Дороти Гарлок
Търсещи сърца (15)

Петнадесета глава

Такър се обърна назад и видя как форт Ланкастър изчезва сред ранното светло утро. Огромното червено кълбо, което се търколи на източния хоризонт, предричаше още един горещ сух ден, също като предишните два. Две кошути и един елен стояха на близката височина. Няколко птички се обаждаха и пърхаха из високата трева, безразлични към фургоните, които прекосяваха добре отъпкания път към река Пекос. Те изкачиха един стръмен хълм, после се спуснаха към долината край брега на реката. Това беше единственото място на мили разстояние, където брегът не беше скалист и стръмен.

Симпатичен мъж на неопределена възраст караше сала. Той едва скри изненадата си, като видя толкова много жени, придружени само от няколко мъже. Превозиха фургоните по два на курс, като пред всеки впряг имаше по един мъж. Такър и Лора преминаха сред първите. Като акостираха, Такър отби мулетата встрани, за да може и другите фургони да преминат по пътя. Този ден тя се боеше, както никога досега. Сама с Лора, почти накрая на колоната, само с фургона на Колинс след тях, тя знаеше, че още преди да превали денят, Франк Парчър ще я посети.

Малко след пладне керванът отново се разтегна в колона. Лора я заливаше с въпроси за това какво става и въпреки че на Такър хич не й беше до приказки, разговорът я разсейваше през по-голямата част от времето. Видя Франк само веднъж, когато излезе да прибере Блу, който се разхождаше на каишка край фургона. Парчър мина покрай нея и й хвърли циничен поглед. Не спря при нея и тя благодари горещо на Бог за това.

Лора кипеше от въодушевление. Припомняше си всяка секунда от срещата си с Бък предишната нощ. Страшно й се искаше да сподели с Такър щастието си, но се сдържаше. Дружката й не беше в настроение и можеше да каже нещо, което Лора не искаше да чуе. Така че тя реши да пази малката си тайна още известно време.

Към средата на следобеда Парчър се появи, яздейки край фургона. Следваше ги мълчаливо, без да каже дума, но настойчивият му поглед накара Такър да потръпне от ужас. Тя избягваше погледа му. Лора също усети чуждото присъствие и се умълча.

През целия следобед Такър се опитваше да кара впряга възможно най-близо до предната кола. Обикновено разстоянието между колите трябваше да се равнява на две или три дължини на фургона, а ако е прашно, на двеста стъпки. Такър се бе стегнала на капрата и се правеше, че не забелязва ездача край колата.

Не разбра кога Парчър изчезна. Когато се престраши да погледне встрани, видя как Лукас и Бък се приближават към тях.

— Кой яздеше с нас? И кой идва сега?

— Скаутът от другия керван — отвърна Такър безгрижно, — а сега Бък и Лукас приближават към нас.

— Надявам се, че ще спрат.

— Аз също — отвърна Такър и наистина силно го желаеше.

— Какво си мислиш, че правиш, като тикаш мулетата във фургона на Лоти? — Думите на Лукас я подразниха, но бяха толкова близо до истината, че Такър едва успя да сдържи усмивката си.

Бък обърна коня, за да се приближи към Лора.

— Лора, ела да пояздиш с мен. Земята е равна и не е горещо.

— Обичам да яздя Долоридо. Но първо ще сложа Блу в кутията му. Когато не яде — спи.

Такър се стегна, за да не разбере Лукас, че тя се страхува да остане сама. Той я погледна отблизо. О, боже, помисли си тя. Той си мисли, че аз не искам Лора да отиде с Бък! Само ако можех да му кажа, че ужасно ме е страх да остана сама с този отвратителен мъж!

— Дали на капрата ще има място за мен, учителко? Ще покарам малко впряга, за да си починеш.

Такър спря мулетата. Бък свали Лора и я взе в скута си, а Лукас привърза коня си за фургона и се качи до нея. Потеглиха отново, Лукас хвана поводите и изведнъж денят сякаш стана по-светъл. Той дръпна мулетата и увеличи разстоянието между двата фургона, но сега вече това нямаше значение.

— Как си, Червенокоске Такър?

— Добре.

— Само това ли ще кажеш? Добре?

— Сега се чувствам прекрасно — отвърна тя с възрадвано сърце и светнали очи.

— Това е моето момиче. — Лицето му разцъфна в усмивка и на страните му се появиха трапчинките, които тя толкова харесваше. Изведнъж той се замисли. — Изглеждаш уморена и имаш сенки под очите, а преди ги нямаше. Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Добре съм. Не спах добре предишната нощ. Нали разбираш, от възбуда. След всичко, което се случи с Лора и Били, след раняването на Рейф и разкритието, че Мери е лекар.

— Сигурна ли си, че това е всичко? Че не става дума за Лора и Бък?

Такър стисна устни упорито и придоби надменно изражение.

— Не мисля, че Лора ще се вслуша в думите ми.

— Бък иска да се ожени за нея — каза Лукас простичко.

Такър си пое въздух.

— Никога не съм предполагала, че ще иска да се ожени за нея — призна тя. — Знам, че я харесва. Вчера го доказа.

— Той не просто я харесва. Обича я. Иска да се ожени за Лора и да се грижи за нея до края на живота си.

Такър мълча доста дълго време, преди да изрече:

— Лора е млада и хубава, и… невинна. Разбирам защо Бък се е влюбил в нея, но няма ли след време да му омръзне да води след себе си сляпа жена?

— Сигурна ли си, че не се безпокоиш заради индианската му кръв? — Лукас се загледа в равното поле пред тях.

Такър потрепери от думите му, бяха толкова близо до истината — това не бяха лични предразсъдъци, а фактите от действителността.

— В Арканзас метисите не се сближават с белите, а с червенокожите. Не зная как е в Калифорния. Лукас, ако трябва да бъда честна, притеснявам се за бъдещето на Лора с Бък.

Лукас изплющя с камшика по гърбовете на мулетата и отвърна:

— И в Калифорния е така. — И продължи с тъжен глас: — По-точно, не се сближават с някои бели. Дядото на Бък е един от тях. Опърничав датчанин, дошъл преди години на борда на търговски кораб, получил земя от мексиканското правителство, сега преуспял фермер. Дъщеря му, негово единствено дете, се влюбила в метис и избягала с него. Когато старецът ги намерил, тя била бременна с Бък. Щом се родило детето, дали го на едно мексиканско семейство за отглеждане. Бък е четвърт индианец, а не метис. — Той спря, сякаш да потвърди думите си. — Години наред дядото не го е допускал в ранчото си, но го пратил да учи в основното училище. Там Бък разбрал, че го възприемат като индианец. Затова забегнал в планините да живее при индианците. Там го срещнахме аз и баща ми.

— А майка му не го ли е искала?

Лукас вдигна рамене.

— И да го е искала, не е имала куража да се опълчи срещу баща си.

— Какво е станало с бащата на Бък?

— Не се знае, но Бък предполага, че е станал пират някъде по чуждите морета.

— Дядо му жив ли е още?

— Беше жив, когато напуснахме Калифорния. Повика Бък малко преди да заминем, но той отказа да отиде.

— А майка му?

— Не знам дали е още жива. Преди няколко години придружих Бък до ранчото да види майка си. Той се бави в къщата около половин час.

— И?

— Никога не каза дума, а и аз не питах.

Такър се почувства объркана. Не искаше съчувствието й към Бък да повлияе на отношението й към връзката му с Лора.

— А къде ще живеят? — попита тя след известно време.

— Бък иска да намери някое добро място и да си построят малко ранчо. И двамата го искаме. Чакат ни усилна работа и тежки години, но мисля, че ще се справим. Такър, страхуваш ли се от това? Никога не съм мислил да живея в град.

— Искам да бъда с теб, където и да си, Лукас — отвърна тя тихо.

— Не мислиш ли, че и Лора смята така за Бък? — попита той спокойно.

— Предполагам. Дори знам, че е така, но това не значи, че той е най-подходящият за нея — заинати се тя.

Денят напредваше. Огромни бели облаци, водени от южните ветрове, се кълбяха над главите им и облекчителната им сянка ги спасяваше от жаркото слънце. Пейзажът бе леко хълмист.

— Иска ми се да яздиш с мен всеки ден — рече Такър пламенно.

— Скоро компанията ми ще ти омръзне.

— Винаги мога да си намеря причина — подразни го тя.

Лукас се усмихна.

— Имаше си доста аргументи, когато се срещнахме за пръв път. Мислех си, че си най-красивата жена, която съм виждал, и най-опърничавата. Все още мисля, че си красива.

Такър се протегна и го бодна по рамото. Той хвана пръстите й.

— Чудя се какво ли биха направили мулетата, ако те целуна?

— Ще извърнат глави, глупчо.

Той я дари с една бавна, сластна целувка, а тя положи глава на рамото му.

Малко по-късно, когато видя Бък и Лора да се връщат, Такър каза:

— Не ми се ще да се връщаме на края на кервана.

Лукас я погледна въпросително, но известно време не отговори нищо.

— Тази вечер, като подредим колите в кръг, ще накарам Мустанг да си смените местата.

— Няма ли да е твърде очебийно?

— На кого му пука?

 

 

Пътуването до форт Стоктън бе най-дългата и нещастна седмица в живота на Такър. Непрекъснато бе под напрежение дали Франк Парчър не я следи и все внимаваше да не остава сама, дори до тоалетна отиваше с Лоти, Мери или някоя от другите жени. Буца бе заседнала в гърлото й и почти не можеше да се храни от притеснение. За разлика от Такър Лора цъфтеше. Слънцето и вятърът я разхубавиха, изостриха усещанията й, а любовта към Бък я превърна от момиче в жена с всички чисто женски желания. Всяка вечер той идваше да поседи при нея, а Такър използваше това време да пише в дневника, понеже знаеше, че Парчър няма да се появи, докато Бък бе наблизо.

Форт Стоктън бе като оазис в пустиня. Керванът се измъкна от безводната гореща прерия и навлезе под дебелите сенки на дъбова гора. И тази вечер Бък изведе Лора на разходка, а Такър взе дневника със себе си, за да пише на светлината на лагерния огън.

18 май

На път сме вече повече от месец и тази вечер стигнахме форт Стоктън. Постройките са от варовик и кирпич. Открит е през март 1859 година. Според сержант Малоун тук имало голям извор, единствения на мили оттук. Команчите винаги са смятали това място за своя територия и на мен ми става мъчно, като си представя, че вече не могат да идват тук. Войниците няма вече да ни ескортират. Капитан Дойл и хората му са разпределени тук за постоянно. Ще се движим по маршрута на пощенския дилижанс, покрай изоставените станции. Така бих искала да знам какво ни чака занапред.

Лукас се притесняваше за много неща. Успя да намери само трима мъже, на които можеше да се довери за това пътуване на запад, а му трябваха четирима. Мулетата, копито купи, не бяха толкова млади, колкото искаше. Отис Колинс мрънкаше, че иска да останат във форта още няколко дни, а Мери Хук му съобщи, че Бланчет го тресе. Освен всичко това се безпокоеше и за Такър. Тя вече не беше онова живо момиче, което слезе на спирката във форт Уорт — с палави пламъчета в очите и предизвикателно вдигната брадичка. Тя твърдеше, че не е болна, но ядеше малко и чертите й се изостриха от слабост. Зелените очи, които тогава го заплениха, вече не искряха, а сочните й, меки устни потреперваха в пресилена усмивка.

Дали не изпитваше колебание да слее живота си с неговия? Дали не съжаляваше, че е прибързала да му открие любовта си? Изглежда, се бе примирила с бъдещата женитба на Лора с Бък, дори на моменти се радваше за тях, значи това не можеше да бъде причина. Трябваше да й даде повече свобода, реши Лукас, да я облекчи при взимането на решението дали да се омъжи за него или не. О, боже, дано не това е причината за нейните терзания! Но най-напред задълженията, стегна се Лукас. Трябваше да подкара този керван.

Мустанг с помощта на Лоти подреждаше новите провизии във фургона. Лукас започна обиколката си оттам.

— Взехте ли всичко необходимо?

Лоти отговори:

— Да, взехме последните сушени праскови и ябълки. Трябваше да видите как им светнаха очите на ония, когат’ Мустанг им размаха среброто под носа.

— Вярно ли е, Мустанг?

Старецът плю в прахта. Преди да успее да отговори, Лоти се обади:

— Да, вярно е.

— Мустанг, ако се нуждаеш от помощ за смазването на колелата, свирни ми.

— Той никога нищо не прави като хората, само се мотае наоколо — отсече Лоти.

Мустанг вдигна рамене.

— От цял ден плямпане т’ва бяха най-смислените приказки. — Той нахлупи омазнената си шапка ниско над очите. — Тогава ще оставя всичко на тебе, Лоти. Макар че т’ва изобщо не е женска работа — рече това и изчезна.

— Хм — каза Лоти. — Мъжете понятие си нямат как се подреждат провизии.

— Лоти, ти си права — обади се Лукас и се подсмихна. — Разчитам на теб да държиш Мустанг под око — добави той и продължи между фургоните.

— Така и ще направя, Лукас. Ще го следя.

Мери седеше на сгъваем стол край фургона на Бланчет. Били разхождаше на каишка кафеникаво — бялото кученце на Рейф.

— Добър вечер! — поздрави Лукас. — Били май е доста запален по кутрето.

— Да — отвърна тихо Мери. — И компанията на Бланчет му допада.

— Как е той?

— Раните му заздравяват добре. Днес дори седна на капрата за малко. Много е горд — каза тя и се усмихна, толкова рядко се усмихваше. — Неприятно му е, че не може да се справя сам.

— Разбирам го. Още ли вдига температура?

— Не е висока, типична е за такива случаи.

— Мустанг ще намине да смаже колелата.

— Много мило от ваша страна, господин Стийл. Господин Бланчет се притесняваше, че не може да ги смаже сам. Оценява и помощта, която му оказват конярите, като му помагат с мулетата.

Лукас махна с ръка и попита:

— А… за другото?

— Ще стане ясно след шест-седем дни.

— Изпратете Били да ме уведоми, като разберете. Моля се на Бога да не се наложи, но ако все пак се случи, аз ще се погрижа за това, госпожо Хук. Вие направихте толкова много за него.

— Благодаря. Надявах се, че ще го кажете. Ако не се бях отзовала, щях да изневеря на всичко, на което са ме учили и в което вярвам.

Лукас видя твърдостта в тези тъмни очи, видя един силен характер. Преди той не беше обърнал внимание на това. Сега осъзна, че фермерът, който я вземе за жена, ще бъде щастливец. Откакто тръгнаха на това пътуване, уважението на Лукас към жените се увеличи многократно. Всички до една бяха готови да носят товара си. Дори Кора Лий, която пренебрегваше нарежданията на Лоти, караше сама фургона си и се грижеше за мулетата.

— Ще потеглим на зазоряване, както обикновено. Оттук нататък ще броим всяка миля. — Лукас понечи да си тръгне, но се обърна назад: — Разбрах, че Колинс се заяжда с вас. — Тя вдигна вежди, но не каза нищо. — Чата има очи и уши навсякъде — поясни Лукас.

— За мен това не е нещо ново, господин Стийл. Двамата с Били сме наясно, че на тая земя има невежи и тесногръди хора и че предразсъдъците им са техни, а не наши проблеми.

Лукас поклати глава, удивен от изказването й.

— Госпожо Хук, доктор Хук, вие ме изненадвате. Приятна вечер!

— Приятна вечер! — Мери го проследи с поглед, очите й се усмихваха, иначе умисленото й лице се отпусна, чувстваше се почти щастлива. След секунди обаче изражението й отново стана мрачно, замисли се за Рейф Бланчет. Никога досега тя не бе срещала мъж, който проявяваше такова разбиране, имаше толкова разностранни интереси и бе жаден за знания. Каква ужасна загуба щеше да е, ако този човек трябваше да умре.

Лукас спря при фургона на Тейлър.

— Хей, вие, готови ли сте да потеглите утре сутрин?

Алис Тейлър, студена и недостъпна, сякаш излизаше от дворец, остави съпруга си да отговори. Той я погледна, както правеше винаги. Тя избегна погледа му, както обикновено, за да го принуди да поеме инициативата, с надеждата, че той ще прояви някакво усилие.

— Да, разбира се. Госпожа Тейлър и аз… поговорихме и… — Гласът му потрепери и той погледна към жена си. Тя вадеше носна кърпичка от джоба си. — Идваме с вас, господин Стийл, въпреки че Колинс ни придумва да останем тук и да чакаме някой друг керван. — Тонът му бе твърд и уверен.

— Радвам се да го чуя, Тейлър. Щастлив съм, че ще сте с нас. Джеръми е добър син, чернокожото момче Попи също ви слуша. Търговецът има добра стока, ако имате нужда от още провизии.

— Госпожа Тейлър и Джеръми се погрижиха за това, докато ние с Попи смазвахме колелата.

Гласът на мъжа звучеше поверително. Лукас погледна към Алис. Тя гледаше съпруга си с нескрита гордост. По време на това пътуване научих толкова неща за жените, помисли си Лукас, които не бих научил за сто години. Алис бе още една жена, достойна за уважение.

— Как е господин Бланчет тази вечер? — Алис Тейлър заговори със странен, непознат на Лукас източен акцент, но звучеше приятно.

— Доктор Хук ми каза, че раните му заздравяват. — Вече за втори път наричаше госпожа Хук доктор, при това изобщо не се затрудняваше да го изрече.

— Тя е забележителна жена. Каза ми, че е завършила медицинския колеж в Единбург, Шотландия. Нашият лекар във Филаделфия е учил там и ни разказваше колко е трудно на всички, които търсят признание за лекарските си умения. Ние сме щастливци, че тя е сред нас.

— Така е. Е, аз трябва да вървя. Приятна вечер, госпожо Тейлър. — Лукас докосна периферията на шапката си в знак на уважение и си тръгна.

Колинс бе изтеглил фургона малко по-надалеч от останалите. Колата и всичките му вещи, както и той самият, бяха занемарени. Платнището висеше и зееше, жена му седеше на паянтов стол. Всичко сякаш бе пред разпадане.

— Добър вечер, госпожо.

Ема Колинс погледна към Лукас и отвърна очи. Държеше момиченцето в скута си. Детето спеше на рамото на майка си.

— Добър вечер!

Той едва чу гласа й. Имаше измъчено лице, от ъгълчето на устата й се подаваше пръчка енфие и тъмнокафява струйка се спускаше по брадичката й. Вееше на малката с периферията на бонето си. Лукас се канеше да попита за съпруга й, когато чу зад себе си мъжки глас.

— Искаш ли нещо, Стийл?

Всичко в този мъж дразнеше Лукас — от враждебното му държане до домашните му панталони, които упорито отказваха да стоят на кръста му, тоест около закръгленото шкембе, и висяха немарливо на тирантите. Той ги подръпна, сякаш така изразяваше независимостта си.

— Чух, че сте решили да останете тук и да чакате друг керван. Ние потегляме утре. Желая ви късмет, на вас също, госпожо. — Лукас погледна онемялата жена и я съжали.

— Задръж, Стийл. Още нищо не съм решил. Ние с Тейлър и Бланчет вървим заедно. Нали ще дойдеш да ни кажеш, като тръгвате утре?

Лукас се обърна, изпитваше силно желание да забие един юмрук в лицето на Колинс.

— Семейство Тейлър и Рейф Бланчет вече казаха думата си. Вие отговаряте за себе си. Спрях само от уважение пред жена ви. А сега имам по-важна работа от това да седя да се заяждам с вас.

Той тръгна, но тежката ръка на Колинс се стовари върху рамото му. Лукас мигом се завъртя. Вдигна юмрук и фрасна Отис по челюстта. Направи го по инстинкт. Онзи наклони глава надясно, отстъпи няколко крачки назад, преди да успее да си възвърне равновесието. През това време Лукас се приближи към него и го сграбчи за ризата.

— Никога повече не ме докосвай с лапите си, нищожество такова, или ще ти откъсна главата! — Погледът му би смразил кръвта на всеки човек, но Отис не беше от чувствителните. Той наведе глава напред като бик и се накани да нападне. Лукас заби юмрук в стомаха му, отблъсна го настрана и го удари в лицето. Колинс се олюля, но нападна отново. Засили се е вдигнат юмрук, но Лукас бе по-бърз и го цапна по устата. Дебеланкото се олюля на пети и захрачи кръв. Побеснял от гняв, той пак се нахвърли, но Лукас отскочи като котка и го удари с такава сила, че го запрати в прахта.

Колинс се претърколи, изправи се на колене, после бавно стъпи на крака. Лукас чакаше разкрачен, напълно спокоен.

— Не си чул последното — изрече Отис с надебелял глас.

— Слушам те.

— Нямаше право да ме удряш.

— Господине, господине, моля ви… — Госпожа Колинс се изправи, опитвайки се да удържи детето в скута си. Момиченцето издаваше слаби, подобни на котешко мяукане звуци. — Моята Моди е болна.

— Млъквай и се махай оттук, Ема.

Но госпожа Колинс уверено тръгна към Лукас, без да послуша мъжа си.

— Боли я коремът. Искам да я види тази… лекарка.

— Не, тая вещица няма да докосне детенцето ми! Ема, аз ти казах. — Мъст и омраза звучаха в гласа му, той втренчи зъл поглед в Лукас.

Жената сякаш повехна за миг, после внезапно се хвърли напред като настръхнала котка.

— Ти, влечуго такова! Ако оставиш детето ми да умре, ще ти прережа гърлото. Ти си само едно голямо плямпало, никаквец без капка мозък. Ще я заведа при докторката. Чуй ме добре, Отис Колинс, ако господин Стийл я помоли и тя се съгласи, ти няма да вдигнеш и пръст срещу нея!

— Жено, ти ме срамиш, като вървиш насреща ми, но аз ще ти одера кожата от бой!

— Ако вдигнеш камшика, ще ти пръсна шкембето — изсъска жената.

Тя едва удържаше детето, което се гърчеше от болки и свиваше босите си крачета.

— Моля ви, господине!

Детето крещеше от болка.

— Хайде, госпожо Колинс. Сигурен съм, че госпожа Хук ще ви помогне, ако може. — Той взе момиченцето на ръце.

Лукас видя Франк Парчър да излиза от тъмното и да слага ръка върху рамото на Колинс.

— Успокой се, Отис. Остави жената да опита да облекчи болките на детето. Няма да я нарани.

— Ако мислиш, че така е най-добре… Франк.

— Така е, Отис. И ще бъде най-добре, ако утре сутрин потеглим с кервана.