Дороти Гарлок
Търсещи сърца (12)

Дванадесета глава

Такър гледаше как Лора се отдалечава с Бък. Тя отново се чувстваше раздвоена. От една страна, радваше се, че компанията на Бък внася малко разнообразие в живота на Лора, но, от друга, много се боеше, че това моментно мъжко приятелство ще обърка дружката й и тя няма да е доволна от живота си на стара мома, който вероятно я очакваше. За миг Такър си представи изражението на Лора в деня, когато тя спомена за постъпване в манастир. Това беше тъгата по изгубени мечти, отчаяние и примирение. Такър се отърси от този спомен и се изправи. Трябваше да говори с Лукас по този въпрос, който я притесняваше.

Докато минаваше покрай колите, тя поздравяваше жените. Беше в приятелски отношения с почти всички от кервана, с изключение на Кора Лий. Но въпреки че жените приемаха нея и Лора, все още между тях имаше някаква преграда, може би защото тя бе учителката. Това положение я отделяше от останалите, които отиваха в Калифорния да си търсят съпрузи, и я издигаше на по-високо стъпало в йерархията. Това също притесняваше Такър, защото сега тя имаше голяма нужда от приятелка, с която да сподели опасенията си за Лора. Въпреки че не се сприятеляваше лесно, нито пък се доверяваше на друг, освен на Лора, Такър копнееше за женско приятелство. Беше се надявала, че това чувство ще се роди сред изолираното общество на жени с обща цел, Лоти извика след нея и Такър спря:

— Лора ли търсиш? Тя е добре. Отиде на разходка с Бък.

— Да, знам.

— Тогава защо си толкова кисела? Тя не е от тия, дето ще се омъжват в Калифорния. Значи няма ’що да се дразниш, че Бък я задява.

В някои моменти откровеността на Лоти дразнеше Такър.

— Бък не задява Лора. Те са приятели и нищо повече.

— Хм. Няма такова нещо кат’ приятелство между мъжа и жената. Той си мисли само как да я вкара в леглото, а тя си мисли как да го върже, преди да я вкарат под юргана.

— Лоти, това е твоето мнение. — Такър се обърна към жената с кестенявата коса, която държеше на ръце едно момиченце. — Бетси заспа ли, госпожо Шафер?

— Преуморена е вече. Мисли си за утрешното къпане на реката.

— Всички си мислим за това — отвърна Такър и продължи.

Спря се при Мери Хук и сина й Били. Жената вече се беше поотпуснала и, изглежда, приемаше радушно оскъдните реплики, които си разменяха от време на време.

— Наслаждавате ли се на вечерта, госпожо Хук?

— Да, благодаря. Били вече ме би две игри на шах. — Тя се усмихна топло на сина си. — Но и утре е ден.

Момчето наведе глава и се усмихна срамежливо.

— Били, тази игра е много сложна за мен, но някоя вечер ще поиграя с теб на дама — предложи Такър. — Били сведе още по-ниско глава при проявата на това внимание.

Мери се усмихна на Такър — нещо, което правеше много рядко.

— Вече повече от година не мога да бия Били на дама.

— Представям си! Значи трябва да е много добър.

— Добър е. Умее да се концентрира.

— О, мамо! — Били се смути, изправи се и изчезна зад фургона.

— Нужен му е контакт с хората. Надявам се, че нещата ще се оправят, като стигнем в Калифорния. — Мери обърна към Такър тъмните си, блеснали очи. — Нуждае се от мъжка компания — добави тя тъжно.

— Да, всяко момче има нужда от някой, който да го научи на мъжките неща. — Такър огледа лагера. — Кора Лий среща ли се с новите хора?

Мери повдигна рамене.

— Кора Лий излиза от лагера всяка вечер. Вече не й обръщаме внимание.

— Да, добре. Аз май ще трябва да вървя. Лора скоро ще се върне и…

— Сигурно се радвате, че Лора се справя толкова добре, госпожице Хюстън. Свършили сте чудесна работа, като сте я научили на самостоятелност.

— Това беше просто опит на две сирачета да оцелеят.

Такър все си мислеше, че около тази жена има някаква загадка, но в момента нямаше време да се задълбочава, защото Мустанг внезапно се появи иззад фургона с наръч дърва в ръце. Той спря, хвърли клоните на земята и пъхна една цепеница в пламъците.

— Привет! Имах малко повече дръвца — обясни той. — А на вас, дами, харесва ли ви тук, във форта? Все едно че сте в града, нали?

— Е, почти — засмя се Такър. — Лека нощ, госпожо Хук! Лека нощ, Мустанг!

— Ако търсиш Лора, тя отиде на разходка с Бък — извика Мустанг след нея.

Такър стисна зъби. Всички ли в тоя лагер знаеха, че Лора излиза с Бък?

Тя се насочи към един от товарните фургони, по-точно към светлината на лампата пред него. Луната още не бе изгряла и очертанията на постройките във форта едва се открояваха на фона на нощното небе. Когато приближи, лампата изгасна и един мъж излезе от колата.

— Лукас?

— Не, сеньорита. Това е аз, Чата.

— Знаеш ли къде мога да намеря господин Стийл?

— Си. При войници. Там. — Той посочи към слабо осветената сграда на офицерите.

Такър се върна обратно. Беше разочарована. Имаше нужда да бъде с Лукас, да се чувства обичана, защитена в прегръдката му през малкото време, което можеше да й отдели.

Неспокойните мулета, които чаткаха с копита зад оградата, привлякоха вниманието на Такър и тя се облегна на коловете и се загледа в звездното небе. Въздъхна и си каза, че Лукас ще дойде, когато може. Беше поел тежки отговорности и не би могъл да си позволи личните му желания да попречат на изпълнението на задълженията му. Топлата нощ, звездите над главата й, успокоителните звуци, идващи откъм добитъка, всичко това я унасяше в едно почти безсъзнателно състояние, в света на мечти и блянове.

— Лукас?

Сянката на мъж се приближи и Такър осъзна, че силуетът е по-дребен и походката му по-тромава от тази на Лукас. Тя не се притесни, докато човекът не се изправи пред нея. На фона на обсипаното със звезди небе видя тъмната, заплашителна фигура. Разпозна скаута от другия керван, Франк Парчър. Той беше гологлав. Очите му блестяха. В колана на панталоните си бе затъкнал револвер.

— Мислех си, че никога няма да се отделиш от ония фургони. Избрала си добро място за нашия разговор. — Мъжът се приближи на сантиметри от нея. Усмихваше се. Такър отстъпи.

— Нямам какво да ви кажа!

— Може би. Ама аз имам да ви кажа едно-две нещица. — Той се изхили.

— Твоите приказки изобщо не ме интересуват. — Тя повиши тон, завъртя се на пети и си тръгна. Парчър протегна ръка и я стисна за лакътя.

— Ама ще трябва да ме чуеш все пак. Още щом очите ми те зърнаха, разбрах, че имаме общи неща, които да си кажем и които да… направим.

Гняв се разгоря у Такър.

— Махни си ръцете от мен, вонящ пор такъв! — Тя бутна ръката си напред, но пръстите му се затегнаха.

— Тук, котенце, ние не ги спазваме разните правила, дето важат за гражданчетата. Ако искаш да поговориш с някое момиче, просто я хващаш и си говориш.

— Пусни ме, или ще викам с всички сили!

— Ти си най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Ще ти хареса това да те докосвам. Ще си прекараме много нощи само двамката с теб. — Той говореше толкова безразлично, сякаш обсъждаше цена на добитък. — Ако си мислите, че ще прекарам каквото и да било време с вас, жестоко се лъжете, господине!

— Не се лъжа, Такър. Такър. — Той повтаряше името й така, сякаш искаше да опита вкуса му. — Ще тръгнеш с мен, когато му дойде времето. Хич не се и съмнявам. Сега нямам време да ти разправям любовни приказки и да ти правя романтични срещи. Ще се качиш на коня и ще яздиш с мен, когато аз ти кажа. Няма смисъл да оставя жена като теб на тези нещастници.

— Вие сте луд! По-скоро бих умряла, отколкото да отида, където и да било с вас. Само да намигнеш на някоя от жените от кервана и Лукас Стийл ще те убие като невестулка — избухна тя, трепереща от гняв.

— Ти к’во си мислиш, че ще чакам някой си господин Лукас Стийл да ме извика по джентълменски? — Франк се разсмя. — Не на мен тия, моето момиче. Ще те наблюдавам, както досега, и само да разбера, че си му рекла и думичка за мен и теб, ще се измъкна оттук, ще го причакам отпред и ще му забия един куршум в челото. Все едно к’во ще му кажеш. Няма човек, дето да може да се пази от мен ден и нощ. Като му кажеш, само ще му изкопаеш гроба. Не че имам нещо против… Накрая пак ще си моя. Само дето ще си отвориш много повече неприятности, т’ва е всичко — заключи той с присмех. Гледаше я така, както паяк наблюдава някоя сочна муха да се оплита в мрежите му.

— Вие смятате да застреляте невинен човек из засада? — простена тя. Още докато го питаше, Такър вече знаеше, че той е способен да го направи.

Парчър се разсмя, като видя объркването й.

— Какъв ми е той на мен? Убивал съм коне, дето съм ги познавал по-добре от него. Че какъв ми е той на мен — повтори бандитът, — че да стои на пътя ми, между мен и жената, която желая? Изобщо не ми трябват разни влечуги да ми се мотаят наоколо.

Такър се смрази. В следващия миг вече я обливаха горещи вълни. Цялата трепереше, но се опита да запази гласа си твърд.

— Вие сте луд. — Тя отново дръпна ръката си и се изненада, когато той я пусна.

Такър мина покрай него. Натрапникът я остави да направи пет крачки, преди да се нахвърли отгоре й. С пъргавината на пантера и с един-единствен замах той я сграбчи здраво, като притисна ръцете й до тялото. С една ръка затисна устата й, а с другата започна да мачка гърдите й. Очите на Такър се разшириха от ужас, тя безпомощно се блъскаше в тъмнината и чувстваше тялото му, плътно допряно до гърба си.

— Просто помни, че т’ва, дето се случва между мен и теб, си е наша работа. Само да си рекла думичка на някого, и ще уцеля твоя водач за по-малко от секунда, където и да се намира. И т’ва не е всичко, красавице — изръмжа той между медните й къдрици, които бяха залепнали по влажните й слепоочия. — Онова момче, дето все си седи, също ми е лесна мишена, ако се дърпаш. Бам! Точно между очите. Виждала ли си как мозъкът хвърчи на всички страни?

Такър онемя, а Парчър продължаваше да шепне ужасии на ухото й. О, боже мой! Той говореше сериозно!

— А и онова малко, сляпо девойче… — При споменаването на Лора кръвта на Такър се смръзна в жилите й. — Не можеш да я дебнеш през цялото време. Та ти дори и сега не знаеш къде е точно. Може би ще я изпуснеш от поглед за няколко минути… и ще я намериш просната на пътя с куршум в челото. — Парчър продължаваше зловещия си монолог. — Просто ти изброявам възможностите.

Такър стоеше като прикована и трепереше от ужас. Той я стискаше толкова здраво, че тя усещаше как револверът му се впиваше в ребрата й.

Парчър се разсмя дрезгаво и само с един замах разтвори корсажа й. Ръката му напипа твърдите голи гърди.

— Ти си моята жена. Ти си единствената, която желая. Цяла-целеничка, неизползвана, а не някоя индианка като тая на баща ми. Разбра ли?

Такър продължаваше да трепери, но кимна мълчаливо.

— Няма да забравиш за онова девойче, дето ще го застрелям, нали? — напомни й той нежно, като прокара ръка от бюста към таза й и придърпа силно към себе си бедрата й. Отърка няколко пъти хълбоци о нейните, после внезапно отпусна захвата си и се загледа в нея, като все още я държеше за ръка.

Такър успя някак да прикрие гърдите си с корсажа и в момента, в който я пусна, се запрепъва в тъмнината.

Франк се облегна на оградата и се изсмя. Тя беше всичко, за което бе мечтал. Чувствена, когато я възбудиш, и пламенна, когато я ядосаш. Искаше му се да я хвърли на земята и да се задоволи там, в същия миг, но знаеше, че тя е жена, за която си струва да се почака. Тяхното време щеше да дойде. И когато то настъпи, те ще са някъде далеч в прерийната пустош, където се чува само воят на койотите и вълците. Тя щеше да почувства пулсиращата сила на набъбналата му мъжественост. Той копнееше от желание да проникне в червенокосата жена.

 

 

Кора Лий изникна от сенките и застана пред Франк. Бе ги наблюдавала, него и учителката, но от такова разстояние не можеше да чуе разговора им. Тя стоеше и го гледаше с ръце на хълбоците. Чувстваше как желанието нараства в нея като живо същество. Надяваше се, че Франк няма да хвърли учителката на земята и няма да я изнасили, надяваше се, че той ще запази силите си за нея.

Тя знаеше от какво има нужда: от тежкото тяло на мъж отгоре й, мъж, който да я люби. Нуждата, която пълзеше из тялото й, стягаше я за гърлото и засядаше на топка в стомаха й, трябваше да бъде задоволена. Кора Лий знаеше, че ще дойде момент, когато Франк ще я хване през кръста и ще я придърпа към себе си. Той разтвори дрехата й там, където тя бе разкрила предизвикателно деколтето, и я ощипа леко по възбудените зърна, които напираха към ръцете му. За Кора Лий не беше важно кой бе този мъж и дали той й харесваше. Знаеше само, че трябваше да бъде неин.

Франк я хвана за ръка и те се отдалечиха от оградата, заобиколиха нощната стража и се мушнаха в храстите покрай брега на реката. Той усили ход, без да обръща внимание на клоните, които отскачаха под стъпките му и удряха Кора Лий. Намери мястото, което търсеше, и спря.

— Съблечи си дрехите — каза й с рязък тон, докато сваляше тирантите си. Кора Лий се приближи и се притисна до него, но преди да успее да го прегърне през врата, той я отблъсна. — Съблечи си дрехите — рече й повторно.

Наблюдаваше я мълчаливо, докато тя сваляше роклята си. Когато застана гола пред него, той я събори на земята и се качи отгоре й. Без да се церемони, веднага проникна в нея. Тя изстена и се загърчи под него, като ровеше с пръсти в земята.

Франк се изненада от удоволствието, изписано на лицето на Кора Лий, и желанието му се усили. По дяволите тая кучка! Той я удари през лицето. Тя вдигна инстинктивно стисната в юмрук ръка и го удари по главата. Вълна на сексуално въодушевление заля тялото му и той я удари отново. Кора Лий започна да го налага не на шега. Изведнъж тя осъзна какво й се случваше и се уплаши.

Опита се да го махне от себе си, но нямаше никакъв смисъл. Не можеше да помръдне, а той навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея.

По някаква своя логика Кора Лий се бе надявала, че може да охлади обладалата я страст към Лукас, като се обърне към друг мъж. Сега тя знаеше, че мъжът, който си бе избрала, бе студен и безпощаден. Той знаеше слабото й място и щеше да я използва и унижава, докато задоволяваше своето желание.

Скаутът се клатеше отгоре й с дълги силни удари, докато в един момент чак костите я заболяха от натиска в неравната земя. Като свърши, той бързо се отдръпна от нея.

Парчър бе най-бруталният от всичките й любовници. През цялото време не й каза нито дума, освен да си съблече дрехите. Той не оцени желанието й да лежи до него, не се възхити на красотата й. И най-важното — дори не се опита да я доведе до екстаз; така поне щеше да знае, че всичко е приключило благополучно, че страстта й е задоволена.

Франк си закопча тирантите и клекна до Кора Лий да я разгледа. Беше хубава жена, но малко кльощава за неговия вкус. Умишлено свърши преди нея и не я задоволи. Тя още бе гореща и копнееше за удоволствието. Той щеше дълго да си играе с нея, да я държи незадоволена, да я остави да се вари в собствените си сокове. После щеше да я изчука, както никой друг досега, и от благодарност тя щеше да яде от ръката му.

— Кажи ми за червенокосата жена.

— Какво искаш да знаеш? — изсъска Кора Лий и започна да се облича.

— Тя жена на Стийл ли е?

— Щеше ли да има значение, ако беше?

— Отговори ми, дявол те взел, или искаш да ти разбия устата.

— Не е негова. Иска й се, но аз си имам планове за това — промълви Кора Лий.

Франк се захили.

— Май си падаш по него, а?

— Не е твоя работа — сопна му се тя.

Той се засмя.

— Ако си изиграеш правилно картите, и двамата ще получим каквото искаме — предложи й със заговорнически тон.

— И сигурно ти ще играеш… — започна тя със съмнение в гласа и събра колене под ризата си.

— Моята игра — отвърна той нежно. Протегна ръка и прокара опакото на дланта си по нейните все още възбудени зърна. — Утре вечер. Тук. Ще те позабавлявам наистина добре. — Гласът му звучеше съвсем различно, почти нежно.

Кора Лий не отговори. Вече бе разбрала, че е безсмислено. Франк си знаеше силата и това, че тя ще бъде тук. Остана още известно време на поляната, след като той си тръгна. Все още имаше нужда от някой, който да задоволи сексуалното й желание.

Изправи се на крака, оправи роклята си и приглади назад косата си. Ще намери кой да й помогне, да я освободи от веригите на тръпнещото от желание тяло. Трябваше да е някой от войниците, достатъчно млад, за да угаси изгарящите я пламъци.

Луната вече бе изгряла и фургоните се открояваха ясно на фона на нощното небе. Кора Лий стоеше до оградата за добитъка и наблюдаваше как се сменят постовите. Мъжете поговориха известно време тихо и после свободният от наряд войник се запъти в нейната посока. Кора Лий изчака, докато новият пост се обърна с гръб, отиде до далечния край на оградата и се показа на пътеката.

— Добър вечер, войниче! Свободен ли си вече?

Войникът спря. Той знаеше, че тя стоеше там, но не каза на заместника си. След няколкото часа нощна стража очите му бяха привикнали към тъмнината, докато новият постови идваше от осветените бараки. От месеци не бе говорил насаме с жена и не можеше да устои на изкушението.

— Добър вечер, госпожо. Трябва да внимавате, като се разхождате така през нощта. Може да ви сбъркат с някой конекрадец и да ви застрелят по погрешка.

— Но вие не стреляхте. Знаехте, че съм тук.

— Да, госпожо.

— А сега, след като се изяснихме, може ли да се поразходим?

— Ние не трябва да имаме нищо общо с жените, госпожо. Ако ме хване капитанът, ще ми смъкне кожата от гърба.

Кора Лий се засмя леко и хвана войника под ръка.

— Трябва да сме сигурни, че капитанът няма да ни хване. Самотна съм, войниче. Знам едно местенце, където можем да се разходим и да си поговорим.

Той се колебаеше.

— Мисля, че не е редно, госпожо.

— Казвам се Кора Лий. А какво е твоето име?

— Дабни. Редник Каспър Дабни.

— Вие вече не сте на служба, Каспър. Не искате ли да прекарате известно време с мен, преди да се върнете в бараките? Обзалагам се, че всеки един от гарнизона сега би искал да е на ваше място. — Сякаш случайно тя отърка гърди в ръката му и чу дълбоката му въздишка.

— Но капитанът каза…

— О, оставете капитана! Той не би пропуснал възможността да се поразходи с мен. — Кора Лий се засмя тихо. Виждаше как неотстъпчивостта му намалява с всяка изминала минута. — Хайде, Каспър. От известно време съм ти хвърлила око. — Тя плъзна ръка по гърдите му и той потрепери от желание. — Не искаш ли да бъдеш с мен, Каспър?

— Искам, само дето капитанът…

— Той няма да научи. — Кора Лий взе ръката му, обви я около кръста си и я положи под гърдите си. — Там, до реката, има едно място, където можем да… поговорим.

Петнадесет минути по-късно Кора Лий лежеше по гръб на полянката. Младият войник свърши почти веднага, след като я докосна. Тя знаеше, че ще стане така, но знаеше също за издръжливостта на младите и че след минути той щеше отново да е готов за любов. Сега Кора Лий лежеше тихо и потискаше желанието, което набъбваше в тялото й.

— Редник Дабни! Стани! — чу се внезапна команда.

Войникът подскочи, а Кора Лий зяпна от почуда. Но знаеше, че няма смисъл. Веднага трябваше да направи нещо, за да се защити. Тя веднага се изтърколи под момчето и се разхълца.

Редник Дабни трескаво оправяше дрехите си, а сержантът вдигна оръжието му.

— Вие сте арестуван, редник.

— Сър, аз…

— О, сержанте. — Кора Лий се изправи и притисна с две ръце корсажа към гърдите си. — Толкова се радвам, че дойдохте. Той… този войник ме…

— Няма нужда да ми казвате нищо, госпожо. Аз имам очи.

— Тогава значи видяхте…

— Върнете се във фургона си — отвърна той направо и без любезности. — Движете се, редник.

— Аз не съм я принуждавал, сър. — Всичко, което се случи, това, което Кора Лий му причиняваше, го удари като гръм от ясно небе. Той отстъпи и се загледа умолително в жената: — Кажете му, госпожо.

— Какво да му кажа? — отвърна Кора Лий с дрезгав тон. — Че ме довлякохте тук и ме хвърлихте на земята? Че вие ме… че ме… — Гласът й премина в жален вой.

Сержантът с прошарени коси гледаше ту към жената, ту към редника. Тия новаци никога ли няма да се научат? А този имаше много добри данни, дяволски добър войник. Не знаеше ли тоя глупак, че беше на тридесет минути от бесилото, осъден за изнасилване. Сержантът го подкара към оградата с опряно в гърба му дуло. Кора Лий подсмръкна няколко пъти и тръгна след тях. Щом влязоха във форта, сержантът спря и посочи с глава към фургоните.

— Ако искате целият лагер да разбере за това, елате утре при капитана и подайте оплакване. Ако ли не, връщайте се във фургона и си дръжте езика зад зъбите. Няма нужда да ви казвам защо!

Кора Лий се колебаеше. Не беше очаквала такъв развой на събитията. Сержантът й даваше право на избор. Тя го погледна и видя твърдия му, безчувствен поглед. Той знаеше, че никой не я е насилвал. Щеше ли да се направи, че не е видял нищо и да пусне редника да си ходи? Тя кимна и той разбра какво значеше това. Кора Лий се обърна към тъмния лагер, а двамата мъже се насочиха към офицерските помещения.

Половин час по-късно сержант Малоун отвори вратата на кабинета на капитана и извика към Дабни:

— Влизайте, редник.

Каспър прекрачи, а краката му трепереха от страх. Последните тридесет минути бяха най-тежките в живота му. Той знаеше какво е наказанието за изнасилване. Знаеше още, че капитанът няма да се поколебае да изпълни присъдата. Той изпъна рамене и бодро поздрави. Щеше да понесе наказанието си като мъж, но, мили боже, какво щеше да стане с майка му и със сладката Марта Роуз, които го чакаха в Луизвил? Щеше ли неговият позор да се отрази и на тях?

— Свободно, редник. — Капитанът се облегна назад в стола си и се загледа право в Дабни. — Разочарован съм от вас, Дабни. Мислех, че сте по-различен, по-добър. Похвално е, че поне сте изчакали да привърши службата ви и чак тогава сте завлекли жената. Тя казва, че сте я принудили. Вярно ли е, редник?

— Не, сър.

— Говорили ли сте с нея преди това?

— Не, сър.

— Тогава какъв с тоя ваш фатален чар, редник, та омагьосахте жената минути след вашата среща.

— Аз… не знам, сър.

— Беше ви наредено да стоите настрана от жените от този керван, редник. Знаете ли какво е наказанието за изнасилване?

— Да, сър.

— Мислите ли, че бих се поколебал?

— Не, сър.

— Знаете ли какво ви дели в момента от изпълнение на присъдата?

— Не, сър.

— Сержант Малоун. Видял е как жената ви е пресрещнала, видял ви е да се отдалечавате с нея. Понеже не сте се върнали, той ви е проследил и е наблюдавал вашите… занимания. Той твърди, че ако е било извършено изнасилване, то вие сте били жертвата.

Лицето на Каспър от бяло стана червено и той запреглъща учестено. Тишина изпълни стаята. Капитанът го гледа дълго с твърд, непреклонен поглед. Каспър се почувства задължен да каже нещо.

— Сър, аз… — Той преглътна и отчаяно затърси думите си.

— Да, редник? — Капитанът никак не го улесняваше.

— Аз… не съм я насилвал.

— Това вече го уточнихме, редник. Вие сте нарушили заповедите, като сте се подлъгали по тая жена. Защитавали сте форта, лежейки по корем на земята със свалени панталони. Ако е искал, сержантът е можел да забие нож в гърба ви. Толкова много ли ви се е искало, редник, та сте рискували живота си?

— Не, сър.

Капитан Дойл се изправи.

— Или ще бъдете войник на място, редник Дабни, или ви чака карцер. Наказанието ви ще бъде двадесет камшика и ще бъде изпълнено веднага. Ще имате един ден за възстановяване. Вдругиден, ако не сте в състояние да стоите на седлото, ще ви изправим пред военен съд. — Капитанът говореше твърдо и непреклонно. Ако чувстваше някакво състрадание към войника, то го криеше много добре.

— Сержант Малоун, вие, аз и лейтенант Кросли ще изпълним наказанието. Не искам нито дума за това да достигне до гарнизоните или до цивилните. Разбрано?

 

 

Малко след полунощ четирима мъже излязоха от форта и се запътиха по същия път, по който бяха вървели през деня. Бък чу чаткането на конски копита и се зачуди каква ли ще е тази среднощна мисия. Загложди го любопитство и той се измъкна тихо и отвърза коня си. Изведе го от форта и се метна на гърба му, както правеха индианците. На около миля разстояние ушите на коня му щръкнаха, помръднаха веднъж-дваж и останаха така. Бък се смъкна от дорестия жребец, завърза го за едно дърво и предпазливо се запромъква през храстите.

Звукът от постоянно плющящ камшик го изведе на една полянка. Ръцете на някакъв мъж бяха вързани за един клон над главата му. Той беше съблечен до кръста. Сержант Малоун удряше с камшика. Капитан Дойл броеше ударите. Третият мъж държеше ризата на войника. Битият не издаваше нито звук, въпреки че Бък добре познаваше агонията от такава болка. Бруталните пазачи в затвора Юма редовно изпълняваха този род наказания. Бък бе стоял достатъчно често под ударите на камшика и знаеше, че сержант Малоун не е много ентусиазиран от това, което върши. Всяко изплющяване на камшика ехтеше из поляната като звук от чупещи се клони. Когато стигнаха до двадесет, капитанът рече:

— Внимателно! Качете го на коня му по корем и го отведете в моята стая.

Когато мъжете се върнаха във форта, Бък вече лежеше в завивките си.