Дороти Гарлок
Търсещи сърца (7)

Седма глава

На миля извън град Браунууд, Тексас, на една закътана полянка до река Пекан, лагеруваха капитан Дойл и хората му. Край огъня клечеше един много стар сержант и режеше тънки филийки бекон в малка тенджера. Тънка струйка белезникав дим се издигаше нагоре и се губеше в зелените клони на дърветата.

Безразлично към глада на хората, в западния край на небето висеше огромното огненочервено слънце.

Капитан Дойл, войник от прерийните отряди, седеше замислен и въртете в ръцете си алуминиево канче с кафе. Скаутите му бяха докладвали, че разпокъсан керван от десет фургона се задава от изток. Казаха му, че хората изглеждат неопитни, зле екипирани, колелата не са обковани добре и буретата им за вода са малки и недостатъчно.

По дяволите! Тези земи се прекосяват трудно дори когато разполагаш с достатъчно време и не те притесняват разни апачи, команчи и мексикански бандити. Разбира се, сега бе по-лесно, отколкото преди години. По пътя вече имаше спирки за дилижанса, макар и често да ги палеха и разрушаваха. Но ако човек се забавеше малко, не месеци или седмици, а само няколко дни, можеше да умре от жажда насред прерията. Ако нямаше пола и трева за мулетата, естествено те нямаше как да заведат човека далеч в прерията в търсене на живителната течност.

Капитанът погледна на изток. Керванът приближаваше начело с лейтенанта, който бе изпратен да посрещне и доведе хората до лагера. Първата кола спря на значително разстояние и останалите се разпръснаха по продължение на реката.

Всички са фермери, помисли си капитанът. При това не много опитни, ако се съди по екипировката им. Не беше негова работа да съди що за хора са това, но се притесни, защото сред тях имаше жени и деца. След вечеря щеше да намери време да им предложи военен ескорт за част от пътя и да провери готовността им за изпитанието.

След като се нахраниха, мъжете от току-що пристигналия керван се събраха около лагерния огън. Капитанът се разположи върху един дървен сандък, с лице към пламъците, и започна да оглежда втренчените в него лица. Той сам бе обиколил колите една по една, за да ги събере. Групата бе доста разнородна. Например Бланчет — ръцете му бяха груби като на фермер, но по гласа и акцента човек можеше да го помисли за учител. Или Колинс: изглеждаше така, сякаш не знаеше къде е предницата и къде — задницата на коня. Изглежда, разчиташе единствено на грубата сила и така си прокарваше пътя в живота. Очевидно семейство Тейлър притежаваха най-добрия фургон край потока. Тази вечер ядоха в чинии от китайски порцелан. Бяха хора от сой и капитанът недоумяваше защо са се присъединили към тази група.

Франк Парчър, водачът им — нисък, мършав мъж около четиридесетте, също не будеше доверие. Той не дойде на събранието, въпреки че бе поканен като останалите. Капитанът се усъмни в него още от самото начало, някак си усети, че този човек е опасен. Той се държеше арогантно и нагло и не бе ясно какъв опит имаше като водач. Очевидно бе добър скаут и следотърсач, но отношението му към тези хора, които бе повел на запад, бе някак подозрително.

Мъжете мълчаха и чакаха. Личеше си, че са напрегнати, сякаш очакваха от капитана да стори някакво чудо и да облекчи пътуването им, да премахне проблемите им с магическа пръчица и да ги успокои, че още утре сутрин ще са в Калифорния.

Капитан Дойл бе открит и прям човек. И сега той се изправи и заговори без заобикалки:

— Миналия месец армията закри официално форт Маккавет. Част от гарнизона още е тук, но отсега нататък керваните, които пътуват на запад, ще трябва да разчитат най-вече на себе си. Но тъй като аз и хората ми сме разпределени във форт Стоктън, получихме заповед да останем тук да изчакаме кервана от форт Уорт и да го придружим до Стоктън. Земите, през които ще минем, са диви, нататък става още по-опасно. Ако желаете, бихте могли да изчакате с нас другия керван, да се прикрепите към него и да се възползвате от ескорта ни.

Никой не се обади, всеки очакваше другият да каже нещо. Накрая проговори Бланчет:

— Кога ще пристигне другият керван?

— До три-четири дни, освен ако дъждовете на север не са ги забавили.

— Защо ние ще трябва да пътуваме зад тях и да им гълтаме праха? Освен това имаме водач. Той познава района — обади се Колинс.

— Господин Колинс, просто имах предвид да се присъедините към другия керван. Вие сами трябва да се договорите какъв ще е редът на колите.

Фермерът се изчерви от тази забележка.

— Ние платихме на Парчър да ни води — заяде се той.

— Разбирам ви — търпеливо отвърна Дойл. — Аз просто ви предлагам услугите си.

— Нямаме време да чакаме тоя или оня. Чух, че водата намалява. Тревата няма да стигне дори за едно пиле. Мисля, че ние трябва да продължим, пък другите да ни настигнат.

— Прав сте за тревата. Земята тук е много бедна, само сухи песъчливи поля. Много пъти ще лагерувате без вода и паша за животните и едва ще събирате дърва, за да си сварите кафе. Но реките са още по-опасни. Те са буйни и бързи, клисурите им са тесни и много повече пътници са изгубили живота си при прекосяване на реките, отколкото от ръката на индианци. — Капитан Дойл се обърна към мъжа отдясно: — А вие, господин Бланчет, имате ли да добавите нещо?

Рейф Бланчет се изправи. Беше висок, слаб мъж със сламеноруса коса.

— Аз съм за това да изчакаме и да се присъединим към другия керван, стига те да са съгласни. Стигнах дотук и искам да продължа, но през тези няколко дни, докато чакаме, можем да поправим фургоните си, да оставим мулетата си да починат и да си преподредим багажа. Ние не знаем почти нищо, нито как да прекосим пустинята, нито планините, още по-малко пък реките. Вярно е, че сме наели господин Парчър да ни води и той ни увери, че можем спокойно да избегнем индианците и бандитите, но все пак мисля, че е по-добре да изчакаме — в името на нашите жени и деца.

Той седна и всички погледи се насочиха към набития фермер Колинс, който замърмори:

— Всичкият народ се излива в Калифорния. Докато стигнем, ще разземат всичката хубава земя.

Капитанът се обърна към бледия мъж, който нервно чупеше пръсти.

— Господин Тейлър?

Мъжът поклати глава.

— Аз съм с другите.

Капитанът се изненада от думите му, но те явно не учудиха останалите. Тъкмо когато Дойл реши, че най-после трябва да каже нещо, Тейлър се изправи и за момент се чуваше само пращенето на клоните в огъня.

— Госпожа Тейлър и аз не бързаме. Искаме да изчакаме другия керван. — Той седна отново и потърси одобрителния поглед на капитана.

От този навярно няма да има голяма полза по време на пътуването, помисли си капитан Дойл и кимна към следващия мъж.

 

 

Водачът с промазани кожени бричове и риза от еленова кожа се спотайваше в сенките. Той се усмихваше ехидно, докато слушаше аргументите на хората за това дали да приемат военния ескорт или не. Тия глупаци не знаеха абсолютно нищо, когато го наеха в Бентън Руж. Единственото им желание бе да се доберат до обетованата земя.

Франк Парчър се изгуби в тъмнината. Там наблизо го чакаше жена. Тя щеше да е точно там, където й беше наредил, на сто и двадесет крачки южно от последния фургон. Той спря и огледа лагера, после продължи. Жените се бяха скупчили в другия край, наострили слух да чуят мъжкия разговор. Парчър отново се усмихна под мустак. Те спореха вече близо час, като че ли бе въпрос на живот и смърт дали ще стигнат до Калифорния тази или следващата година. Важното бе да оцелеят. Това бе научил Парчър. Използвай това, което можеш, разрушавай онова, което не ти е от полза. Тази негова философия му служеше добре през годините. Парчър знаеше, че приятели не съществуваха, когато силно желаеше нещо.

Повече от седмица бе следил жената на Бланчет. Дебнеше я като ловец. Стана лесно. Сега я бе докарал дотам, че тя би се оставила да й пререже гърлото, ако й наредеше. Това положение го задоволяваше известно време, но вече почна да му писва. Тая жена лежеше под него напълно неподвижна, като вързоп, докато той се клатеше отгоре й.

Парчър излезе на открито и я видя. Тя стоеше с гръб към него. Сграбчи я за раменете и я свлече на земята. Тя не се възпротиви. Изобщо не се съпротивляваше вече, бори се само първия път, преди две седмици. По дяволите, как се дърпаше тогава, спомни си той с наслада… Докато накрая се предаде, смазана от гнусните му заплахи. Тази жена не значеше нищо за Франк, бе по-долна от курва, по-безполезна от хлебарка. Удари я през лицето, опитвайки се да я посъживи, да я накара да се размърда. Тя вдигна ръка да се защити, но той дръпна ръката й и отново я удари. Жената притихна, чуваше се само тежкото й дишане. Той разкъса деколтето на роклята й и започна да мачка гърдите й известно време, като хапеше и драскаше с наболата си брада нежните й зърна, после ги засмука с такава сила, че тя изстена от болка. Обичаше да чува този звук от уста, която искаше да извика, но не смееше. Нареди й да го целуне и тя го стори.

Парчър свали бричовете си и й каза да вдигне полата си. Тя се подчини, без да каже дума, но потрепери от болка. Той притисна крехкото й тяло към твърдата земя, докато свърши, после бързо се изправи и се загледа злобно в разхвърляната купчина под себе си.

Когато тя се опита да придърпа полата си, Парчър се пресегна, сграбчи я за това, което бе останало от разкъсаната й блуза, и я дръпна да се изправи. Тя въздъхна тежко и се отпусна в ръцете му, а той вкара грубо език в устата й. Жената се задави, тогава той я отблъсна от себе си, наблюдавайки я безучастно как се препъна и падна на земята. Парчър се обърна да си върви и рече през рамо:

— Утре вечер. — Това бяха единствените му думи.

Все още не се чувстваше задоволен. Искаше му се да отиде до близките хълмове, където имаше мексиканско селце. Там го чакаше една малка „сеньорита“, тя още не знаеше това, но бе сигурно, че ще я намери… Той стигна до коня си, яхна го и пое на юг. Искаше младо и стегнато тяло, жена, която ще се гърчи, ще дращи и хапе, жена, която да му помогне да се освободи от обсебилия го демон.

Когато се увери, че Парчър си е отишъл, Сара Бланчет се запрепъва из храстите. Плачеше. Сълзите й потекоха, а мислите бучаха в съзнанието й: кучка, уличница… курва. Тя мина безчувствена покрай редицата фургони, не забелязваше нито кадифеното небе, нито бълбукащия поток. Не видя огъня и не чу гласовете на хората край него. Пое право към техния фургон, качи се вътре и извади двуцевката на мъжа си. После седна върху завивките. Така й се искаше да намери сили у себе си, за да излезе насред лагера и да закрещи, да разкаже за всичко, което й бе сторил Франк Парчър. Но Рейф Бланчет бе единственото скъпо нещо, което имаше в този нещастен живот, и тя не можеше да си позволи да го застрелят на седлото заради разкритията й. Парчър заплаши, че ще го убие, така както хладнокръвно уби вярното им старо куче Куини за предупреждение. Можеше да го причака пред кервана или да пъхне гърмящи змии във фургона. Рейф страшно много се боеше от змии.

Оставаше й само едно. Сара стисна пушката между коленете си, захапа цевта и натисна спусъка; мозъкът й окървави платнището на фургона, който съпругът й бе измайсторил и подредил с толкова нежност и надежда.

Още щом се върна в лагера на зазоряване, Франк Парчър научи, че жената на Рейф Бланчет е мъртва. Той се настани край огъня с чаша кафе в ръка и започна да наблюдава приготовленията за погребението. Сега вече си беше уредил сметките с Рейф Бланчет. Бланчет, който го изложи пред всички, който оспорваше съветите му, който се опитваше да го злепостави. Парчър му го върна, при това му доставяше удоволствие да го прави. Франк не съжаляваше за мъртвата жена, тя се оказа слаба. Всеки мъж от този керван би могъл да я има, ако откриеше слабото й място — мислеше повече за другите, отколкото за себе си. Той само я посплаши малко и тя веднага разтвори крака. За известно време му бе от полза за неговата цел. Парчър се размърда и раздвижи рамене, защото ризата бе залепнала за гърба му и го болеше. Тази „сеньорита“ през нощта едва не му одра кожата. Трябваше доста да я нашамари, за да я укроти. Той се ухили под мустак.

Едва час по-късно Парчър забеляза, че всички го отбягват. Жените и по-рано се плашеха от него, но мъжете го приемаха, попиваха всичките глупости, които им дрънкаше за Калифорния. Те нямаха ни най-малка представа за тези неща, разбираха само от земеделие и вярваха на всяка негова дума. Той знаеше, че някои от тях бяха забелязали нощните му похождения в полето с жената на Бланчет. Но тези мъже си имаха строги правила и норми, по които живееха и умираха. Едно от тези правила беше да не казват на съпруга за изневярата на жена му. Бе убеден, че дори сега те няма да кажат на Бланчет.

Парчър видя как един от мъжете се качи във фургона, изнесе на ръце увитото в одеяло тяло и го подаде на съпруга й. Рейф тръгна към откритото поле, останалите го последваха, притихнали и тъжни.

Останал сам в лагера, Франк се зачуди дали да не пришпори коня и да не офейка нанякъде. Не му се щеше особено, но капитанът си тикаше носа навсякъде и можеше да стане напечено, ако някой все пак решеше да си отвори устата. Искаше му се да поизчака малко. Реши да се навърта наблизо и да поогледа другия керван, който скоро трябваше да пристигне. Думите на капитана бяха събудили любопитството му. Той се протегна и потрепери. Дявол го взел, гърба го болеше. Захили се. И други части на тялото го боляха, не само гърбът. Спеше му се, но нямаше да спи тук. Ще пришпори коня към хълмовете, ще си намери някое закътано местенце да подремне, а после ще пресрещне кервана от форт Уорт.

Вече бе следобед, Франк се събуди, изправи се и яхна коня. Насочи се на север, половин миля по-надолу прекоси един поток и продължи нататък. След известно време спря, слезе и се покатери на едно дърво, сигурен, че това, което търси, е наблизо. Няколко минути по-късно се смъкна долу и яхна отново жребеца си. Половин час по-късна вече седеше сред една кедрова горичка и наблюдаваше ширналата се под него равнина. Бе се разположил удобно върху седлото, с вдигнати по индиански колене. Знаеше, че се е скрил добре и от кервана не могат да го забележат. Там долу колите напредваха бавно, фургоните бяха малки и леки, водеха със себе си само коне и мулета. Той се загледа в бавно движещите се впрягове. Дявол го взел! На каприте седяха жени, освен ако мъжете не носеха рокли и бонета. Видя няколко мъже на коне и един-двама по фургоните, но това бе всичко. За момент той се замисли за възможността да ограби този керван. Можеше да се справи сам. Щеше да се скрие зад скалите на близките хълмове и когато керванът тръгне да ги прекосява, да избие мъжете един по един. А жените… Исусе Христе!

Но Франк не знаеше, че в същия този миг Лоун Бък го наблюдаваше в гръб, след като го бе следял повече от половин час. Едно мръдване срещу дулото на пистолета му и щеше да е мъртъв.

Франк погледа кервана известно време, после пришпори жребеца надолу по хълма, право към колите. Прахът под копитата на коня възвести появата му. Той мина покрай мексиканчето, което водеше няколко мулета, и застигна последния фургон. Едра кокалеста жена с ниско прихлупена над челото шапка караше впряга. До нея седеше млада майка с дете в скута си. Той докосна с ръка периферията на шапката си и тя му кимна в отговор. Парчър пришпори коня и препусна към следващия фургон. Жена със сериозно изражение на лицето, с черна права коса и златни обеци държеше поводите. До нея седеше момиче с кестенява коса, която се развяваше край раменете й; на ръката й блестеше голяма гривна с изумруди. Девойката го огледа без стеснение от главата до петите и искрата на взаимно привличане присветна помежду им. Той й се усмихна широко и погледът му се спря на гърдите й. Тя премрежи поглед. Двамата вече бяха отгатнали мислите си. Той усети как се възбужда. Тя навлажни с език устните си. Все още го гледаше и той почувства още по-силно сексуално желание. С неохота Парчър препусна към следващия фургон. Двете жени на капрата отвърнаха едва-едва на поздрава му и той продължи нататък. Още преди да стигне следващата кола, зърна блесналата на слънцето медночервена коса. Застана отстрани и остави коня да се оправя сам в пътя. Парчър просто не можеше да откъсне поглед от жената на капрата. Тя беше най-прекрасното създание, което бе виждал през живота си. Ликът й бе същият като барелефа, който бе видял веднъж в Ню Орлиънс, косата й падаше на буйни къдри и пламтеше като огън в тъмна нощ. Имаше студените зелени очи на дива котка.

— Привет, госпожо!

Смарагдовите очи го изгледаха косо.

— Привет! — отвърна тя хладно.

Той се подсмихна.

— Кой е, Такър? — попита Лора.

— Със сигурност не е някой, който си заслужава да познаваш.

Франк едва откъсна поглед от червенокосата жена, за да види другата до нея. Тя изглеждаше доста странно. През цялото време гледаше само пред себе си. Парчър отново се обърна към червенокосата.

— Досега не съм виждал толкова много жени в един керван — обади се той. Такър не отговори. — Не сте много любезна. — Последва тишина. — Имате ли си мъж? — Гневът, който се трупаше цял ден в съзнанието на Такър, сега вече бе на ръба. — Е, мила, всъщност няма значение имаш ли си мъж или не. Ние с теб бързо ще се сприятелим.

Такър се пресегна към малкия камшик до себе си. Протегна внезапно ръка и забоде камшика в хълбока на коня му. Уплашеното животно заподскача буйно и Франк едва успя да се задържи отгоре му.

— Ей ти, малка кучко! — избухна той, но щом овладя коня, на лицето му се появи усмивка. Това беше точно жена за него. Точно такава жена той бе търсил толкова време и знаеше, че някой ден ще я открие. Тъкмо насочи коня към колата, за да й каже това, когато едър мъж на черен кон се приближи към него.

— Кой сте вие и какво искате? — извика Лукас.

Франк винаги обмисляше думите си. Той присви любопитно очи, докато решаваше каква тактика да предприеме. Тук имаше нещо, което трябваше да притежава на всяка цена.

— Франк Парчър — представи се той и се усмихна. — Аз съм от кервана, който ви изчаква заедно с хората на капитан Дойл. Реших да се върна назад и да проверя колко още ще ни забавите.

Лоун Бък бе последвал Парчър надолу по хълмовете и сега яздеше успоредно на двамата мъже. Франк го стегна нещо под лъжичката.

— Къде чака капитанът?

Франк се усмихна широко:

— О, не ви виня за предпазливостта. Все пак с толкова жени накуп. Капитан Дойл чака долу при Браунууд. А чухте ли, че армията е закрила форт Маккавет?

— Нима? — отвърна сухо Лукас, като забеляза напрегнатото изражение на Такър.

— Добре ли сте, госпожице Хюстън?

— Да, добре съм. — Тя замахна доста силно над гърбовете на мулетата и се загледа втренчено напред, едва сдържайки се да не шибне Парчър през наглата физиономия. Едва когато двамата мъже се отдалечиха напред, тя погледна след тях и видя как непознатият се обръща през рамо и се смее.

Същата вечер Такър записа в дневника:

21 април

Тази нощ лагеруваме заедно с един друг керван край река Пекин, съвсем близо до град Браунууд. Днес пропътувахме повече от двадесет и две мили. Вечерта госпожа Джонсън и дъщеричката й напуснаха кервана, за да се върнат във форт Уорт, и затова се наложи да се прегрупират хората по колите. Кой знае защо, започвам да се чудя дали скоро няма да ни се прииска да сме се върнали с нея.