Дороти Гарлок
Търсещи сърца (21)

Двадесет и първа глава

Франк Парчър бе убеден, че тази нощ червенокосата жена ще бъде негова, веднъж и завинаги. Бе планирал да се движи с кервана, докато наближат Ел Пасо, откъдето до Мексико имаше една крачка. Но не можеше да чака повече. Поздрави се за търпението — наистина то му бе нужно, за да издържи с кервана и със заповедите на Стийл. Франк се подсмихна и свали шапка, за да изтрие потта от челото си с ръкава.

Бе напуснал кервана при форт Дейвис миналата вечер около полунощ. Сега си почиваше под пъстрата сянка на един дъб. Погледна назад към втория кон, който водеше със себе си. На гърба му бяха закрепени дисагите за вещите, които щеше да открадне, и седлото, на което щеше да отведе своята жена в Мексико. Той трескаво обмисляше как да я отвлече от кервана. Със сигурност знаеше, че ще трябва да убие Лукас Стийл. Щеше да стане лесно, при това да му достави удоволствие. Пушката лежеше пред него напреки на седлото, с дулото надолу, държеше я с една ръка, а пръстът му галеше спусъка.

Докато беше още в лагера, бе подслушвал разговорите сред сенките. Разбра, че не е единственият, който проявява интерес към кервана. Толкова много жени можеха да донесат на някого страшно много пари, ако се продадяха на подходящото място. Някой бордей на юг би дал хиляда долара в злато за бяла жена. Беше чул, че някакви безделници искат да ограбят кервана, и бързаше да ги изпревари. Нямаше да позволи някой простак да му отмъкне жената.

Мислите за тази жена го разсейваха. Сръга коня в ребрата и пое нагоре. Мина доста време, преди да стигне билото. Ако човек искаше да оцелее в тази страна, трябваше да умее да се прави на незабележим. Франк никога не рискуваше, ако не бе наложително, независимо дали наблизо имаше враг или не. Познаваше мъже, които се движеха на открито, спяха край огъня, отдалечаваха се за миг от оръжието си… Всички те сега бяха мъртви.

Само едно нещо притесняваше Франк Парчър и това беше Бък Гарет. Рано или късно този метис щеше да се изпречи на пътя му. Когато премахнеше Стийл, той със сигурност щеше да ги проследи. Замисли се за това. Ако Лоун Бък още следваше обичайния си план, щеше да е на около пет мили пред кервана, а мексиканчето следеше на опашката му. Ако жената на Колинс караше сама фургона си, конярят щеше да е отзад с мулетата, а мексиканчето щеше да е само на опашката. Но то не го притесняваше. Страхуваше се само от Гарет.

Времето бе горещо и влажно, облаците от югозапад, изглежда, щяха да доведат буря. Франк се захили доволно. Една хубава гръмотевична буря би могла да му помогне. Потърси добро място за наблюдение, откъдето да следи кервана, без да го забележат. Сигурно беше малко след пладне. Когато напусна фургоните предната нощ, тръгна право към хълмовете и подремна малко, за да даде време на Бък Гарет да напусне лагера. Сега разбра, че е между кервана и Гарет, и вече беше време да помисли за Лукас. Щеше да го свали от седлото с един изстрел, а с втория да го довърши. В бъркотията, която щеше да настане, той щеше да отвлече женичката си. Тя щеше да тръгне доброволно, когато насочи револвера към главата на сляпото момиче.

Вдясно, малко под него, имаше няколко храста и голям валчест камък. Той премери височината му и тази на мястото, където стоеше, и се огледа къде да върже конете.

 

 

Бък напусна лагера един час преди зазоряване. Беше още тъмна, беззвездна нощ. Той пое предпазливо по пътя и се насочи към хълмовете на югозапад. Свърна от пътя, по който сутринта щеше да се движи керванът, и тръгна направо през равнината. Растителността тук бе оскъдна — хилави кедри и чепати дъбове висяха по ръба на каньона, на места растяха храсталаци с кулообразни бодли, които можеха да осакатят някой непредпазлив кон.

Когато се върна от разходката си с Лора, Чата го чакаше. Бък беше изпратил момчето до форта да се опита да научи нещо за осмината мъже, които следваха кервана от няколко дни, а също така да разузнае какво смята да предприеме Франк Парчър. Бък знаеше, че никой няма да обърне внимание на мършавото мексиканче, което се мотае наоколо.

Скаутът се подсмихна. Колко са глупави някои хора! Бяха толкова заети да гледат външността на човека, че изобщо не обръщаха внимание на това, което се крие в главата и сърцето му.

Парчър бе купил кон, седло и провизии за няколко седмици. Осмината мъже бяха купили уиски от амбулантния търговец и лагеруваха извън форта. Чата не бе успял да ги приближи достатъчно, за да чуе разговора им, но бе разбрал, че те знаят за жените от кервана и за това колко струва една бяла жена в бордеите в Мексико.

Бък прати Чата да следи Парчър, докато той обсъждаше информацията с Лукас. Парчър бе непосредствената опасност, щеше да предприеме нещо в най-скоро време. Засега другите само си говореха. Когато Чата се върна с известието, че Парчър е напуснал лагера, Лукас и Бък обсъдиха собствения си план на действие. После Бък легна да поспи за един час.

В момента Бък гледаше към небето и към приближаващата буря. Видя едно изворче и слезе от коня. Докато утоляваше жаждата си, Бък огледа склона със скептичен поглед. Усещанията му се бяха изострили от живота на границата. Познаваше планините и живота в тях. Беше по-тих от котка, имаше по-зорко око от бухал, беше по-бърз от сърна. Индианците го бяха научили да живее чрез сетивата си и сега тези сетива му подсказваха, че се намира по средата между Парчър и кервана.

На известно разстояние отпред каньонът се стесняваше, после отново се разширяваше и преминаваше в откритата прерия. Ако Парчър чакаше някъде, то щеше да е точно на това място.

Бък яхна коня, прекоси поточето и продължи напред, като се движеше покрай дърветата. Насочи се малко над храсталака. Оглеждаше небето за уплашени, излитащи от храстите птици и извърташе глава при всяко търкулващо се камъче, при всеки шум. Следеше ушите на жребеца си. Беше го избрал от стадо диви коне, чиито предци бяха оцелели, защото са усещали рано опасностите. Животното притежаваше силен инстинкт за самосъхранение.

Бък си проправяше път нагоре по хълма, като внимателно подбираше маршрута си. Тъкмо излезе от групичка смърчови дървета, когато усети някакво движение под себе си. Дръпна юздите и конят спря на място. Ушите на животното се наостриха и останаха изправени. Бък се смъкна внимателно от седлото. Видя задницата на кон, който махаше с опашка да прогони тормозещите го мухи. Като се огледа по-добре, видя и втори кон. На какво разстояние бяха? Може би на четвърт миля?

Пред него имаше малко затревено пространство. По-нататък растяха храсти. Щеше да се изложи на показ за няколко секунди. Докато слизаше надолу, Бък откъсна шепа сочна трева. Спря зад първите храсти, после се придвижи до следващите и се спусна по склона в противоположната посока на тази, от която бе дошъл. С изключителна предпазливост, като се снишаваше до земята, той приближи конете откъм главите им, така че да го видят и да не се изплашат. Приближи се към тях и им даде трева от ръката си. Оттук Бък разбра, че Парчър можеше да причаква на едно-единствено място. Той извади револвера от кобура и провери дали е зареден. Напипа ножа, препасан отзад на кръста му. Прихлупи шапката над очите си и започна да изучава внимателно терена, като измерваше разстоянието. От доста време не му се беше налагало да се концентрира така. Нищо не трябваше да му се случи. Изведнъж животът му бе станал скъп — откакто това малко ангелче с медноруса коса се появи.

Знаеше, че не бива да го прави, но си позволи за момент да си помисли за Лора. Когато мислеше за нея, сякаш вдъхваше свеж, чист въздух, след като е бил затворен в карцера в Юма. Понякога най-важните неща в живота на човека идват в най-неочаквания момент. Поне така се случи с него. Той нямаше желание да придружава Лукас в това пътуване с жените до Купърстаун. Съгласи се само защото знаеше, че Лукас има нужда от тези пари, за да се установи някъде. Сега не минаваше и час, без да мисли за Лора. Тя беше навсякъде с него. Не вярваше, че е в състояние да обича толкова всеотдайно някой друг човек.

Бък клекна край чакащите коне. Те го бяха приели и стояха спокойно, махайки с опашки. Той дъвчеше замислено стръкче трева, обмисляше позицията на Парчър. Добро място си беше избрал. Конят непрестанно риеше с копито зад Бък. Той се надяваше, че техните звуци ще му бъдат добро прикритие, докато се приближи. Бък беше търпелив човек и сега изчакваше спокойно. Чакаше за някакъв знак по-надолу по склона. Движение! Появи се за миг и изчезна. Изчака малко и отново го видя. Парчър наместваше гърба си на ствола на дървото. Седеше с пушка на коленете.

Докато чакаше и наблюдаваше, Бък отново си позволи да мисли за Лора. Зареян в блянове, той помръдна на милиметър, но това бе достатъчно и няколко камъчета изхрущяха под краката му. Търкулнаха се безшумно надолу по затревения хълм. Бък се наруга наум и затаи дъх, за да види къде ще се спрат. Но едно от камъчетата продължи да се търкаля по склона, набирайки скорост, и улучи ствола на дървото, под което седеше Парчър, като отхвръкна със звънко свистене.

Парчър веднага се раздвижи, сниши се, готов за нападение, като внимаваше да остане зад прикритието на камъка. Насочи пушка и започна да оглежда склона, като въртеше глава във всички посоки. Бък се укриваше, все още затаил дъх. След десетминутно изчакване и наблюдение Франк се подаде предпазливо на няколко крачки, за да се увери, че е сам. Видя конете, които си седяха спокойно, махаха с опашки и риеха от време на време земята с копита, и като заключи, че всичко си е на мястото, се върна отново в скривалището си да наблюдава кервана.

Бък изчака половин час, после безшумно се плъзна по тревата. На десетина крачки от Франк той се изправи и сложи ръце на кръста.

— Чакаш ли някого, Парчър?

Видя как Парчър се стегна и издаде глава напред от изненада, но това бе всичко. Той имаше достатъчно опит из прерията и знаеше, че ако мръдне, ще умре. Бък чакаше, като остави тишината да изнервя Парчър. Най-после, когато разбра, че може да го направи, той се изправи бавно на крака.

— На твое място щях да внимавам с тая пушка.

— Не съм глупак — изръмжа Парчър и се обърна.

— Мисля, че си. Дори новак не би си избрал по-открито място за наблюдение.

Бък разбра, че подигравката засегна противника му, защото Парчър стисна по-здраво пушката.

— Казвай, каквото имаш да казваш. Аз си тръгвам.

— Само един от нас ще си тръгне оттук и вярвам, че това ще съм аз.

Франк се разкрачи и наведе рамене напред.

— Да не мислиш, че ще си стоя така и ще чакам някой вонящ индианец да ме застреля?

— Ти нямаш думата. — Бък говореше спокойно и отпуснато, сякаш водеха съвсем обикновен разговор. — Ще те застрелям, Парчър, заради госпожа Бланчет.

— Какво? Кой ти е казал? — изръмжа Франк. Така, както стоеше, той приличаше на вълк — със смръщено лице и втренчени жестоки очи.

— Попи, слугата на семейство Тейлър. Той е видял как изнасилваш госпожа Бланчет в храстите, но робите не говорят за това, което вършат белите на други бели. Разказват го само на мексиканци и на… индианци.

— Негри, мексиканци, индианци! Всички сте един дол дренки! — изфуча Франк.

Бък се усмихна, гледаше го право в очите. Ако онзи решеше да помръдне, щеше да разбере по очите му.

— Като гледам дисагите ти и втория кон, май не си смятал да пътуваш сам, а, Парчър? — Бък почака гневът да обсеби Франк Парчър, преди да извади последния си коз. — Между другото чу ли, че Лукас Стийл е взел една от жените за своя съпруга? Хубавата учителка с пламтящата огнена коса вече му е жена.

Франк присви очи и Бък се наведе настрани, докато той стреляше. Всъщност двете пушки гръмнаха едновременно. Франк не улучи, но Бък не пропусна. Франк отхвръкна назад цели шест стъпки. Търколи се и изпусна пушката от ръцете си. Бък се наведе и зачака.

Противникът му се гърчеше на земята. Изведнъж той извика и заби пети в пръстта, като се опитваше да се премести от мястото, където бе паднал. Бък видя главата на огромна гърмяща змия, която се извиваше наблизо. Франк бе паднал отгоре й и я бе стреснал. Опашката й потрепери в знак на предупреждение, но Парчър не можеше да помръдне.

— Убий я! — изкрещя той. — За бога, убий я!

— Защо? — попита спокойно Бък и се наведе да вземе пушката му. — Тя само се опитва да се защити.

Франк притисна раната си с ръце и се опита да се премести, но движенията му само раздразниха още повече змията и тя се приготви за нападение. Той се извъртя по гръб и вдигна глава, като гледаше безпомощно как смъртта се приближава към него. Като гледаше как Бък седи безучастен, без намерение да помогне, в съзнанието на Франк изведнъж изплува картината на един друг танц със смъртта. С болезнена яснота той си представи драмата на мъжа, преследван от бика, докато той самият наблюдаваше безгрижно отстрани, Франк въздъхна силно, когато влечугото заби отровния си зъб в ръката му. Лицето му се изкриви в гримаса и пребледня. Бък се наведе над него и го погледна.

— За госпожа Бланчет и за всички останали, на които си съсипал живота.

Устата на Франк зейна и очите му се разшириха от ужас.

— Не ме оставяй така! Остави ми… револвера! — простена той.

— За да ме застреляш в гръб ли? — Погледът на Бък бе леден и безчувствен. — Жалко само, че няма да се мъчиш толкова дълго, колкото заслужаваш. Змията те отърва…

— Застреляй ме — замоли се Парчър. — Застреляй ме. Дори на кон би спестил тия мъки.

— Белият мъж можеше и да го стори, но индианецът не. Аз пък съм метис. Парчър, замисли се над това, докато чакаш лешоядите да закръжат над теб. Един метис те довърши.

Бък се заизкачва обратно по склона с пушка в ръка. Чу виковете на Парчър — отначало се молеше, после започна да псува. Без да се обръща назад, пъхна пушката под седлото и яхна коня на Парчър. Отведе и втория кон, изкачи хълма, отвърза своя жребец и прехвърли юздите на седлото му.

— Хайде, момче. Да се връщаме при фургоните.

Взе поводите, свирна на Долоридо да го последва и се насочи към горния път.

 

 

След известно време Лукас забеляза, че долината, през която минаваха, криеше опасности. Склоновете от двете страни на пътя бяха добро прикритие. Това беше съвършеното място за нападение. Така му се искаше Бък да се покаже отнякъде.

Яздеше край първия фургон, когато чу изстрелите. Бяха два и прозвучаха почти едновременно, човек можеше да ги вземе за един. Но Лукас разбра, че са два. Ослуша се уплашено и огледа околността. Последва тишина и страхът му нарасна. Станало е, каквото е станало, помисли си той. Не можеше да стори нищо, по дяволите, освен да чака да види кой ще слезе от хълмовете.

Те се губеха в далечината. Изведнъж на Лукас му се прииска да стигне там по най-бързия начин. Той изкрещя на Мустанг да пришпори мулетата и посочи към откритото пространство отпред. Обърна коня си и се насочи към края на кервана, покрай колоната от фургони, като крещеше на конярите да засилят темпото. Колите се движеха тромаво, жените караха впряговете спокойно и съсредоточено, като се отзоваха на нарежданията. Не се поддадоха на паниката и скоро керванът набра скорост.

В края на колоната Лукас видя Чата, който препускаше с бясна скорост. Яздеше ниско приведен на седлото и намали чак когато стигна последния фургон. Дръпна рязко юздите и конят се изправи на задните си крака.

— Те идват, сеньор!

— Ще ни настигнат ли?

— Движат се бързо, сеньор.

— Видяха ли те?

— Не, аз правих, както казал сеньор Бък.

— Тогава ще бягаме, трябва възможно най-бързо да излезем на открито. Чата, ти ще яздиш отзад. Ако видиш, че ни нападат, стреляй два пъти.

Лукас извика на конярите, които водеха на повод мулетата, да се изтеглят напред. Последният фургон в колоната бе товарният. Конярят изплю на земята дъвката си от тютюн и кимна, като чу нарежданията да кара последен, но да не изостава. Следваше фургона на семейство Тейлър. Лукас не бе сигурен как ще реагира мъжът при евентуално нападение.

— Осем бандити се движат след нас с голяма скорост. Насочваме се на открито, в случай че трябва да им се изплъзнем.

— Ще караме бързо — изкрещя Тейлър на Лукас, а после на жена си: — Вземи пушката, Алис.

Слугата на Тейлърови, Попи, караше колата на Ема Колинс.

— Момче, можеш ли да стреляш? — попита го Лукас, когато стигна при фургона.

— Не, сър. — Очите на негърчето се разшириха от ужас.

— Аз мога — извика Ема и с мъка се качи на капрата.

— Карай! Карай! — викаше Лукас на всеки от водачите на колите.

Като стигна при фургона на Такър, той зърна бледото й лице. От голямата скорост вятърът бе отвял шапката й и огнената й коса се развяваше след нея като червен облак. Тя погледна към него, после обратно към мулетата.

— Давай! Движи се! Безполезни инатливи магарета такива! — изкрещя им тя и Лукас не можа да сдържи усмивката си. Камшикът изплющя във въздуха и удари задницата на едно от животните. Лукас продължаваше да се удивлява. Лора държеше камшика! Тя отново изплющя над гърбовете на мулетата. Такър погледна към Лукас и го видя да се усмихва. Тя събра устни за целувка. Той й отвърна със същото. Боже! Каква двойка сме, помисли си той и продължи напред.

Керванът, който се бе разтегнал на разстояние от половин миля, сега се събра. Лукас оглеждаше околността за следи от Бък. Наближаваха мястото, където долината преминаваше в открита равнина. Около миля оставаше на мулетата, за да излязат на открито.

Лукас почти бе стигнал началото на кервана, когато чу двата предупредителни изстрела. Обърна коня и се втурна към усилено жестикулиращия Чата. Разгърната група конници нападаше кервана в пълен галоп. Сега щеше да настъпи паника, понеже нямаше къде да се скрият. Лукас знаеше, че има само един вид защита срещу конна атака — кръговата отбрана. Тази тактика се бе доказала във времето срещу множество нападения, когато превозваше товари с баща си.

Лукас нададе индиански вик и пришпори коня към началото на кервана.

— Кръг! — крещеше той. — Извийте фургоните в кръг!

Мустанг го чу и зави с фургона надясно. Другите го последваха, привикнали вече да правят това през многото нощи лагеруване в кръг. Уплашените животни се дърпаха, но все пак следваха Мустанг. Водачите се опитваха отчаяно да се задържат върху седалките на тресящите се из голата прерия коли.

Лукас крещеше като дивак от фургон на фургон и даваше нареждания:

— Движи се! По-близо! Задръжте ги!

От края на кервана се чу стрелба. Боят бе започнал. Лукас измъкна револвера си и се втурна да пресрещне бандитите. Прекоси откритото пространство и стреля. Един кон се свлече на земята заедно с ездача си. След секунда насочи револвера към друга цел и стреля веднъж, после още веднъж. Вторият изстрел улучи мъж с черна брада, който се олюля от удара. Внезапно той пришпори коня и се насочи към Лукас. Когато приближиха на едни гърди разстояние, мършавият космат мъж се приготви да стреля, но изведнъж разпери ръце и се преметна през седлото. Уплашеният кон мина покрай Лукас, влачейки след себе си ездача с лице в прахта. Един фургон мина край него и Лукас видя Ема Колинс в гръб, с пушка в ръце — прицелваше се внимателно и стреляше хладнокръвно.

Уплашените мулета продължаваха да тичат, въпреки че кръгът вече беше затворен. Когато започна боят, конярите пуснаха добитъка и обърканите животни се бяха скупчили в центъра на кръга, а около тях кипеше див хаос.

Очевидно нападателите се бяха разделили, едните нападаха от едната страна, другите ги пресрещаха от противоположната. Когато кръгът се затвори, те се разпръснаха. Лукас се оглеждаше и си търсеше жива мишена. Нито един от четиримата ездачи в кръга не се спираше на едно място. Той се отправи към външната страна на фургоните, когато едно от мулетата бе улучено от куршум. Слисаното животно падна на колене, тегличът заора в пръстта, фургонът се наклони и се преобърна.

Нещо се надигна от земята и смъкна Лукас от седлото. Беше мъжът, който падна от коня, когато Лукас го простреля. Мъжът бе едър, отчаян и се биеше за живота си. Те се вкопчиха един в друг и се затъркаляха в тревата, бореха се, налагаха се. Тежък юмрук се стовари върху главата на Лукас. Той посегна към револвера си. Усети, че нещо го бодна през дрехите, почувства острия нож в хълбока си. Успя да удари мъжа през лицето с цевта на револвера.

Битката свърши така бързо, както бе започнала. Цялото нападение продължи не повече от няколко минути. Двама от ездачите отстъпиха и препуснаха към хълмовете, оставяйки умиращите и мъртвите членове на бандата сред хаоса, който сами бяха създали.

Стреляха още няколко пъти по отстъпващия враг, после стрелбата спря. Мулетата потреперваха в хомотите си, навели глави надолу, и дишаха тежко. Ужасът бе отминал. Хората започнаха да излизат от фургоните и се спускаха да помагат на ранените.

Лукас стоеше над изпадналия в безсъзнание бандит. Прибра револвера в кобура, вдигна си шапката и я сложи на главата си. Движенията му бяха машинални. Усещаше топлата кръв, навлажнила дрехите му. Главата му пулсираше от удара. Огледа се наоколо и изведнъж го обзе панически страх.

— О, боже! Господи! — промълви той и хукна като луд.

Умиращото муле се опитваше да се освободи от хомота край преобърнатия фургон на Такър. Тя стоеше на колене, онемяла от ужас, с разрошена коса и разкъсани дрехи.

— Лора! — викаше обезумяла. — Лора! — Погледна към Лукас, който приклекна до нея и проплака. — Не мога да намеря Лора…