Дороти Гарлок
Търсещи сърца (1)

Първа глава

Такър Хюстън стоеше сред облак прах и се вслушваше в подрънкването на хамутите и в мекия, подканящ глас на кочияша, който сменяше впряга на дилижанса. Току-що бяха пристигнали. Въпреки настоящите тревоги тези звуци я върнаха към спомените от нейното детство. Дилижансът, който някога идваше във форт Смит, Арканзас, разпалваше въображението на дузината деца от „фермата на подхвърлените“.

Такър протегна ръка към момичето, застанало до нея, и придърпа напред стегнатото под брадичката й пъстро боне, за да скрие от слънцето нежната млада кожа. Лора Фостър стоеше търпеливо, положила ръка върху рамото й. Тя се съгласяваше с всички нейни решения и постъпки. Така бе от деня, в който Такър я намери, с ронещи се от слепите й очи сълзи, притиснала се до входа на „фермата на подхвърлените“, премръзнала и неспособна да се движи.

След седмица пътуване тексаският град форт Уорт изненада Такър. Той се появи внезапно сред равнината. Беше по-голям, отколкото очакваше, имайки предвид, че съществуваше отскоро. Дилижансът за Юта тръгваше оттук и градът се бе разраснал с много бързи темпове. Край коларския път се редяха ковачници, работилници, магазини и барове. Изглежда, тук кипеше оживен бизнес. Един човек от дилижанса спомена, че дори смятали да правят форт Уорт окръжен център.

Заминаващият кочияш се качи отново на капрата, без да обръща внимание на момичетата, защото вече нямаше грижата за тях, и махна с ръка на човека, който стоеше край впряга потни и уморени коне.

Такър примижа с очи, пълни с песъчинки, срещу ослепителния блясък на заобикалящите я, огрени от слънцето поля, които сега изглеждаха страшно пусти и изоставени. Скоро шумът от дилижанса се изгуби, но тя все още го виждаше да криволичи из равнината. Пот се стичаше от всяка пора на кожата й. Знаеше, че е горещо. Но не от тази горещина се потеше тя, а от страх! Страх я бе от Лукас Стийл и от това как той щеше да реагира, като разбереше, че е само на деветнадесет години и е недостатъчно образована, за да може да преподава като учителка, и че влачи със себе си сляпа седемнадесетгодишна девойка.

— Защо стоим тук, Такър? Защо се умълча така?

— Чаках да се слегне прахът. Не виждам посрещачи. Вземи си куфара и ще отидем на сянка.

Такър поведе Лора към обрасла с храсти постройка пред спирката на дилижанса. Бе дълга сграда с мръсен под и стобор зад нея.

— Пфу, ама че горещина! Свали си бонето, Лора, и си вей с него.

— Голямо ли е това място? Разкажи ми за него, Такър. Виждаш ли кервана от фургони?

— Не е като форт Смит. Виждам само нови, грубо построени сгради, издигащи се насред прерията — рече тя. — Не забелязвам никакви фургони, но наоколо има страшно много хора и някои от тях ни наблюдават — добави раздразнено.

Лора се изкиска зад бонето си. Непоколебимата й вяра, че Такър ще се погрижи за тях, не й позволяваше да се тревожи и за миг. Такър стана нейна приятелка и защитничка още когато бе на осем години, а Лора бе уплашено шестгодишно момиченце. Когато я оставиха пред вратата на фермата, все още си спомняше доста неща, защото бе ослепяла отскоро. Такър пое изцяло отговорността за нея и веднага започна да я учи как да се грижи сама за себе си. Отговорността към Лора даде нов смисъл на живота й.

Такър не си спомняше нищо от детството си, преди да дойде във фермата, но знаеше, че някога е била обичана. Щеше да бъде чудесно, ако знаеше какво е било името й в онези дни. Бяха я намерили край горящ фургон на заселници, нападнати от команчи. Младият каубой, който я спасил, я завил в палтото си и тя се сдобила с необичайното си име Такър^[1] още преди да стигнат фермата. Възпитателят в сиропиталището бил почитател на Сам Хюстън и добавил Хюстън към първото й име.

Когато на шестнадесет години Такър бе напуснала фермата, за да работи за госпожа Роджърс в шивашкото й ателие, тя бе взела Лора със себе си. По това време във фермата дойде нов управител, който се опита да превърне Лора в слугиня, карайки я да превива гръб от сутрин до вечер. Това никога нямаше да се случи, докато тя, Такър, можеше да го предотврати…

Погледна към Лора и се усмихна. Вятърът бе утихнал. Лора бе толкова хубава, толкова сладка и лъчезарна въпреки слепотата си. Тя гореше от желание да се учи и можеше да върши много от нещата, които правят зрящите хора. Дори умееше да приготвя по-вкусни бисквити от Такър. Переше, почистваше стаята им, дори можеше да шие, когато Такър закарфичваше плата й. И… тя бе прекрасна компания. Но ако Лукас Стийл не искаше Лора, той можеше да ги върне и двете обратно.

Майски бръмбар зажужа сред храстите край беседката. Такър го пропъди с ръка и отмахна един кичур от мокрото си чело. Бе се примирила с непокорните си къдрави коси, така както се бе примирила с факта, че е сираче. Имаше бледа и нежна кожа и я пазеше от изгаряне, като носеше боне в горещите дни. Несресаните къдрици на бакърената й гъста коса падаха по лицето й и блестейки на слънцето, подчертаваха зелените й очи, като им придаваха наситения цвят на искрящи изумруди.

Такър беше прекрасна. Привличаше погледите на повечето мъже както с хубавото си лице, така и със стройното си грациозно тяло. Някога това я изнервяше, но постепенно поведението й се промени, остана само враждебността, която изпитваше към определен тип мъже.

— Нервна съм, Лора — призна тя.

— Не се безпокой. Господин Стийл ще те хареса. Можеш да бъдеш страшно мила, когато пожелаеш.

Лицето на Лора светна и на бузите й се появиха трапчинки. Бе дребно, леко закръглено момиче с приятно бяла кожа, розови страни, прави черни вежди и извити мигли. Косата й бе светла, медноруса и я носеше вързана на тила с пъстра панделка.

— Срещу нас идва мъж на черен кон — каза тихо Такър. — Лора, сложи си бонето и се обърни наляво. Сигурно ще се срещнем с нашия господин Лукас Стийл.

Той бе едър, жилест и широкоплещест мъж с красиво лице. Носеше черна шапка, прихлупена ниско над очите. Седеше непринудено върху седлото и ги гледаше изпитателно, докато приближаваше. Спря коня само на няколко крачки от постройката и се взря в тях. Това продължи толкова дълго, че предизвика плахото, но непогрешимо чувство на враждебност у Такър. Очите му бяха сиви и толкова светли, че изглеждаха почти безцветни, но като извърна глава и слънцето го освети, заблестяха в искрящо синьо. Косата му бе синкавочерна, права и гъста: тъмни бакенбарди обрамчваха гладко избръснатото лице. Носът му бе прав, с класическа форма, и придаваше на изражението му леко надменен вид. Погледът на Такър не се спря нито на устните му, нито на дълбоките бръчки от двете им страни. Тя не хареса леката, подигравателна усмивка, изписана върху лицето му, докато той я оглеждаше.

— Кои сте вие? — попита мъжът, докато прехвърляше крак през седлото и продължаваше да ги наблюдава изпитателно.

Такър го изгледа хладно.

— Вие кой сте? — бе отговорът й.

Той спря невъзмутимо поглед първо върху лицето й, продължи надолу по стройното й тяло, скрито в тъмна памучна рокля, и се върна отново на огнената й коса. Такър настръхна и се стегна, докато погледът му шареше по нея. Когато очите му се спряха отново върху пламналото й лице, в тях се четеше задоволство и тя изпита желание да му се сопне и да го попита какво, по дяволите, е толкова смешно. Вместо това обаче реагира така, както правеше при други подобни ситуации. Овладя раздразнението си, пое си дълбоко въздух и го погледна по абсолютно същия начин, по който той я бе изгледал. В повечето случаи това объркваше и най-наглите мъже. Този път обаче не подейства.

— Красавец съм, не мислиш ли? — стрелнаха я присмехулно сивите му очи.

Тя го изгледа безизразно:

— Виждала съм и по-хубави, когато съм се возила зад впряг катъри.

Той се засмя.

— Това трябва да е Такър Хюстън, учителката.

Тонът му бе равен, сякаш мислеше на глас. През цялото време я гледаше така, като че се опитваше да прецени каква ще бъде реакцията й.

— Ако е такава кисела мома, чудя се какво ли с развалило сладостта й?

— Можете да се чудите до куково лято!

Докато говореше, гневът пак я завладя и затъмни разума й.

— Ама че сте хаплива. — Той се подсмихна подигравателно. — И след всичките тези неприятности аз трябва да ви отведа до Калифорния. Може пък там да си намерите съпруг, ако имате късмет. Разбира се, трябва да смекчите малко нрава си.

Той се смъкна от седлото и се запъти към Лора.

— Лукас Стийл, млада госпожице. И вие ли сте толкова язвителна като сестра си?

Подаде й ръка и сърцето на Такър замря, когато Лора само се усмихна.

— Хайде да стиснем ръце. Аз не хапя.

Лора протегна своята.

— Не бях сигурна, господин Стийл. — Смехът й бе открит и дружелюбен. — Такър не е заядлива, трябва да я опознаете по-добре.

— Тогава трябва да се постарая да я опозная, госпожице Лора, но междувременно ще намеря кола, която да ви отведе в лагера. Той е на около миля разстояние. Потегляме утре сутрин, тъй че ако има нещо, от което се нуждаете, по-добре ще е да си го купите сега.

— Нямаме нужда от нищо — с напрежение в гласа каза Такър. — Господин О’Донъл ни даде списък и ние се снабдихме с всичко необходимо, преди да напуснем форт Смит.

— Имате ли здрави обувки? — Изражението му стана пренебрежително. — Ще походите малко.

— Разбира се.

За нищо на света този мъж нямаше да узнае, че имаха по-малко от пет долара и не можеха да си купят нищо, дори и да имаха нужда.

— Разбира се — повтори той. — Добре, стойте тук. Сега се връщам. — Погледна Такър и се подсмихна: — Сигурно горите от нетърпение.

Тя стисна устни и го изгледа гневно, когато той се обърна.

— Как изглежда? — прошепна Лора.

— Ами… има две ръце, два крака… и, предполагам, два рога под шапката! — Лицето на Такър все още гореше от наглия му поглед. — И преди съм ги виждала такива като него. Самохвалко, такъв е той. Не го харесвам.

— Мисля, че звучеше… мило.

— Мило? Изглеждаше така, сякаш се мислеше за кой знае какво.

Лора се закикоти.

— Сдържай гнева си, Такър. Почакай да стигнем до Калифорния, преди да експлодираш. Мисля, че просто се задяваше с теб.

Такър отметна глава и видя зачервените бузи на Лора. Рядко я зърваше такава. Обикновено Лора бе спокойна и уравновесена. Сега бе развълнувана. Тя потърси ръката й и я стисна. Само като си помисли какво ги чака, потръпна нервно.

Открита каруца, карана от мексиканец, изтрополя иззад ъгъла.

— Колата идва. Господин Стийл също, по дяволите! Гледай надолу, Лора, сякаш си истинска сънливка. — Такър взе куфара си.

Лукас слезе и пусна поводите на коня:

— Аз ще взема това, Червенокоске.

Пое куфара от ръката на Такър и се наведе да вземе този на Лора. Качи ги в каруцата и затвори капака. Такър и Лора се насочиха към задната част на колата.

— Хайде, малки мои!

Лукас хвана Лора през кръста, повдигна я и я качи на седалката. После се придвижи толкова бързо, че Такър не можа да реагира. Здрави ръце сграбчиха кръста й и я вдигнаха без усилие. Тя машинално облегна длани на раменете му, когато краката й се отлепиха от земята. Той я задържа за миг и се вгледа в гневните й зелени очи, преди да я остави до Лора в задния край на каруцата.

— Не очаквай такова обслужване всеки път, Червенокоске. Отсега нататък сама ще се оправяш. Всеки от кервана ще си носи багажа. Това се отнася и за теб, Лора.

Смехът на Лора предизвика Такър да избухне.

— Не съм ви молила за помощ. Отсега нататък и вие ще си държите ръцете там, където им е мястото. — И както обикновено, отприщеше ли веднъж езика си, не знаеше къде да спре. — И името ми е госпожица Хюстън!

— Госпожица? О’Донъл ми каза, че сте вдовица. — Острият му поглед проряза пламналото й лице.

— Да, вдовица съм.

Защитните реакции на Такър бяха поизчерпани. Беше уморена и дразнещото му присъствие я смущаваше.

— Лъжкиня! — Не толкова думата, а злъчната му усмивка я разгневи. — Ще се видим в лагера, Червенокоске. И с теб също, Лора. — Той обърна коня и замина.

— Той не е луд, Такър — каза Лора, щом каруцата потегли. — Просто му харесва да се задява с теб.

Схватливостта на Лора винаги изненадваше Такър.

— Луд е, ако си мисли, че аз ще му бъда развлечението през целия път до Калифорния. — Тя трепереше, едва потискайки възбудата си.

— Тогава не отговаряй на задевките му, Таки!

— Трудно ми е, по дяволите! Големи късметлийки ще сме, ако е от онзи тип мъже.

Лора се засмя малко колебливо.

— Не се притеснявай, Таки. Всичко ще е наред.

Слънцето се спусна и небето притъмня. Внезапен порив на вятъра обърна перифериите на бонетата им. Докато можеше да ги различава, Такър се взираше в разхвърляните постройки, които представляваха града. Кочияшът изплющя с камшика и каруцата рязко увеличи скорост, вдигайки облак прах. Направиха завой по пътя и оставиха града зад себе си.

 

 

Събитията от последните седмици така се струпаха върху Такър, че й беше трудно да повярва, че тя и Лора действително седят в тази каруца, която ги отвежда към кервана от фургони, потеглящ за Калифорния. Разбира се, всичко това нямаше да се случи, ако не бе убола с карфица една от най-богатите клиентки на госпожа Роджърс, защото я бе плеснала през ръката, докато работеше над един ръкав. Или ако не бе ударила през лицето съпруга на госпожа Роджърс, когато го хвана да надзърта в стаята, докато Лора се преобличаше.

Трябваше да я уволнят, за да се откъсне от тъпия живот, който водеше като шивачка при госпожата. Роклите, които шиеше, винаги бяха за някого, на когото му трябваха спешно и не го интересуваше, че тя шиеше по цяла нощ на светлината на керосиновата лампа. Мразеше тази работа, но с това изкарваше парите, необходими, за да преживяват двете с Лора.

Спестяванията им почти бяха привършили и Такър бе започнала да се притеснява, когато видя обявата във вестника:

ТЪРСЯТ СЕ:

Жени с добър морал за пътуване до Калифорния.

Работни мъже си търсят съпруги. Има нужда и от учител. Обадете се в хотел „Лоуган“ във вторник.

Почти отчаяна от дългото и напразно търсене на работа, Такър прочете обявата на Лора. Двете момичета говориха до късно през нощта за възможността да отидат в Калифорния. И дума не можеше да става за идеята да пътуват безплатно при предварителното условие, че ще се омъжат за непознати мъже — независимо колко работни бяха те. Но положението им във форт Смит бе доста тежко. А Лора бе убедена, че приятелката й ще може да преподава в училище. Не беше ли преподавала на всички по-малки деца във фермата? Учителят не беше ли казал, че Такър е най-добрата ученичка, която е имал някога? След дълго обсъждане решиха, че Такър може да кандидатства за учителското място, и ако я одобряха, щеше да настоява да вземе по-малката си сестра със себе си. Щяха да крият, че Лора е сляпа, докато бе възможно. Надяваха се, че когато се разбереше, вече нямаше да има значение.

Господин О’Донъл се оказа адвокат, нает да избере жените. Той стоеше в задушната хотелска стая и говореше припряно и отривисто, сякаш бързаше да приключи с интервютата.

— Възложиха ми да избера шест дами от форт Смит за пътуване до Купърстаун, Калифорния. Градът е създаден преди петнадесет години, през 1843-а, и е разположен сред тучна долина, където от топлото слънце и умерените дъждове се ражда зърно, каквото не можете да си представите. В тази долина, в удобни хижи, някои от които си имат артезиански кладенци и беседки с асми, живеят двадесет неженени мъже. Те искат съпруги и са събрали парите за пътуването им до Калифорния.

— Искате да кажете… шест от нас да избират от двадесет? Всичките ще ми харесат. Аз отивам.

Такър се огледа да види кой говори. Беше пълничко девойче с косми по горната устна.

— Двадесет жени плюс учителката ще предприемат това пътуване. Само шест ще са от форт Смит, останалите са от Тексас. Господин Купър, мъжът, основал града, сметна, че ще е най-добре да избере жени от различни места, понеже не всички мъже са от Тексас. Керванът се сформира във форт Уорт, Тексас, и водач ще бъде господин Лукас Стийл. Той ще носи цялата отговорност по пътуването и ако не е доволен от някоя от вас, ще ви плати разноските за обратния път до форт Смит.

Мъжът бе нервен, потеше се и бършеше чело с носната си кърпа.

— А сега бих искал да поговоря насаме с всяка от вас.

Направи знак на жената на първия стол и тя го последва в другата стая.

 

 

Тя бе една от последните за интервюто. Влезе в стаята с несигурна крачка. Мъжът изглеждаше изтощен, предишните разговори сигурно бяха изморителни. Съжали го. Самата Такър не би избрала никоя от жените, с изключение на една с малко момче, но тя изглеждаше твърде болнава, за да издържи пътуването.

— Кандидатирам се за учителското място — каза момичето, преди да седне.

Мъжът я погледна изненадано:

— Господин Купър се надяваше учителката да е по-зряла, по-опитна, но каза, че ако се намери някоя, може и да е на възраст за женене.

Единствено отчаянието накара Такър да каже, че е двадесет и четири годишна, че е вдовица и е преподавала в училище. Това не беше толкова голяма лъжа, само дето бе едва на деветнадесет. Но беше преподавала на по-малките деца във фермата.

Мъжът остави молива си и я погледна съсредоточено и оттук нататък тя започна да лъже безочливо.

Ходила е на училище до шестнадесетгодишна възраст, каза му тя, след това е преподавала две години, преди да се омъжи. Сега, след смъртта на съпруга си, искала да напусне Арканзас и да остави тук всички тъжни спомени. Не, увери го тя, не се бои от дългото пътуване до Калифорния. Да, тя е силна и здрава. Адвокатът погледна със съмнение крехката й фигура и тя се напрегна да покаже мускулите си.

— Може би тук трябва да изясня нещо, господин О’Донъл. Имам малка сестра и не искам да я оставя тук.

Такър затаи дъх в очакване на отговора му.

— Тя здраво и издръжливо дете ли е?

— Не е дете. Тя е… на четиринадесет години.

Такър се надяваше, че малката й лъжа относно възрастта на Лора няма да е много пресилена.

— Дайте й година-две отгоре и ще е на възраст за женене — каза той уморено. — Не виждам никакъв проблем да се вземе момиче на такава възраст. И, откровено казано, вие сте единствената кандидатка за учителското място. Малко учители са готови да напуснат местата си и да отидат в непозната, сурова земя. Ако искате работата, ваша е. Без съмнение ще сте най-красивата жена в кервана и няма да имате никакви трудности да си намерите нов съпруг, като стигнете в Калифорния.

Очите му се усмихваха.

Такър се опита да скрие въодушевлението си.

— Все още не смятам да се омъжвам повторно. Просто искам работата, за да издържам себе си и сестра си.

Той се изправи и подаде ръка.

— Ще се свържа с вас, госпожо Хюстън. Със сестра ви ще пътувате с дилижанса в петък, ако можете да се приготвите дотогава.

— Ще се приготвим.

Такър разтърси ръката му и излезе от хотела смаяна, че беше станало толкова лесно.