Дороти Гарлок
Търсещи сърца (4)

Четвърта глава

— Дий! Дий! — изкрещя Лоти на впрегнатите животни и изплющя с камшика над главите им. Фургонът потегли.

Хората в лагера бяха на крак цял час преди зазоряване, когато Мустанг заудря по дъното на чугунения тиган и завика с пълно гърло: „Елате и си вземете!“ Докато Такър помогна на Лоти да впрегнат мулетата, Лора прибра завивките и подреди фургона така, че да освободи място за сядане и преобличане през деня. По време на пътуването до Калифорния това щеше да е техен дом и убежище.

Лукас Стийл обхождаше редицата фургони, разговаряше с хората, даваше наставления, насочваше потеглящите коли. Той докосна с ръка периферията на шапката си в отговор на кимването на Такър, каза две-три приятни слова на Лора и продължи.

Пред кервана яздеха няколко мъже, отстрани също, а останалите водеха на повод мулета, вероятно за смяна на впряговете. Никой не нареди на Такър какво да прави, затова тя се качи на капрата до Лоти и Лора.

Керванът потегли с бързо темпо. Те бяха трети поред зад каруците с провизиите. Такър се извърна и погледна назад. Белите платнища на фургоните блестяха под лъчите на утринното слънце.

— Лоти, чудя се защо не са ни платили пътуването с дилижанса? Навярно е щяло да им излезе по-евтино от събирането на цял керван.

— Щот’ кат’ стигнем там, могат да продадат колите и мулетата и с парите да си покрият разходите по т’ва пътуване — отвърна Лоти с почти презрителен поглед. Докато говореше, устата й се напълни с прах, който захрущя между зъбите й.

Такър развърза бонето си и го свали. Ветрецът разроши косите й. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и денят се очертаваше топъл за април. Тя наблюдаваше равномерния ход на мулетата. Под копитата им излитаха облачета бял прах. Пред тях се простираха безкрайните мили път.

Лора потърси ръката на Такър:

— Вече сме на път, Таки. На път за Калифорния.

— Да, тръгнахме. Моля се на Бога да стигнем дотам.

— Хм! — обади се Лоти и плю в прахта. — С Лоун Бък и Лукас Стийл ще стигнете със сигурност. Те са най-добрите.

— Ти познаваш ли ги, Лоти?

Такър се усмихна с облекчение, задето Лора зададе този въпрос вместо нея.

— Дали ги познавам? Двамата нямат равни на себе си, щом се стигне до бой. Но имат достатъчно акъл да намерят по-добър начин за решаване от спора, когат’ е възможно. И преговори с туземците могат да водят, и да се бият, щом се наложи. К’во повече можеш да искаш от един мъж?

— Тогава те трябва да са съвършените мъже — промърмори Такър, но Лора я чу.

— Такър, как си? Не спа добре предната нощ. Чух те да се въртиш в завивките. Аз също бях будна и слушах койотите и бухалите.

— Не можах да заспя от умора — отвърна тя разсеяно. А на себе си рече: И имах да мисля за много неща.

— Лоти, ти откъде си? — попита Лора.

— От индианските земи.

— Семейството ти там ли остана?

— Да, на два метра под земята.

— Нов съпруг ли си търсиш?

Лоти плю в прахта, вдигна тежките юзди и погледна към Лора. Обветреното й лице бе мрачно. Лора се усмихваше, не съзнавайки, че е засегнала Лоти.

— Твърде много питаш, малката. Т’ва не е твоя работа, но ше ти кажа и край с въпросите! Нищо не ми остана, нямам си даже нощно гърне. Нямам си никого, една близка душа не ми остана. Мразя я тая прерия, ’секи сантиметър мразя от тая земя, а т’ва са хиляди мили. Нямам за к’во да мечтая, нямам за к’во да си спомням.

Последва напрегната тишина. Лора си пое въздух й рече с треперещ глас:

— Лоти! — Сложи ръка върху рамото й и продължи: — Ти си сама като мен и Такър. Но ти имаш нас. И ние имаме теб. Трябва да мислим за бъдещето. Ще си мислим за Калифорния. Сърцата ни ще търсят и ще намерят любов и покой там.

Такър погледна към Лора. Устните на момичето цъфтяха в усмивка, лицето й грееше от щастие. Внезапно Такър се почувства почти щастлива. Небето стана по-синьо, вятърът по-хладен, прерията й се видя красива в златистите си тонове. Нещата ще се оправят. Да, всичко ще бъде наред.

Сега, когато потеглиха, тя вече не се дразнеше от присъствието на Лукас, който обхождаше фургоните. Не изпитваше към него никакви чувства, сякаш предишната вечер друг я бе държал в обятията си и я бе целувал. Почти през цялата нощ тази целувка, това ново за нея усещане, бе в мислите й. Той се наведе и впи устни в нейните с такова настървение, че едва не я нарани. Тя го блъсна в гърдите, но не можа да се пребори с мъжката му сила. Дланите й почувстваха топлината на неговото тяло и усетиха ударите на сърцето му, когато той отметна главата й назад и започна да я целува дълбоко, горещо и страстно.

При спомена за това тя потрепери и се загледа в златистозеления прериен безкрай, чиято еднообразност се нарушаваше само от горичката в далечината. Когато Лукас мина покрай фургона, тя го погледна замаяно и притеснено приглади роклята върху коленете си. Очите му, сиви цепки под гъсти черни мигли, се спряха за миг върху лицето й. После той заговори на Лоти:

— Пред нас има поток. Не е голям, дълбок е около една стъпка и дъното е каменисто. Брегът от другата страна е неравен, опитай се да останеш в коловозите.

— Добре, Лукас.

— Днес е прекрасен ден за път, нали, господин Стийл? — обади се Лора.

Сивите му очи се спряха отново на застиналото лице на Такър.

— Да, Лора. Госпожице Хюстън, довечера ще намина да ви оставя картата. Няма да се наложи да водите мулета, преди да стигнем форт Стоктън. Чак там ще вземем повече животни.

Такър се опита да отвърне нещо, но гласът й изневери, така че само кимна в отговор и погледна към дърветата пред тях. Лукас пришпори коня към следващия фургон, а тя се ядоса на себе си, че така й се върза езикът и се държа като последна глупачка.

Първият ден от пътуването измина неусетно. Слънцето обиколи небето по своя неотклонен път и увисна като огненочервено кълбо в западния край на света. Скоро се скри зад хоризонта, само бледорозовите му отблясъци останаха да напомнят за залеза.

Лукас помогна на водачите на впряговете да подредят колите в кръг за през нощта. Лоти спря мулетата под клоните на едно старо орехово дърво. Такър скочи на земята, протегна се и й помогна да ги разпрегнат. Заведоха уморените животни до плиткия поток на водопой, после ги пуснаха заедно с другите да се повъргалят в прахта и да попасат оскъдната прерийна трева. Когато жените се върнаха, в средата на лагера гореше огън, на който къкреше огромен казан с ядене, а в окадено тумбесто котле вече вдигаше пара ароматно кафе.

Лора бе приготвила кърпи и вода за миене. Тя вече бе привършила с тоалета си, бе сресала златисто медните си коси и вплела в дългата си плитка пъстроцветна панделка.

— Лоти каза, че засега разполагаме с прясна вода за миене, но по-късно ще трябва да я пестим, ако изобщо имаме такава.

За учудващо кратко време Лора бе опознала обстановката във фургона и се придвижваше без затруднения.

— Такър, мислиш ли, че от тази пола, дето си я нося от фермата, ще мога да си ушия панталони?

— Защо не? Ще ти ги скроя тази вечер и можеш да започнеш да шиеш. Може би Лоти ще ни даде чифт бричове да извадим кройката.

— Лоти ми допада. Прави се на много твърда и наперена, но има добро сърце. Нещо лошо й се е случило — мислейки си на глас, рече Лора.

— И на мен ми допада. Радвам се, че сме с нея, а не с някоя от останалите. — Такър си помисли за мълчаливата жена със златните обеци.

— Но май не одобряваш господин Стийл.

— Защо мислиш така?

— Ядоса ли ми се вчера, задето исках да яздя кон? — Лора винаги държеше на ясните и открити взаимоотношения.

— Не, каубойке! Само се боях да не се нараниш.

— Господин Стийл каза, че ме глезиш. Никога не съм си мислела подобно нещо.

— Може би наистина те глезя, Лора. Но трудно бих се сдържала да не го правя. — Думите на Лукас още звучаха в ушите й: Страх те е, че тя може да се справя и без теб!

Нима съм такава егоистка, зачуди се тя. Не, по дяволите. Просто връщам на Лора това, което тя ми дава.

— Такър, ти си всичко за мен. Знам какво би се случило, ако не беше ти. Сега щях да съм в някой публичен дом!

Такър облиза пресъхналите си устни. Думите на Лора много я натъжиха. Опита се да скрие мислите си зад шеговития отговор:

— Е, ако ни сполети най-лошото, и двете ще работим в публичен дом. Но ще си намерим някой бордей с плюшени завеси и с дебел мек килим, а готвачът ще е китаец…

— Винаги когато не знаеш какво да кажеш, говориш такива налудничави неща, Такър Хюстън — прекъсна я Лора.

— Сигурно. Но преди вечеря трябва да напиша нещо в дневника.

— Такър, колко стъпки е до другия фургон? Ще се поразходя, докато се върне Лоти.

— Към двадесет и пет от края на нашия. Ето ти пръчката, теренът е неравен, така че внимавай.

Такър се загледа замислено след девойката, която се отдалечи бавно.

После се качи във фургона, взе писалка, мастило и една подвързана книга и започна да пише:

16 април 1859 г.

Казвам се Такър Хюстън. Днес се отправихме на път за Калифорния. На зазоряване напуснахме лагера си, намиращ се на миля разстояние от форт Уорт край река Тринити и се насочихме с бързо темпо в югозападна посока. Групата ни се състои от деветнадесет жени и три деца. По-долу ще напиша списъка с имената им, както и имената на придружаващите ни мъже. Керванът ни се състои от десет покрити фургона, два обозни и един с провизии. Лукас Стийл е водач на тази експедиция, а Бък Гарет е нашият следотърсач. Господин Стийл е начело на кервана и от време на време обхожда колоната и ни подканя да не се разкъсваме. Днес пътувахме през открити прерийни поля и прекосихме една река. По-късно ще нанеса името й, както и името на рекичката, край която лагеруваме тази нощ.

Такър прочете написаното и затвори дневника. Искаше й се да напише още, че е смъртно уморена и че много се съмнява дали е взела правилното решение, като поведе Лора през тези диви, нецивилизовани земи. Но в дневника трябваше да се нанасят само фактите от пътуването им. Чувствата и емоциите нямаха място на тези страници.

Тя протегна ръце над главата си. Болеше я всяко мускулче. Преди да излезе от фургона, вдигна непокорната си коса на стегнат кок.

Тъкмо когато се показа навън, ударът по чугунения тиган извести, че е време за вечеря. Такър потърси с поглед Лора и я видя да разговаря с високата тъмнокоса жена, която караше колата зад тях.

— Лора — извика тя, за да я предупреди, че идва.

— Такър, ела да се запознаеш с Мери и Били.

— Здравейте. — Такър им се усмихна, но жената не отвърна на поздрава й и тя си помисли: Все ми е едно, и аз съм изморена.

— Здравейте — отвърна жената с голямо закъснение. Гласът й бе плътен, а тонът — учтив.

Такър погледна към момчето:

— Сигурно много ви помага.

— Да, така е.

Тя видя, че жената няма да каже нищо повече, затова хвана Лора за ръка и двете се отправиха към походната кухня. Докато вечеряха, се смрачи и дневната светлина отстъпи пред издигащите се към небето пламъци на лагерния огън. Всичко наоколо тънеше в мрак.

Повечето от жените останаха да си почиват край фургоните, а двете майки отидоха да приспят децата си. Лора и Такър се разположиха върху едно одеяло и се заслушаха в пращенето на огъня. Топлината бе подканяща, миришеше приятно на дим, но Лора се чувстваше уморена.

— Такър, Лоти върна ли се вече?

— Не, не я виждам при походната кухня.

— Чух, когато мъжете дойдоха да вечерят. Още ли са там?

— Около фургона няма никого. Сигурно всички са уморени като мен. — Такър потрепери и обгърна тялото си с ръце. — Пък и ми става студено. А на теб студено ли ти е?

— Да. И на мен ми е студено и съм изтощена. Но господин Стийл каза, че ще донесе картата. Искаш ли да ти правя компания, докато чакаш?

Такър се изправи бавно. Беше се схванала.

— Не, лягай си. Аз ще го потърся.

Тя прескочи теглича и тръгна от външната страна на фургоните. Земята бе неравна и се препъна веднъж-дваж от умора. Видя огъня на конярите и призрачните им сенки край пламъците, но преди да стигне до тях, един висок мъж се отдели от групата и тръгна към нея. Тя веднага го позна по грациозната походка. Близо до него вървеше жена. Внезапно Такър изпита страхотно желание да потъне в тъмнината. Горчиво съжали за лекомисленото си решение да тръгне да търси Стийл. Тя се поколеба секунда-две, докато я забелязаха, и вече беше късно. Остана и зачака. Жената сложи ръка на рамото на Лукас:

— Благодаря ви, господин Стийл — каза тихо тя.

— Идете във фургона на госпожа Хук. Тя ще ви помогне да се настаните. — После се обърна с лице към Такър.

— Госпожице Хюстън, ще трябва да добавим още едно име в списъка. Кора Лий Уотсън. Слагам я при госпожа Хук и момчето й.

Кора Лий все още стоеше пред Лукас и го гледаше в очите.

— Къде да намеря госпожа Хук?

— Ето там. — Той посочи към един от фургоните. — Лоти вече е при нея, за да я предупреди.

— Благодаря ви още веднъж — каза Кора Лий с почти мъркаш глас и на Такър й се стори, че видя престорено учтивия й, почти съблазнителен поглед. — Лека нощ!

— Лека нощ! — Лукас се загледа след нея.

— Как мина денят ти днес, Червенокоске?

Тонът му я подразни и тя стисна ядно зъби. И без това се ядосваше на нерешителността си.

— Благодаря, добре — процеди през зъби. — Дойдох за картата.

Той я хвана под ръка и я поведе към близките дървета.

— Аз казах, че ще ти я донеса.

— Кога? Посред нощ? — Тя се опита да се отдръпне, но пръстите му се впиха по-здраво.

— Гореше от нетърпение да ме видиш отново, а?

Подигравателният му тон я накара да потръпне от безсилен гняв.

— Бихте ли пуснали ръката ми?

— Освободи се сама — подразни я той.

— Какъв е смисълът? Вие сте по-едър и по-силен от мен.

— И по-умен. — Той знаеше, че думите му я вбесяват, но не можеше да се сдържи.

— Какво искате да кажете? — обърна се тя и впери очи в лицето му.

— Знам, че ти е приятно да те държа за лакътя, въпреки че не си го признаваш — отвърна мъжът и плъзна похотлив поглед от лицето към стройното й гъвкаво тяло и отново към поруменелите й страни.

Такър го изгледа с отвращение.

— Вие сте били голям сваляч! Надявате се на приятно пътуване до Калифорния, но аз няма да бъда част от вашето удоволствие.

Той се взря в очите й. По лицето му се четеше изненада.

— Ти ще бъдеш всичкото ми удоволствие, Червенокоске. — Тонът му бе многозначителен.

— Вие не сте с ума си — изсъска му тя.

— Май си изпускаш нервите, а? — подразни я той.

— След по-малко от минута наистина ще почувствате силата на гнева ми, защото малко ми трябва.

Той се засмя и коравите му пръсти обхванаха шията й и наклониха главата й към лицето му.

— Не мога да спра, Червенокоске. Не мога да спра да те дразня. Ти налиташ на всяка моя дума като оса на мед.

Тръпки полазиха по гърба й, като чу поучителния му, изпълнен с превъзходство тон. Същото чувство изпита и при първата им среща. Опита да се измъкне от прегръдката му, но бе унизително и недостойно да се бори срещу мъжката му сила.

— Не те харесвам. Не харесвам нищо в теб.

— Миналата нощ ти хареса целувката ми. — Той я разтърси леко.

— Не е вярно. Изобщо не ми хареса.

— Лъжеш ме вече за втори път. Защо си казала на О’Донъл, че си вдовица?

— Защото тогава това ме устройваше.

Той я сграбчи по-здраво и я погледна право в очите.

— Никога повече не ме лъжи, Червенокоске! — Пое си дълбоко въздух и продължи: — Досега не си била с мъж, нали?

Такър се изчерви и прехапа устни. Това не беше въпрос. Тя се изненада и не знаеше как да реагира. Стомахът й се сви от нервно напрежение при засягането на такава интимна тема. Помисли си, че за пръв път изпитва такова напрежение и възбуда. Чувстваше се странно. Това ново, непознато усещане заплашваше да разруши предпазната обвивка на чувствата й.

— Остани с мен, докато пуша.

Молбата му я свари неподготвена. Тя тръгна с него към едно повалено дърво. Постоянното им заяждане бе изморително за нея и сърцето й биеше като лудо. Краката не я държаха и Такър с въздишка на облекчение се отпусна на дървото.

— Уморена ли си? — попита я Лукас и започна да свива цигара между дългите си гъвкави пръсти.

— Надявам се, че ще свикна.

Клечката припламна, той я затули с длани, докато се разгори, и я поднесе към цигарата в устата си. Пламъкът освети лицето му и то заприлича на бронзова маска.

Твърде красив, помисли си Такър. Тя погледна гладката му кожа, очертаните му скули. Внезапно почувства необясним страх от този мъж, страх от това прекрасно чувство на спокойствие и сигурност, което я обземаше, когато бе с него. Искаше да избяга от всичко това.

Лукас повдигна черните си мигли и впи поглед в очите й. О, боже мой! Защо е толкова покорна и тиха? Защо ли седи сега тук, с мен?

Той духна клечката.

— Не бягай, Червенокоске.

Той май знаеше всяка нейна мисъл? Зелените й очи засвяткаха насреща му с леденостудени отблясъци.

— Изобщо не ви харесвам — сопна му се тя.

— Да се измъкнеш ли се опитваш?

— Аз? Да бягам? От вас? Защо ми е да бягам? Да не съм затворничка.

— Не — засмя се той. — Ние непрекъснато се заяждаме и си вадим душата, нали, Червенокоске?

Въпреки нежеланието си тя не се сдържа и се разсмя.

— Сигурно е така. Но по някаква причина вие ме подлудявате!

— Да, може би. — Все още се усмихваше. — Пушила ли си някога? — Той дръпна силно от цигарата и огънчето проблесна в мрака.

— Не.

— Искаш ли да опиташ?

— Не.

Тя енергично поклати глава.

— Понякога толкова много ми се пуши, че бих дал година от живота си за една цигара. — Той обърна цигарата и я доближи до устата й. — Опитай, действа успокояващо. Дръпни си, но не гълтай дима.

Тя прихвана китката му и се наведе напред, докато докосна с устни края на цигарата. Тя беше влажна от устните му. Изненадана от този факт и при мисълта какво прави, всмукна повече дим. Закашля се и очите й се навлажниха. Той я потупа леко по гърба.

— Май прекали. Искаш ли да опиташ още веднъж?

Тя поклати глава и отново се закашля. Изведнъж се видя отстрани: как седи в тъмнината с един непознат мъж и пуши от неговата цигара. Щеше да помни този миг през целия си живот, но сега бе подвластна единствено на смесените си чувства: вина заради удоволствието, което изпитваше, страх, защото тези преживявания й бяха непознати, и съжаление, защото не знаеше как да се контролира.

— И ти го чувстваш, нали?

Лукас никога не би изказал на глас подобно предположение, но нещо в тази жена го подлудяваше. Вече не можеше да върне назад мислите си.

Такър се опита да проумее значението на казаното.

— Не разбирам за какво говорите.

— Знам, че го чувстваш — повтори мъжът тихо, гледайки я право в очите.

В гърдите й се надигна вълна от негодувание, задето той така ясно четеше мислите й.

— Трябва да се връщам. Не биваше да идвам тук. — Тя се изправи. Чувстваше се замаяна и несигурна. — Ще взема картата по-късно.

Лукас стана, извиси се над нея и я сграбчи така здраво в ръцете си, че почти я задуши.

— Рано ли ти е още, Червенокоске? — прошепна той, заровил лице в косата й. Повдигна брадичката й към лицето си и втренчи поглед в очите й.

Всички чувства и усещания се разбунтуваха в съзнанието й от напрежението. Тя почти изстена:

— Не ви разбирам.

— Аз също не разбирам, Червенокоске. Знам само, че цял ден копнея за този миг. Искам отново да те целувам, отново да те държа в обятията си. Ако можех, бих пропълзял в теб, бих се слял с теб.

— Не ви разбирам — повтори тя учудено, докато допираше устни до неговите. Не осъзнаваше действията си. Водеха я единствено инстинктите й. Такър погали с длан силната му, здрава челюст и почти го отблъсна, защото мощта на целувката му я замая. Плътно притисната до наболата по бузата му брада, тя усети сладникаво — горчивия аромат на тютюн и цигарен дим, но това не можа да угаси изгарящия я отвътре огън, който се разпалваше все повече. Най-после той откъсна устни от нейните и зарови лице в меките извивки зад ухото й.

— Червенокоске! Червенокоске! О, Такър! — почти простена Лукас.

Сърцата им биеха лудо. Всеки неин допир пареше кожата му. Изпитваше огромно желание телата им да се слеят. Момичето не оказа никаква съпротива, когато той намери отново нейните жадни, разтворени в очакване устни. Виолетовата мъгла на насладата обви съзнанието й. Не виждаше нищо лошо и нередно в това, че ръцете му галеха гърдите й. Набъбналите й зърна търсеха източника на приятната възбуда. Тя се отпусна и се притисна плътно към тялото му. Ръцете му се плъзнаха надолу със сластни движения и я притегли към силното си, мускулесто тяло. Заля я вълна от силни, странни усещания. Лукас се отдръпна за миг от устните й, след това отново се впи със страст в тях. Едно непознато блаженство постепенно запълзя по тялото й, започна да се усилва и разпростира, докато накрая тя се поддаде изцяло на коварната му сила. Не можеше вече да контролира тези странни, приятни усещания. Те постепенно завладяха тялото й и тя се остави доброволно под властта им, като се отпусна в ласкавите ръце на Лукас. Той бе този, който се отдръпна пръв и я отдели от обятията си. Наведе се към пламналите страни на Такър и ръцете му се плъзнаха по гърба и раменете й.

— Никога не съм имал намерение да те целувам по този начин, Червенокоске моя.

Тя наведе глава и не отвърна на погледа му. Той я прегърна отново, този път нежно, а момичето обви ръце около кръста му и склони глава на рамото му. Лукас продължи да нашепва в ухото й:

— Аз също съм объркан. Откакто те видях, непрекъснато мисля за теб. Но трябва да те изтрия от мислите си. Главата ми трябва да е бистра, защото нося отговорност за всички тези жени. Не мога да допусна нещо да пречи на работата ми. Благодарен съм на Бога, че не си в списъка на бъдещите булки. А ако беше една от тях, щях да те грабна и да те отвлека. Нали разбираш, между нас не трябва да има нищо по време на това пътуване. — Той отново я притегли към себе си. — Но, Червенокоске моя, когато стигнем в Калифорния, искам да ти покажа планините. Там е свежо и зелено и се диша с пълни гърди.

Мъжът повдигна с пръст брадичката й и нежно я целуна по устните веднъж, после още веднъж, като ги разтвори и се потопи в сочната им сладост.

Замаяна, изгубила усещане за време и пространство, Такър последва Лукас покрай редицата фургони. Тя бе позволила на този мъж да й покаже един непознат свят, за който дори не бе мечтала, свят, в който бе готова да пристъпи, копнееща да даде и да получи любов.

Те стигнаха до фургона и спряха. Лукас я пусна, погали с длан брадичката й и прокара палец по меките й устни. Погледна я с нежност и копнеж и прошепна:

— Лека нощ, сладка моя!

— Лека нощ!

Гърлото й бе пресъхнало от възбуда и смущение и думите й прозвучаха като отчаян вопъл. Такър се опита да извърне глава, но устните му вече търсеха целувката й. Тя се отдръпна, уплашена от силата му, която владееше съзнанието й. Той покри устните й с безброй опияняващи целувки и тя не можа да устои на буйния огън, изгарящ тялото й. Изведнъж всичко свърши и Лукас я отдръпна от себе си.

— Не зная кога ще мога да те целуна отново — прошепна той с дрезгав от желание глас. После замълча, погледна я изпитателно, обърна се и се отдалечи с бърза крачка.

Такър сякаш се вкамени от изумление. Стоеше там, с пръсти върху устните си. Добре, че никой не можеше да я види. Добре, че пред себе си имаше цялата нощ, за да преосмисли чувствата си към Лукас.