Дороти Гарлок
Търсещи сърца (13)

Тринадесета глава

2 май

Напуснахме форт Маккавет на зазоряване. Всички жени, с изключение на тези от трите фургона, които се присъединиха към нас преди два дни, сме обути в панталони, така както нареди господин Стийл в началото на пътуването. Капитан Дойл и хората от гарнизона ще ни придружат до форт Стоктън. Когато спряхме за обяд, сержант Малоун ни помоли да приютим един от хората му да си почине в нашия фургон. Гърбът му беше разранен и не можеше да се крепи на седлото. Беше много млад войник и ни беше благодарен, че му позволихме да лежи. Днес пътувахме през песъчлив терен, където расте само див чай. Тази нощ отново лагеруваме край брега на река Сан Саба.

Такър седна с крака към малкия огън, който бе запалила не защото вечерта бе хладна, а просто защото Били бе донесъл дървата, пък и искаше да отблъсне тъмнината. Днес денят не беше приятен. Пътуваха по билото на хълмове, които се редяха един след друг в безкрайна нишка, и от време на време прекосяваха скалисти полета, лишени от всякаква растителност. Пътят бе прашен и песъчлив, духаше непрестанен горещ вятър, който жулеше лицето й, а съзнанието й се бореше със събитията от последните две нощи.

С настъпването на деня всичко избледня, сякаш изобщо не се бе случвало. Двете с Лора прекараха свободния ден с Лоти и госпожа Шафер. Когато жените отидоха да се къпят на реката, Такър се постара тя и Лора да не остават сами. Не срещна Франк, наблюдаваше го от разстояние, днес той яздеше последен в колоната. Тя се боеше от деня, когато щеше да дойде техният ред да бъдат най-отзад.

Кученцето се появи в най-подходящия момент. Лора се занимаваше с него през по-голямата част от деня, така че Такър бе оставена насаме с мислите си, а те все се въртяха около проблема с Парчър, какво трябваше да прави с Парчър. Искаше да каже на Лукас, но веднага се отказа от тази идея. Знаеше, че ако Лукас или Бък започнеха да се държат подозрително или направеха опит да го предизвикат, Франк щеше да изпълни заплахите си. При първия знак за опасност той щеше да изчезне и можеше да ги нападне по всяко време на пътуването. А Такър знаеше, че Франк би убил не само Лукас, но също така Лора и Били. Тя не можеше да допусне това да се случи! Положението изглеждаше безнадеждно. Освен ако… Едно ново решение започна да блещука някъде дълбоко в съзнанието й. Какво ли ще стане, ако тя самата унищожи Парчър…

— Хей, как да го нарека?

С голямо усилие Такър се върна към настоящето. Лора седеше от другата страна на огъня с кученцето в скута си.

— Мисля, че ще е добре да го кръстиш Кафявко.

— Не искам да му казвам Кафявко само защото е с кафява козина. Искам да му дам някакво специално име.

— Е, а какво според теб е това специално име?

— Спомням си, че някога виждах синьо небе и сини цветя, на които казвах синчец. Но не мога да кръстя кучето Синчец. — Тя се разсмя щастливо. — Обаче мога да го нарека Блу^[1]. Какво мислиш за това име, Такър? Ще го наричам Блу. Тук, Блу! Ела тук, Блу! — завика момичето, за да пробва как звучи това име.

— Звучи добре. Мисля, че това ще е единственото кафяво куче на име Блу. — Такър се шегуваше с Лора дори когато мислите й бяха мрачни.

О, Лора, Лора, Какво ли ще стане с теб, когато те напусна? Думите напираха във възпаленото й съзнание. Кой ще се нагърби с грижите за едно сляпо момиче?

Бък бе единственият друг човек, с когото Лора дружеше. В момента той се радваше на компанията й, но какво щеше да стане после, когато това удоволствие му втръснеше, когато загубеше интерес от това приключение? Оставаше Лоти. Нея нямаше да я грабнат бързо в надпреварата за булки в Купърстаун. Но Лоти трябваше да се грижи за себе си, едва ли имаше сили за още един. Може би Лора беше права? Навярно женският манастир все пак бе решение? Душата на Такър се сви от болка. Господи, помогни! Направи така, че нещо да спре злото, този отвратителен Франк Парчър.

Докато си седеше и призоваваше Божията намеса, Лукас и Бък се появиха иззад фургоните. Бък вдигна ръка към периферията на шапката си за поздрав и приклекна до Лора, като се заигра с кученцето. Такър впери поглед в стоманеносивите очи на Лукас, който също я гледаше. Тя се изправи и без да каже дума, тръгна към края на фургона и заобиколи от другата страна. Лукас я последва. В тъмнината те се сляха в прегръдка. Младата жена се вкопчи в него като удавник. Беше му много приятно. Той я притисна и тя положи глава на рамото му.

— Липсваше ми — прошепна Такър задъхано и го прегърна още по-здраво. Искаше да почувства тялото му, да усети, че той е истински.

— Какво има, сладка моя? Ти трепериш?

Тя повдигна глава и се усмихна леко:

— Радвам се, че те виждам. Това е всичко.

Лукас притисна буза до нейната.

— Ти гориш. Беше ли си сложила шапката днес?

— Вятърът ми я отвяваше. — Говори му, казваше си тя. Говори му, така ще го задържиш още малко. — През първата ни вечер във форта те търсих. Ти беше с капитана. Лукас, днес денят просто беше ужасен! — Веднага съжали, че е започнала да се оплаква.

Той я целуна, устните му жадно търсеха нейните.

— Днешният ден бе просто пример за това, което ни чака занапред, мила моя. Ще свикнеш.

— Нямах предвид това… Просто… Притеснявам се за Лора.

Лукас я прекъсна с нежна целувка.

— Твърде много се безпокоиш за Лора. Защо не се притесняваш за мен, за това колко много искам да бъда с теб и как си намирам всякакви извинения, за да яздя назад, за да мога да зърна разкошната ти огнена коса. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й към разрошените къдрици, а тя се молеше:

— О, Боже, не допускай да се случи нещо лошо на моя любим! Лукас, аз се притеснявам за теб. Пази се, скъпи. Моля те, внимавай!

Мъжът я отдръпна от себе си и се опита да я погледне в очите, но тя криеше лице в ризата му.

— Какво има? — Той се усмихна леко. — Не казвам, че не ми харесва. От години никой не се е тревожил за мен.

— Скаутът от другия керван хич не ми харесва — изрече тя на един дъх и мигновено съжали за думите си.

— Не се тревожи за него. Ако те заглежда, ще го нашибам с камшика. — Той я прегърна нежно. — Не ти създава неприятности, нали? — внезапно попита Лукас със загрижен тон.

— Не — отвърна тя бързо. — Просто не го харесвам.

— Аз го наблюдавам. Бък и капитан Дойл също го следят. Ако язди край фургона ви, ние ще забележим. А ти какво имаше предвид, като каза, че се безпокоиш за Лора.

Тя се поколеба. Сега не беше подходящият момент за това, но вече бе отворила дума и трябваше да продължи.

— Става въпрос за нея и Бък. — Тя се облегна на него, благодарна за здравата му прегръдка. — Лора никога досега не е била насаме с мъж. Сега е толкова щастлива, но се притеснявам, че това няма да продължи вечно. Страхувам се за нея. Страх ме е, че сърцето й ще бъде разбито.

— Ти си мислиш, че Бък ще я използва и ще я изостави? Познавам Бък от дълго време. Той няма да нарани Лора. Ако забележа и най-малкия признак за нещо такова, веднага ще попреча на Бък да излиза с нея. Бък е самотен мъж, но е добър човек. Залагам си живота, че той никога не би допуснал нещо лошо да се случи на Лора. Така че, моя грижовнице, стига си се притеснявала за тях и за мен.

— О, Лукас, обичам те. Толкова много те обичам! — прошепна тя и сля пламенно устните си с неговите. Целуваха се дълго, а ръцете му притискаха гъвкавото й, нежно тяло. Той копнееше за плътта й по същия начин, по който тя го желаеше.

— От години си мечтая да чуя тези слова от устата ти — отвърна мъжът с дрезгав глас. — Някой ден ще ти кажа защо.

— А какво ще кажеш за този момент? — Тя го гризна леко за ухото, после го щипна закачливо.

— Аз пък ще направя това. — Той я целуна горещо. Изпитваше такова удоволствие да я държи в прегръдката си. От дни не я бе държал, не беше чувствал тялото й. Когато тя отвърна на целувката му, той ненадейно я погъделичка като отплата за защипаното ухо.

— Хей, ти, по-добре внимавай, или… ще насиня нечие око! — заплаши го тя, докато той се смееше.

Внезапно всичките й страхове изчезнаха. Важен бе само настоящият момент. Трябваше да съхрани в спомените си всичко това, за да издържи до следващата им среща.

— Иска ми се да намерим място, където да сме само двамата.

Колко безсрамна бе станала! Наистина ли каза това? Тя зарови лице в ризата му.

— Не се стеснявай, сладка моя. И аз го искам. — Той се усмихна широко. — Само за това си мисля.

— Ей, ти — рече Такър с блеснал поглед. — Ние можем да чакаме, Лукас. Идвай при мен, когато можеш.

— Научавам разни неща за моята червенокоса Такър. Тя може да бъде чувствена, когато поиска. — Той я целуна по носа. — Изобщо не ме интересува дали другите знаят, че ми принадлежиш. Но все пак не мога да те ухажвам така, както бих искал. Сега моята главна грижа са твоята безопасност и тази на останалите жени от кервана. Но щом стигнем в Калифорния, ще имаме целия живот пред себе си, за да сме заедно. — Лукас повдигна с пръст брадичката й, за да я погледне в очите. — Аз ще ти платя пътя до Калифорния, защото, като стигнем там, ти няма да учиш чуждите деца, а нашите. И Лора ще е с нас. — Дори в тъмнината той видя как в очите на Такър блеснаха сълзи. — Достатъчно дълго си носила този товар. Сега е мой ред.

— Какво мога да кажа? — прошепна тя с разтреперан глас.

— Кажи ми това, което най-много желая да чуя — отвърна Лукас нежно и изтри сълзите й.

— Обичам те. Обичам те.

— Това е моята Червенокоска. А сега не ме хапи и не разваляй всичко — подразни я той.

Тя се засмя и се опита да го захапе на шега.

— Ти си по-луд от пиян петел!

— Може и да съм, жено. Но стой кротко и ме остави да те целуна. Може да мине доста време, преди да имам възможност да го направя отново.

Набитото око на Бък зърна обувките на Такър и прашните ботуши на Лукас да се отдалечават в тъмнината зад фургона. Секунди по-късно те изчезнаха в нощната прерия. От известно време той знаеше, че Лукас излиза с учителката. Радваше се за приятеля си.

Бък се безпокоеше обаче, че момичето, на което бе подарил сърцето си, не разбираше каква е действителната разлика между белия човек и метиса. Как ли щеше да се чувства, ако някой ден възвърнеше зрението си и разбереше, че той не е като останалите? Наблюдаваше Лора и кученцето. Щеше ли тя да отвърне поглед от него, да се отврати? Не искаше да си мисли за това и протегна ръка да хване нейната, докато се преструваше, че гали кучето.

— Един войник пътува днес в нашия фургон. Сержант Малоун ни попита дали ще го приемем. Такър каза, че лежал по корем. Блу стоеше сгушен до него.

— Знам. Аз казах на сержант Малоун, че няма да имате нищо против. Момчето не се чувстваше добре. Направих каишка за Блу — продължи той, като се опитваше да смени темата, преди Лора да започне да разпитва за войника. — Ще му върши работа за известно време, по-късно ще трябва да му направя друга. Измайсторих му и кожен ремък, за да го връзваш за фургона, като го извеждаш навън. Това въже, с което го беше вързала днес, ще удържи и муле.

Лора се засмя.

— Такър намери само него. — Изведнъж усмивката изчезна от лицето й. — Днес Такър не беше в настроение. Мисля, че се притеснява за нас, Бък.

— Така ли каза?

— Не, но аз мисля така. Не е необходимо тя да ми казва. С нея съм от доста дълго време и мога да отгатна това само по тона на гласа й, когато споменава твоето име. Не й се сърди, Бък. Тя се притеснява, грижи се за мен като майка. През по-голямата част от живота си сме разчитали единствено една на друга.

Бък се загледа в Лора на светлината на трепкащите пламъци. Лицето й вечно грееше в усмивка. Излъчваше спокойствие и блаженство, също като статуята на Богородица, която бе видял веднъж в една църква в Калифорния. Не знаеше какво да отговори, затова не каза нищо. Но някак си усети, че тя го е разбрала.

Лора протегна ръка и като по чудо намери неговата.

— Но ние знаем, нали, Бък? Знаем, че Такър няма за какво да се притеснява. Утре ще й кажа.

— Искаш ли аз да й кажа? — Бък стисна ръката й.

— Не, аз вече съм зряла жена. Вече е време Такър да се почувства свободна, да ме остави, да си намери съпруг и да си има собствени деца.

— Може би вече си е намерила.

— Знам, влюбена е в Лукас.

— Той е добър човек. Най-добрия, когото познавам.

— Такър заслужава да бъде щастлива.

— А ти, моя любов?

— Аз ще съм щастлива — каза твърдо Лора. — Блу, Блу, къде си?

Тя подръпна ремъка и кутрето притича и скочи в скута й.

3 май

Този следобед навлязохме в дива долина, която се простираше на мили разстояние. Минавахме през хълмове, обсипани с лъскав чимшир, покрити с бук и трънлива мимоза. Срещнахме стадо антилопи, които изскочиха от високата трева и се скриха сред дърветата при нашата поява. Това беше невероятна гледка, която трудно бих могла да опиша на Лора. Пълно е с всякакви цветя: див зюмбюл, синчец, лютиче и глухарче. Не е за вярване, че само за един ден път успяхме да се измъкнем от пустата, безводна прерия и да навлезем в такава прекрасна долина. Със смяната на пейзажа постепенно се отпуснаха и сърцата на пътниците, след като удържаха и не паднаха духом пред непрестанния горещ вятър, жаркото слънце и болезнения блясък на прашния път. Пред нас е обширна и тучна земя, пълна с изненади.

 

4 май

Този ден мина най-бързо от всички останали. Минахме през проходите на тесни долини или каньони, както ги нарича господин Стийл. Колкото по на запад отиваме, толкова по-често пресичаме пресъхнали потоци, които изобщо не са отбелязани на картата. Рядко срещаме заселници, но ако съдим по знаците, тук е пълно със стада говеда. Има и много дивеч. Почти всяка вечер Мустанг пече по някоя антилопа. Когато е сготвено, месото издържа повече и придава приятен аромат на боба и кашата.

 

5 май

Въпреки че това е последната нощ, преди да стигнем форт Ланкастър, фургоните са наредени в тесен кръг и охраната е подсилена. Някои от жените най-после се оплакаха от еднообразието на храната и предложиха да излязат да намерят листа от глухарчета и други треви за супа, но господин Стийл не разреши. Казаха ни да стоим само в кръга от фургони. Водачът ни обеща, че ще имаме възможност да се изкъпем и да перем, когато стигнем форта.

Такър остави дневника в сандъка и духна свещта. Беше уморена. Пътуването беше по-тежко, отколкото бе очаквала. Радваше се, че Лора се справяше толкова добре. Но тя самата се чувстваше разнебитена — боляха я и костите, и душата. От непрекъснатото друсане на капрата и постоянното напрежение да държи поводите на понякога опърничавите мулета я боляха раменете и гърбът. Тя се облегна на сандъка и за момент се отпусна.

Сега Лора излизаше всяка вечер с кученцето. Докато обикаляше вътрешния кръг от коли, винаги имаше някой да я насочва. Тя се сближи със семейство Тейлър и с Рейф Бланчет. С Рейф разговаряше за кутрето, а при гостуванията си у госпожа Тейлър пиеше от стъклена чаша.

— Беше толкова тънка, че се боях да не отхапя парченце от стъклото — разказваше по-късно на Лора.

Отначало Такър се опита да откаже Лора от тези нощни разходки, защото се боеше, че Парчър може да я заплаши или нарани като вид предупреждение. Но след като я наблюдаваше известно време, разбра, че около нея винаги имаше някой — ако не Бък, то Мустанг, младият Чата и или някоя от жените, които обикнаха Лора и се грижеха за нея.

Такър вече знаеше, че може да е спокойна за Лора поне един час в денонощието, затова се облегна назад и се отпусна.

Беше задрямала, когато внезапно се стресна от резкия шум край платнището на входа на фургона. Чу, че някой пропълзява вътре. Колата се наклони на една страна под тежестта и тя се събуди напълно. Скочи на крака, изпълнена с тревога. Преди да успее да се изправи напълно, някакъв мъж се хвърли отгоре й и я притисна към разположените покрай завивките сандъци, като почти я задуши.

— Да не си издала и звук, чу ли? — каза мъжът и запуши с ръка устата й. Все още зашеметена от удара в една от щайгите, Такър се опита да се съсредоточи. Ушите й бучаха, сърцето й прескачаше от ужас. Като си възвърна дъха, се опита да се освободи, но мъжът без усилие я държеше на пода. Той отмести ръка за секунда и тя веднага нададе вик. Не се чу нищо, защото онзи веднага запуши носа и устата й. Тъкмо когато си мислеше, че ще се задуши, той приближи лице до нейното и освободи ноздрите й. Тя пое дълбоко въздух и се опита да избяга от хватката му.

— Ще дойде време, когато ще крещиш, колкото си щеш, красавице. Харесва ми, когато вие, жените, се браните. Но сега ще кротуваш, иначе ще те удуша. — Парчър я хвана с една ръка за гърлото. — Чу ли?

Премаляла от страх, Такър кимна. Той махна ръка от устата й.

— Изчезвай оттук! — прошепна тя с предрезгавял глас. — Лукас ще дойде и…

— Не, няма. Помага на останалите да съберат мулетата. Някои от тях, тъй да се каже, случайно избягаха. — Парчър се разкрачи над нея и доближи глава до бузата й. Ако не беше толкова уплашена, сигурно щеше да й прилошее от лошата миризма, която се излъчваше от него.

— Аз не съм глупак, красавице. Наблюдавах те. Когато сляпото девойче тръгне на разходка с кутрето, всички, включително и скаутът, все гледат да не стъпи в огъня или нещо друго. С теб никой не се занимава. — С една ръка той я стисна за гърлото, докато с другата започна да мачка гърдите й.

Такър го изгледа с огромна ненавист, мразеше всяка частица от тоя изверг. Чувството на омраза, изглежда, й вдъхна сили.

— Ако те хванат тук, ще те убият. — Тя успя да изрече това на пресекулки.

— За мен ли се притесняваш? Просто идвам да се уверя, че ти си моята женичка. Не искам да забравяш какво ти казах там, при оградата.

— Помня всяка твоя дума… нищожество такова! Но по-добре ще е да знаеш, че при първа възможност ще те наръгам и хубавичко ще развъртя ножа из вътрешностите ти.

За нейно учудване той се засмя.

— Знаех си, че си само жена за мен.

— Ще умра, но няма да ти се дам.

— Не, няма. Ще се биеш за честта си на всяка крачка. А сега те оставям, миличка. Но първо ми дай една целувчица.

Щом се приближи до нея, тя заби зъби в устните му с все сили. Той я заскуба за косата и я задърпа, докато не го пусна. Преди да успее да извика, Парчър затисна отново устата й с ръка и притисна главата й към пода. Страшна болка проряза врата й. Усещаше горещия му дъх в лицето си.

— О, значи ще хапем, а? — изръмжа той през стиснати зъби. — И аз мога да направя същото, ако не възразяваш. — Той пусна косата й и ръката му се плъзна към едно от зърната на гърдите й. Стисна с пръсти нежната плът и изсъска: — Какво ще кажеш, ако захапя някое от тези нещица?

Такър се опита да се бори, да го ритне. Насилникът стисна с длан челюстта й и започна да я целува грубо, като през цялото време я държеше толкова здраво, че костите й пукаха от болка. Борбата беше безполезна. Хватката му само се затягаше. Най-после той вдигна глава и Такър чу дрезгавия му смях. Възпря се да не повърне.

— Ти ще си моята най-хубава плячка, красавице. — Такър бе толкова замаяна от нападките му, че почти не го чуваше. — Сега ще си тръгна, но ти ме чуй добре. Ако не слушкаш, т’ва малко девойче ще умре, и то бавничко. Ще бъде лесно, Такър, по-лесно, отколкото да я застрелям. Една подла гърмяща змия и дълга пръчка, само това ми трябва. Ще й пусна змийчето в скута, докато си играе с кучето, тя ще се наежи като крастава жаба и ще умре от страх.

— В теб няма нищо човешко! — изстена Такър.

— Аз съм нищожество. Само да издрънкаш нещо на Стийл, и аз ще офейкам. Ще им трябва доста време да ме проследят. Ако се случи нещо, ще затрия първо Стийл, а после онова момченце, дето ти носи дърва, и сляпото девойче. Тогава ще останем само ти и аз, красавице.

— Изчезвай оттук! Повръща ми се от теб! — прошепна тя.

Когато Парчър си тръгна, Такър почти премаля от облекчение. Седна, оправи дрехите си и приглади косата си назад. Болеше я стомахът. Грабна кърпата, с която бършеше челото си, скри лице в нея и заплака. Опитваше се да изплаче със сълзите си всички отвратителни спомени от това посещение.

След известно време Такър стана, преоблече се, оправи завивките и си легна. Все по-ясно осъзнаваше, че не може да избяга от тази беда, нямаше къде да се скрие от Парчър. Никога нямаше да се спаси от него, ако сама не предприемеше нещо. Бе прекалено разгневена, за да плаче, но не можеше да заспи от нервна възбуда. Дълго време лежа с широко отворени очи. Кроеше планове за спасение и чакаше Лора да се върне от разходката.