Дороти Гарлок
Търсещи сърца (11)

Единадесета глава

Потеглиха на зазоряване. Бяха странна група начело с Франк Парчър: по фургоните си бяха семейство Тейлър, семейство Колинс и Рейф Бланчет. Водеха след себе си шест коня. Франк бе успял, описвайки опасностите, които ги очакваха, напълно да обезкуражи четири от семействата. Когато керванът потегли, те разпрегнаха колите си в Браунууд.

Франк наложи убийствено темпо и както очакваше, още през първия ден три коли се счупиха и изостанаха. Заселниците от каменната къща ги посрещнаха радушно и им обещаха помощ, ако останат в околността.

Дотук Франк успя сравнително лесно да свърши това, което си бе наумил. Сега му оставаше само да крепи тези три фургона, за да оправдае присъствието си като техен водач. Щяха да се присъединят към кервана на Лукас Стийл и вече можеха да издържат на неговото темпо.

Той си мислеше за червенокосата жена. Всеки път, когато я погледнеше, кръвта му кипваше от желание. Приличаше му на пума или на дива котка и бе убеден, че тя ще се бие като тези животни. Той щеше да чака сгоден случай и когато мигът настъпи, ще я грабне и ще я отведе далеч, в дивите, пусти земи на Мексико. Ще я опитоми, ще я пречупи и ще я обязди като диво планинско пони. Франк си я представяше как лежи гола до него и отваря жадно устни. Ще я обладава бавно, за да усети топлината и уханието й, а после ще се нахвърли отгоре й… Разумът му подсказваше да не мисли повече за нея. Мислите само го измъчваха.

Когато стигнаха Колорадо, фермерите намериха сала, с който по-рано същия ден бяха преминали Лукас и Такър. Франк и Колинс с помощта на Бланчет и младия Джереми Тейлър го постегнаха малко. Негърчето Попи се погрижи за конете. Преминаха бързо и лесно благодарение на този сал.

Пет дни след лагеруването при река Пекан трите фургона най-после достигнаха целта си и хората видяха изоставените постройки на форт Маккавет. Капнали на една отвесна скала над река Сан Саба, каменните сгради всъщност не изглеждаха изоставени. Керванът на Стийл се бе разположил по протежение на бараките, а знамето още се вееше на пилона в центъра на плаца.

Франк поведе колите си към задния край на разпрегнатите фургони и им извика да спрат. От една от постройките излезе войник и посочи на чернокожото момче да пусне конете в заграденото място зад бараките. След това предаде на Франк, че капитан Дойл иска да говори с него.

Докато говореше с войника, Франк търсеше с очи своето бъдещо завоевание. Видя я да върви заедно с момичето с меднорусата коса и насила откъсна поглед от нея. Това бе жената, с която искаше да избяга на юг, жената, която щеше да изпълни нощите му с възторг и удоволствие. Отначало тя сигурно щеше да се бои от него, но после щеше да започне да уважава мъжката му сила. Франк се гордееше със силата си, с лукавата си безпощадност и е познанията си за прерийните полета. Той неохотно се запъти към постройката, която му посочи войникът.

Капитан Дойл се бе разположил зад масата, но когато Франк влезе уверено в стаята, се изправи и подаде ръка.

— Здравей. Парчър! Познаваш ли Лукас Стийл и Бък Гарет?

Франк погледна към двамата мъже.

— Чувал съм за Лоун Бък Гарет — отвърна той е особена нотка в гласа. Може би капитанът не забеляза това, но то не остана скрито за Лукас и Бък.

Капитан Дойл седна, а Франк се изправи пред него с разкрачени крака, заел арогантна поза, обърнал гръб на другите двама мъже. Капитанът и Парчър нямаха нищо общо помежду си и го знаеха. И двамата познаваха отлично прерията, но ползваха познанията си за съвсем различни цели. Франк Парчър рушеше, а Джеймс Дойл защитаваше.

Франк чакаше капитанът да заговори пръв. Това бе едно от нещата, които умееше най-добре — да чака.

— Какво стана с останалите от кервана ти?

При друг случай би отговорил, че това изобщо не е негова работа, но сега реши да се включи в играта.

— Ами, капитане, хората се уплашиха, като им казахте, че на запад от форт Стоктън няма да имат ескорт. Част от тях останаха в Браунууд, останалите се настаниха при фермерите заселници на един ден път назад. Останахме само аз и трите фургона, само ние ще пътуваме до Калифорния.

Известно време капитанът сякаш обмисляше думите му. Парчър не му каза нищо ново, но докато отговаряше, Дойл имаше време за размисъл. Бък Гарет и скаутът от отряда вече бяха донесли на капитана тази информация заедно с уточнението, че Парчър умишлено е пришпорвал колите и затова те са се изпочупили.

— Господин Стийл се съгласи да се присъедините към кервана му, ако облекчите товара на колите си и ако смените колелата си с по-тежко обковани. Тъй като Стийл си има скаут — той кимна по посока на Бък, — вие можете да се върнете обратно и да съберете останалите от кервана си, ако те все още искат да предприемат това пътуване.

Каза го. Сега очакваше да види как ще реагира мъжът отсреща. Известно време се чуваше само звукът от шумоляща хартия. Парчър не отговори и капитанът добави нетърпеливо:

— Разбирам, че вече са ви платили за пътуването.

— И аз ще го осъществя.

— Ние нямаме нужда и не желаем вашите услуги — обади се Лукас отзад.

Франк отговори, без да се обръща:

— Аз не предлагам никакви услуги.

— Керванът на Стийл ли ще следвате? — попита раздразнено капитан Дойл.

— Те пътуват на запад. Аз също пътувам на запад — ухили се Франк.

Джеймс Дойл погледна към ядосания Лукас и отново се обърна към Франк. Когато заговори, тонът му бе рязък:

— Тогава ще е най-добре да отидете при тия новаци и да ги подготвите за пътуването. Без Лукас Стийл и Бък Гарет шансовете им да стигнат до Калифорния са равни на нула.

Франк се захили. Хич не му пукаше за неговото мнение, нито пък за мнението на когото и да било другиго. Той вече си беше нагласил нещата така, че всичко вървеше според плановете му. Щеше да пътува с кервана, докато стигнат Ел Пасо. Точно такива бяха намеренията му още когато напуснаха река Пекан.

— По дяволите! — изкрещя Лукас веднага след като Франк напусна стаята. — Изобщо му нямам доверие на тоя разбойник.

— Той няма да предприеме нищо, преди да стигнем форт Стоктън. Чак след това ще трябва да го наблюдавате. Аз се притеснявам само за трите фургона, които ви прикачи — отговори Дойл мрачно.

— Ще им дам време до утре, за да отпочинат и да влязат във форма. После вече ще зависи от тях да издържат.

— Това ми звучи разумно. Благодаря ви, Стийл!

— Спестете си благодарностите. И аз съчувствам на тия фермери. Единствено Парчър ме притеснява. Заявявам ви, че ако той се забърка с жените, ще го убия по-бързо от змия. — С тези думи той напусна стаята.

Когато Лукас и Бък се запътиха покрай редицата фургони към дървото в края на кервана, слънцето напичаше здраво. Лукас обаче трепереше от гняв. Спряха при висок, слаб мъж със сламеноруса коса, облечен спретнато и обут с тежките плоски ботуши на фермер. Той протегна неохотно ръка.

— Лукас Стийл. Аз ще водя този керван на запад. Това е нашият скаут, Бък Гарет.

— Вие колко сте.

— Сам съм. Погребах жена си при Браунууд.

— Съжалявам, Бланчет! — Мъжът не отмести поглед и Лукас кимна. — Ако ще пътувате с нас, утре фургонът ви трябва да е обновен. Капитан Дойл ще ви продаде от двуинчовите колела, които ползват военните. Освен това ще е добре да смените бидоните за вода с по-големи. Намалете товара си с една трета и проверете запасите си от храна. Запушете добре бидоните и уплътнете пода на фургоните си. Първото и най-важно условие е да спазвате мястото си в колоната и да стоите далеч от жените. Те са ангажирани. Водя ги при бъдещите им съпрузи. Разбрано?

— Напълно. Искам само да ви кажа, че оценявам жеста ви да ни вземете с кервана си. Честно казано, досега много се съмнявах, че въобще ще стигнем до Калифорния. — Той погледна към Бък, който разглеждаше вътрешността на фургона. Рейф пъхна ръка под седалката и измъкна малко кученце на бели и кафяви петна, което веднага започна да ближе пръстите му. — От шестте новородени ми останаха само две. Майката я убиха преди две седмици и само тези ще оцелеят, ако намеря с какво да ги храня.

— Изглеждат чистопородни овчарски кучета — отвърна Бък и протегна ръка към кутрето.

— Такива са. Майката бе най-доброто куче, което съм имал. Можеше да събере дузина овце само като вдигнех ръка. — Рейф свали прашната си шапка и изтри чело с ръкава на ризата си. — Намерих я с куршум в челото, просната насред пътя. Някой сигурно я е объркал с диво животно. Не виждам обаче как би могло да се случи, тя не се отделяше от малките си.

— Колко ще вземете за кученцето? — прекъсна го Бък.

— Зависи какво ще правите е него. Ако е за спорт… — Думите му увиснаха във въздуха и лицето му придоби мрачно изражение.

— Не смятам да го използвам за лов или бой, ако това имате предвид — отсече Бък.

Рейф се отпусна.

— Трябваше да се досетя. Така и предполагах.

— Е? — Бък не обичаше да се пазари.

— Ако ще се грижите за него, ваше е. Храня ги с царевичен хляб и с накиснати във вода парченца месо.

— Ще ви платя един долар.

— Това е твърде много. Давам ви го за къс месо от вашия следваш улов.

Бък остави кутрето обратно във фургона.

— Ще се върна за него. — Той се накани да си върви, но се обърна: — А вие добре ли стреляте?

— Това е едно от нещата, в които съм добър. — Лицето на Рейф засия в усмивка. — Не съм много сръчен с револвер, но с моята двуцевка бих си мерил силите с всеки.

По усмивката Бък разбра, че Рейф е по-млад, отколкото изглежда. Държеше се като по-възрастен. И сигурно бе доста образован за фермер. Те се гледаха в очите близо минута, докато накрая Бък отмести поглед. Този мъж му хареса.

Семейство Тейлър също бяха готови да направят всичко необходимо, за да се присъединят към кервана. Алис Тейлър остави на съпруга си, Лукас и Бък достатъчно време да си поговорят. След това се присъедини към тях в сянката на дърветата. Тя бе едра жена, облечена спретнато в басмена рокля. Изглежда, слънцето не я притесняваше. Всъщност не беше така, но тя не се издаваше. Да даде воля на чувствата си за нея значеше да покаже слабостта си, а Алис Тейлър презираше слабостта. Тя се приближи към мъжете и застана до съпруга си, като си вееше с коприненото ветрило, което бе взела със себе си от Филаделфия. От самото начало на това пътуване Алис бе приела факта, че ще трябва да се откаже от оня живот, на който бе свикнала. Тя идваше от дом, където вносните стъклени прозорци пропускаха слънчевата светлина през ирландски дантелени пердета, където храната се сервираше в чинии от китайски порцелан и се ядеше със сребърни прибори. Тя бе жена от висшето общество и възнамеряваше да бъде такава винаги.

Алис знаеше, че средата, в която живееше, определяше характера й, че нейните маниери, жестове, възгледи бяха по-различни от тези на другите жени в кервана. Знаеше също така, че ще се пребори с тези диви земи. Възнамеряваше да се бори с прерията, която принизяваше човека до нивото на този отвратителен мъж, който бяха наели да ги води. Алис водеше тиха война със света, но никога не се издаваше. Тя бе кротка, но силна жена, която разчиташе на разума си. Беше твърдо решена да заведе семейството си до Калифорния и да го издигне на ниво, достойно за уважение.

Решението да тръгнат на запад бе идея на Алис. Пред тях изобщо не стоеше въпросът дали да тръгнат или не. След разкритията за злоупотреби с фондовете в банката, където мъжът й бе високопоставен служител, обществото във Филаделфия едва ли щеше да ги търпи. Семейството й смяташе, че тя прави грешка, като остава с Даниел, въпреки че той бе невинен и нямаше нищо общо с нередностите. Близките й приятели я убеждаваха, че бурята ще отмине и че след време Даниел ще може да се върне, но Алис знаеше, че семействата във Филаделфия имаха способността да помнят дълго греховете и да забравят добродетелите. Даниел не се възпротиви на идеята да заведе жена си и сина си на запад, първо, защото с Алис бе безсмислено да се спори, и второ, защото знаеше, че тя бе права.

— Мила моя, ела да се запознаеш с господин Стийл и господин Гарет. — Даниел я хвана под ръка и я притегли напред. — Господа, моята съпруга, госпожа Тейлър.

— Можете да разчитате на нас, господин Стийл. Ще направим всичко необходимо. Тъй като ни липсват познанията за такъв род пътувания, ще се постараем да не ви причиняваме неприятности, ако можем да си ги спестим.

— Благодаря ви, госпожо! Вече изясних на съпруга ви моите изисквания. Потегляме вдругиден на зазоряване.

— Ще бъдем готови. Приятен ден! — Алис се загледа след отдалечаващите се мъже и за пръв път, откакто напуснаха ферибота в Ню Орлиънс, почувства, че са в сигурни ръце.

Лукас и Бък се отправиха към следващия фургон. И двамата имаха да обмислят много неща, да преценят хората, с които току-що се бяха разделили. След като се срещнеха с всички мъже и жени, с които щяха да прекарат следващите два месеца, двамата щяха да имат достатъчно време да обсъдят впечатленията си.

Когато ги видя да приближават, Отис Колинс се облегна на колата и плю в прахта. Преднамерено бавно той се отдръпна от фургона. Бе войнствено настроен и на лицето му бе изписано подозрение. Лукас не му подаде ръка. Както капитан Дойл, и той инстинктивно усети, че този човек само търсеше с кого да се заяде, за да го премахне от пътя си с един удар.

— Вие сте Колинс — започна Лукас направо. — Ще ви кажа това, което казах и на останалите. Намалете товара си с една трета, сменете колелата с нови, които ще купите от складовете на армията, и си прегледайте провизиите. Уплътнете си добре варелите за вода и пода на колата. Ще спазвате мястото си в колоната и ще стоите настрана от жените.

Лицето на Колинс се оцвети в тъмночервено.

— Май давате дяволски много нареждания — изръмжа той. — Кой ви дава право да ми казвате какво да нося във фургона си?

— На мен ми е все едно дали вашият фургон ще си остане ей тук и няма да мръдне. Но ако искате да се присъедините към кервана, ще правите каквото ви наредя. Това е последната ми дума.

— Отис? — Слаба жена с измъчено изражение на лицето си се обади притеснено от единия край на колата. Момиче на около шест години, точно копие на майка си, се подаваше зад полата й.

— Млъквай, Ема! Това е мъжки разговор. — Колинс отново плю в прахта.

— Но, Отис…

— Казах, млъквай! — Той й хвърли унищожителен поглед и детето се скри зад полата на майка си. — Добре — обърна се мъжът с неохота към Лукас. — Но няма да крепя опашката и да ви гълтам праха.

Лукас вдигна рамене.

— Тогава си стой тук. Хич не ме интересува какво ще правиш.

— Ти нямаш право да ми нареждаш. Ние си имаме наш скаут.

— Тогава ти и твоят скаут можете да потегляте веднага. За мен така ще е по-добре.

— Отис! — Викът на жената приличаше повече на вой.

Съпругът й се обърна към нея, побеснял от гняв, но преди да успее да каже нещо, Франк Парчър се показа иззад фургона.

— Не се вълнувай, Колинс. Стийл иска да се движим бързо. Можем да го послушаме.

— Но, Франк…

— Така ще е най-добре, Отис. А сега направи това, което трябва.

Колинс се отдалечи, препъвайки се, а Парчър се ухили нагло на Лукас.

— Аз мога да се оправям с него. Той ще се приготви.

— По-добре ще е да си държи устата затворена. — Лукас втренчи поглед в очите на Франк и го задържа толкова дълго, че другият не издържа и пръв отвърна лице. Лукас се завъртя на пети и си тръгна. Бък се помая още малко, като гледаше към фургона на Колинс и отново преценяваше Парчър.

Лицето на Франк погрозня.

— Какво гледаш, бе? — изсъска той. — Не ми трябват разни… цветнокожи. Защото смятам да… — Ръката му се опря на револвера.

— Имаш лоши намерения, Парчър. Но ако наистина ти се умира, просто си мръдни ръката още един милиметър.

Франк втренчи злобен поглед в Бък. Той стоеше отпуснат, с ръце до тялото, но беше напрегнат като готова за скок пума. Франк усети това. Той изпсува, обърна се и се отдалечи.

 

 

Вечерята бе приключила и Такър се качи във фургона, за да продължи записките си в дневника. Беше горещо и искаше да привърши по-бързо, да е готова, ако Лукас намине. Вероятно щяха да имат някаква възможност да се поразходят малко само двамата. Откакто прекараха заедно онази нощ край реката, сърцето й летеше на ангелски криле. Тя бе обичана и също обичаше!

30 април

Форт Маккавет е бил официално закрит от армията преди малко повече от месец. Обаче амбулантният търговец е още тук. Тук са и няколко работници. Първоначално лагерът се е казвал Сан Сава, защото е разположен край реката със същото име, но по-късно го нарекли форт Маккавет в чест на капитан Хенри Маккавет, убит в битката за Монтерей в Мексико.

В лагера има каменни къщи за гарнизона, дванадесет офицерски квартири, лазарет, карцер, лавка и огромна щабквартира. Голямо прахосничество е тези сгради да стоят неизползвани.

Три от колите на луизианските фермери се присъединиха към нас. Утре ще бъде ден за къпане, пране и подреждане на багажа. Господин Стийл твърди, че най-трудната част от пътуването още предстои.

Такър затвори дневника и духна свещта. Под платнището бе горещо и тя излезе от фургона, за да вдъхне хладния нощен ветрец. Лора седеше на един походен стол. Такър премести един сандък и седна до нея.

— Тази вечер писането не ми отне много време. Лесно е, когато има за какво да се пише.

— Някой ден ще трябва да ми го прочетеш, Таки. Всичко се случва толкова бързо. Боя се, че ще забравя някои неща.

— Бък идва насам — каза Такър. Тя все още чувстваше неудобство от вниманието, което той обръщаше на Лора.

Лора завъртя глава, опитвайки се да долови шума от стъпките му.

— Отдясно — каза нежно Такър и сърцето й заби по-силно, като видя детинския възторг, изписан на лицето на дружката й. О, боже, помисли си тя. Когато той я напусне, дали ще бъде способна да го понесе?

— Добър вечер, дами!

— Здравей, Бък! — Лора протегна ръка към него. Обикновено той докосваше ръката й бързо в отговор и присядаше до нея да си поговорят, а Такър си намираше някакво извинение да се отдалечи.

— Ела да се разходиш с мен! — каза Бък този път и за миг видя неодобрение в погледа на Такър.

Как да я накара да разбере, че той би умрял, ако причинеше болка на това малко, крехко създание дори за секунда? Бък разбираше загрижеността на Такър, но не виждаше как може да я успокои с думи. Действията му щяха да говорят вместо него.

Лора хвана Бък под ръка. Дланта й се плъзна надолу по ръката му и пръстите им се сплетоха.

— Такър, докато ме няма, Лукас сигурно ще дойде да си поговорите.

— О, я изчезвай! — Гласът й не я издаде, но Бък прочете притеснението в очите й.

Той се загледа право в Такър и се опита да я убеди без думи, че това момиче за него е по-скъпо от живота му. Беше убеден, че тя няма да разбере чувствата му и че погледът му няма да разсее страховете й. Бавно, като се водеше по стъпките на Лора, той я поведе далеч от огъня и от любопитните погледи на жените, които си почиваха край фургоните. Лора се носеше покрай него, главицата й стигаше до рамото му. Той я стисна за ръката.

— Това значи ли, че сме сами, Бък? — прошепна Лора.

— Сами сме, любов моя.

Те стигнаха до края на заграденото пространство и той спря, взе една пръчка и заудря по повърхността на голям валчест камък. После хвана Лора през кръста, вдигна я и я остави на камъка. Той също седна до нея.

— Какво направи, преди да ме сложиш да седна?

— Размахах една пръчка. Понякога по топлите камъни пропълзяват змии.

— О! — Момичето потрепери и се притисна до него. Той взе ръката й и я прегърна през рамо. Тя се сгуши в прегръдката му.

Седяха мълчаливо, заслушани в нощните звуци, доволни, че са заедно. Сякаш на света бяха само те двамата. Най-накрая Бък почувства, че трябва да сподели с нея мислите си.

— Това чувство на покой… Странно е, че ти ми даваш чувство на мир и покой. Сякаш струи от теб. — Той я притегли още по-плътно. — Какъв е тоя дар, който носиш навсякъде със себе си?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Покой и блаженство. Чувствам ги, когато съм с теб.

— Радвам се — прошепна тя. — Толкова се радвам.

Тя затвори очи и се облегна на рамото му. Чуй, каза си тя. Чуй, какво ти казва, какво има нужда да ти каже. Помогни му, ако можеш. Може би никога няма да можеш да му дадеш повече от това… да седиш и да го слушаш и да го обичаш мълчаливо. Тя протегна ръка и докосна бузата му. Копнееше да го успокои, да го утеши за всички минали мъки. Каза си, че не бива да плаче за нищо на света. Бък нямаше повече нужда от сълзи в живота си. Той се нуждаеше от слънчеви дни, покой и любов. Тя усещаше, че той страшно много копнееше за любов и бе способен да обича също толкова силно.

— Ти не си бил щастлив. — В гласа й се чувстваше болка.

— Сега съм щастлив. Когато съм с теб.

Лора замълча за миг, чувствайки, че той има нужда от това. Когато пръстите му повдигнаха брадичката й, тя усети, че се задъхва, почувства топлина да се разлива по тялото й и започна да се наслаждава на целувките му и на това, че тя самата го целуваше. Толкова приятно чувство се разливаше по цялото й тяло. Искаше й се това да продължава вечно. Топли, влажни устни очертаха веждите й и нежно докоснаха затворените й клепачи. Устните му си прокарваха път надолу, после се настаниха леко върху нейните устни и започнаха да се движат със сластно предизвикателство. Вълна на удоволствие премина по тялото й, когато усети езика му, от гърлото й се изтръгна лек стон на дълбоко скрита страст, за чието съществуване тя самата не знаеше. Никога досега Лора не се бе чувствала така. Никога досега не се бе разтапяла и отпускала така, освободена до крайност.

Внезапно той я хвана за ръцете и я отблъсна от себе си.

— Боже! Моя сладка, моя прекрасна Лора! Съжалявам! Не исках да сторя това! — Гласът му бе дрезгав. Той наистина съжаляваше.

— Не! — Лора протегна ръце към лицето му. — Моля те, не съжалявай! Когато ме целуваш, чувствам, че никога няма да те оставя. Знам какво изпитваш. Как може да те привлече едно момиче като мен тук, в прерията? Страхуваш се, че ще се вкопча в теб и няма да те оставя на мира, така ли е, Бък? Няма. Обещавам, че няма. Някой път ми е тежко, че ми се случи това нещастие. Не бих се преструвала. Понякога ми е трудно да приема факта, че никога няма да бъда истинската… любов на някой мъж само защото съм сляпа. — Гласът й секна за момент. — Отдели ми малко време да бъда с теб. Ще се постарая да не бъда егоистка. Искам да се опитам да те направя щастлив, докато сме заедно. Защото си мисля, че и двамата не сме имали кой знае колко щастливи моменти… Вероятно мога да ти дам поне това. — Говореше сериозно, почти се молеше. — Когато пътуването ни приключи и трябва да те напусна, ще ми бъде много по-тежко, ако нямам спомени, които да взема със себе си. Не разбираш ли — прошепна тя пламенно, — точно това правя. Искам да съхраня в сърцето си хиляди сладки спомени, докато стигнем в Калифорния. Искам да ги запазя някъде дълбоко в душата си, за да мога, когато съм далеч от теб, да ги вадя от сърцето си като малки съкровища. Аз мога да живея по този начин, Бък. Само така ще оцелея. Но… — Тя закри лицето си с ръце. — … но трябва да имам какво да си спомням!

— Не! — Бък извика със същата пламенност, с която говореше Лора. — Съжалявам, че не можеш да виждаш, но ти имаш много повече от всяка друга жена, която познавам. Ти си съвършена. Ти си сладка, прекрасна и мъдра за годините си. Проблемът е в мен. Аз не заслужавам да ме докосваш, още по-малко да ме целуваш. Какъв съм аз? Аз съм видял всичко, вършил съм какво ли не. Нямам семейство, което да ме вини. Бях в затвора в Юма и още щях да съм там, ако убиецът не беше признал престъплението, за което бях обвинен. Това съм аз, Лора. Човек, който живее на ръба на обществото и го приемат единствено заради услугите, които върши.

— О, Бък! И ти като мен не можеш да промениш нищо. Това, което е пред нас, е важно. Нека бъда с теб през малкото време на това пътуване. Нека да запазя спомени и да ги отнеса със себе си — шепнеше Лора отчаяно.

Няколко секунди той не каза нищо. После с въздишка, която излезе сякаш от сърцето му, я обърна и я притисна силно към себе си, като зарови лице в косите й.

— Ти промени коренно живота ми. Накара ме да почувствам неща, които никога преди не съм чувствал. Трябва да ти кажа колко много те обичам. Искам да те защитавам и да те боготворя. Да, да, любима, прегърни ме по-силно. Приеми ме в сърцето си, моя любов. Ти си моята душа, моят живот!

Внезапно Лора почувства как се издига, сякаш в душата й като през отворен прозорец бе влетял гальовен ветрец. Чувстваше се замаяна, едва си поемаше въздух. Едно от нещата, които помнеше от времето, когато можеше да вижда, бяха птиците и сега те танцуваха в съзнанието й, носеха се като музика. Бе толкова щастлива, чувстваше се зашеметена, по-лека от перце, не можеше да мисли ясно.

— Как ме нарече? О, Бък!

— Моята любов, моята душа, моят живот — прошепна той, като махна няколко кичура от дългите й руси коси и я целуна по влажното чело.

— О, да — отвърна Лора и докосна топлата му шия с устни. — Бък, о, Бък! — шепнеше в захлас. — Не мога да говоря с твоите прекрасни думи. — Тя разтвори устни и потърси неговите. — Мога само да ти кажа, че те обичам, безкрайно много те обичам!

— Това са най-прекрасните думи, които някога съм чувал, моя любов.

Това великолепно чувство — да бъдеш обичан, бе единственото нещо, за което си струваше да живее човек. Всяка частица от тялото му копнееше за нея, жадуваше да бъде едно цяло с нея. Те се прегърнаха силно и обсипаха лицата си с нежни целувки и всяка следваща бе по-пламенна от предишната.

— Бък — рече Лора със слаб глас.

— Не говори, моя любов, нека просто те подържа в обятията си. — Гласът му трепереше от вълнение.

Тя притисна лице в ризата му, не искаше той да види сълзите в очите й при тези нежни слова. Лора усети тежките удари на сърцето му и положи ръка върху гърдите му. Бък се засмя и мекият, трептящ звук, подобен на мелодия, долетя до ушите й. Тя обви ръце около врата му и го целуна там, където кръвта пулсираше най-силно във вените му. Усети как премалява. Жадуваше да се слее с него, да го обича, да го брани и защитава. Той обви ръце около нея и я притисна плътно. Седяха мълчаливо, а Бък галеше косите й.

Лора можеше да седи така цяла вечност. Те мълчаха, а ръцете му я галеха. Сега не се срамуваше. За нея това вече беше нещо естествено. Тя положи длан върху лицето му и той я целуна.

Бък й помогна да се изправи и като я прегърна през кръста, я поведе обратно към разпрегнатите за нощувка фургони.

— Имам подарък за теб. — Той изрече това толкова тихо, че тя не бе сигурна дали го е чула правилно.

— Подарък ли? — Лора не можеше да говори с обичайното за нея темпо, бе толкова развълнувана.

— Да, подарък. — Бък се засмя и сложи ръката й на колелото на фургона с провизии. — Чакай тук! — Той се качи в колата и изнесе кученцето. Коремчето му беше приятно заоблено, защото скоро беше хранено. — Разтвори ръце! Внимавай да не го изпуснеш!

— Какво е това? Кажи ми какво е? — прошепна тя с треперещ от вълнение глас.

— Това е кученце. Ще имаме страхотно овчарско куче.

— Кученце? — Лора приближи пухкавото животинче до лицето си. За малко щеше да се разплаче. Устните й потръпваха и дишаше на пресекулки. — Ти каза овчарско куче за нас?

— Разбира се, любима. Овчарско куче за нас. За теб и мен.

— О, Бък, бих искала… бих искала…

— Искаш да го видиш ли, моя любов? — Голяма буца заседна в гърлото му. Загледа се в смаяното й лице и видя как сълзи потекоха по бузите й.

— Не кучето, Бък. Теб искам да видя. Искам да те видя поне веднъж! — простена Лора.