Дороти Гарлок
Търсещи сърца (3)

Трета глава

— Такър Хюстън? — Лукас стоеше до нея.

— Да? — Тя не можеше да види лицето му и бе доволна, че той също не я вижда. По дяволите! Защо винаги се изчервяваше, когато той я погледнеше?

— Искам от теб да водиш дневник. Ето ти списък на всички жени и деца от кервана. Препиши го и ми го върни. От утре ще си водиш записки за всичко, което се случва по време на пътуването. По-късно ще ти дам карта, за да отбелязваш маршрута ни. Ще означаваш местата, където лагеруваме, ще записваш къде армейският отряд ще се присъедини към нас и къде ще ни остави. Това не е трудна задача за учител. Можеш ли да караш впряг?

— Разбира се — каза тя през зъби.

— Имаш ли панталони?

— Не, но двете с Лора ще си ушием.

— Лора шие? — попита той след известно колебание.

— Разбира се.

— Вие с Лоти ще се разберете кой ще кара впряга и кой ще води мулетата.

— Аз не обичам да яздя — обади се Лоти. — Ще карам фургона.

— Тогава аз ще науча Лора да води мулетата.

— Не — рече твърдо Такър. — Аз ще върша нейната работа.

— О, да, аз искам да правя това. Харесваше ми, когато яздех понито във фермата — изписка въодушевено Лора.

— Пони и кон — водач са две различни неща — сряза я Такър.

— Такър, престани да я глезиш. Тя може да се справи.

— Ти откъде знаеш какво може да прави тя? Познаваш я от един ден. Така ще я убиеш! — В очите на момичето проблеснаха предизвикателни пламъчета.

— Лоти, заведи Лора при фургона — каза Лукас тихо, но в тона му се четеше заплаха. — Червенокоска и аз ще трябва да си поговорим.

Той я сграбчи за ръката така, че тя едва не извика от болка, и бързо я поведе в тъмнината.

Спряха на известно разстояние от лагера. Сърцето на Такър биеше лудо, Лукас я стискаше още по-здраво за китката. Стояха така мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Никога повече не оспорвай нарежданията ми — гневно процеди той през зъби.

Тя го изгледа студено, в очите й се четеше неодобрение.

— Тогава недей да нареждаш на Лора какво да прави. Аз знам най-добре какво може да прави тя. Грижа се за нея от шестгодишна.

— Това не ти дава право да се държиш с нея, сякаш е твоя собственост.

— Моя собственост? — отвърна гневно Такър. — Аз съм тази, която й казва какво да прави, не ти!

Лукас пусна ръката й с жест на презрение. Такър понечи да си тръгне, когато той протегна ръка и я сграбчи за рамото.

— Да не би да те е страх, че ще я загубиш, а, Червенокоске? Боиш се, че Лора ще отиде някъде, където няма да се нуждае от грижите ти, и че ще иска да живее без теб — заяде се мъжът.

Такър не можа да се овладее, вдигна ръка и го зашлеви. Никога не бе очаквала, че ще направи точно това, и веднага съжали за постъпката си.

— Проклета да си. — Лукас бе бесен. Още преди да успее да помръдне, камо ли да се извини, той я сграбчи за раменете и я разтърси с такава сила, че зъбите й изтракаха. Такър го погледна с невярващи очи и се опита да събере мислите си. Онемя от почуда и гняв. — Не позволявам такива волности, рижава котко! — изсъска той и я дръпна гневно към себе си. Голямата му ръка я сграбчи за косата и отметна главата й назад. Държейки я така, Лукас изведнъж впи устни в нейните и започна да я целува настървено, със страст.

Такър се опита да се съпротивлява, но, останала без дъх, притихна и се отпусна в прегръдката на мъжа, който продължаваше да я целува диво и страстно.

Лукас я притисна толкова плътно към тялото си, че тя усети силните удари на сърцето му. От гладко избръснатото му лице я лъхна миризма на тютюн и пот. Най-сетне той се откъсна от устните й, докато Такър, все още в прегръдката му, дишаше тежко, на пресекулки, и се опитваше да си поеме въздух.

— Помисли си, преди да ме удряш отново. Следващия път няма да спра дотук — прошепна той.

Такър му отвърна рязко, с тон, пълен с гняв и огорчение.

— Намери си друг учител. Лора и аз няма да тръгнем с теб.

Тя се напрегна и сърцето й се сви, като чу сухия му смях. Почти несъзнателно вдигна ръка и изтри с опакото на ръката устните си, които все още пареха от целувката му.

— Ще тръгнеш, Червенокоске. Ако си наумиш да бягаш, ще те хвана и ще те върна обратно. Ти си като ядосана котка. Трябва само някой да ти дърпа ушите. — Той я погали нежно по бузата и прибра кичур коса зад ухото й. — И да те пошляпва от време на време.

Такър затаи дъх. Не беше очаквала това. Опита се да се отдръпне, но мъжът я хвана.

— Не съм ти играчка — изсъска му тя. Тихият му смях я вбеси. — Опитай отново и ще те намерят с нож в гърба. — Такър почувства отново подигравателната усмивка в очите на Лукас. Той я загледа дълго и настойчиво и в този момент тя наистина изпита желание да го убие. Натрапникът продължаваше да я притиска в обятията си и това засили още повече чувството й за мъст.

— За нищо на света не бих пропуснал среща с теб, Червенокоске!

— Престани да ме наричаш така!

— Искаш ли да ти викам „захарче“? Ти си всичко друго, но не и сладка.

— Не съм!

Такър се уплаши, че ще се разплаче и това ще я унижи. Тя се напрегна в очакване на още някоя злъчна забележка, но в следващите му думи нямаше присмех или яд.

— Безопасността на този керван зависи от това всеки един от вас да изпълнява нарежданията ми. Отнася се и за теб, Червенокоске. Не оспорвай заповедите ми!

— Не съм ги оспорвала!

Последва напрегната тишина. Такър се чувстваше объркана. Думите му бавно проникваха в съзнанието й, докато тя се опитваше да овладее бушуващите в главата й чувства, които нямаха нищо общо с разума. Трябваше да стори нещо. Понечи да издърпа ръката си и се насили да отговори с най-хладния и безизразен тон, на който бе способна:

— Мисля, че вече си казахме всичко!

Вместо да я пусне, Лукас хвана и другата й ръка и я притисна до себе си. Измина една напрегната секунда, след което той поотпусна мощната си прегръдка. Гневът му отстъпи място на възхищението.

— Никога не съм се чувствал като предано куче на верижка, Такър. — Той говореше възбудено, а усмивката играеше по устните му.

— Ако не възразяваш — отвърна тя с нотка на сарказъм, за да подсили думите си, — бих желала да се върна при фургона.

— Нямам нищо против, Червенокоске.

Лукас я поведе, все още държейки я здраво за ръка. Заобиколиха лагера, за да излязат откъм външната страна на фургона. Прехапала долната си устна, Такър се препъваше до него. Нощта бе топла, изпълнена с вълшебната музика на щурците, бледата лунна светлина се отразяваше в платнищата на фургоните.

— Надявам се, че няма да сториш нещо глупаво — каза Лукас, когато наближиха фургона.

— Не съм си загубила ума — отряза го тя. — Предполагам, че знаеш всичко за нашето положение. Но Лора няма опит с мъже като теб.

За да я подразни, той се засмя и рече меко:

— Ти също нямаш никакъв опит.

— Имам достатъчно, за да мога да различа едно магаре, като го видя.

— Ти си най-твърдоглавата и опърничава жена, която съм виждал, но все още си мисля, че ще се държиш мило, когато се поопознаем.

Такър пропусна последните му думи покрай ушите си, защото знаеше, че се опитва да я предизвика. Преминаха последните няколко метра в мълчание и щом той пусна ръката й, забърза към фургона.

Лукас я проследи с поглед и изпита странно чувство. Кой знае защо нещо го караше да я дразни и ядосва. Защо се държа по този начин, та сега тя щеше да го намрази! И защо, по дяволите, я целуна? Той нямаше такива намерения.

Никога досега не бе целувал толкова сладки, меки и сочни устни, никога не бе държал жена в обятията си с такова желание. Виновен бе портретът, който носеше от толкова време със себе си. Той се изтегна върху постелята си край товарния фургон. Изведнъж от толкова време насам се почувства ужасно самотен. Някъде далеч се чу любовният повик на койот и отговорът на женската отекна в тишината. Лукас бе неспокоен. Мислите препускаха в съзнанието му. За момент си представи какво ли би станало, ако тази червенокоса жена отговореше на чувствата му. Представи си как му шепти любовни слова и се взира с нежност в очите му. Внезапно го завладя желанието да си припомни всички подробности от онова отдавна отминало време, когато за кратко, само за няколко седмици, бе познал любовта.

Дълго време се въртя в постелята си. Изпитваше странно, болезнено чувство, което не му даваше покой.

Първото му пътуване до Калифорния бе през 1844 година, тогава беше дванадесетгодишно момче. Имаше вече петнадесет лета оттогава. Той и баща му оставиха погребани зад фермата им в Източен Тексас скъпата му любяща майка и сестрите му. Лошата болест — скарлатината, не пощади семейството им.

Прекосиха Америка и стигнаха чак до Тихия океан, за да открият и там същите хора, които бяха оставили в Тексас — хора, чиято единствена мечта бе материалното благополучие, които ламтяха за земя и злато.

Уилям Стийл бе отвел Лукас в планините, където под зоркия му поглед синът му бе убил първата си мечка, бе се борил с младите индианци и бе започнал да носи мокасини и черни промазани дрехи от еленова кожа. Ходеше на лов със Сивия орел и задяваше сестра му, Малката гълъбица. Това беше един щастлив, безгрижен период от живота му. Когато навърши двадесет години, той и баща му пропътуваха континента, за да се върнат в Тексас. Щатът се бе променил, бяха се появили нови градове, поставяха се разделителните граници, прииждаха заселници.

Двамата се върнаха отново в Калифорнийските планини. Уилям Стийл видя Тексас за последен път. Една стрела го улучи в гърлото и смъртта му бе мигновена. Лукас погреба баща си край един планински поток. През тази първа самотна зима той намери Сияйна звезда. Тя живееше с индианското племе гарвани, но бе бяла жена. Някъде край границата с Орегон индианците бяха нападнали керван на заселници и отвлекли Сияйна звезда. Отвели я далеч-далеч на запад, а след това на юг. Беше повече индианка, отколкото бяла жена. Но всъщност бе еднакво чужда и на индианци, и на бели.

Когато Лукас я откри, тя бе втората жена на Бягащ кон. Той бе стар и нещастен мъж: нямаше синове. Сияйна звезда копаеше и плевеше коравата земя, шиеше дрехи от кожа и переше на реката като всяка друга индианка. Не проумяваше защо на другите момичета им харесваше да спят с воините, не разбираше защо не може да си роди деца, които да облекчат живота й.

Лукас купи Сияйна звезда за един мустанг и един нож и тя заживя при него в планинската му хижа. Изпитваше гордост, че е жена на планинеца, и с времето го заобича. Той също се влюби в миловидното момиче с галещи ръце и топли, кафяви очи, което го притискаше до гърдите си и му пееше.

Този период от живота му отлетя безвъзвратно. Времето потуши болката, която изпита, когато я намери полумъртва в хижата със стрела, забита в гърдите й. Сияйна звезда издъхна в ръцете му и той я погреба край потока, до гроба на баща си. Лукас издири Бягащ кон и го уби със същата тази стрела, която извади от гърдите на любимата си. Индианецът я бе убил от страх да не роди синове на планинеца и да го посрами пред останалите мъже от племето.

Лукас слезе от планините, но често се връщаше в стария си дом. Времето не пощади хижата, но дивите цветя, които бе засадил край дървото до потока, цъфтяха и избуяваха.

Лукас си помисли, че сега в планините е пролет. Въздухът е кристалночист и студен. Той пак щеше да се върне. Щеше да се връща отново и отново през годините, независимо накъде щеше да го отведе животът.

Единственият човек, който знаеше подробности за този период от живота на Лукас, бе Лоун Бък Гарет. Двамата прекараха заедно юношеските си години. Бореха се, ходеха заедно на лов и на експедиции до горите с големите пинии, заедно с бащата на Лукас посетиха гробовете на майка му и сестрите.

Тази нощ Бък Гарет лежеше в постелята си на няколко метра от Лукас и се чудеше какво става с приятеля му. Бък се изненада, когато го видя да се отдалечава с тази червенокоса жена. Когато се върна и си легна, Лукас изглеждаше угрижен и Бък не посмя да го заговори. През целия си живот той не бе приказвал с повече от пет души. Не бе срамежлив, мълчанието му нямаше нищо общо е това, просто смяташе, че няма за какво толкова да се говори. Беше реалист. Не страдаше от фалшиви илюзии за величието на тази страна. Знаеше, че ще работи много, че животът му ще е труден и че когато му дойде времето, ще се установи някъде. Но къде? Кога? С кого? На тези въпроси все още нямаше отговор. Само за едно бе сигурен. Това ще е последното му пътуване до Тексас. Бък копнееше за суровите планини от детството си, за хижата край потока, където Уилям Стийл и Сияйна звезда спяха вечния си сън.

Бък бе уморен от живота сред хора, които го държаха на разстояние и го приемаха от състрадание само защото беше добър следотърсач, имаше набито око и стреляше бързо. Вече бе на двадесет и пет години, но още не бе намерил мястото си в това общество. Не принадлежеше към бялата раса, защото във вените му течеше индианска кръв. Но не беше и индианец, защото у него кръвта на белите преобладаваше. Отново почувства да го залива вълна на възмущение и негодувание при спомена за това как не му позволяваха да стои на стража, защото белите не му се доверяваха! Въпреки че всъщност беше повече бял, отколкото индианец.

Бък се бе превърнал в самотник, във вълк — единак. Лоун Бък — скаут, ловец и наемник. Само Лукас познаваше душата на този човек. Само заради Лукас Бък се бе съгласил да заведе тези бели жени до Калифорния.