Дороти Гарлок
Търсещи сърца (22)

Двадесет и втора глава

Блу скимтеше. Такър седеше на колене край преобърнатия фургон и чуваше скимтенето на изгубилото се кутре.

— Лора! — Грозен страх бе заседнал в гърлото й. — Лора! Чуваш ли ме? Помогнете! — викаше Такър. — Някой да ми помогне!

Лукас сряза хамутите и освободи умиращото муле, после разпрегна другото от впряга. От всички страни се спуснаха хора, отзовали се на виковете за помощ. Те се наредиха около фургона и го повдигнаха. Блу изскочи изпод колата. Лукас пропълзя под разкъсаното платнище, покрай кутии и сандъци. Лора лежеше бездиханна, все още стискаше камшика и бе мъртвобледа. Той я подхвана внимателно под мишниците и я изтегли навън от отломките.

По лицето и главата й имаше кръв, ризата й бе разкъсана. Такър падна на колене пред нея и започна да разтрива ръцете й, опитвайки се да я съживи.

— Лора! Лора! — крещеше тя над смълчаната тълпа. — Лора, отговори ми! — Но отговор нямаше. — Лора, събуди се! О, Лора, не умирай! Ти не си мъртва! Не може да бъде! — стенеше тя. Опита се да изтрие с ръце кръвта от лицето й. — Лора! — хълцаше Такър. — Ти ще се оправиш!

Лукас премаля и си спомни за собствената си рана. Отначало си помисли, че е само малка драскотина, но сега вече не беше сигурен. Пристъпи към Такър да я утеши и разбра, че раната му кърви силно. Спря, свали кърпата от врата си и превърза с нея бедрото си. Скоро вдигнаха Лора и я понесоха при Мери Хук, а Лукас хвана Такър здраво през раменете и я отведе настрана, все още ридаеща.

Петнадесет минути по-късно нещата в лагера започнаха да се изясняват. Чата и двама от конярите бяха сериозно ранени. Няколко други, в това число и госпожа Шафер, имаха леки наранявания. Мери и Рейф с помощта на Били бяха наредили около техния фургон сламеници и се грижеха за ранените. Занесоха Лора там и я сложиха в постелята на Рейф, а Такър седна до нея.

Беше едва ранен следобед, а се случиха толкова много неща. Лукас обикаляше с коня си около кръга и за стотен път поглеждаше на югозапад. В момента страхът му за Бък надделяваше над останалите му грижи. Някой бе запалил огън и тънката струйка дим се издигаше към небето. Изглеждаше толкова нормално, че гори огън и някой вари кафе. Сякаш винаги ставаше така. Спомни си, че майка му запалваше огън и започваше да готви след първия шок, било то при смърт, буря или някакво нещастие. Толкова беше просто. Обикновен огън, а даваше на човека такава опора и сигурност. Лукас засенчи очи с ръка, за да види по-добре движението по хълма. Минути по-късно това движение сякаш се материализира в три коня, двата от тях без ездачи. Единият се отдели от групата и препусна към лагера. Скоро Лукас разпозна дорестия жребец на Бък, идваше без господаря си. Огромна скръб, чувство за празнота и гняв обзеха Стийл.

Тогава ездачът, който водеше след себе си другия кон, се понесе с бясна скорост надолу по склона. Вълна на облекчение заля Лукас. Никой друг не яздеше коня в седнало положение по стръмнините. Единствено Бък. Той тръгна да го пресрещне.

— Мътните те взели! Изкара ми ангелите, като пусна Долоридо сам.

— Какво се е случило тук? Чух стрелбата.

— Бандитите ни нападнаха в гръб. Това конят на Парчър ли е?

Бък кимна.

— На него няма да му трябва. Има ли ранени?

— Чата, Валдез и Кътлър са ранени доста зле. Останалите са с по-леки рани. Убихме четирима, двама са на смъртно легло, а другите двама избягаха.

Бък подкара коня покрай Лукас. Приятелят му знаеше, че търси Лора. По дяволите, помисли си той. Нямаше да е лесно да му го каже.

— Бък, почакай… Лора е ранена, фургонът се преобърна и… тя беше под него.

Бък гледаше право напред и Лукас се учуди дали го беше чул. Той сръга коня си и приближи към него. Бък се бе вкаменил, седеше със затворени очи.

— Има няколко рани по главата, охлузвания и белези. Мери не откри счупени кости. — Лукас се опитваше да утеши приятеля си, но все пак с усилие на волята добави: — В безсъзнание е.

— Къде е?

— Във фургона на Бланчет. Такър е с нея.

Бък пусна поводите на коня и се смъкна от седлото. Запъти се към фургона на Бланчет, без да вижда ранените около колата. Платнището бе вдигнато, за да влиза чист въздух. Надникна вътре и видя Такър да седи на един сгъваем стол до постелята на Лора и да й вее с ветрило. Студена пот обля Бък, той премаля от страх. Качи се вътре. Сърцето му се сви при гледката, която се разкри пред очите му. Одраното лице, дълбоката рана от едната страна на главата й. Беше толкова бледа, така безмълвна, толкова мъничка. Тялото й едва личеше под завивката. Мокра, окървавена кърпа лежеше на челото й.

Такър погледна нагоре с насълзени, зачервени от плач очи.

— Все е така. Не мърда — прошепна тя и по страните й потекоха сълзи.

Бък гледаше Лора със скръбен поглед. Припомни си думите, които му прошепна тя предишната нощ: „Дръж ме здраво, Бък! Не ме пускай да си отида!“ О, боже! Ако сега можеше да я задържи, да не пусне да се изплъзне от него!

Такър стана и се премести.

— Искаш ли да поседиш малко при нея? Ще донеса прясна вода и ще изплакна тези кърпи.

Бък седна на стола и започна да вее на Лора с шапката си.

Такър излезе от фургона. Искаше да остане сама, за да се наплаче на воля. Плачеше за Лора, която бе толкова щастлива в любовта; за Бък, който бе толкова съкрушен, и за себе си, защото чувстваше, че няма да понесе, ако Лора умре и я оставят в някой гроб насред прерията като Кора Лий.

По залез-слънце умря един от нападателите, погребаха го при другите. Мери неуморно се грижеше за ранените. Нейните спокойни, уверени обноски всяваха ред у хората и щом помолеше за леген с вода, чиста кърпа или уиски, с което промиваше раните на пострадалите, някой се втурваше да й го донесе. Рейф се справяше доста добре с пациентите. Помогна да наместят счупената ръка на Чата и го държа, докато Мери извади куршума от раната му. Ранените гледаха Мери, сякаш беше господ. Никой не оспорваше решенията й. Когато по-късно тя си спомняше за този ден, осъзнаваше, че това е бил първият път, когато са я възприемали най-напред като доктор, а едва на второ място — като жена.

— Мери. — Рейф я хвана под ръка и й помогна да се изправи. — Знам, че трябва да те наричам доктор, но може ли да ти кажа Мери поне веднъж?

— Разбира се. Нали и аз ти казвам Рейф.

— Качи се във фургона да хапнеш нещо. Аз съм тук и ще те повикам, ако се наложи — настоя той нежно.

— Мисля, че ще отида — усмихна се тя. — Вие с Били можете да се грижите за ранените за малко.

Тя се запъти към фургона все още с усмивка на уста. „О, мой скъпи Рейф — помисли си Мери. — Днес е последният ден и ти си добре! Изчаках два дни повече и те също минаха. Някога ще ти кажа за това, но не сега. Твърде рано е!“

Привечер умря и вторият от бандитите, но вината не беше на Мери. Тя направи всичко, което беше по силите й.

Лукас трябваше да се подчини и да се остави да промият и превържат раната на бедрото му. Мъжете взеха тези части от преобърнатия фургон, които можеха да се използват отново, и подредиха сандъците и кутиите. Вечерята приключи. Всички насядаха около големия лагерен огън да поговорят за нападението и да чакат новини за Лора. Ема Колинс бе простреляла двама от нападателите. Сега двете с Моди седяха и разговаряха с другите. Изглежда, че жената от Луизиана се бе оживила, откакто сянката на мъжа й вече не тегнеше над нея.

Алис Тейлър седеше до съпруга си и почти не говореше. Според нея той се бе държал великолепно и самочувствието му се бе повишило, така че свободно разговаряше с останалите. Тя се гордееше с него. Винаги бе знаела, че някой ден, някъде той ще намери себе си. Тя вярваше, че той е намерил мястото си тук, на запад.

Мислите на всички бяха насочени най-вече към Лора. Тя не беше просто един от кервана. Нейната сила, увереност и жизнерадост бяха спечелили симпатиите на всички, било то мъже, жени или деца. Тайно в себе си всеки един от тях си мислеше, че щом Лора със слепите си очи може да издържи трудностите на това пътуване, значи и те ще успеят. Мери не даваше напразни надежди за подобряването на състоянието й. Тя обясни, че Лора е ударена много лошо по главата и отокът може да причини възпаление на мозъка. Единственото, което можеха да направят, бе да сменят студените мокри кърпи на главата й, за да спадне по-бързо отокът.

Бък остана при Лора през цялата нощ, като се помръдваше само за да направи място на Мери или Такър. Отвън пламъците от огъня хвърляха игриви сенки по платнищата на фургоните.

Имаше достатъчно дърва за огъня, взимаха дъските от преобърнатия фургон. Хората се движеха на пръсти из лагера, сякаш така можеха да помогнат по някакъв начин на Лора.

Нощта бе приятно хладна. Буреносните облаци се бяха отклонили на юг и небето бе ясно. Някъде далеч койот огласяше нощта с жален вой — любовната му песен. Мокасините на Бък скърцаха по ситния чакъл на излизане от лагера. Мулетата размахваха опашки и хрупаха сочната трева. Това бяха познати звуци. Ушите на Бък бяха привикнали да различават шумовете, да отделят странните и непознати звуци от останалите. Сега до ушите му достигаха само приглушените гласове край фургона, където тази, която бе център на неговия свят, се бореше за живота си. Никога досега Бък не се бе сблъсквал с такава заплаха, с която да не може да се справи или да отмине без съжаление. Просто никога не му бе идвало наум, че една жена може да го докара дотам, че животът му да се обезсмисли, ако я загуби.

Той се върна при фургона и продължи да бди край леглото на Лора. Наведе се напред и целуна нежно безмълвните й устни. Такър не можеше да понесе тази гледка. Той не съзнаваше, че шепти на Лора, че я обича и… повтаряше това отново и отново.

Времето преди зазоряване течеше особено бавно. Минутите сякаш бяха часове, а часовете — дни за чакащите. Такър и Бък бдяха заедно. Лукас спеше на пресекулки върху постелята, която бе изнесъл до фургона. Мери и Рейф седяха при ранените и от време на време наливаха горещо кафе в канчетата им.

Най-сетне дойде утрото и лагерът се раздвижи. Днес нямаше да пътуват. Не бе нужно да се съобщава, всички бяха наясно. Денят щеше да е слънчев и топъл, но лекият ветрец, който опъваше платнищата на колите, обещаваше облекчение от жегата. Опънаха едно платнище над главите на ранените — да ги предпазят от слънцето.

Лукас отиде до края на фургона и извика на Такър:

— Сладка моя, ти си страшно уморена. — Свали я от колата и тя се притисна към него.

— Тя не помръдва, изобщо не помръдва, Лукас — каза Такър с отпаднал глас.

— Легни да поспиш малко. — Той я остави на постелята си. — Ще те събудя, ако настъпи промяна.

Такър легна покорно и изтощението я надви. Унесе се в сън.

Предобед мина пощенският дилижанс. Лукас го настигна и изпрати съобщение до форт Дейвис за нападението. Малко по-късно събуди Такър и тя продължи бдението си над Лора. Бък отиде до варела с вода, изля няколко ведра върху главата си, изми се и си наля кафе. Отиде до другия край на фургона, облегна се на колелото и се загледа в планините пред себе си. Очите му се премрежиха и сълзите се застичаха по бузите му. Не се опитваше да ги крие. Седеше там, без да го интересува дали хората, които минаваха покрай него, забелязват слабостта му.

Малко след като Бък излезе от фургона, Лора започна конвулсивно да помръдва ръцете си. Такър смени мократа кърпа на челото й и забеляза, че устните й се движат леко и диша по-тежко. Внезапно раздвижи глава и смръщи вежди, вероятно от болка. Такър извика Мери.

Мери се наведе над Лора, преслуша сърцето й и премери пулса.

— Сигурно скоро ще дойде на себе си. Сложи възглавници около главата й, за да не я върти.

Такър се премести към главата на Лора, а Мери си взе стол. Зачакаха заедно.

— Ох — простена Лора. Опита се да вдигне ръка към главата си, но Мери нежно хвана ръката й. — Ох, главата ми!

Лора произнасяше думите ясно и това вдъхна нова надежда у Такър. Клепачите на болната потрепериха, тя отвори очи, затвори ги, после отново ги отвори. Премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да се събуди. Такър понечи да я заговори, но Мери поклати глава и тя замълча.

— Свърши ли битката? — внезапно попита Лора.

— Да, свърши — каза Мери твърдо.

— Такър? — Лора отвори очи. — Такър добре ли е?

Сълзи започнаха да се стичат по лицето на Такър.

— Добре съм, глупачето ми. Но ти ме изплаши до смърт.

Очите на Лора останаха широко отворени. Тя протегна ръце да улови нещо. Мери взе дланите й в своите. На лицето на Лора се изписа ужас.

— Какво е това? — прошепна тя. — Какво се е случило с мен?

Като държеше здраво Лора за ръце, Мери се наведе над лицето й и се взря право в очите й.

— Нощ ли е? — В гласа на Лора се чувстваше паника.

— Защо питаш, Лора? — попита Мери спокойно.

— Не знам. Различно е! Не е тъмно! — Гласът й започна да трепери.

— Всичко е наред. Затвори очи за малко и ги отвори бавно. Не се страхувай и не мърдай глава.

— Страхувам се! Виждам нещо! Сънувам ли? Мъртва ли съм?

— Виждаш ли нещо да се движи? — Мери размаха ръка пред лицето на Лора.

— Да, това моята ръка ли е? — проплака тя.

— Не, това е моята ръка. Ще я махна. Сега виждаш ли нещо?

— Виждам бяло. Всичко е в бяло!

— Виждаш бялото платнище на фургона.

— Виждам лицето ти! О, боже! Мери, аз виждам лицето ти!

— Не се стряскай — каза спокойно Мери. — И не плачи. Сълзите ще ти пречат да виждаш. Лежи спокойно и мигни няколко пъти с клепачи.

Мери се премести и направи място на Такър. Тя сграбчи ръцете на Лора. Очите, които се спряха на лицето й, бяха толкова различни!

— Таки! О, Таки, аз мога да те видя! Наистина те виждам. Виждам лицето ти и косата като огън… изглеждаш, както си ми казвала, само че… по-хубава! О, толкова се радвам, че най-после те зърнах! Моля те… Боя се, че може да свърши… преди да съм видяла Бък! Искам да видя Бък! О, Таки, да не изчезне, преди да съм го видяла! — Това беше не просто стон, а жален, сърдечен копнеж.

Такър се запрепъва към изхода.

— Бък! — изкрещя тя. — Бък! — Почти истеричните й викове отекнаха из целия лагер. — Бък, ела бързо!

Бък се появи след секунди, лицето му бе пребледняло, сърцето му биеше лудо. Още преди Такър и Мери да кажат каквото и да е, той вече бе на колене пред Лора. Очите й бяха отворени и тя протягаше ръце към него.

— Лора! Моят живот! Благодаря ти, Боже! — Той притисна ръцете й до устните си.

— Бък! Мой любими Бък! — прошепна тя. Отдръпна едната си ръка и го погали по бузата. — Ти си… прекрасен! — Бък се наведе по-ниско и се взря в очите й. — Аз те виждам! Случи се нещо невероятно и аз мога да те видя! — Лора се опита да се усмихне. — О, Бък! Толкова се боях, че чудото ще свърши, преди да мога да те видя! — Устните й потрепериха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, но се сдържа, не позволи на сълзите да замъглят гледката й. Устните на Бък се движеха, но не излизаше нито звук. Той погледна към Мери и тя се засмя.

— Тя е добре. Случи се нещо невероятно. Ударът по главата я излекува, поправи вредата отпреди толкова години. Чувала съм за подобно нещо, но никога не съм предполагала, че ще стане свидетел на всичко това.

— Тя ще се оправи ли?

— Предполагам, фактът, че излезе толкова бързо от кома, говори, че няма сериозни увреждания. — С тези думи Мери излезе от фургона.

Такър се наведе и целуна Лора по бузата.

— Лора, толкова съм щастлива. О, мила, толкова е прекрасно, че не мога да повярвам! Ще изляза, преди да съм се разревала. Не искам да ме виждаш сополива и със зачервени очи. — Тя я целуна отново и излезе навън.

Останал насаме с Лора, Бък сграбчи ръцете й и приглади влажната й коса назад, като внимаваше да не докосне раната на главата. Тя му се усмихна леко. Очите й бяха широко отворени и ясни — те като по чудо се бяха върнали отново към живота и тя го виждаше, наистина го виждаше. И внезапно се засрами.

— Бък! — рече Лора тихо. — Всичко изглежда толкова… странно. — Сякаш измина цяла вечност, преди да продължи, това бяха мигове на напрегната несигурност за Бък. Очите й се взираха в лицето му, прямо и изпитателно. — Исках да видя много неща, но най-вече исках да видя теб. — Момичето премигна, опитвайки се да задържи сълзите си. — Отдавна не съм виждала мъж. Мислех си, че си… по-стар. — Устните й потрепериха и тя сложи длан на бузата му. — Ти си толкова хубав!… Никога не съм предполагала, че ще мога да видя скъпото ти лице! — Бък не знаеше какво да каже. — Излиза, че не съм знаела колко си красив — прошепна Лора. — Искам да затворя очи и да чуя гласа ти, за да разбера, че това си ти! — Лицето й се сгърчи. Не успя да спре сълзите. — Сега… се боя, че няма да ме искаш, въпреки че мога да… виждам! — В гласа й се четяха едновременно болка, страх и молба. Вик на протест излезе от устните му.

— Че няма да те искам? — Той се наведе и я целуна пламенно по устните. — Ти си единственото същество, което някога съм обичал. Не познавах любовта, докато не те срещнах. Ти си моето сърце, моята душа — всичко! — Гласът му трепереше от вълнение.

— Сигурен ли си? — попита тя възбудено.

— Никога не съм бил по-сигурен! — Щастието струеше от гласа му, той се наведе да я целуне отново. Тя взе нежно лицето му в дланите си и го привлече към себе си.

Лора затвори очи само за секунда. Искаше да го гледа, да го гледа непрестанно.

— Скъпи Бък, едва сега започвам да вярвам, че наистина те виждам — прошепна тя. — О, Бък! Просто си помисли… Ще видя планините и всичко оттук до Калифорния. И Блу! Ще видя Блу… и Лукас, и… Лоти, и… Ще видя дърво! И ще видя себе си! Такър казва, че съм хубава, но аз никога не съм й вярвала. — Тя се разплака.

Буца заседна в гърлото на Бък. Той преглътна няколко пъти.

— Повярвай ми, живот мой! Ти си не просто хубава. Прекрасна си! Когато те видях за пръв път, си помислих, че си най-прекрасното същество на този свят! Дори и да не си, ти си моят живот. Ще видиш всичко, а аз ще съм до теб, ще те обичам и ще се грижа за теб. — Той наведе глава, за да не може Лора да види сълзите му. Целуна я нежно, отново и отново и започна да й шепти за живота, който щяха да прекарат заедно.

Празнуваха през целия ден. На всеки член от кервана разрешиха да навести Лора, за да може тя да види всички. Имаше много усмивки и насълзени от радост очи, когато тя ги поздравяваше и обменяше с тях по някоя добра дума. През цялото време държеше Бък за ръка, сякаш той бе единствената й опора в нейния разклатен из основи свят. Лицето му, само допреди няколко часа изпито и измъчено, сега грееше в усмивка. Когато спреше поглед върху Лора, в очите му се четеше благоговение.

Керванът нямаше да продължи пътуването, докато Мери не сметнеше, че то е безопасно за Лора и останалите ранени. Като имаха предвид това, хората промениха плановете си. Изведоха добитъка на свежа паша, поправяха колела, проветряваха завивки, чистеха фургоните и си пренареждаха багажа. Лора и Такър щяха да се преместят във фургона на Мери, а тя и Били щяха да отидат при Рейф. Изглеждаше толкова просто и естествено.

По-късно вечерта Такър и Лукас си откраднаха няколко минути, за да останат насаме.

— Трябва ли да се движиш с този ранен крак, скъпи? — Такър прегърна Лукас и сложи ръката му на рамото си.

— Бих ходил дори на патерици, за да остана насаме с теб — каза той и я притегли в прегръдката си. Целува я един дълъг, прекрасен миг. Вдигна глава и Такър видя любовта да струи от очите му. Чувстваше се така, сякаш не е била в обятията му от месеци, сякаш не бе го целувала от години. Това беше мъжът, когото обичаше, другата част от нейното аз. Такър облегна глава в извивката на шията му и устните й докоснаха кожата му.

— Обичам те, ти, ти… дивак такъв! Никога не съм била по-уплашена и по-горда, когато нападна онази банда от…

— Копелета — прошепна той с усмивка на уста. — Можеш да го кажеш поне веднъж.

Тя се засмя, прегърна го и се притисна силно в тялото му.

— Само веднъж?

— Както казах… ти имаш нужда от здрава ръка, Червенокоске Такър.

Младата жена го погледна с нескрито желание. Любовта им не се нуждаеше от думи. Можеха да четат мислите си.

— Обичам те — каза тя внезапно, не можеше да се сдържа повече.

Усмихвайки се на искрящите й очи, Лукас спусна ръка надолу по тялото й. Галеше я нежно. Шарещите му пръсти намериха копчетата на блузата й и ръката му се пъхна вътре. Страстта им се разгоря. Той намери устните й и целувките му станаха горещи и настойчиви.

— Говори! Говори! Говори! Има само един начин да те спра — каза Лукас с нежен упрек. Устните му се спуснаха отново да сграбчат нейните в силна, всепоглъщаща целувка. — Мили боже! Колко много те обичам! — рече той на един дъх.

Такър се засмя щастливо и се хвърли на врата му.

— Аз също те обичам — прошепна тя.

Лукас обхвана лицето й с длани и се взря в бездънните зелени очи. Тя повтори думите с всичката страст, която изпитваше една силно влюбена жена.

— Не знам дали ще мога да издържа, докато стигнем Ел Пасо — призна той между целувките.

— Защо Ел Пасо?

— Защото там ще се оженя за теб. Искам те в леглото си, за да те любя всяка нощ.

— Какво й е на меката прерийна трева? — попита Такър невинно.

— Имаш предвид… сега?

— Защо не? Вече ме запозна с порочните удоволствия на плътта! — Тя погледна към звездите и му се усмихна подканящо.

— Но… тия проклети панталони!

— Ще се учудиш колко лесно се смъкват.

— Тогава нека видим, жено — изръмжа той закачливо. — Не мога да чакам повече.