Дороти Гарлок
Търсещи сърца (14)

Четиринадесета глава

6 май

Един час след пладне керванът ни пристигна във форт Ланкастър. Той е построен около голям правоъгълен плац, заобиколен от двадесет и пет постройки, които приютяват гарнизона. Разположен е на река Лив Оук, която на половин миля по-надолу се влива в река Пекан. Фортът е създаден през 1785 година, за да защитава пътуващите по линията Сан Антонио — Ел Пасо.

Сержант Малоун дойде да благодари на Такър и Лора, че са разрешили на редник Дабни да пътува във фургона им. Той се забави при тях и им разказа, че е бил разквартируван в този форт още при създаването му.

— По онова време команчите бяха по-подли и коварни от млади бикове. Ще ви дам само един пример, госпожици. Те страшно много ценяха скалповете с хубави коси. Щяха да се лепят на вашата червена коса като мухи на мед. И господ не би ви помогнал.

— Сега съм по-спокойна — отвърна Такър сухо.

Сержант Малоун съжали за думите си и за глупавото си държане. Опита се да поправи грешката си по своя поетичен ирландски метод.

— Усмихнете ми се, хубавици, и забравете празните приказки на един стар ирландец. Вие сте единствените красиви същества по тия пусти земи. Нито една роза в Киларни не може да се сравни с усмивката ви. Истина ви казвам. Да.

Човек не можеше да сдържи смеха си при такива думи.

— И няма друг мъж в цяла Ирландия, по-достоен от вас да целуне камъка бларни^[1], сержант Малоун. — Такър невероятно добре изимитира акцента му.

Обветреното лице на стария сержант разцъфна в усмивка и той тупна прашната си шапка в крака си.

— Един истински ирландец трябва да знае кога го хвалят. Приятен ден, дами! — Когато си тръгна, усмивката още танцуваше на устните му.

Спряха кервана отстрани на потока, между него и форта. Жените имаха на разположение остатъка от деня, за да се измият и да изперат в бистрата плитка вода. Фургонът на Такър и Лора беше зад този с провизиите, което значеше, че утре щяха да бъдат последни в колоната. Такър трескаво се опитваше да измисли някаква причина, за да не са толкова близо до колата на Колинс и Франк.

— Такър, не издържам вече. Хайде да слезем при потока. Можем ли вече да тръгваме? — настояваше Лора.

Внезапно Такър се натъжи. Лора беше толкова приказлива, така щастлива, а за нея това бяха най-нещастните мигове в живота й.

— Нека видим кога ще тръгне Лоти. Ще отидем с нея.

— Такър, можем и сами. Бък каза, че всичко ще е наред, ако стоим близо до фургоните.

— Все пак си мисля, че ще е по-добре да сме с някого. О, това са госпожа Хук и Били. Към потока ли отивате? — извика тя.

— Да. Искате ли да дойдете с нас? Лоти и госпожа Шафер ще дойдат по-късно — отвърна Мери.

Такър въздъхна с явно облекчение.

Брегът на потока беше стръмен и край водата имаше дървена ограда. Такър слезе долу с мръсните дрехи в ръце и се върна да помогне на Лора.

— Обърни се с гръб към водата и върви така, сякаш слизаш по стълби. Ще те чакам долу и ще те насочвам.

Водата бе бистра, по дъното блестяха малки, заоблени камъчета. Били нагази до средата на рекичката и извика към Лора:

— Ела тук да седнеш на камъните. Ще ти е удобно да си измиеш косата.

Мери погледна към Такър и тя кимна в знак на одобрение.

— Били, ела да й помогнеш — извика тя.

Под грижовния поглед на Били Лора нагази до колене във водата.

— Как е ослепяла? — попита Мери. Дрехите вече бяха изпрани и съхнеха по храстите. Такър търкаше косата си с парче сапун.

— Не знам. Когато дойде във фермата, беше на шест години. Имаше белези по лицето и тялото. Мисля, че се е случило след жесток побой, защото беше ослепяла неотдавна.

— Сигурно от удар в главата — отвърна Мери сякаш на себе си. — Била ли е на лекар?

— Да, но той беше един стар пияница и не знаеше повече от мен.

Такър наведе глава да отмие пяната от косата си и не видя болезненото изражение върху лицето на Мери.

— Мамо, ние отиваме на тревата отсреща — извика Били, сочейки към другия бряг. — Ще набера на Лора от уния цветя.

— От онези цветя, Били — поправи го Мери. — Стой наблизо, да те виждам. Не отивай в храстите.

Отсрещният бряг беше обрасъл с тучна трева и големи жълти глухарчета. Лора прегази реката, хваната за рамото на Били. Панталоните й бяха мокри, а косата й висеше на тежки кичури чак до кръста. Внезапно Такър се разтревожи и се огледа припряно наоколо. Не се виждаше жива душа. Зърна спокойното изражение на Мери и се отпусна. Чуваха се единствено бълбукането на потока и щастливият смях на Лора и Били.

С напредването на деня все повече жени идваха да перат. Мери и Такър седяха мълчаливо, сушаха косите си на слънце и наблюдаваха момчето и Лора на отсрещната поляна. Такър не забеляза дивия бик с извити рога, който изскочи от храстите, но Мери го зърна.

— Били! — изкрещя тя.

Огромният рогат звяр се затича до средата на поляната и започна да рие земята с копита. Такър забеляза най-напред осветените от слънцето мъхести остри рога. Животното завъртя глава и издиша шумно, бяла пяна капеше от ъглите на устата му. Мери веднага разбра, че бикът е болен от бяс и ще нападне. Били и Лора бяха на около петдесет крачки от него.

— Лора! Лора! Бягай! Бик! Бягай! — ужасени завикаха Мери и Такър.

Може би виковете на жените, които вече виждаха какво става, я объркаха или просто не можеше да разбере откъде идва командата, но Лора се затича в обратна посока, право към храстите. Спъна се, падна, но отново се изправи на крака.

— Такър! — извика момичето отчаяно.

— Спри, Лора! Спри! Отиващ в грешната посока! — изкрещя тя.

— Такър! — Жалният вик се чу отново.

Били се обърна и без да се колебае и секунда, се затича право към Лора. Бикът, изненадан от толкова много движение, се завъртя три пъти и спря.

— Стой, момче! — чу се висок дрезгав глас.

Рейф Бланчет прекоси тичешком потока и излезе зад бика. Беше със запретнати крачоли, гол до кръста. Размаха мократа си синя риза над главата си, за да привлече вниманието на животното. Спусна се към бика и застана между него и Лора.

— Не бягай, момиче! Нека първо му отвлека вниманието, после ти, момче, я грабваш и хуквате през потока.

Рейф продължаваше да размахва ризата.

— Иа! Иа! — крещеше той. Бикът следеше движенията му с кървясали очи. Рейф изтича надясно, размахвайки ризата пред себе си като плащ, и същевременно крещеше през рамо: — Движи се бавно, момче. Води момичето. Като обърна бика, бягайте през потока.

С разширени от ужас очи Такър следеше ту полуголия мъж, ту бика, Лора и Били. Бикът се канеше да атакува, бавно намаляваше дистанцията между себе си и мъжа. Рейф направи голям кръг, а Били се добра до Лора. Бикът зари с копита, наведе рога напред и се втурна към Рейф. Хвърли се там, където той бе стоял секунда преди да отскочи встрани. Животното завъртя глава и закачи с единия си рог ризата. После нападна отново, обърна се и поклати глава, сякаш да проясни погледа си. Ризата висеше край ухото му, а от устата му капеше слюнка.

Рейф запляска с ръце и закрещя, опитваше се да обърне бика още веднъж. Такър се спусна във водата, сграбчи Лора за ръката и двамата с Били затичаха през потока. Лора тичаше между тях. Рейф не смееше да откъсне поглед от бика и не разбра кога Били и Лора избягаха от поляната.

— Иа! — изкрещя той отново и плесна с ръце. — Грозен звяр такъв!

Побеснял от шума, бикът наведе глава и нападна отново, като премина на сантиметри от корема на Рейф. Той се обърна и видя как Лора и Били се катерят по отсрещния бряг. Само двете жени още бяха в потока.

— Бягайте! — извика Рейф и запляска с ръце. — Ако ви види, ще тръгне към вас.

Такър се огледа уплашено за помощ. Зърна мъж на кон малко по-надолу по течението. Ръката му лежеше спокойно на седлото. Мъжът наблюдаваше безучастно сцената. Беше Франк Парчър.

— Помогни му! — изкрещя тя, когато бикът нападна отново.

Рейф изчака до последно, преди да отскочи встрани, но острият рог разкъса панталона му и на бедрото му зейна дълбока рана. Внезапната болка го замая, той загуби равновесие и падна. Звярът усети, че е повалил противника си, завъртя се, наведе глава и нападна отново. Рейф се изправи, едва крепящ се на крака, и зачака. Знаеше, че не може да избяга, но можеше да отклони животното, което с всяка изминала минута се разбесняваше все повече.

Такър впери поглед във Франк. Той не помръдваше. Гледаше какво става край потока. Дори не направи опит да извади пушката си от калъфа.

Когато бикът нападна, Рейф се опита да отскочи на една страна, но дългият рог го закачи в ребрата и той се свлече на земята.

Такър гледаше с ужас как звярът приближава, чуваше пръхтенето му. Рейф лежеше неподвижен сред поляната.

Бикът размаха глава и синята риза се развя наляво-надясно. Заби копита в земята и отново се приготви за атака. Такър се хвърли напред, закрещя и размаха ръце, за да привлече вниманието му, но кървясалите очи на звяра виждаха единствено тялото в тревата.

И тогава проеча изстрел. Бикът се свлече на земята, улучен точно в момента, когато се готвеше за скок. Падна на колене. Чу се втори изстрел и Такър погледна към Франк. Той си стоеше безгрижно, както преди. Тя се обърна и видя Лукас на брега на потока, с пушка в ръка. Изчакваше да види дали се налага да стреля още веднъж. Бикът беше заровил десния си рог в пръстта, ризата висеше пред очите му. Помръдна няколко пъти опашка и безпомощно изопна крака, преди да грохне окончателно.

Такър се спусна задъхана към проснатия на земята мъж, Мери тичаше до нея. Спря ги строгият глас на Лукас.

— Чакай! — Той скочи от брега и прекоси тичешком потока. Приближи предпазливо към животното. Такър обърна поглед, изпълнен с омраза, към мястото, откъдето Франк безучастно бе следил трагедията. Той бе изчезнал. Лукас насочи пушката към мъртвия бик и клекна до Рейф. Такър и Мери се появиха на мястото почти по същото време. Лукас обърна мъжа по гръб. Мери приклекна на земята и веднага започна да опипва тялото за рани.

— Дайте ми ножа си — каза тя на Лукас, без да го поглежда. — Трябва да спрем кървенето.

— Можете да използвате ризата му. — Такър се запъти към мъртвото животно.

— Не, не го докосвай — пресече я Мери. — Не трябва да рискуваме тази пяна да попадне в раната. Подозирам, че бикът е бил болен от бяс. — Тя взе ножа от Лукас. — Иди оттатък и вземи от храстите ризата на Били. Бялата. — Говореше припряно, но явно знаеше какво прави.

От форта се стичаха хора. Такър грабна ризата от храстите и извика на Мустанг:

— Ранен е лошо. Намери нещо да го отнесем.

Отнесоха Рейф до фургона му на едно платнище. Мери бе превързала раните му, но докато стигнат до колата, ризата вече беше напоена с алена кръв. Свалиха задния капак и внимателно положиха ранения в постелята му. Такър и Мери останаха заедно в края на фургона.

— Ние ще се погрижим за него, госпожо — каза Мустанг.

— Не, аз ще се погрижа. — Мери каза това любезно, но твърдо.

— Няма нужда. Аз се грижа за ранените още от боя при Аламо.

— Мамо! — Били задърпа майка си за ръката.

— Иди да ми вземеш чантата, Били, и бохчата с чистите дрехи. — Тя гледаше Мустанг право в очите, докато говореше.

— Вече ги донесох, мамо. А също и превръзките. — Били й подаде една черна чанта и се обърна към Мустанг: — Майка ми беше най-добрата лекарка в цял Тенеси, господине. Само тя може да излекува господин Бланчет.

Мустанг понечи да отговори нещо, но от устата му не излезе нито звук. Такър се обърна смаяна към Мери. Тя вече се качваше във фургона с чанта в ръка.

— Ще имам нужда от помощта на Били. Той знае какво да прави. Трябва ми още някой да повдигне господин Бланчет. Ще ми помогнете ли, господин Мустанг? Трябва ми и малко уиски да промия раната. Такър, ще помолиш ли Лоти да стопли вода? Господин Стийл, всяко животно, което яде от трупа на бика, ще се зарази от бяс. Предлагам да го заровим и да го покрием с камъни. Кажете на мъжете да не пипат тялото с ръце и да заровят ризата на Бланчет.

Мери даде нарежданията с такова спокойствие и увереност, че никой не посмя да ги оспори.

Лора стоеше край техния фургон и трепереше от уплаха. Госпожа Шафер и Бетси бяха при нея.

— Лора, добре ли си?

— Може би. Лоти отиде да ми донесе обувките и да вземе другите ни вещи. Дора казва, че господин Бланчет е ранен лошо. Казва още, че Мери била лекарка и че може да му помогне. Такър, вярно ли е? Никога не съм чувала за жена доктор.

— И аз не съм чувала, но, изглежда, тя знае какво прави. Лоти е тук. Лоти, те имат нужда от гореща вода. А Мустанг каза, че в колата с провизиите имало шише уиски.

— Има повече от едно шише — отвърна Лоти с отвращение. — Ще го занеса, после ще кипнем вода и ще приготвим вечеря. Кажи на оня крастав дърт койот да не се притеснява за яденето.

— Лора! — извика Бък и се затича към нея. Тя стоеше, здраво вкопчена в колелото на фургона, трепереща и раздърпана. Косата й, все още мокра, висеше на сплъстени кичури, в които се бяха заплели треви и клонки. Бе пуснала навитите си крачоли надолу да скрие краката си, но прасците й бяха разранени от катеренето по стръмния бряг и кървяха. — Лора!

Такър никога досега не бе чувала толкова много болка в един мъжки вик.

Бък се смъкна от седлото и се запъти към Лора. Хвана я за раменете и я привлече към себе си.

— Ранена ли си, моя любов?

— Бък! О, Бък! Толкова бях уплашена! — Лора обви ръце около врата му и се притисна плътно до него. Всички в лагера гледаха как той я прегръща здраво и й шепне на ухото успокоителни слова. Внезапно Такър се почувства страшно самотна. За пръв път, откакто познаваше Лора, тя се бе обърнала към друг за утеха. Такър огледа тълпата. Част от жените ги наблюдаваха с копнеж в очите, други се усмихваха широко. Бък, изглежда, изобщо не се притесняваше от чуждите погледи. Той се пресегна, свали задния капак на колата, повдигна Лора и я сложи да седне в края. После се наведе и взе краката й в ръцете си.

— Пресвета Богородице! — промълви той.

— Бък, ще ти донеса малко вода — рече Лоти, връчи на Такър шише, запушено с коркова тапа и червен восък, и й махна: — Ти по-добре занеси това. Бък ще се погрижи за Лора.

Когато Такър мина покрай фургона на Колинс, тя видя седналия с лице към колата Франк Парчър. Внезапно я обзе силен гняв. Изведнъж й се прищя да запрати бутилката в лицето му. Момичето забави крачка, но се отдалечи на безопасно разстояние.

— Ти изобщо не възнамеряваше да му помогнеш! Пор такъв, по-долен си от змия — изсъска тя.

Той се захили:

— Защо да го правя? Защо да си хабя патроните за това нищожество? А иначе аз гледах да не се случи нещо лошо на женичката ми.

— Ти си звяр. — Котешките й зелени очи проблеснаха от ярост. Ненавиждаше този мъж, който превърна живота й в ад от деня, когато изскочи от тъмнината във форт Маккавет и я сграбчи. Тя продължи нататък. Ноздрите й потреперваха, стегна се цялата. Като чу безгрижния му смях, внезапно й се прииска да се обърне и да го убие.

Слънцето залезе. Над лагера се спусна тишина. След вечеря хората се събираха на малки групи и всички обсъждаха днешното произшествие — бягането на Лора и Били от побеснелия бик и смелостта на Рейф Бланчет. Дори семейство Тейлър дойдоха при общия огън. Алис, която бе по-напредничава, изобщо не се изненада, че сред тях има жена лекарка.

Такър седна при останалите край фургона с храната. Тя отказа да отиде до фургона на Бланчет по тъмно и помоли Дора Шафер да занесе вечерята на Мери и Били.

Бък изми разранените крака на Лора и й даде да обуе нови чорапи, които й донесе Лоти. После изчисти тревите и клонките от косата й и й подаде четката. След първоначалния шок да видят мъж да прави толкова интимни неща, жените постепенно се отдалечиха и престанаха да гледат към двамата. Когато се стъмни, Бък изнесе един съшит юрган и го сложи под едно дърво, така че Лора да може да се облегне на ствола му.

— Тъмно ли е вече, Бък?

— Да. Тъмно е.

— Целуни ме тогава веднъж.

— Веднъж ли? Мога да те целувам безброй пъти, ми куерида! — Каза го на испански и после повтори на английски: — Моя прекрасна любима.

В очите й се появиха сълзи. Сърцето й заби лудо. Едва не се задави от плач.

— Недей, Бък! Моля те, недей!

— Какво има, любима? Да не казвам, че те обичам и че ще прекарам остатъка от живота си с теб? Ще го извикам високо, ако това ще те убеди в истинността на думите ми. От днес нататък всеки вече знае, че те обичам. Сега зависи само от теб дали ще ме приемеш или не.

— Не мога да ти разреша да го направиш. Не мога да те оставя цял живот да ме водиш за ръка. Заслужаваш повече. Много повече от това, което може да ти даде едно сляпо момиче.

Той сложи пръсти на устните й, погали я по бузата и продължи към ухото. Прегърна я през врата и я притисна силно към себе си.

— Ти заслужаваш повече, Лора. Не знаеш какво е да си метис. Повечето хора не ме уважават, за тях съм никой. Като моя жена те няма да зачитат и теб.

— Толкова е нечестно! Не ме интересува индианската ти кръв. Искам само да бъда с теб. Но се безпокоя, че ще ти бъда постоянен… товар.

— Искам да си останеш каквато си. За мен ти винаги ще си моята любима, с която ще прекарам живота си. — Той пое дълбоко въздух и въздъхна: — Чувствам, че излизам от ада, за да отида в рая. Не мога да те загубя!

— Не разбирам. Защо избра точно мен? — Думите изпревариха мислите й.

— Повярвай, ми куерида. Ти си прекрасна! Не само ликът ти, душата ти е прекрасна. Ако ме приемеш, ще бъда най-щастливият мъж на света. — Той я прегърна и зарови устни в косите й.

Лора се разсмя от сърце.

— О, приемам те, скъпи Бък!

Бък едва се сдържа да не я сграбчи в обятията си. Лора сияеше от щастие, а сладките й, сочни устни се разтвориха и потърсиха неговите. Целуна я нежно, благоговейно, сякаш бе нещо крехко и съвършено. Тя обви врата му с ръце и се гушна в него. Облегна глава на рамото му и въздъхна.

Лукас се качи в добре подредения фургон на Бланчет. Под тежестта му колата се наклони на една страна и запалената газена лампа се плъзна по напречната греда, на която висеше. Били бе легнал на един сламеник, а Мери седеше на походен стол край постелята на Рейф.

— Как е той, госпожо Хук?

— Не мога да кажа, господин Стийл. Не вярвам, че ще умре от раните си. Ако умре, ще е от друго.

Лукас не каза нищо, но я погледна недоумяващо. Настъпи тишина и най-после продължи:

— Никога досега не бях чувал за жена доктор.

Мери смръщи вежди.

— Така ли? Сигурно си мислите, че ние не сме достатъчно интелигентни, за да учим медицина?

— Не съм казвал подобно нещо. Просто това е доста нетипична професия за жена.

— Не само вие мислите така. — Мери погледна спокойното лице на мъжа върху постелята. — Но аз не можех да оставя господин Бланчет да умре.

— Разбирам.

— Не, не разбирате. — Очите й блеснаха гневно. — Едва ли ще разберете предразсъдъците срещу една жена, която предпочита типично мъжка професия. Учих в Шотландия, омъжих се там и със съпруга ми се върнахме в Америка, за да помогнем на съгражданите си. Установихме се в Охайо. Хората не ме приеха. Преместихме се в Тенеси. Там предразсъдъците имаха още по-дълбоки корени. Една бременна жена умря, но аз успях да извадя още живото бебе от корема й. Въпреки че спасих живота на детето, те подпалиха къщата ми и убиха съпруга ми. Е, той бе пиян през по-голямата част от деня. Самият той беше лекар и не можеше да понесе, че жена му е по-способна от него. — Тя заговори с примирение: — Няма да подновя практиката си в Калифорния, господин Стийл, ако това ви притеснява. Ще се омъжа за фермер и ще му бъда добра съпруга, ако създаде дом за сина ми. — Гласът й отново бе спокоен и Мери гледаше Лукас право в очите.

— Моята работа е да ви отведа до Калифорния, госпожо Хук. Не мога да ви нареждам какво да правите, като стигнете там. Утре потегляме. Мислите ли, че трябва да оставим Бланчет във форта?

— Не. Били и аз ще останем при него и ще караме фургона.

— Един от конярите може да кара колата му за няколко дни, но ако възстановяването му продължи повече, ще трябва да го оставим. Не мога да отделя нито един коняр, след като преминем форт Стоктън.

— Кора Лий може да кара нашия фургон — заинати се Мери. — Били и аз оставаме с господин Бланчет.

— Вие не сте задължена да се грижите за него, госпожо Хук.

— Не, длъжна съм. До десет, дванадесет дни ще се разбере дали господин Бланчет се е заразил от бяс от слюнката на бика. Тогава ще трябва да го… застреляме. — Лукас зяпна от изненада. — Ще трябва да го застреляме или да го вържем за някое дърво да умре от изтощение. Не мога да му причиня това след всичко, което стори за Били и Лора.

— А възможно ли е това да се случи?

— Възможно е. Раните му доста кървяха и аз се надявам, че ще се възстанови напълно, но отказвам да го оставя в чужди ръце. Освен това тук никой не е запознат с тази болест.

— Ще направим, както казвате. Искате ли някой да язди с вас?

— Не. Ние с Били ще се справим. По-добре ще е другите да не знаят подробности за състоянието на Рейф.

— Добре. Искате ли да поседя при него, докато си свършите някоя лична работа.

— Благодаря. Трябва да взема някои наши вещи. Няма да се бавя.

Мери излезе от фургона и се стегна, за да посрещне погледите на жените. Вече всички знаеха, че тя е една от онези странни същества — жена доктор. Такър я посрещна и двете се отправиха към фургона с провизиите, където се бяха събрали почти всички.

— Как е той, Мери?

Хората мълчаливо изслушаха думите й. После изведнъж всички заговориха в един глас. Ако Рейф беше героят, който спаси Били и Лора, то Мери бе героинята, спасила Рейф. Радушният им прием изненада Мери.

— Как е Лора? — попита тя, след като се отърси от първоначалното изумление.

— Хм! — обади се Лоти. — Бък се грижи за нея. Подозирам, че май ще имаме сватба още преди да сме стигнали в Калифорния.