се появиха и децата…

— И Лари Ласитър.

— И той — изненада се Дейвид.

— Защо Ласитър смята, че знаеш къде е златото на Фени?

— Космическо съвпадение, а ти как научи?

— Дълга история. Близнаците са в безопасност и всеки момент ще се появи спасителен хеликоптер. Да си срещнал случайно Ар Джей и Гидиън? А Лари Ласитър къде е?

Дейвид я гледаше, сякаш я виждаше за пръв път.

— Избягах от него. Дадох му фалшива карта и когато погледна в пещерата, аз скочих.

Ариел го погледна за миг. Откакто се помнеше, беше с него и познаваше кога крие нещо. Посегна към крачола на панталоните му и го раздра. Раната на крака му беше дълбока и беше загубил кръв.

— Последния път, когато раздра дреха… — усмихна се Дейвид.

— Беше преди цяла вечност — довърши пренебрежително тя. — Имаш нужда от лекар. Настоявам да ми кажеш къде е златото на Фени, да останеш тук и да се криеш.

— И да те пусна сама да отидеш ли? Никога, докато съм жив — разгорещи се той и се надигна. Раната му веднага се отвори и започна да кърви.

— Само да си помръднал и ще кажа на майка ми, че съм бременна от Ар Джей Бромптън.

— Тя ще те лиши от наследство — подсмихна се Дейвид.

— Тогава ще отида в Ню Йорк и повече няма да ме видиш.

— Ариел, това е абсурдно. Не можеш да откриеш пещерата и…

Тя се изправи, огледа се и направи крачка. Тръгваше сама и знаеше, че той не може да я последва.

— Добре — спря я. — В предния джоб на раницата има карта.

Тя измъкна раницата от храсталака и откопча джоба.

— Това ли е раницата, която сви от мазето и после тайно подреди, когато се върнахме от кръчмата?

— Да — призна примирено той. — Не исках да те тревожа.

— Ха! Постоянно искаш да ме държиш настрана и да бездействам. Всички се отнасяте към мен, като че ли съм неспособна да направя каквото и да е, като че ли съм ненужен багаж. Излишна.

— Не си излишна. Не и за мен — възрази нежно Дейвид и взе ръцете й.

— Дейвид Тредуел, мислиш ли, че съм глупава? Искаш ме, защото ще ти бъда полезна. Нима си въобразяваш, че не са ми известни амбициите ти за политическа кариера и че ще бъда съвършената съпруга за един политик? Нима си въобразяваш, че не зная, че се примиряваш с всичките ми капризи, тъй като идеално се вмествам в твоите самонадеяни, жалки планове? Целуваш тъпоумната, едрогърда Бритни, а аз не мога да те накарам дори ръката ми да целунеш.

— Значи цялата история с Бромптън е била, за да ме накараш да ревнувам ли?

— Не се ласкай. От пръв поглед разбрах, че Ар Джей ще се отнася към мен като към жена, а не като към порцеланова кукла като теб.

Дейвид залитна към храстите и се разсмя.

— А пък аз си мислех, че зная какво искаш. Госпожица Пами…

— Ме принуждава със заплахи, тъй като у нея са парите, но това повече няма да бъде така. Когато се измъкна оттук, ще… — Извади картата от раницата. — Не зная какво ще направя, но ще променя по някакъв начин живота си.

— Надявам се, че промените няма да засегнат мен — каза меко Дейвид.

— Може би — отвърна тя, загледана в картата.

— Нека да ти покажа…

— Мога да разчитам карта. — Нави я на руло, пъхна я в сутиена си и го погледна. — Стой тук тихо. Ослушвай се за хеликоптер.

— Да, мадам — усмихна се той.

Ариел взе бутилка с вода от раницата, надникна през храстите, после се наведе и го целуна.

— Никога повече не ме дръж настрана. Разбра ли?

— Никога повече — повтори той. — И завинаги.

— Точно така — каза тя и излезе на открито.

Картата на Дейвид беше ясна. Внимаваше океанът да е винаги вдясно от нея и когато видя едно голямо дърво, наполовина изгорено от мълния, прибра картата. Скалата изглеждаше монолитна, но щом опипа с разперени ръце повърхността, откри прорез, чийто горен ръб препокриваше долния и не се забелязваше. Промъкна се през него и разбра защо Незбит се беше запазил толкова слаб. Възрастен човек нямаше да успее да се провре, но Ариел, със своите петдесет и два килограма, успя. Озова се в пълен мрак. Тръгна опипом покрай стените с разтуптяно сърце. Такава закътана бърлога беше рай за змиите. В това време напипа старовремска лампа и въздъхна с облекчение. До нея имаше кибрит. Знаеше как да я запали благодарение на многогодишния сериал „Малка къща в прерията“.

Вдигна лампата над главата си и огледа пещерата. Беше малка, около три метра широка и пет дълга, а нагоре скалите сякаш се издигаха безкрайно. В дъното съзря стар кош за плодове, пълен с предмети. Сложи лампата на земята и седна до коша.

Съдържанието му като че ли беше запазено. В плик имаше два паспорта на имената на Рей и Алис Ериксън, по на петдесет и пет и петдесет и шест години, документи за собственост на стометров платноход и завещание. Вътре имаше и кутия за бижута, доста голяма, изработена от махагон, с малки чекмедженца и две дръжки отстрани. Ариел вдигна капака, изненадана, че не е заключен, но кой друг, освен Фени Незбит можеше да намери скривалището. „И Дейвид“ — помисли си тя.

С изключение на обиците, ковчежето беше празно, но отпечатъците върху кадифената подложка говореха, че там е имало още много бижута.

Легенди, митове и най-накрая убийство, породено от една дамска кутия за бижута.

Ариел се облегна на стената, разгъна завещанието и го зачете. Рей и Алис Ериксън оставяха цялото си имущество на сина си и дъщеря си, поделено поравно. Към завещанието беше прикрепено допълнение, в което беше описано подробно всичко. Двама души се бяха пенсионирали, след като години бяха държали преуспяващ магазин за бижута, бяха продали имуществото си и си бяха купили платноход. Извиняваха се на децата си за своето на пръв поглед неразумно решение, но били изтощени от работа по шест дни в седмицата. Пишеха, че запазват най-ценните бижута за една последна сделка в Саудитска Арабия.

— Тази сделка никога не се е състояла — прошепна Ариел, сгъна завещанието и го прибра в плика. Както изглежда, претърпели са корабокрушение, а съкровището им е било откраднато и разпродадено постепенно от Фени Незбит.

Ариел се замисли дали той не е убил господин и госпожа Ериксън.

— Никой никога няма да узнае — промълви на глас.

Прибра обиците в плика с документите и го пъхна в задния джоб на панталоните си. Щом се запъти към процепа, чу шум. С два скока се озова навън и погледна към небето. Там се виждаше спасителният хеликоптер. Излезе на открито и размаха ръце, за да я види пилотът. Той направи кръг и помощник-пилотът попита през мегафона:

— Ранена ли сте?

— Не — извика тя, поклати глава и с две ръце посочи вдясно. — Ранените са натам.

— Прибрахме всички — успокои я човекът. — Слезте на равното и ще ви вземем.

По целия път надолу Ариел повтаряше:

— О, да, о, да, о, да!

Подхлъзна се веднъж, пое дълбоко дъх и продължи по-бавно.

Хеликоптерът се приземи и тя се затича към него, приведена срещу вятъра от перките.

— Вие ли сте Ариел Уедърли? — попита пилотът.

Тя изкрещя:

— Да!

Изкатери се на задната седалка. Не знаеше да се разплаче ли или да ликува. Обхвана я луда радост.

Помощник-пилотът се обърна към нея и посочи към земята. Долу се виждаше линейка, а до една полицейска кола стоеше Ар Джей с близнаците, които го държаха за ръце. Четирима грамадни полицаи от Северна Каролина качваха в колата двама души с белезници — Лари Ласитър и Юла Незбит. Дейвид, Сара и Гидиън не се виждаха и Ариел предположи, че ги лекуват. Отпусна се назад и когато Кралският остров остана в далечината и се насочиха към Аръндел, тя се усмихна.

Отиваше си вкъщи.