Джуд Деверо
Искам те (6)

Шеста глава

Нямаше сигнал.

Сара хвърли безполезния телефон в колата и погледна Дейвид. Ариел само плачеше. Дейвид се обърна към Сара:

— Вземи колата и идете с Ариел на пристанището. Ако няма ферибот, наемете лодка. Ако се наложи да плувате, за да стигнете брега, плувайте, но искам да се махнете незабавно от този остров.

Тя пое дълбоко дъх.

— Сигурна съм, че думите ти ще прозвучат правдоподобно в уестърн от петдесетте години, но сега сме в двайсет и първия век. Ти и Ариел се върнете. Аз ще освободя Ар Джей.

Тя се накани да тръгне към съда, но Дейвид я сграбчи за ръката.

— Закъде се запъти?

— Да намеря телефон — отговори му тя и дръпна ръката си. — Както изглежда, само в тази сграда има хора, значи ще използвам техния телефон.

— Сигурен съм, че има някаква грешка — каза Дейвид. — Все някой ни е видял с кучето. В тези грамадни къщи не може да няма жива душа.

Сара се накани да каже нещо и сложи ръка на голямата месингова брава, но Ариел я спря.

— Не ме оставяй сама — промълви тя. Лицето й беше пребледняло от страх.

Дейвид я прегърна през раменете.

— Нека аз да преговарям — обърна се той към Сара и отвори вратата на съда. Когато тя започна да протестира, той добави: — Не става въпрос за правата на жените, а за това кое е логично. Сара, ти говориш като янки, а ти, Ариел, си изплашена до смърт, така че кой знае какво ще изтърсите. Ако не успея, ще пострадам аз.

— Предполагам, че няма да ме хвърлят в затвора заради акцента ми — промърмори Сара. Мислеше си, че казва нещо подигравателно, което никога няма да се случи.

Но най-накрая точно това се случи. Началникът на полицията на Кралския остров прибра в затвора и четиримата. Имаше две килии, разделени с железни решетки. Ариел и Сара бяха в едната, Дейвид и Ар Джей — в другата.

Щом ги видя, Ар Джей погледна Сара и попита:

— По дяволите, какво направихте? — Шепотът му прозвуча като бурно възклицание.

Дейвид, с ръце в белезници зад гърба, погледна над рамото му Сара с поглед, който имаше за цел да опърли косата й.

Двете с Ариел нямаха белезници и Сара знаеше, че го дължат на изисканите маниери на Ариел. Дори когато ги арестуваха, тя каза „моля“ и „благодаря“, без нито веднъж да повиши тон.

Полицаят махна белезниците на Дейвид, затръшна вратата и тогава Ариел седна в края на леглото със скован гръб и втренчен поглед. Беше й нанесена такава травма, че едва ли можеше да говори, предположи Сара.

Ар Джей се приближи до преградната решетка и погледна свирепо Сара:

— Какво си направила?

Тя седна в другия край на леглото и се помъчи да се усмихне.

— Надхитрихме ли те поне за малко с нашия номер?

— Нито за миг — отговори той с тон, който показваше, че въпросът е приключен. — Искам да знам защо сте тук. Обади ли се на адвоката ми?

— Няма сигнал — каза Сара, загледана в ръцете си. Опитваше се да пресметне колко време ще мине, докато се разбере, че Ар Джей е изчезнал. За нея никой нямаше да пита преди датата, на която си плащаше наема, но Ар Джей беше друг случай. Колко от любимите му секретарки знаеха къде ще прекара този уикенд? Отговорът беше, че само тя знаеше програмата му.

— Сара — повика я Ар Джей. — Чакам.

Преди да успее да отговори, Дейвид се намеси:

— Каза на началника на полицията, че си много високопоставена личност и ще доведеш толкова адвокати на скапания им остров, че Втората световна война ще им се види като пикник.

— Загрях — каза той и когато погледна към нея, Сара видя весели пламъчета в очите му. Беше й ясно, че според неговите представи е казала точно онова, което и сам той би казал, ако му бяха дали възможност. С престорено неодобрителен поглед прикри усмивката си, после се обърна към Дейвид: — А не е трябвало да ги ядосва, нали?

— Не.

Лицето на Дейвид беше строго и той не откъсваше очи от Ариел, която като че ли беше изпаднала в кататония.

Преди Ар Джей да каже нещо, вратата, която водеше към килиите, се отвори и влезе някакъв човек с вид на адвокат. Толкова често адвокати влизаха и излизаха от кабинета на Ар Джей, че дори да бяха голи, само те, разбира се, Сара щеше да ги разпознае.

Имаха характерна походка и нахалство, каквото даже и лекарите не си позволяваха.

Мъжът носеше евтин тъмнозелен, летен костюм. Беше висок и мършав, с малки очи и остър нос и дъвчеше дъвка. Като се изключеше фактът, че приличаше на плъх, широката усмивка и жестът му намекваха, че животът е безкраен празник.

— Здрасти! — поздрави той свойски, сякаш четиримата в двете килии са му приятели от детинство. — Чух, че сте закъсали, и дойдох веднага да видя с какво мога да ви помогна. Коя от вас е Сара?

Междувременно поглеждаше ту Ариел, ту Сара. Спря се на Сара, сякаш се досети, че тя е онази с голямата уста.

— Вие трябва да се извините — каза той и след като тя кимна, погледна Ар Джей. — Ти ли си убиецът на кучето?

Лицето на Ар Джей почервеня и Сара забеляза, че това е от усилието, което положи, за да не изхвърли човека през вратата.

Дейвид пристъпи между двамата.

— Аз съм Дейвид Алънтън Тредуел — представи се той. — От Аръндел.

— Аръндел ли? — зачуди се мъжът. — Значи от ония, дето се канят на чай.

Дейвид се усмихна.

— Да, сър, от тях съм — заяви високомерно. — Един от моите прадеди…

Адвокатът рязко смени тона:

— Ние още сме верни на краля из този край и пием чай, а не кафе.

Сара започна да се смее, но после видя погледа на човека. Беше сериозен.

— Аз съм Лорънс Ласитър — каза той — и съм адвокат. За съжаление в града има само един адвокат и той защитава господин Незбит — човека, чието куче сте убили.

— Никакво куче не съм убивал — изрече меко Ар Джей, но гласът му беше заплашителен.

Ласитър пристъпи по-близо до решетките и се вторачи с присвити очи в него.

— Познавам Джон Незбит, откакто се помня, и зная, че носи на плещите си товар, тежък за всеки мъж. Той има съпруга и шест деца, за които се грижи с пот на челото. Това куче… — Адвокатът замлъкна и посегна към очите си, като да изтрие сълза. — Отгледал е това куче от мъниче и то е било другарче на децата му. Това куче е предпазвало семейството му от опасност и е бдяло над съня им. А фактът, че вие, хора от сушата, сте блъскали злодейски клетото животинче отново и отново, надвесени от колата, заливащи се от смях, надминава всичко, което сме слушали за вас.

Когато Дейвид понечи да каже нещо, Сара видя как Ар Джей сложи ръка върху ръката на по-младия мъж. Ар Джей впи присвит поглед в адвоката. До сега Сара беше виждала този израз у него само два пъти. И в двата случая обектът научи защо Ар Джей Бромптън се слави като „безмилостен“.

— Това клето куче — продължи адвокатът, но прекъсна, за да си изтрие носа. После вдигна брадичка и се усмихна тъжно, като през сълзи. — О, да, ще предупредим децата си за вас и дано да се изплашат, за да си стоят вкъщи, където им е мястото. Е! Ще трябва да си платите.

— И колко по-точно? — попита Ар Джей с глас, от който косъмчетата на тила на Сара настръхнаха.

— Нямам представа — вдигна вежди Ласитър, сякаш Ар Джей му зададе неразбираем въпрос. — Зависи от съдията. Според вас колко струва сигурността на едно семейство?

— Ново куче, ще му купим ново куче — предложи Дейвид. — Ротвайлер. Или доберман.

— Доколкото разбирам, ако бяхте блъснали някое от децата на човека, щяхте да му купите ново, не греша, нали? — попита Ласитър, като гледаше Ариел, която се взираше в него с пламнало лице и широко отворени очи. — Или за по-лесно ще му дадете някоя от тези красиви млади дами да си направи ново бебе, за да замести онова, което сте убили.

Дейвид се вкопчи в решетките.

— Така ли ще представите случая на съдията? Че все едно сме убили дете ли?

— Кога ще се срещнем със съдията? — попита Ар Джей.

— В понеделник сутрин — отговори Ласитър. И четиримата изпъшкаха.

— Да не искате да кажете, че ще прекараме три нощи тук? — възмути се Сара. Ариел я хвана за ръката и тя се вкопчи в нея.

Ар Джей застана до решетките.

— Ако до понеделник не сте обвързан с Незбит, тогава сте свободен, за да помогнете на нас. Естествено срещу съответния хонорар и въпросът е уреден.

— Де да можех, ама не мога — изпъчи се адвокатът, мляскайки дъвката. — Нали разбирате, всичко, което имахте, включително и онази луксозна кола, е конфискувано от независимото правителство на Кралския остров. И както стоят нещата в момента, притежавате само дрехите, които са на гърбовете ви. Е, как ще ми платите?

Той отново хвърли поглед към Ариел.

— Ще ви изпратя пари с пощенски запис — предложи Сара.

— Ха, ще ми изпратите! — изкиска се той. — С Уестърн Юниън ли? Знаете ли какво се случи последния път, когато се опитах да помогна на едни туристи, изпаднали като вас? Те ми дадоха чек, но когато се върнали на брега, го анулирали. Обадих им се и знаете ли какво бяха направили? Бяха сменили телефонния си номер. Отидох да ги търся, но се бяха преместили, без да оставят адрес. Представяте ли си?

Всички мълчаха, сякаш размишляваха върху думите му. За да се отърват от него или за да отидат колкото може по-далеч от Кралския остров ли са били принудени хората да напуснат дома си?

— Ами ако ви платим с пари на ръка — попита Ар Джей, — ще ни измъкнете ли оттук?

— Да. Няма къде да избягате, нали така? Фериботът идва по разписание в понеделник следобед, а никой човек от града няма да ви помогне. Особено след онова, което направихте с горкото куче на Фени.

— Фени ли? — попита Ар Джей. — Доколкото чух, името му е Джон.

— Джон Фенуик Незбит. Хубаво наследствено име. — Погледна презрително Дейвид. — Разбира се, не е като арънделските имена, подплатени с наследствени пари от едно време, нали?

За пръв път Ариел се приближи до решетките и се усмихна на адвоката.

— Аз лично мразя кафе — произнесе тя с най-сладкия глас на света. — И, господин Ласитър, много добре разбирам нежеланието ви да повярвате на хора, които не са израснали на вашия красив остров. — Може би това ще ви склони да ни помогнете. — Тя свали пръстена си и му го подаде. Беше малък, но изящен — сапфир, обграден с диаманти. Сара предположи, че струва поне двайсет хиляди. Ариел се усмихваше мило, подавайки през решетките пръстена на адвоката.

Сара затаи дъх. Мина й през ума, че ще вземе пръстена и повече никога няма да го видят. Но той се усмихна на Ариел и се провикна:

— Айк!

Появи се един полицай и отключи килиите. По-прекрасен звук от превъртането на ключа в ключалката Сара не беше чувала в живота си.

Щом вратата се отвори, тя се накани да се затича към слънчевата светлина, но Ар Джей и Дейвид я задържаха, за да не се разделят четиримата.

— След като вие ще представлявате Незбит в понеделник, кой ще представлява нас? — попита Ар Джей.

Човекът огледа подигравателно Дейвид от главата до петите.

— Този има вид на адвокат в процес на развитие. Нека той да те защитава, а на останалите едно извинение и глоба ще свършат работа.

— Ариел в какво е обвинена? — изуми се Дейвид.

— Незаконно паркиране — отговори веднага адвокатът. — Беше в колата, паркирана върху стълбището на Съдебната палата. Целият град видя. Е, това е всичко, което мога да направя за вас в момента. Само в понеделник сутрин да сте на линия.

— Къде да отседнем? — попита Ариел. — Сър. Искам да…

Той й се усмихна.

— Тук няма хотел, ако това имате предвид, но има пансион, който струва пари. Както ви е известно, вашите са конфискувани.

Той сви рамене.

— Това е незаконно! — възмути се Дейвид и направи крачка към адвоката. На Ар Джей му се наложи още веднъж да го задържи.

— Нека да ти дам един съвет, господин Богаташче от снобския Аръндел: затваряй си устата. Никого за нищо не питай. Знаеш ли как се коси морава? А как се боядисва къща? Намери си работа срещу храна и легло. В понеделник сутринта точно в девет да си тук и ще отговаряш на съдията само с „да, сър“ и „не, сър“. Плати си глобата, измитай се от Кралския остров и повече никога не припарвай тук. Ясен ли бях?

— Да, сър, той ви разбра — отговори Ариел бързо. — Всички ние ви разбрахме и ще постъпим точно както ни препоръчахте. Нали, Дейвид?

Сара видя как красивото лице на Дейвид се помрачи от усилието да се сдържа. Предполагаше, че никога нищо лошо не му се беше случвало в живота, и затова вярваше в добрината на хората. Сигурно вярваше и че ако разговаряш с някой човек, и му обясниш каква е работата, той ще разбере твоята гледна точка. Сара изпита желание да го прегърне и да го успокои.

Погледна крадешком към Ар Джей и забеляза какви усилия полага да не се отнася враждебно към адвоката, с което щеше да навреди на всички.

— Има ли вероятност да ни наложат друга присъда, освен глоба? — попита той адвоката, който вече излизаше.

Когато се извърна, лицето му изразяваше неприкрито злорадство. „Как се наслаждава само“ — помисли си Сара.

— Как не, разбира се. Може да ви осъдят на шест до осем месеца затвор. Зависи от настроението на съдията. И, разбира се, от обвиненията, които ще повдигна срещу вас.

— Вие не можете… — започна Сара.

Ласитър я прекъсна:

— Какво не мога, малка нюйоркска госпожичке? — Очите му бяха гневни, пълни с омраза. — Да изпратя един богаташ в затвора ли? Уверявам те, госпожичке, че нашият съд, макар и малък, е справедлив. Въпреки протестите ни плащаме данъци на американското правителство, така че на книга сме под неговата юрисдикция. Докато вашите адвокати подготвят делото и докато нашият единствен съдия, който между другото е чичо на Фени Незбит, намери време да ги изслуша, ще се наложи да чакате присъдата си. Я ми кажи, господин Тузар — погледна той към Ар Джей, — нима ни мислиш за толкова тъпи, че да не можем да отлагаме насрочването на делото осем месеца и през това време да ви държим в затвора?

Ар Джей не отговори и адвокатът излезе, като се смееше.

Дейвид, Ар Джей и Сара се взираха със зяпнали усти към затворената врата, а умствените им способности блокираха. Осем месеца в затворническа килия!

И тогава Ариел тръгна към вратата, и другите я последваха. Групичката в приемната, която навярно беше цялата полицейска мощ на острова, самодоволно тържествуваше. Излязоха с високо вдигнати глави и без да издадат звук. Щом се озоваха навън, се спогледаха, хванаха се за ръце и хукнаха да бягат.

Тичаха по главната улица на острова към тесния път, който извеждаше на пристанището. Сара не знаеше на какво се надяват. Дали пък фериботът няма да бъде там, за да скочат в него, да отплават и да забравят, че този абсурд изобщо се е случвал?

Но когато стигнаха, кеят беше пуст. Пуснаха ръцете си с известно чувство на неудобство от детинската си постъпка и всеки един си намери местенце, за да се уедини и да дойде на себе си. Бяха в шок. Нямаха кола, нямаха пари и след два дни и половина трябваше да се изправят пред съдията.