Дороти Гарлок
Търсещи сърца (5)

Пета глава

Но един човек видя как Лукас изпраща Такър до фургона, видя го да я целува. Не успя да чуе единствено думите, които той й прошепна.

Кора Лий Уотсън лежеше в постелята си край фургона, който трябваше да дели с госпожа Хук и сина й. За нищо на света нямаше да спи на закрито. Сред тези сандъци се чувстваше като животно в клетка. Не можеше да понася това сиво платнище, което й пречеше да вижда небето.

Кора Лий бе доволна от себе си. Бе успяла да се присъедини към кервана без особени трудности. По едно щастливо стечение на обстоятелствата тя и спътникът й, един амбулантен търговец, пристигнаха в града по едно и също време с Лукас. От момента, в който тя видя този мъж, разбра, че трябва да го притежава. Целият град говореше единствено за бъдещите младоженки, които Лукас щеше да води до Калифорния, въпреки че керванът лагеруваше на цяла миля извън селището и не афишираше присъствието си. С всяка следваща кандидат-булка, която пристигаше с дилижанса, се усилваше и желанието на Кора Лий да се присъедини към групата.

Рано тази сутрин тя бе взела един кон от конюшнята зад ковачницата и го бе пришпорила след кервана. Когато той спря за нощувка, тя натири коня, знаейки, че животното ще намери обратния път, нарами бохчата с вещите си и се запъти към лагера.

Лукас бе изслушал отчасти действителната история за деспотичния й баща. Тя бе му показала дълбоките, груби белези по гърба си от неговия камшик. Тези белези много пъти й бяха помагали през последните няколко години и почти бяха изкупили болките, които бе изтърпяла. Този път всичко бе удивително лесно. Лукас Стийл с нищо не бе по-различен от останалите мъже, които се разтапяха от съчувствие, когато видеха хубаво разплакано момиче с белези от камшик по гърба. Кора Лий знаеше, че е привлекателна, всъщност тя бе красива. Надали някоя жена от този керван би могла да се мери с нея по красота, освен може би онази, червенокосата, която Лукас бе изпратил до фургона й.

Кора Лий лежеше в завивките си с ръце под главата. Чувстваше се добре, приятна топлина се разливаше по тялото й. И сега, както винаги, когато се чувстваше така, тя си мислеше за мъже.

Доста късно бе разбрала, че е привлекателна. Родителите й бяха бедни. Баща й, голям деспот, вечно винеше живота, че му бе дал толкова малко. Той ненавиждаше Кора Лий до дъното на душата си и тя бе изкупителната жертва за всичките му несполуки. Може би се отнасяше така към нея, защото бе момиче и от нея нямаше голяма полза във фермата или може би просто защото тя бе надарена с физическа красота, докато той бе прокълнат с бедност.

Мислите и действията на баща й, бездействието на майка й, безразличието на сестра й развиха в изстрадалото съзнание на девойката чувство за малоценност. Чувстваше се повече от безполезна, мислеше си, че никой никога не би я погледнал. На тази крехка възраст тя не би могла да мисли по друг начин.

После в живота й се появи първият й любовник… Бе едър мъж, на ръст почти колкото баща й. Тя вече не беше малко момиченце, а петнадесетгодишна девойка. Той се появи иззад едно дърво и й каза, че е много хубава. Отначало Кора Лий го ругаеше и гонеше, но постепенно се омая от ласкателствата му. Той усети това и продължи да й прави комплименти, докато се убеди, че я е спечелил напълно. Когато най-после успя да докосне тялото й, тя не оказа никаква съпротива. Положи я на земята и я направи жена. Това бе началото и не след дълго още няколко жадни за любов мъже спечелиха сърцето й с мили слова. След време потайните й занимания се превърнаха в навик, в почти болезнено състояние, докато накрая действията на мъжете вече имаха за нея много по-голямо значение от думите им.

Когато бащата научи какви ги върши дъщеря му, тя отдавна вече не се интересуваше от нормите на поведение, които той със закъснение се опита да й наложи. Белезите по гърба й бяха от лятото на шестнадесетата й година. Един търговски пътник бе спрял край къщата им за чаша вода. Баща й не бе вкъщи, а майка й и сестра й бяха в градината. Кора Лий усети, че мъжът открито я задява. Той умишлено се бавеше и хвърляше погледи към почти неприлично разкопчаната й рокля. Тя излезе и го дръпна в къщата.

Лежеше по гръб на пода, когато на прага се появи баща й. Доволна и отпусната, тя не усети как мъжът се изниза през вратата, докато баща й откачваше камшика от закачалката на стената.

Както си лежеше край фургона, Кора Лий потръпна неспокойно при спомена за онези удари. Без съмнение нейният луд баща би я пребил до смърт, ако майката и сестрата не бяха чули виковете й…

Изгониха я от къщи. Баща й бе казал, че щом ще се държи като разгонена кучка, то по-добре да живее като такава. Няколко нощи тя бе спала върху сеното в плевнята, докато раните по гърба й зараснаха достатъчно, за да може да се облече. Напусна дома си с един амбулантен търговец.

Малко бяха нещата, за които Кора Лий съжаляваше. Справяше се добре през годините. Куп мъже преминаха през живота й и нито един от тях не значеше нищо за нея. От значение бе само да си намери мъж, когато изпиташе желание за това. Започна да ги подбира, когато осъзна, че може да им даде нещо, което те искат. Разбра, че може да си позволи да избира. Забавляваше се, като ги оставяше да си мислят, че те я покоряват. Всъщност тя се отдаваше на секса с удоволствие — в действителност живееше за това. Толкова бе вълнуващо да вижда как някои мъже се страхуваха от нея, защото им казваше директно желанията си. Този начин на живот я задоволяваше, докато не зърна Лукас Стийл. Само при мисълта за него Кора Лий усещаше как желанието расте в нея като живо същество.

* * *

Кора Лий не бе единственият човек, който видя Лукас и Такър. Бък Гарет видя как Такър дойде при Лукас, видя ги да се отдалечават заедно и още бе буден, когато Лукас тихо се промъкна и си легна. Никога досега Бък не бе виждал Лукас да прекарва толкова дълго време с жена. Дали вече беше уморен от самотата и си търсеше женска компания? Това ли бе причината, поради която се остави да бъде убеден от момичето с тюркоазната гривна? Бък мислеше, че Лукас ще я отпрати, защото видя желанието в очите й и примамливия начин, по който разтвори устни, докато сълзите се стичаха по лицето й. Лукас не се предаваше толкова лесно.

Тежки мисли измъчваха Лоун Бък, докато лежеше в постелята си. Той цял живот беше сам, един самотник, който нямаше дори спомени за жена, които да топлят сърцето му, както беше при Лукас с неговата Сияйна звезда. Не познаваше нито една хубава бяла жена. Мъжете и жените от неговото обкръжение бяха със смесена кръв, метиси като него, и той се държеше с тях по точно определен начин. Бе див и суров, биеше се с мъжете и спеше с леките жени. Това се очакваше от него. Нали бе метис. Само с Уил и с Лукас Стийл той се отпускаше, но дори с тях не можеше да сподели всичките си мисли и чувства. С никого, дори с тези двама мъже, той не бе споделял най-съкровените си мечти — мечти за тих, спокоен живот и уважение. Не бе им доверил и най-големите си страхове. Откакто бе свободен след една година, прекарана в затвора Юма, той се чувстваше адски самотен. През повечето време се примиряваше с това, но понякога, като днес например, самотата го обгръщаше като черно одеяло и го задушаваше. Лукас му имаше доверие, нае го въпреки протеста на мъжете, които дадоха парите. Но те — като повечето мъже — виждаха у него само нахалния, див бунтовник и мързеливия метис, който по-добре да бе останал да си гние в затвора.

Лоун Бък преглътна бучката, заседнала в гърлото му, и насочи мислите си към златокосото момиче, което днес седеше на капрата до червенокосата жена. Девойката бе сляпа! Не можеше да вижда! О, боже, какво ли е това? Да не можеш никога да видиш планините, прерията, стадо диви коне, искрящи потоци, ято гъски, което се рее из облаците. И все пак всеки път, когато я погледнеше, тя се усмихваше или се смееше. Каква ли бе причината за нейното щастие? Искаше му се да я заговори, да я попита каква е тайната на лъчезарната й усмивка. Искаше му се да е близо до нея, да я гледа, да чува гласа й. Какво ли би казал на такова момиче? Надали ще е това, което казва на проститутките, нито пък ще са грубите приказки на ловците и на пийналите мъже. Като си помислеше за нея, Бък се разтреперваше и се чувстваше така объркан, изпитваше парещото чувство на ненадейно щастие и в същото време се страхуваше до смърт да не би тя да научи за неговото минало. Несъмнено и тя би го сметнала за един безполезен метис. Въпреки всичко… той не можеше да престане да мисли за нея.

 

 

През нощта заваля ситен, упорит пролетен дъжд. Докато впрегнаха мулетата и закусиха, земята се намокри и разкаля. Задуха пронизващ вятър. Дъждът се усили и продължи да вали през целия предобед. Но никой по тези земи не се оплакваше — дъждът осигуряваше питейната вода и тревата за животните.

Лоун Бък зае мястото си начело на кервана. Лукас го настигна и продължиха да яздят заедно. И двамата мълчаха, нямаше нищо за казване. Двамата знаеха, че сега всеки ден и всеки час бяха от значение за успешния край на експедицията.

Малко след пладне Лукас вдигна ръка и направи знак на бавно движещите се фургони да спрат. Той и Лоун Бък продължиха напред към придошлата от дъжда река. Навлязоха с конете по средата на реката и се загледаха нагоре по течението. Водата носеше срещу тях клони и няколко криви дънера.

— Ако продължим с това темпо, ще успеем — каза Бък.

Лукас кимна в знак на съгласие, допря пръсти до устните си и изсвири силно.

— Мустанг ще ги подкара насам.

Дъждът премина в ситно ръмене. Лоун Бък погледна към потока, после отново към Лукас.

— Жените ще се справят ли с мулетата в тая вода?

— Лоти ще се справи. Ще разпределя конярите по другите фургони.

Двамата обърнаха конете и се насочиха към края на кервана. Лукас нареди на мъжете да оставят поводите на вързаните мулета и да се качат на каприте на колите. Лоун Бък преведе Мустанг с колата му през водата, а Лукас остана назад, за да следи за движението на останалите коли.

— Движи се! Движи се! — крещеше той. — Или преминаваме сега, или ще трябва да заседнем тук за няколко дни.

Бък се върна обратно покрай колите, възседнал коня заедно с Мустанг, който слезе при последния фургон. Мустанг се прехвърли на седалката и пое поводите от госпожа Хук. Лукас пък пое сина й Били и го качи пред себе си на седлото.

— Вземи Лора — извика после на Лоун Бък. — За двете последни коли ще бъде най-трудно да преминат.

Такър чу нарежданията и се премести, като остави Лора от външната страна на капрата.

— Всичко ще е наред, Такър. Добре съм, щом съм с теб.

— Прави, каквото каже господин Стийл! — извика тя и погледна бегло към мъжа, който яздеше покрай фургона на едър дорест кон. Две ръце се протегнаха и поеха Лора, докато тя все още успокояваше Такър:

— Не се притеснявай, добре съм. Ти се пази, дръж се. Боя се за теб, Таки!

— О, я тръгвай! Ще държа камшика вместо Лоти. Яхууу! — извика момичето и бичът изплющя над гърбовете на напрягащите се животни.

Лора се облегна доверчиво на мъжа, който я взе на коня си. Той я хвана с една ръка през кръста. За пръв път бе толкова въодушевена. Тръпнеше от възбуда. Пътуването надминаваше всичките й очаквания. А сега и това. Тя яздеше кон със силен, мълчалив мъж до себе си, който я държеше толкова внимателно, сякаш бе от стъкло и щеше да се счупи при най-малкото подрусване. Извърна се с лице към него: бе убедена, че той я гледа. Почувства топлия му дъх. Ухаеше приятно на мента, сякаш бе дъвкал ментови листа. Усети силните удари между тях. Дали това бе сърцето му? Да, разбира се. Дори пулсът на силен мъж би се ускорил от усилието да я повдигне и качи на коня.

— Моля те, кажи ми какво става?

В мигове като този на Лора й се искаше повече отвсякога да може да вижда. Мъжът не отговори, затова тя зададе нов въпрос:

— Как се казваш?

Той мълча толкова дълго, че Лора вече си мислеше, че няма да получи отговор, когато най-после чу.

— Бък.

— Бък Гарет, скаутът? — Лицето на Лора засия в широка усмивка. — Лоти ни разказа за вас. — Бък сви устни в почти болезнена гримаса. — Каза ни, че с вас и господин Стийл имаме много по-добри шансове да стигнем Калифорния, отколкото с когото и да било другиго. — Тя изчака за момент, но Бък мълчеше. — Лоти каза, че нямате равни на себе си, щом се стигне до бой.

А, ето какво било, помисли си Бък. Не искаше да слуша повече тези приказки. Но в същото време не можеше да откъсне поглед от нея. Искаше да запомни всяка черта от лика й, да запази в сърцето си спомена за приятното усещане, докато я държеше в ръцете си. Лора продължаваше да бърбори:

— Каза ни също, че сте достатъчно разсъдливи и не се биете, ако има по-добри начини за мирно уреждане на проблема.

Като чу тези думи, Бък въздъхна с облекчение. Не знаеше какво да отговори.

— Искате ли да млъкна, господин Гарет? Отегчавам ли ви? Такър казва, че нямам равна на себе си, що се отнася до говорене.

Тя се разсмя като малко дете и измъкна ръка изпод дъждобрана, за да изтрие капките от лицето си. Той сведе глава над нея, така че периферията на шапката му да я пази от дъжда.

— Не, не спирай! Аз… просто наблюдавах коня. — Боже мой, тя бе толкова хубава! Не просто хубава. Тя бе нежна и сияйна като утринно слънце.

— При потока ли сме вече? Не тежа ли много на коня ти?

Той не можа да сдържи смеха си.

— Конят изобщо не знае, че си на гърба му.

Гласът му бе плътен и мек и тя усети трептенията в гръдния му кош, когато Гарет се засмя. Прииска й се той да се засмее отново. Прищя й се да се престраши и да опипа с пръсти лицето му, за да го опознае по-добре. Той бе строен, тя вече знаеше това, бедрата му бяха здрави и мускулести. Лора сведе глава върху рамото му и се засмя. Смехът й бе мек и звънлив. Дали вълнението от това яздене бе причина за веселото й настроение. Или прегръдката на мъжа, който държеше поводите? При всяка стъпка на коня тялото й се допираше до гърдите му. Този допир бе неизбежен, а и на нея никак не й се искаше да го предотвратява. Сега конят пристъпваше предпазливо и Лора измъкна ръка изпод наметалото и хвана здраво рамото му.

— Не се бой! — каза й тихо той. — Малко ще ни пораздруса, това е всичко.

— Не ме е страх, господин Гарет. Никак не се боя. О, така ми се иска да пояздя кон на воля, с отпуснати юзди. Сигурно ще е прекрасно да чувствам как вятърът шиба лицето ми. — Тя отново усети трептенето на смеха в гърдите му.

— Трябва да опитаме някой път. — Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му, не повярва, че ги е казал.

Бучащата вода не позволи на Лора да отговори. Тя усети как конят се подхлъзна по каменистото дъно на потока и се притисна към Бък. Той също я притисна по-здраво и момичето за втори път почувства тежките удари на сърцето му до своето. Лора се облегна назад върху Бък, когато конят се заизкачва по отсрещния стръмен бряг. Когато стъпиха на равна земя, тя изправи глава и чу как конярите крещяха на мулетата:

— Хейяауу, копелета такива! Хейяауу, грозни, инати магарета!

Сърцето на Лора се отпусна и успокоението се разля в щастливата й усмивка. Бък загледа с възхита изражението й, порозовелите й от въодушевление страни, разрошените й златни коси с цвят на прериен залез. Сега, след като вече бяха минали през потока и спряха, можеше да й се нагледа, наистина да й се възхищава на спокойствие.

— Господин Гарет, мислите ли, че животните разбират тези невъзпитани думи?

Нейната жизнерадост го изумяваше.

— Сигурно разбират — рече той провлачено.

Тя се засмя отново и Бък реши, че това е най-сладкият звук, който е чувал през живота си. Приятно бе да усеща край себе си присъствието на това крехко, доверчиво девойче. Боже, как ли би се чувствал, ако тя бе негова?

— Такър и Лоти преминаха ли вече?

— Малко им остана.

— О, разказвай, Бък! — За пръв път тя го нарече на малко име. Толкова лесно изрече името му. А нейното име? Той можеше да го изрече само в мислите си. Лора! Лора! Лора!

— Спускат се по брега, колата им поднася, но това е без значение за Лоти. — Той спря, защото сметна, че е казал достатъчно.

— А Такър? Още ли е във фургона? Тя добре ли е, Бък?

— Добре е. Стои зад капрата и размахва камшика. — Той се засмя. Това бе истински смях, за трети път през последните десет минути. — Наистина добре върти камшика.

Лора сграбчи ръката му.

— Да, Такър може. Тя научи и мен. Мога да го разгъвам и да плющя с него. Във водата ли са вече?

— Да, Лукас е с тях. Той няма да позволи да им се случи нещо лошо.

Той обърна длан и плесна за поздрав нейната малка ръка и сърцето му заби лудо, когато тя неочаквано стисна неговата. Фургонът се изкачи по брега и излезе на коларския път, затова Бък нямаше друг избор, освен да подкара коня си нататък. Такър вече чакаше, за да помогне скришом на Лора сама да се качи на капрата. Но ето че две силни ръце я хванаха през кръста и я повдигнаха. Когато Лора се обърна, за да седне, лицето й грееше в усмивка.

— Благодаря, беше великолепно. Мога само да се надявам да се появят и други потоци за прекосяване.

— Мадам! — Бък вдигна ръка към периферията на шапката си и пришпори леко коня.

— Благодаря ти, Бък! — извика Лора.

Такър изгледа скаута, който се отдалечаваше. За пръв път го виждаше отблизо.

— Такър, как изглежда той? — Гласът й звучеше някак странно. — Кажи ми, моля те! Млад е, нали?

— Бих казала да. Някъде около тридесетте. Трудно е да се определи.

— Беше мил… и срамежлив — каза Лора.

— Ти говориш за двама — подразни я Такър.

— Трябваше да му вадя думите с ченгел от устата. — Лора се усмихна леко. — Кажи ми как изглежда? — повтори тя меко.

— Виждала съм го само на седлото, но не мисля, че е висок. По-нисък е от господин Стийл. Има тъмна коса и… е с мустаци. Има прави вежди и гъсти мигли, така че не успях да видя цвета на очите му. Носът му си е, където трябва. Е, не е най-красивият мъж, когото съм виждала, но не е и от най-грозните.

— Харесах гласа му. Има най-мекия и нежен глас, който съм чувала.

— Хм! — изсумтя Лоти неочаквано. — Той е метис. Всички знаят, че Лоун Бък е метис.

Усмивката изчезна от лицето на момичето.

— И… какво означава това, Лоти?

— Значи, че баща му или майка му са били пол’вин индианци, т’ва значи.

— Знам това. Баба му или дядо му са имали индианска кръв. Но какво общо има това с него? Предполагам, че всички ние също сме половин това или онова.

— Не че имам нещо против него. Просто ти казах, т’ва е ’сичко.

— Добре, вече ми каза.

Такър погледна с изненада към сбърченото чело на Лора. Не й бе присъщо да се дразни така.

— Лора, Лоти не искаше да каже нищо лошо за господин Гарет. Просто си мислеше, че това може да ми помогне да ти го опиша по-добре.

— Можеше да каже тогава, че има две пера на шапката си вместо едно.

— Лора!

Последва неколкоминутно мълчание, след което момичето каза:

— Съжалявам, Такър. Той бе мил и любезен… и ми хареса. Не ме интересува дали е наполовина индианец или целият е червенокож. — Лицето й отново бе приело упорито изражение.

— Лора, я слез на земята и се успокой. Никой не твърди, че има нещо лошо в това, че го харесваш.

Закачливата усмивка отново се появи на лицето на Лора.

— Лоти, съжалявам!

— За к’во? Че си каза мнението? Няма ’що да се извиняваш, че си казала к’вото мислиш.

Лора не отговори. Тя вече не чуваше какво й говори Лоти. Отново преживяваше онези мигове, когато мъжът я държеше здраво в обятията си, когато ситният дъжд мокреше страните й и сърцето й биеше ведно с неговото.