Дороти Гарлок
Търсещи сърца (20)

Двадесета глава

25 май

Вече писах за убийството на Кора Лий Уотсън и за това как Отис Колинс, нейният убиец, бе застрелян от собствената му жена. Днес ще добавя само, че той бе погребан близо до мястото, където го застреляха. Присъстваха само няколко мъже, те изкопаха гроба. Госпожа Колинс е била бита жестоко с камшик, преди да застреля мъжа си. Всички до един са потресени от събитията, но скритите сили на хората се появяват и мисля, че взаимната полза и уважение ни сближават все повече. Щастливи сме, че доктор Хук е между нас. Тя се погрижи за раните на госпожа Колинс и й даде приспивателно, за да поспи. Госпожа Тейлър пое грижата за Моди, докато майка й се възстанови.

Пристигнахме във форт Дейвис през късния следобед. Фортът е голям и е разположен в началото на един каньон, на миля и половина от река Лимпия. Селището е кръстено на Джеф Дейвис и е създадено, за да пази пътниците от апачите и команчите. От всички фортове, през които минахме, този най-много прилича на град. Има много сгради, бараки, магазини, офицерски жилища и дори жилища за семействата на офицерите. Искаше ни се да поостанем тук, но господин Стийл е решил, че сутринта потегляме.

Точно преди да стигнат форт Дейвис, се случи нещо, което Такър не можа да запише в дневника. Поне не веднага. Беше от изключителна важност за Такър и облекчението, което почувства, бе едновременно приятно и болезнено.

Небето бе ясно, не се виждаше нито едно облаче. Беше приятно да се седи на капрата. Лекият ветрец галеше лицата им.

Тревата тук бе сочна, имаше много дърва за огъня, а изворната вода беше бистра и студена. На запад синееха планини. Пустинята остана зад тях, пред тях бяха планините, но сега Такър и Лора се наслаждаваха на момента.

Франк Парчър се появи до фургона.

— Здравей, красавице!

Видя как ядна червенина заля страните на Такър, забеляза отровните й зелени очи, които го стрелнаха ледено и се отклониха встрани. Не бе говорил с нея от такова разстояние от онзи първи път, когато излезе, за да пресрещне кервана при Браунууд. Такър не му обърна внимание и размаха силно камшика над гърбовете на мулетата. Лора усети напрежението и притихна.

— Когато стигнем форта, аз ще си тръгна. Няма да ме има дълго време. — Такър гледаше право напред. — Ще ти липсвам ли, красавице? — захили се той. — Ти ще ми липсваш, ще ми липсва и огнената ти коса, която блести на слънцето. Няма да мога да те гледам как се движиш край огъня. — Той яздеше край фургона, без да сваля очи от нея. — Нищо не се е променило, красавице. Абсолютно нищо. Пак ще се срещнем, можеш да бъдеш сигурна. Мога да чакам. Ще чакам, докато назрее моментът. Не забравяй какво ти казах. — Парчър погледна през рамо и после отново към мрачната, напрегната Такър. Засмя се. — Кълна се, че ти си най-красивата жена, която съм виждал някога. Зла си като оса, а аз още не съм направил нищо, засега. Е, стига толкова, красавице.

Той обърна коня си, пришпори го право през фургоните и изчезна сред прерията. Чата, който водеше мулета на повод, се изравни с фургона, но не приближи. Наблюдаваше Такър и когато тя го видя, разбра, че младият мексиканец умишлено се е приближил до тях, като е видял Франк край фургона. Запита се откъде ли мъжете знаеха за Парчър. Усмихна се на Чата и му махна с ръка, той също й отвърна с усмивка.

Такър се обърна и видя намръщеното лице на Лора.

— Това беше скаутът от другия керван, нали? Не ми хареса как говори с теб. Какво имаше предвид? Говорил ли ти е и друг път?

Такър се засмя. За пръв път не беше пресилено. Наистина се смееше. Парчър напускаше кервана. О, Боже, благодаря ти!

— Той просто смята, че жените не могат да му устоят. Аз не му обръщам внимание. Това е всичко — измърмори тя щастливо.

— Но той и друг път е разговарял с теб. Никога досега не си ми споменавала за това.

— Боже мой, Лора. Кълна се, че наистина не си струваше да ти казвам. Не беше важно. Бих искала да забравя напълно за това… влечуго.

— Виждаш ли? Казах ти, че не го харесваш. Боиш ли се от него?

— От него? — изсмя се Такър. — Че какво може да ми стори?

— Не зная, но не го харесвам. Не мисля, че на Лукас би му се понравило да ти говори така.

Дори споменаването на името на Лукас не можеше да затъмни облекчението, което почувства Такър.

— Аз нямам намерение да му казвам за това. Не искам и ти да споменаваш каквото и да било.

— Все пак си мисля, че той трябва да знае. Може да те защити от този мъж.

— О, глупости! А защити ли Кора Лий от Отис Колинс?

— Не е честно, Такър. Всички знаем, че Кора Лий обикаляше нощем и не обръщаше внимание на реда и предупрежденията.

— Нека да не говорим нито за Кора Лий, нито за Парчър. Нека просто се наслаждаваме на това, че излязохме от пустинята.

Лукас преведе кервана по горния път, точно през центъра на форт Дейвис. Те минаха покрай военния склад, армейските конюшни и кошари, покрай каменни постройки и дълги редици офицерски къщички с кухнички пред тях. Всички спираха работа, за да гледат преминаващия керван.

Такър вече си мислеше, че изобщо няма да спрат, когато почти в края на форта Лукас вдигна ръка. После разбра, че мястото е добро, отделено от постройките, така че жените можеха да се изкъпят без компанията на зажаднели за любов мъже.

— Не е ли прекрасно отново да си чист! — каза Лора малко по-късно. Тя сушеше косата си. Жените се редуваха, като едните се къпеха в реката, а другите стояха на пост. Сега, когато панталоните и ризите им се сушаха на слънце край фургона и чистите им тела бяха облечени в памучни дрехи, Такър и Лора седяха на брега да пазят къпещите се.

Откакто Кора Лий бе убита, жените започнаха да другаруват по-открито. Всичко започна още когато Лора и Били бяха нападнати от побеснелия бик. Сега към групичката се присъединиха госпожа Тейлър и госпожа Колинс.

— Ще се справиш ли, ако сляза при госпожа Тейлър да й помогна с Моди? — попита Такър загрижено.

— За бога! Ще се оправя! Отивай и не се притеснявай за мен — увери я Лора.

С набитото си ухо Лора усети, че нещо се е случило и приятелката й вече не е така напрегната. От седмици не бе говорила толкова ведро, нещо типично за нея по-рано. Не бяха обсъждали поведението на Лукас от онази ужасна нощ, когато тя заяви, че не го обича. Лора още вярваше, че те може да се сдобрят. Щеше да говори с Бък за това. Днес ще бъда с моя обичан Бък, спомни си тя щастлива. Аз съм най-щастливото момиче на света!

Днешната вечеря беше едно рядко угощение. Купиха хляб и кейкове от пекарницата във форта.

— Днес си страшно хубава — каза Такър, когато Лора излезе от фургона след вечеря.

— Аристократичната ми жилка се обажда — обясни Лора щастливо.

— А, значи затова си вързала косата си назад с тая нова синя панделка.

Лора вдигна ръце и пипна панделката.

— Добре ли ми стои?

— Като прясно говеждо лайно в зелена трева — подразни я Такър.

— О, Таки, ти си луда като дива котка!

— Може и така да е, но днес ти изглеждаш прекрасно.

— Благодаря, Таки. От доста време не съм ти казвала, че те обичам.

— Знам това, глупаче! — отвърна весело Такър, като си мислеше, че е скрила чувствата си от Лора.

— Такър, ако ми викнеш… ще те ударя с нещо.

— Пак ли с твоите стари номера, Лора Фостър? Ще те поваля и ще седна отгоре ти.

Последва минута мълчание. От доста време не бяха се чувствали така. Толкова много неща се случиха от момента, когато Такър прочете обявата във вестника и кандидатства за учителското място. Сега бъдещето на Лора бе едно цяло с това на Бък. Такър щеше да остане сама за пръв път, откакто бе на осем години. Не можеше да понася повече тази тишина.

— Докато си с Бък, ще почистя фургона — каза тя.

— Защо не ме изчакаш да ти помогна.

— Ти достатъчно чисти и носи вода за миене. Тази вечер аз ще чистя.

 

 

Чак след мръкване Лукас успя да приключи с безбройните задачи, свързани с кервана. Чувстваше се отпаднал и душевно, и физически. Какво ли не трябваше да изживее! Ужасът, когато намериха Кора Лий мъртва, убийството на Отис Колинс, напрегнатото чакане ще оздравее ли Рейф Бланчет или ще трябва да го застреля… А над всичко това висеше разяждащата сърцето му болка от изненадващото поведение на Такър.

Не можеше да реши повечето от проблемите си, но един от тях, този с Такър, зависеше от него. Трябваше да отиде при нея, за да се изяснят. Ако се убедеше, че всичко между тях с приключило, може би щеше да я прогони от мислите си.

Първо трябваше откровено да помоли Бък да задържи Лора по-далеч от фургона за известно време. Той показа доброто си чувство за хумор, което се случваше рядко, като каза, че така или иначе планувал това, но не за да улеснява ухажването му. Следващата работа на Лукас бе да си вземе чисти дрехи от товарния фургон и да отиде на реката да се изкъпе.

 

 

Такър се справи бързо с почистването на фургона. Нямаше какво толкова да се чисти. Тя само изтупа завивките, обра праха по сандъците и кутиите и помете пръстта от пода. Свърши всичко това и тъкмо се канеше да излезе навън, когато се появи Лукас.

Той я хвана безмълвно за раменете и бързо я вкара обратно във фургона. Тя започна да отстъпва от изненада, Лукас я последва, докато се свря в края на колата и вече нямаше накъде да отстъпва. Стомахът й се сви.

— Какво искаш? — промълви момичето.

— Седни — нареди й той. — Не мога да стоя прав в тая теснотия.

— Тогава излез.

— Не и щом ти ми казваш. Седни — повтори остро Лукас.

Леко изненадана от факта, че този нагъл мъж си позволяваше да влиза във фургона й без покана, тя се подчини. Той седна срещу нея и в тясното пространство коленете му докоснаха нейните.

— Имах време да премисля. Не беше много, като се има предвид какво се случи през последните няколко дни, но поне за едно съм сигурен, а то е, че ти имаш нужда от строга ръка. — Тя понечи да го прекъсне, но той продължи властно: — Мълчи и слушай! Не зная каква игра играеш, но знам, че си лъжкиня.

Такър усети как почервенява от гняв заради презрителната нотка в гласа му. Прииска й се да го удари и сви ръка в юмрук.

— Недей! — каза той и тя видя скритото възхищение в очите му, преди да се свият в леденостудени цепки върху загорялото му лице. — Ти лъжеш. Измисли си всички тези неща, които каза на Кора Лий, заради нещо, с което те е подразнила. Не искам да знам какво те е накарало да ги кажеш. Просто искам да знаеш, че няма да приема детинските ти заявления, че ще ме зарежеш като играчка, която ти е омръзнала. — Говореше тихо, но отчетливо. Всяка дума падаше в зловещата тишина като студен, тежък камък. Изглеждаше дяволски спокоен. — Разбираш ли какво ти казвам?

Ситни капчици пот се появиха по горната устна на Такър. Тя преглътна и после нарастващият гняв я предизвика да говори — без да се замисля, дори заекваше от бързане:

— Ти си най-наглият мъж на света! Изобщо не ти е хрумвало, че може да не те харесвам, че може да не искам да имам повече нищо общо с теб. Аз… не те искам в моя фургон. Твоята длъжност на водач не ти дава право да влизаш тук без покана. Може би дойде да си прибереш портрета? Добре, ето го.

Тя се пресегна назад, грабна вързопчето от еленова кожа и го тръсна в ръцете му.

— Млъквай! — Той остави пакетчето настрана и стисна китките й като в менгеме. — Ще се научиш да си мериш приказките.

Заповедническият му тон я накара да потръпне, но гордостта я принуди да му се противопостави:

— Ти не си тоя, дето ще ме учи!

Тя дишаше тежко, устните й трепереха, опитваше се да се овладее. Още докато казваше това, знаеше, че не трябваше да го предизвиква.

— От тази нощ трябва да влезеш в правия път, Червенокоске. Уморих се да се боря с гневните ти настроения. Една погрешна стъпка и ще се намериш на земята. — Той говореше много спокойно, но заплахата бе истинска. — Не съм чакал толкова време да те открия, за да съсипеш живота ми.

Думите заседнаха в съзнанието й. Той отново мислеше за жената от портрета.

— Ще се оженя за теб, Червенокоске Такър.

— Аз дори не приличам на нея — рече тя припряно. — Не приличам на тази… курва!

— Тя не е курва и ти го знаеш. И приличаш на нея, но не това е причината, заради която ще се оженя за теб. Ще го направя, защото те обичам, не портрета, а теб; защото ти ме обичаш и имаш нужда от мен; защото никой друг не може да заеме моето място в живота ти. Ти ме обичаш, Червенокоске!

— Не те обичам! — изсъска тя.

Лукас я грабна в скута си с един замах и докато младата жена успее да си поеме въздух, угаси свещта.

— Ти си най-опърничавата и упорита жена, която съм виждал — рече той решително и покри устните й със своите.

Някъде дълбоко в съзнанието й се събуди споменът, че Лукас й беше казвал тези думи и преди.

Целуваше я настойчиво, твърдо, сякаш така можеше да потуши част от яда си. Тя се бореше, гордостта не й позволяваше да се отпусне покорно в ръцете му. Той хвана с една ръка главата й и я притисна към себе си. Вдигна устни за малко, колкото да промълви:

— По дяволите, стой мирно или наистина ще има за какво да се дърпаш.

— Не, Лукас, не… недей!

— Червенокоске, искам да те любя — каза той дрезгаво.

— Но Лора ще…

— Лора няма да се върне дълго време.

— Ти си го… планирал! — извика тя слисана.

— Да, планирах го. Мечтаех за този миг и ще те любя, дори после да умра. Ще бъде прекрасно, Червенокоске. Съблечи си роклята! — Той обходи с устни лицето й и повдигна главата й, за да я погледне.

— Мислиш си, че като съм те допуснала веднъж…

— Не говори така — отвърна Лукас остро. — Не хвърляй сянка върху онова, което правихме при Колорадо. Стани и свали роклята си или, по дяволите, ще я разкъсам.

Тя се изправи с гръб към него и започна да разкопчава дрехата си. Такър знаеше, че го желае, и би се радвала да може да избяга от подигравките му. Искаше й се да я люби нежно, както при Колорадо, но той бе толкова настоятелен, че се уплаши.

Когато се обърна, той вече бе готов и я чакаше. Виждаше очертанията на голото му тяло на фона на лунната светлина. Лукас хвърли завивките на пода.

— Ела и ме целуни, Червенокоске.

Гордостта се бореше с желанието. Не трябваше да става по този начин, помисли си тя, толкова преднамерено. Да я люби, воден от яда и злобата. Трябваше да стане с любов.

— Бих искала да не го… правиш.

— Не, искаш. Ела тук. — Той я придърпа в обятията си и полегна на сламеника.

Целувките му бяха настойчиви, твърдите му устни почти насила разтвориха нейните, а езикът му навлизаше все по-навътре в устата й. Гърдите й, предпазвани само от тънката материя на ризата, се притиснаха към тялото му, бедрата му се обвиха около нейните. Тя трепереше, опитвайки се да не отвърне на телесните си желания, но всичко бе напразно; харесваше й това, което той правеше с нея. Плътта и кръвта й, подтикнати от любовта й към Лукас, отговориха на желанието му.

Кожата му бе гладка и нежна като коприна и тя погали ръката му с длани, спусна се назад по раменете и гърба му. Той се размърда, с бързи движения свали ризата й и обгърна тялото й. Изведнъж движенията на ръцете му станаха изключително нежни, обвиха неотстъпчивостта й с ефирна паяжина от леки, приятни докосвания, така че тя спря да оказва съпротива и му позволи да я докосва с ръце и устни навсякъде.

— Ти си прекрасна — прошепна той в лицето й с дрезгав от желание глас. Устните му започнаха да се придвижват бавно по тялото й, сякаш Лукас се боеше да не пропусне някое местенце от него. Пръстите му се плъзваха по всяка част от плътта й с нежната увереност на любовник, който бе твърдо решен не само да получи, но и да достави удоволствие. Такър жадуваше за него, чувстваше топлината в тялото си и набъбващото желание, което можеше да бъде утолено единствено от тежестта и силата на неговото тяло.

След една дълга, прекрасна, блажена целувка Лукас покри тялото й със своето. Дланите й се плъзнаха по гърба му, а той посегна към нейните гърди. Това беше любовта. Тялото му, цялото му същество безмълвно разкриваше дълбините си с пламенно благоговение. Той й се отдаде и усещанията избухнаха, когато те се сляха в едно. Устните му покриха нейните, когато тя нададе лек вик, погълнаха го и любовта забърза да се излее навън, за да утоли страстта.

Най-после те притихнаха. Ръката на Такър се спусна по рамото му, главата му почиваше на гърдите й. Леко разтворените му устни докоснаха топлата й влажна кожа. Лицето му бе потно. С галещи движения тя махна един черен кичур от челото му. Постепенно напрегнатото му тяло се отпусна и устните му потърсиха възбудените й зърна. И двамата усещаха странното чувство на покой и тишина. Тя го бе притиснала в обятията си като уморено дете, сякаш се опитваше да го защити от проблемите и нещастията. Тя галеше косата му; обичаше неговата топлина, тежестта на тялото му и искаше да го запази, за да го защити в прегръдката си, докато свърши това опасно пътуване.

Лукас се раздвижи, вдигна глава и се взря в очите й. В неговите се четеше безмерна любов. Започна да я целува бавно, леко, с наслада.

— Ще се държиш ли вече, както трябва, Червенокоске? — попита я нежно той.

— А ако не се държа прилично, ще ме накажеш ли пак по този начин? — Ръцете й се плъзнаха от раменете надолу по стройното му тяло.

Той се засмя леко.

— След като те напляскам по дупето! — Думите му бяха последвани от мила целувка.

Чувстваше се щастлива, отпусната, задоволена. Устните му галеха нейните с нежност. Той простена от удоволствие и я притисна по-плътно към себе си, нежността отстъпи място на страстта. Тя усети между бедрата му завръщащото се желание.

— По дяволите! Като те опита веднъж човек, иска да си гризне отново. Бих могъл да се въргалям с теб в леглото по цял ден, без да ти се наситя.

— Какво толкова лошо има в това?

— Ще забременееш още преди да сме стигнали в Калифорния — поясни й между целувките, с които я обсипа.

— Какво лошо има в това? — повтори тя.

Лукас я погледна учудено.

— Това не те ли притеснява?

— Разбира се, че не. Искам една дузина деца и… мисля, че ще ни доставя удоволствие да ги правим.

— О, Червенокоске — промълви той дрезгаво, — никога повече не ме плаши така. Бъди подла и коварна, колкото си искаш, удари ме, ако трябва, но никога не заплашвай, че ще ме оставиш, и не казвай, че не ме обичаш!

Тя почувства болката в гласа му.

— Съжалявам, Лукас. Наистина съжалявам. Някой ден, когато това отвратително пътуване свърши, ще прочетем заедно записките ми в дневника и ще си разкажем за всичко онова, което се случва сега, във всеки един момент. — Такър обхвана главата му с длани и го накара да я погледне. — Никога досега не съм обичала така. Понякога е доста… болезнено — прошепна тя.

— За нищо на света не бих пропуснал да изпитам тази болка. — Лукас се засмя щастливо. — Изглеждаш ужасно. Цялата си се разрошила.

— И ти не изглеждаш по-добре. Трябва да се подстрижеш.

— Искаш ли ти да ме подстрижеш?

— Разбира се. В сандъка ми има ножици.

— Хайде тогава. — Той се изправи и й помогна да стане. При това главата му се удари в дървената напречна греда, която държеше платнището.

— По дяволите!

Такър се разсмя.

— Ти май се разсмя и миналия път, когато си ударих главата. — Той я сграбчи, притисна я до себе си и я захапа игриво по ухото. — О, Червенокоске Такър. Иска ми се да те погълна, да те прибера някъде дълбоко в себе си и да те нося навсякъде с мен…

Пред фургона, на светлината на газената лампа, Такър подрязваше косата на Лукас. Пътниците от кервана минаваха насам-натам, отиваха на гости при съседите или просто се разхождаха, наслаждавайки се на хладния планински въздух. Те се усмихваха или махваха за поздрав, но не забавяха крачка. Знаеха, че водачът им и учителката ще се женят. Две двойки вече бяха срещнали любовта и се канеха да минат под венчило. Всяка жена от кервана се надяваше, че също ще намери щастието си в Калифорния.