Дороти Гарлок
Търсещи сърца (19)

Деветнадесета глава

Денят започна като всички останали дни, хората се надяваха да потеглят рано, както бе планувал Лукас. Мустанг заудря по чугунения тиган, даде сигнал, че закуската е готова. Ароматът на бекон, горящи дърва и варено кафе се носеше из въздуха. Жените се заизмъкваха от фургоните с прибрани в бричовете ризи и вдигнати на кок коси. Мъжете вече бяха закусили и водеха мулетата.

— Елате и си вземете! Напълнете си устите и да тръгваме. Ще бъдем във форт Дейвис по здрач. Там ни чакат дървета, сенки и студена изворна вода.

Лора и Такър си взеха бекон, царевичен хляб и кафе и се върнаха при фургона. Мулетата вече бяха запрегнати и двете изгълтаха набързо кафето, защото очакваха всеки миг да чуят сигнала за тръгване. Но никой не тръгваше и мулетата взеха да стават неспокойни. Раздразнена от закъснението, Такър тъкмо бе започнала да си мисли разни недотам приятни неща за водача, когато той се появи насреща им.

— Виждали ли сте Кора Лий тази сутрин? — Пъргавият му кон танцуваше по земята и риеше с копито.

Такър тръсна глава. Леко хванатата й коса се пръсна по раменете й, а очите й заблестяха гневно.

— Да не си я изгубил? — попита тя саркастично.

Лукас дръпна грубо поводите и конят се укроти. Втренчи поглед в Такър.

— Нямам нужда от хапливите ти забележки. Виждала ли си я или не?

— Не. Пък и хич не ми пука дали ще я видя повече — сряза го тя.

— Дявол те взел! — изруга той и пришпори коня.

— За какво ли е всичко това? — попита Лора.

— Не знам. Предполагам, че Кора Лий е избягала.

— Мисля, че не е много мило от нейна страна да ни кара да чакаме.

— Доста от хората тук не са много мили, Лора. — В гласа на Такър се усещаше цинична нотка.

— Таки, аз се сещам само за няколко. Всички останали са мили с мен.

— Това е, защото си…

— Защото съм сляпа — прекъсна я Лора.

— Не това исках да кажа и ти го знаеш — ядоса се Такър. — Всички са мили към теб, защото ти си добра и се държиш мило с тях.

Просветляваше. Слънчевите лъчи озариха небето. Такър се показа отстрани да види дали първият фургон бе готов за тръгване. Видя единствено Лоти с ръце на кръста. Лукас спря при нея, слезе от коня и го върза за колелото на фургона с провизиите. Малко по-късно Лоти заудря по чугунения тиган.

— Хайде, Лора. Великият мъж ще произнася реч.

— О, Такър, не се шегувай така.

Отначало хората бяха раздразнени, после се разтревожиха.

— Не можем да намерим Кора Лий Уотсън — каза Лукас на един дъх. — Нещата й са още във фургона. Не мисля, че е избягала, без да си вземе поне дрехи. Ако някой от вас я е виждал тази сутрин, нека каже.

Почака малко, но никой не се обади.

— Добре. Тогава ще направим следното. Ще пуснем добитъка в ограденото пространство между фургоните, а жените ще го наглеждат. Мъжете да се качат на конете и да се разпръснат да търсят Кора Лий.

Мъжете разпрегнаха животните и ги пуснаха в кръг, а Такър заведе Лора до колата им. Чувстваше празнота и неясни опасения. Думите, които изрече Лукас, се върнаха в съзнанието й, почувства се виновна. Не ги бе казала буквално.

Лукас се притесняваше. Опасяваше се, че той и Бък са били последните, които са я видели. Не можеше да избие от главата си думите й, нито сцената, когато тя обезсърчено вдигна рамене и си тръгна. Той събра мъжете и им нареди да се разгърнат и да се движат в широк кръг около лагера.

Слънцето бе вече високо на небосклона, когато Лукас видя Бък да язди към него. Конят бе разпенен и изтощен от дълго препускане. Той бе чакал кервана на няколко мили напред по пътя и когато никой не се появи, бе пришпорил Долоридо обратно. Дръпна силно юздите, за да накара възбуденото животно да спре.

— Какво се е случило? Защо не се движите?

— Една от жените липсва — отвърна Лукас.

— Коя по-точно?

— Кора Лий. Не са я виждали от предишната нощ.

Бък благодари на Бога, че не е Лора.

— Проверихте ли в станцията?

— Не е там. Изглежда, ние сме я видели последни.

Бък изруга и избърса потното си чело с ръкава на ризата. Претърси с поглед околността и отново се загледа в загриженото лице на Лукас.

— Тая жена създава само неприятности — рече той.

— Мислиш ли, че просто е избягала в пустинята? — зачуди се Лукас.

— Не мога да кажа какво би направила, но не мисля. Ако е искала да бяга, щяла е да вземе кон. Липсва ли някое от животните?

— Не — мрачно отбеляза Лукас.

Бък се умълча за момент. Видя жените, които пазеха добитъка, вързаните за фургона мулета, тънката струйка дим от новия огън. Накрая каза:

— Виж там!

Лукас проследи с поглед пръста на Бък и видя лешояда, който се спускаше все по-ниско и по-ниско над земята.

— Мислиш ли, че?…

— Има само един начин да разберем.

Намериха я почти на миля разстояние от лагера, сред редки храсти. Лешоядът бе кацнал на храсталака и литна, щом наближиха. Гледката бе отвратителна. Кора Лий лежеше просната, с изкривена на една страна глава, със зейнала уста, лешоядът вече бе изкълвал очите й.

Мъжете слязоха бавно от конете. На Лукас му прилоша… Отиде до тялото и покри лицето й с шапката си. Бък огледа земята около трупа. Почвата бе леко песъчлива и вятърът бе отвял всякакви евентуални следи.

— Или е дошла сама дотук, или са я донесли. Няма следи от кон — поясни Бък. — Някой я е натикал в храстите, затова главата й е наклонена така неестествено.

— Убили са я — промълви Лукас.

— Със сигурност не е дошла дотук сама, за да се пъхне под храстите и да умре — отбеляза сухо скаутът.

— Кой ли го е направил? — попита Лукас невярващо и втренчи поглед в Бък. — Предишната нощ тя искаше да я любя, но аз не бих я докоснал дори с петметров прът. Никога досега жена не ми се е предлагала така открито. Дори курвите в Сокоро не се държаха по този начин.

— Чувал съм за жени като нея. Казвам това, защото може да те успокои малко. Тя беше и при мен. Мисля, че самата тя е страдала и е имала нужда от помощ. Нещо като болест е.

— Не мога да я върна в лагера в този вид.

— Да, но ще трябва.

Лукас се наведе над вкочаненото тяло и закопча роклята чак догоре. Повдигаше му се. Думите й продължаваха да звучат в ушите му: „Обичам те. Не съм казвала това на никой друг досега.“ Свали ризата си и покри с нея главата и гърдите й.

— Ще доведа коня.

Лукас се върна в лагера с тялото на Кора Лий. Жените се бяха скупчили и мълчаливо чакаха приближаването му.

— Мъртва е — съобщи той.

Последва тягостна тишина, а Лукас почувства как го обзема гняв. Кой би могъл да го стори? Парчър? Колинс? Новите мъже, които нае във форт Стоктън? Тейлър? Негърчето Попи? Можеше да вярва единствено на Бък, Рейф и Мустанг. Рейф е бил с Мери. Или се е изнизал през нощта? Трябваше да провери всички версии.

— Някоя от жените ще се погрижи ли за нея?

За момент настъпи тишина, после Мери каза:

— Отнесете я във фургона й. Аз ще се погрижа за нея.

— Аз ще помогна — обади се Лоти, а останалите видимо си отдъхнаха.

— Мустанг, иди до станцията да съобщиш за нещастието и провери дали наблизо няма някакви гробове, за да я погребем до тях.

Измери с леден поглед групата пред себе си.

— Вие, жени, се пригответе за погребението — нареди той сухо. — А мъжете да ме чакат на петдесет крачки зад товарния фургон.

Бък и Лукас пришпориха конете към фургона на Кора Лий. Бък свали капака и се качи вътре. Пое тялото от Лукас, който веднага тръгна, и го положи на сламеника.

— Госпожо, гледката не е приятна — предупреди той Мери Хук, която го чакаше вътре. — Заради лешоядите.

— Благодаря, че ми казахте, господин Гарет. Ще се оправя.

Бък остави жената вътре и се върна да наглежда добитъка.

Останалите мъже чакаха на уреченото място. Лукас се втурна сред тях с коня си и веднага заяви:

— Това момиче е било убито! Знам много добре, че не е излязло навън само за да умре!

Колинс се разкиска.

— Тишина! — извика Лукас вбесен. Чувстваше се много отпаднал, но гневът го крепеше. — Колинс, теб нали те е страх да приказваш? Да започнем от теб.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах, глупако! Ти беше на първа стража. Какво прави после?

— Нямаш право да ми говориш така, ама все пак ще ти кажа. Бях с мойта в леглото.

— Тя ще потвърди ли? — не преставаше Лукас.

— Сигурно, иначе ще я изкормя от бой — захили се той, но всички останали мълчаха.

— Парчър?

— Защо ни разпитваш, Стийл? Нямам какво да ти кажа. Бях на пост, после отидох в станцията и играх карти със съдържателя.

— Цяла нощ?

— През по-голямата част.

— Валдез? — Лукас се насочи към един от новите коняри.

— Сеньор Бък казал на мен и Чата да гледа мъже, дето яздят след нас. Ние отишли, сеньор.

— Газарес? — попита той следващия.

— Ние били с Кътлър, сеньор. Пазили, спали.

Лукас извика поред всички мъже и всеки имаше логично алиби. Накрая ги освободи и призна пред себе си, че нямаше никакъв напредък. По дяволите, дори не можеше да предположи кой е убил момичето!

Изкопаха гроба на Кора Лий близо до гробовете на двама починали от холера пътници от друг керван. Лукас я отнесе дотам, облечена в най-хубавата й рокля, наметната с красив пъстър шал. Поради липса на ковчег, Мери Хук я бе увила в едно одеяло, което извади от собствения си сандък.

Такър и Лора, облечени в официалните си дрехи от уважение към мъртвата, стояха накрая на групата, обградила гроба. Рейф запя. Такър се учуди колко много от жените знаеха наизуст текстовете на химните. Пееха с пълно гърло, сякаш това щеше да помогне на Кора Лий. Господин Тейлър, който се потеше обилно в тъмния си костюм, прочете откъс от Светото писание.

По време на четенето Такър усети, че Франк Парчър се приближава към нея. Тя се отдалечи, доколкото бе възможно, без да дърпа Лора след себе си. Той я последва. Беше принудена да изтърпи нахалната му ръка по гърба си. Когато хората запяха отново, той се наведе по-близо и прошепна в ухото й:

— Малката курва ще липсва на доста жадни за секс мъже.

Смаяна от объркване и отвращение, че той си позволява такива забележки насред погребението на момичето, Такър едва се сдържа. Безчувствена свиня! Тя стисна зъби и си го представи в ковчега вместо Кора Лий. Тъкмо когато вече едва се сдържаше да не избухне, той се отмести. В следващия миг Бък беше при Лора и надничаше над главата й към Такър. Дали бе видял, че Франк й говори? Затова ли се бе преместил до тях?

„Службата“ свърши и жените се върнаха при фургоните. Въпреки че Кора Лий не си бе направила труда да се сближи с тях, почти не им говореше, и въпреки че жените знаеха за нощните й похождения, никоя не обели лоша дума за нея. Изпитваха съжаление, съжаление и вина, че не се бяха опитали да я разберат.

Сега, след като погребението свърши, в главите на всички се въртеше един-единствен въпрос: „Как е умряла?“ Първоначалният стрес отшумя, остана само фактът, че една от тях е мъртва.

Докато сгъваха дрехите във фургона си, Лора изказа на глас мислите си на Такър:

— Страшно е. Как мислиш, кой ли я е убил?

— Де да знаех.

Такър бе напълно изтощена. Чувстваше се като пребита, устата й сякаш беше пълна с пясък. Не смееше да изкаже мислите, които се въртяха из главата й. Не знаеше кой я бе убил. Не искаше да знае. Само един мъж бе способен да убие по такъв начин, но тя не смееше да го обвини. Дали мъртвата бе предизвикала с нещо Франк Парчър? Дали той бе играл с Кора Лий същата игра, която играеше с нея?

 

 

Когато Лукас отиде да говори с Мери Хук, слънцето бе точно над главите им. Тя беше във фургона, който двамата с Били бяха делили известно време с Кора Лий. Лукас слезе от коня, а тя излезе да го посрещне.

— Аз ще карам фургона. Били ще остане с господин Бланчет. Обясних му, че господин Бланчет може да се почувства зле, и му казах за какви признаци да следи. Той е умно момче.

— Исках да говоря с вас за това, доктор Хук. По-добре ще е да останете с Бланчет. Аз ще изпратя някой коняр да кара фургона.

— Ще бъде твърде очебийно, господин Стийл. По-добре да се спрем на първия вариант. Има цели четири дни, докато разберем със сигурност дали господин Бланчет ще се оправи.

— Не разчитате ли твърде много на Били?

— Като син на лекари Били порасна доста бързо. Мога да разчитам на него.

— Благодаря ви, че помогнахте за Кора Лий. Знаете ли какво я е убило?

— Да, знам — отвърна Мери. Почака няколко секунди, сякаш за да си вдъхне кураж за това, което щеше да каже. После заговори с твърд, безпристрастен глас: — За вас ще е по-трудно да чуете това, отколкото за мен да го кажа, господин Стийл. По правило мъжете избягват да говорят с жените на такива теми. Но аз съм лекар. В Шотландия ни учеха, че трябва да се справяме с всяка възможна ситуация. Уверявам ви, че ни най-малко не се притеснявам от това, което ще кажа.

— Кажете го, докторе.

— От известно време подозирах, че Кора Лий е нимфоманка. Това е медицински термин за жена с прекалено силно изразено сексуално желание. Малко хора в тая страна изобщо знаят, че съществува такава болест. Желанието, което е мъчело Кора Лий и я е тласкало към мъжете, може да се сравни с пристрастяването на пияницата към алкохола. Била е за съжаление.

Дори и да беше шокиран от новината, Лукас се владееше добре.

— Но… какво я е убило?

— Умряла е или от силен удар в сърдечната област, или някой е запушил носа и устата й и я е задушил. И двете са възможни. Като я съблякохме, видях белезите от ударите. Намерих и сперма по бедрата и корема й. — Мери усети как гняв и ярост обземат мъжа до нея, но продължи: — Като имаме предвид състоянието на Кора Лий, можем да предполагаме, че е отишла доброволно с някой мъж. Сигурно го е направила. Но дотам със свободната й воля. Господин Стийл, от белезите по тялото и ръцете, от състоянието на дрехите й, от следите от борба смея да заключа, че тя очевидно е била насилвана — брутално е била изнасилена, бита и оставена да умре.

— Боже мой! — Загорялото лице на Лукас доби тъмносив цвят. — Боже мой! — повтори той.

— Знам, че това е доста стряскащо, господин Стийл — каза Мери тихо. — Но на този свят живеят различни хора. Някои от тях са чудовища и причиняват на жените немислими неща.

Лукас се изненада от спокойствието на тази жена.

— Благодаря, че ми казахте, докторе. — Докосна с ръка периферията на шапката си и яхна коня.

 

 

Керванът потегли след обяда. Лукас зае същата позиция, която заемаше всеки ден, откакто напуснаха форт Уорт. Изтегли се с коня си встрани от пътя и започна да наблюдава как се подреждат фургоните. Когато колите се изтеглиха, той се премести начело на колоната. Пред него бяха безкрайните мили на прерията и вятърът.

Тази нощ лагеруваха в подножието на планините Дейвис. Подредиха фургоните в тесен кръг около няколко пинии. Добитъкът бе напоен и вързан наблизо. На здрачаване се чу сигналът за вечеря. Жените се събраха около походната кухня. Всички мълчаха. Бяха изнервени и наплашени. Дори Лоти не казваше нищо, докато сипваше яденето в чиниите. Повечето от жените, включително Такър и Лора, седнаха да вечерят край големия лагерен огън. Сякаш смъртта на Кора Лий ги сближи.

 

 

Ема Колинс бе притеснителна жена. Не говореше много. Единственото удоволствие в живота й бе малката й дъщеричка Моди. Би умряла за нея. Тя желаеше за детето си същото, което желаеше госпожа Тейлър за нейното, въпреки че то се хранеше в чинии от китайски порцелан и пиеше от стъклени чаши. Ема отдавна се бе примирила с факта, че мъжът й е жесток и глупав човек, неспособен да се грижи за нея, да й осигури поне едно задоволително съществуване. Но с простичкото си мислене тя възприе това пътуване към Калифорния за Божия намеса и бе твърдо убедена, че там ще намери всичко, което бе мечтала за детето си.

Ема осъзна, че Отис се бе променил от онази нощ във форт Стоктън, когато тя отказа да му се подчини и заведе Моди при жената лекар… и когато Лукас Стийл така лесно го повали на земята. Бе станал по-капризен, по-коварен, ако това бе възможно. Побесняваше от ярост, когато тя или Моди му се противопоставяха и по най-незначителния повод. Днес например запрати детето в стената с един удар, защото се разплака за бучка захар. През целия следобед седя на капрата, мърморещ и бесен, и говореше само с Франк Парчър, когато той яздеше до тях. Ема го бе виждала и друг път в такова настроение и се боеше от това, което щеше да последва. Щеше да си намери причина да я набие.

Тя приготви вечерята и Отис и Франк дойдоха да ядат. Седнаха край огъня и си наляха кафе в канчетата. Ема и Моди се качиха във фургона. Моди се качи в скута на майка си, а Ема седна в люлеещия се стол, останал й наследство от нейната майка.

— Татко е луд — каза Моди и обви ръце около шията на Ема.

— Той няма да те нарани, миличко — обеща й Ема. — Мама няма да му позволи да те нарани.

— Татко си има едно хубаво нещо — рече детето, сякаш искаше да зарадва майка си.

— И мама си има едно хубаво нещо. Това си ти, миличко.

— Ама това на татко е истинско. Искаш ли да го видиш?

Моди се смъкна от скута на майка си и отиде при сандъка, където Отис си държеше нещата. Това беше неговото място, Ема никога не се бе осмелявала да го отвори. Тя примря от страх, като видя Моди да вдига капака. Но страхът й се увеличи многократно, когато видя какво измъкна детето оттам.

— Миличко!

— Не е ли красиво?

— О, Моди! Дай го насам! Ще го скрия в джоба си. Не казвай на татко, че сме го намерили.

— Мамо, мога ли да го взема? Видях как татко го слага в сандъка.

— Ще видим, миличко. А сега е време да си лягаш. Лягай, аз ще ти разкажа за времето, когато бях малко момиченце и моят татко ми направи люлка. Вдигаше се толкова нависоко, че се чувствах като птица.

Минутите, докато приспи Моди, бяха най-дългите в живота на Ема. Накрая, когато детето спеше вече дълбоко, тя стана и отново отвори сандъка. От години не беше го отваряла, още помнеше боя с камшика от последния път, когато се наведе над него. Сега обаче, кой знае защо, не се боеше от камшика. Бръкна дълбоко в сандъка и намери револвера на баща си. Провери дали е зареден. Ема разбираше от оръжие. Беше израсла на границата, в Арканзас, където умираш, ако не си в състояние да се защитиш. Тя затъкна револвера в колана на полата си и пусна ризата свободно отгоре. После седна и зачака. Знаеше много добре, че не след дълго Отис ще я извика и ще й каже да се отдалечи от фургона.

Ема седеше на стола и си мислеше за Моди, това пътуване не значеше нищо за нея на тази крехка възраст. Мислеше си и за порутената ферма на баща си, която продадоха, за да купят фургона. Погледна ръцете си, които бяха отгледали Моди, работили тежката фермерска работа, карали мулета, цепили дърва, готвили и… покри лице, сякаш да се предпази от юмруците на Отис.

— Ема! Излизай!

Тя чу очаквания вик. Излезе от предната страна на фургона, мина през капрата и слезе по голямото колело. Обходи с поглед лагера. Огньовете бяха загаснали и бе тихо. Всички се бяха прибрали, чувстваха се добре…

— Мърдай! Искам да говоря с теб.

Тя прескочи теглича и се насочи към дърветата. Дълбоко в сърцето си Ема усещаше, така както чувстваше нещата всяка жена, че ако се противопоставя на Отис твърде често, той ще я убие. Какво ли щеше да стане тогава с Моди? Трябваше да се бори. Това беше отговорът. Този път щеше да се бори за себе си и за Моди! Не бе сигурна, че ще победи — нямаше почти никакъв опит в това да се опълчва срещу Отис, но знаеше, че тази битка трябваше да бъде спечелена. Стигна до дърветата и спря.

— Така достатъчно ли е? — попита тя.

Отис спря, после мина още няколко крачки напред. Ема стоеше здраво на земята, с вдигната глава, спокойна, горда от себе си за пръв път в живота си… но се боеше.

— Стийл ще идва да слухти и да те пита за т’ва къде съм бил предишната нощ. Иска да припише убийството на т’ва момиче на някого, ама няма да е на мен. Ако дойде да души наоколо, кажи му, че съм си бил в леглото цяла нощ. Чу ли?

— Но ти не беше, Отис. И го знаеш.

— Никой не е казвал, че съм бил. Рекох ти да му кажеш, че съм бил.

— Но не беше.

— По дяволите, жено! Заслужаваш един хубав камшик и ще го получиш, ако не му кажеш, каквото ти рекох. — Отис извади камшика от колана си, а Ема отстъпи няколко крачки.

— Отис, във форт Стоктън ти казах, че няма да ти позволя да ме биеш повече.

— О, така ли?

— Ти си убил онова момиче.

При тези думи ръката с камшика увисна във въздуха.

— Какво каза? — изрече той бавно, а в гласа му се усещаше заплаха.

— Ти уби онова момиче.

— Не знаеш какво говориш. Това бедно момиче беше едно нищо. Дори ти струваш повече от нея, Ема. Тя спеше с всичко живо.

— Това не е причина да я убиеш.

— Не съм казал, че съм я убил.

— Не, аз го казвам. Моди те е видяла да слагаш тая красива изумрудена гривна в сандъка. Това е нейната гривна, носеше я постоянно. Тук е, в джоба ми.

Отначало Отис се смая. Вцепени се на място. После си пое дълбоко въздух. Всъщност трепереше от гняв. Проговори чак след минута.

— Ти позволяваш на това дяволско изчадие да бърника в сандъка ми? — Той издаде брадичка напред и се приготви да се нахвърли отгоре й. — Ще я убия!

— Не, ти няма да нараняваш Моди.

— Тебе ще убия, а не оная повлекана. Най-после тя направи нещо за мен. Взе, че затъпя. Тъпа и опърничава кат’ майка си! — Гласът му бе спаднал, прегракнал, леден.

Камшикът изплющя и удари Ема през лицето. За секунда тя замръзна от болка. Първата й реакция бе да побегне към лагера. Завъртя се. Следващият удар я пресече през раменете и гърба и почти я събори на земята. Тя се препъна, но запази равновесие. Отис бе бесен, шибаше с всичка сила. Ема затърси револвера в колана на полата си, а през това време Отис я удари още веднъж. Когато се обърна, държеше пистолета в ръката си. Отис дори не успя да го види. Стреля веднъж, после втори път. Изстрелите отекнаха в ушите на Ема. После настъпи тишина. Ударната вълна бе отпратила Отис назад, той лежеше проснат на земята. Ема стоеше със заредения револвер в ръка, само да мръднеше, и щеше да стреля отново. Кръвта от удара с камшика през лицето й се стичаше надолу по устните й, но тя не забелязваше. Когато разбра, че Отис няма да помръдне, тя се довлече до едно дърво и се облегна на ствола. Виеше й се свят, стомахът й се бунтуваше. Затвори очи, наведе се напред и повърна.