Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (10)

Десета глава

Спенсър спря до пощата, преди да си тръгнат от Хилтън Хед. В кутията „До поискване“ го чакаха куп писма. След като поеха по магистралата към Атланта, любопитството на Алисън надделя и тя започна да разглежда марките върху различните пликове. Дания. Великобритания. Италия. Перу. Кореспонденцията беше от целия свят.

Забеляза, че той я наблюдава с периферното си зрение.

— Любопитството не води към добро, нали знаеш?

— Не съм питала нищо — тя подхвърли писмата през рамото си на задната седалка на колата.

— Не, но ти се искаше — засмя се той, поставяйки собственически ръка върху бедрото й, като го потупа.

Обадиха се на Ан веднага след като пристигнаха в апартамента на Алисън. Тя съобщи развълнувано новината на Дейвис и той предложи да се срещнат четиримата за вечеря.

Алисън и Спенсър вече бяха в избрания италиански ресторант, когато Ан и Дейвис пристигнаха. Ан стрелна бързо с поглед сестра си и разбра всичко от пламенното самодоволство в очите й. Тя обви ръце около Алисън в мечешка прегръдка и прошепна в ухото й:

— Беше прекрасно, нали?

— Да, беше прекрасно — прошепна в отговор Алисън.

Дейвис я поздрави по-малко възторжено. Здрависа се доста ентусиазирано със Спенсър, а прегърна сдържано и сковано Алисън. Виждаха се за първи път, след като бе разбрал за смяната на сестрите.

— Ами, Алисън, за ъ-ъ… за начина, по който аз… ъ-ъ… ти знаеш…

Ан го дръпна за края на сакото и той се смъкна в стола до нея.

— За бога, Дейвис. Това са били само няколко целувки и опипвания.

Той преглътна и лицето му стана червено като домат. Всички се засмяха, а Спенсър провеси собственически ръката си върху рамото на Алисън.

— По-добре ще е, ако не опитва повече.

След като Дейвис преодоля смущението си, те изкараха една весела вечер заедно, ядейки макаронени специалитети с телешко месо и пиейки вино. Останаха изумени от новооткритото положително отношение на Алисън към него.

— Спенсър ме научи как две чаши могат да бъдат достатъчни за цялата вечер.

— Бас държа, че не те е научил само на това — каза с неприличен намек Ан.

Страните на Алисън поруменяха. Спенсър повдигна ръката й и целуна възглавничките на пръстите й.

— Тя също ме научи на много неща.

Ан и Дейвис бяха подписали договор за къщата. Интуицията на Алисън беше вярна. Ан се бе влюбила в къщата. Посмяха се на посредника, който бил объркан, когато Ан се втурнала из къщата, коментирайки оживено всяка особеност, сякаш я виждала за първи път.

— Искам да направя банята в цвят на праскова и джоджен. Какво мислиш, Алисън?

— Смятам, че ще е чудесно.

Спенсър притискаше коляното й под масата.

— Само си помисли, скъпи — каза Ан, като положи глава на рамото на Дейвис, — не след дълго ще живеем там.

Алисън взе участие в тайната любовна игра, която продължаваше под червено-бялата карирана покривка на масата. Тя нагласи салфетката на Спенсър върху скута му, изпъна въображаемите гънки, оправи я отново, приглади я на място.

— Можете ли да повярвате, че сватбата е само след четири седмици…

Спенсър скочи изведнъж, блъскайки се в масата от бързина.

— Не мога да повярвам, че минава полунощ и още не съм сложил Алисън в леглото. Лека нощ на вас двамата.

Те се втурнаха навън и оставиха Ан и Дейвис озадачени.

Изкараха две нощи в апартамента на Алисън. В действителност тя не бе го поканила да остане с нея. Това сякаш бе уредено предварително.

В неделя двете близначки с Дейвис и Спенсър отидоха на църква заедно със семейство Лемън. След това господин Лемън ги покани всички на лека закуска преди обяд. Възторженото гостоприемство на родителите й към Спенсър смущаваше Алисън.

— Би си помислил, че съм четиридесетгодишна стара мома, която от години се опитват да омъжат — оплака се тя, когато се върнаха в колата му. — Струва ми се, че ако бе направил някакво движение, сякаш се каниш да хукнеш, татко щеше да те завърже с корабно въже.

— Единственото движение, което искам да направя, е това.

Той я придърпа плътно до себе си и я дари с целувка, която възпламени тялото й и извиси духа й в небесата. През останалия следобед те се любеха бавно, дремеха, после се любеха отново.

Бомбата избухна по-късно вечерта, когато слънцето бе залязло. Тя се връщаше в спалнята, след като бе ходила до кухнята да вземе нещо за пиене. Отначало се зачуди какво прави куфарът му на леглото. След това причината гръмна в главата й като звук от тромпет. Подносът в ръцете й започна да се клати и тя го остави върху нощното шкафче.

Спенсър сгъваше дрехите си и ги нареждаше старателно.

— Къде отиваш? — попита разсеяно тя.

Какво значение имаше къде отиваше? Той си тръгваше. Беше помислила, че ще посрещне с радост мига, в който Спенсър щеше да си тръгне, затова не се страхуваше. Но сега, когато бе настъпил моментът, не можеше да си представи, че някога го бе желала. Помисли си, че ще умре от болка.

— Трябва да се върна в Хилтън Хед довечера.

— Разбирам.

Той хвърли една риза в куфара и се изправи, за да я погледне.

— Не, не разбираш.

Гласът му беше нежен, както ръцете, които притиснаха отгоре раменете й, докато тя седна на края на леглото. Спенсър коленичи пред нея. Пое ръцете й и започна да ги разглежда, като търкаше кокалчетата им и очертаваше вените с връхчетата на пръстите си.

Искаше да отскубне ръцете си от захвата му — далеч от тази нежност. Защо я разочароваше толкова внимателно? Нима си мислеше, че ще боли по-малко, ако беше мил, а не жесток?

— Алисън, имам важна работа, за която трябва да се погрижа. Видя онзи куп писма. Налага се да се върна обратно и да подсигуря „Дабъл Дийлър“, а утре да отлетя за Ню Йорк.

Е, добре, нямаше да рухне в сълзи. Ако очакваше това, щеше да остане разочарован. Ако бе научила нещо от него, то бе, че е жена, достойна за любовта и вниманието на всеки мъж. По-добре да гние в ада, отколкото да се унижи или да го моли. Беше й помогнал да разчупи черупката на стеснителността, в която се бе свивала в продължение на години. Не искаше всичко това да се повтори. Сега животът й бе прекалено хубав.

— Не ми дължиш никакво обяснение, Спенсър.

Той усети язвителността в гласа й и устните му станаха тънки, изразяващи раздразнението му.

— Напротив. Да не си мислила, че просто ще си грабна шапката и ще си отида, без да кажа думичка?

Алисън повдигна поглед, в който се надигаше бунт.

— Не знам. А щеше ли?

— По дяволите! — изруга той, изправяйки се на крака.

Измина разстоянието от единия край на леглото до другия, като прокарваше нервно пръсти през косата си. Мъжете наистина мразеха такива сцени. Искаха да скъсат с връзката си напълно, без да поглеждат назад, без сълзи или обвинения.

— Защо усложняваш нещата?

— Не ги усложнявам — каза тя, подскачайки от леглото. — Налага се да заминеш, тогава заминавай.

— Да, наистина трябва да замина. Но не ми се иска. Не и по този начин. Не, преди да сме уредили нещата между нас.

— Що се отнася до мен, всичко е решено. Ти изпълни своето задължение по сделката.

— Какво означава това?

— Даде своя принос в процеса на оплождането. Благодаря ти, че беше толкова съвестен и старателен.

Спенсър измърмори думи, които тя бе виждала само надраскани върху стените на обществените тоалетни, но никога не ги беше чувала, изговорени на глас.

— Това ли е всичко, което изминалата седмица означава за теб?

Не, не, крещеше сърцето й. Не можеше ли да види как тя се разкъсва отвътре? Не знаеше ли, че тя се замисляше малко дали ще забременее, че всяка проява на любов бе само това — любов? Нима беше общувал с толкова много жени и бе прекарал с тях толкова много идилични седмици като току-що отминалата, че не можеше да познае истинската любов?

— Знаеш защо дойдох с теб в Хилтън Хед. — Изговаряше тихо неверните думи, защото те едва можеха да преминат покрай буцата в гърлото й.

Той изговори още една серия унищожителни клетви и се извърна към куфара си. Затвори го с трясък, който отекна в стаята. Звукът премина през нея като куршум.

— Няма да мога да поддържам връзка с теб за известно време. Ще бъда в Ню Йорк, а после вероятно в Турция.

Турция? Боже мой. Толкова далеч. В друго общество. Те наистина живееха в различни светове, нали? Какво я беше накарало да си помисли, че той ще се задоволи с нея?

Спенсър стигна с горделива походка до входната врата, спря и я погледна. Изглеждаше, сякаш искаше да каже много неща. Но каза само:

— Довиждане, Алисън.

— Довиждане… моя любов — допълни шепнешком тя, когато мрежестата врата се затвори с трясък след него.

 

 

Очите на доктор Хайдън отразяваха изненадата и възхищението му от промяната в нея. В мига, в който Алисън влезе през вратата на лабораторията, той каза:

— Леле, я виж ти! Това нова рокля ли е?

— Да — отговори кратко тя, отивайки до малкия шкаф, за да остави дамската си чанта.

Трябваше просто да свикне с това. Всеки щеше да любопитства какво се бе случило с нейната назряваща любов.

— А как се чувства нашият господин Рафт след една седмица почивка? — попита доктор Хайдън, като се олюляваше на пети и премигваше срещу нея.

— Беше добре последния път, когато го видях — каза тя с престорено безразличие.

Въодушевлението на доктор Хайдън така внезапно се изпари, че ако обстоятелствата не бяха толкова мрачни, Алисън щеше да се разсмее.

— Замина за непознати земи. Вероятно никога вече няма да го видя.

— Но аз мислех…

— Какво? Че сме били погълнати от тази любовна история? За бога, не — каза сприхаво тя. — Беше просто една лудория. Как е Распутин? Липсвах ли му?

Успя да отклони темата от Спенсър Рафт за известно време. Доктор Хайдън си тръгна втрещен, клатейки глава.

Още по-трудно бе да се справи със слисването на Ан. Тя се обади веднага, щом като Алисън се прибра вкъщи от работа.

— Дейвис каза, че Спенсър му е телефонирал снощи на път извън града.

— Така ли? — попита невъзмутимо Алисън.

— За бога, Алисън, какво става?

— Нищо. Трябваше да замине. Знаеш, че е пътник на света. Сигурно не си очаквала да се застои за дълго?

— Но… той… ти… мислех, Дейвис и аз смятахме, че вие двамата…

— Не, разбира се, че не. Не беше нищо сериозно. Просто мимолетна връзка. Ан, трябва да вървя. Чайникът изкипя.

В продължение на седмици тя умело избягваше разговорите за Спенсър, като не обръщаше внимание на любопитните погледи и нежеланите въпроси. Но това не я накара да спре да мисли за него. Той я дебнеше през деня и я преследваше през нощта. Копнееше за ласките му, дори нещо повече. Искаше да стане отново жената, която беше в негово присъствие — весела, духовита, красива. Шекспир не е бил прав. Не е по-добре да си обичал и после да си бил изоставен. Сега знаеше какво й липсва и мъката да живее без него беше твърде голяма, за да я понесе.

Беше му ядосана, защото си тръгна. А на себе си се ядосваше, защото се тревожеше за него. Къде беше той? Здрав ли беше? Беше ли в беда? Каква работа можеше да има в Турция? Турция, за бога!

Седмицата, когато трябваше да дойде цикълът й, настъпи и мина, но нищо не се случи. Не смееше да се надява. Имаше безброй много причини, заради които можеше да й закъснее — най-напред емоционалната й нестабилност. Още една седмица мина, после друга.

В петъка преди сватбата на Ан, след като всички си бяха тръгнали от лабораторията, тя си направи тест за бременност. Резултатът беше положителен със сигурност.

Едва тогава заплака. Не бе проронила сълза за Спенсър, нито една за разбитото си сърце, за загубената безвъзвратно любов, за безсъдържателния си живот. Но сега зарови глава в ръцете си и плака повече от час.

Сълзите пречистиха съзнанието й и цялото й тяло. Когато повдигна най-накрая глава и избърса очи, бе обхваната от някакво спокойствие, което не беше чувствала досега.

Беше извършила нещо правилно! Щеше да си има бебе; едно прекрасно, умно, красиво бебе. Беше нейното бебе. И тя щеше да го дари с любовта, която Спенсър й бе дал. Любов, която бе изпитала в продължение само на една седмица, но която беше достатъчна за цял живот.

 

 

Спъна се в найлоновата торба, където бе сложена роклята й на шаферка, докато тичаше нагоре по стълбите на църквата. Закъсняваше и Ан щеше да я убие. Слава богу, никой от гостите не беше пристигнал още. Не беше чула будилника и се бе успала. Наложи й се да се изкъпе, да си измие косата и да оправи маникюра си по късата процедура. Лакът върху нокътя на десния й палец бе размазан, но се надяваше, че никой няма да забележи.

Фоайето вътре беше тъмно и й трябваха няколко секунди, за да могат очите й да се адаптират. След като се ориентира, тръгна по безлюдния коридор, търсейки стаята за преобличане на булката.

Някакъв страничен изход се отвори и един мъжки силует се очерта на вратата, преди тя да се затвори зад него.

— Извинете, госпожице, търся…

И двамата спряха внезапно, заставайки с лице един към друг. Не знаеше дали да го очаква тук или не. Не беше присъствал на репетицията предната вечер и никой не бе споменал името му пред нея, сякаш беше починал скоро.

Носеше куфара под едната си ръка, а върху рамото на другата държеше с извит пръст закачалката на смокинга. Беше раздърпан и, изглежда, беше бързал. Дънните и кецовете му не изглеждаха на място сред тежката атмосфера на църковния коридор. Косата му бе разрошена от вятъра, а слънчевите очила, които носеше обикновено, бяха вдигнати на главата му. Изглеждаше изморен и с изпито лице. Бръчките му бяха по-дълбоки.

Но за жената, която се бе втренчила в него, той бе най-красивата гледка на света.

Осъзна с ужас, че изглеждаше като фурия. Беше навила косата си с маша, преди да тръгне от къщи. Фибите стърчаха от цялата й глава като антени. Носеше очилата си, защото не се беше гримирала още. Беше облечена с дънки, които имаше още от гимназията, и безформена тениска, която бе откраднала от кашона с дрехи, предназначени от майка й за благотворителност.

— Здравей, Алисън!

— Здравей! — каза с глас, който би искала да прозвучи десет пъти по-уверено.

— Закъснял съм.

— И аз.

— Долетях току-що от Ню Йорк.

— О! Как беше пътуването?

— Дълго и изморително.

Той я гледаше упорито. Погледът му бе остър и пронизващ.

— Ами добре, трябва да се облека. Сигурна съм, че Ан е…

— Чакай малко — той успя да я притисне с тялото си до стената. — Искам да знам.

Тя облиза устните си.

— Какво искаш да знаеш?

— Носиш ли моето дете?

Какво бе очаквала? Такт? Нежност? От този мъж? В никакъв случай. Погледна крадешком коридора нагоре-надолу, надявайки се, че никой не подслушва. Когато нямаше вече какво да оглежда, не й остана нищо друго, освен да го погледне в очите.

Спенсър беше толкова… всичко, което всяка жена би пожелала. Почувства се точно така, както първия път, когато го видя ясно — в безтегловност, изгубена, безсилна, незавършена. Само че сега към тези усещания се прибави едно безкрайно униние, защото знаеше от непосредствен опит, че всяко чувство, което той внушаваше, също го и задоволяваше.

Може би наистина се интересуваше от детето. Може би наистина бе привързан малко към нея. Но Спенсър си беше Спенсър, тя си беше тя и всякаква постоянна връзка беше безнадеждна от самото начало. Винаги го бе знаела. Това, че носеше в себе си частица от него, не променяше фактите от живота на двамата. Дори и да останеше с нея по задължение, щеше ли да е честно за двамата? Той ще започне да негодува срещу нея за това, че го е завързала до себе си, а тя ще започне да негодува срещу неговото безпокойство.

Спенсър ще научи истината, когато му дойде времето. Но Алисън няма да използва никога детето като начин да го задържи.

Обичам те, Спенсър. Ето затова сбогом, любов моя.

— Не — каза тя. — Няма бебе.

Някаква врата надолу по коридора се разтвори. Тресна се в стената и двамата подскочиха. Дейвис излезе с големи крачки оттам. Изглеждаше като всеки младоженец — притеснен няколко минути преди сватбата.

— Спенсър, благодаря на Бога, че си тук. Тъкмо щях да изпращам полицейски ескорт до летището за теб. Господи, Алисън, още ли не си облечена?

— Не — отговори тя, минавайки край Спенсър. — И по-добре да побързам, защото Ан няма да ми проговори никога вече.

Тя припна надолу по коридора, но бързите й стъпки не бяха в унисон с душевното й състояние. Духът й сякаш бе окован като гюлле и верига около нея.

 

 

— Ти, Дейвис Харингтън Лъндстръм, вземаш ли тази жена за своя законна съпруга…

Пасторът произнасяше напевно тържественото обещание, а Ан и Дейвис отговаряха тихо в съгласие със светостта на случая. Свещите трепкаха леко. Ароматът на летните цветя изпълваше малката църква. Следобедното слънце светеше през цветните стъкла на прозорците като някаква божествена благословия.

Алисън усещаше само сините очи, които се взираха в нея и горяха по-силно и ярко от всяка свещ. Знаеше, че копринената рокля с цвят на праскова й придаваше по-хубав вид. Знаеше, че кройката с дълбоко деколте и тясна талия не загрозяваше фигурата й. Знаеше, че под подходящата сламена шапка косата й блестеше.

Но можеше ли това да е причина кумът да я гледа втренчено и да изглежда, сякаш ще избухне от някакво вътрешно напрежение? Имаше вид на човек, който всеки момент ще избута настрана пастора, булката и младоженеца и ще стигне до нея.

Дори когато пееха „Отче наш“, която вероятно е най-дългата песен, композирана някога, горещият му поглед не се разколеба. Булката и младоженецът държаха главите си смирено наведени. Но всеки път, когато Алисън поглеждаше крадешком през миглите си кума, срещаше властната сила на тези сини очи, които сякаш започваха да горят по-ярко с всяка измината минута.

Ако целта му бе да провали сватбата на Ан за нея, успя. Никога нямаше да си спомни нито един миг от церемонията. Когато пасторът каза: „Сега може да целунете булката“, тя подскочи, сякаш някакъв хипнотизатор я бе изкарал от транс.

Подаде обратно букета на Ан и както бяха репетирали, булката и младоженецът се хванаха за ръце и тръгнаха заедно по пътеката между редовете, поглеждайки се взаимно и гостите около тях, сияещи. Някой сигурно бе подсказал на Спенсър какво да прави, защото той сви дясната си ръка и на Алисън не й остана нищо друго, освен да го хване под ръка и да го остави да я придружи по пътеката.

Когато стигнаха до преддверието, той я извъртя с лице към себе си, притисна я с гръб до стената и каза:

— Имам два въпроса.

Фотографът подканяше участниците в сватбеното тържество да тръгват към лимузините, паркирани отвън, които чакаха да ги отведат до клуба извън града, където щяха да се приемат поздравленията.

— Ей сега идваме — каза Спенсър през рамо на фотографа, но нито ръцете, нито очите му се откъснаха от Алисън. — Два въпроса.

— Спенсър, всички излизат от църквата.

— Два въпроса — изрева той.

— Добре, но моля те, по-тихо.

Той снижи гласа си, но решимостта му не намаля.

— Първият — бременна ли си с моето дете?

— Казах ти, че не съм.

— Не те бива да лъжеш, Алисън.

Тя погледна над рамото му, което се издигаше като крепостна стена пред нея, и видя своите родители, тези на Дейвис и още неколцина гости да гледат с любопитство към тях.

— Не бива да ругаеш в църквата.

Той я разтърси леко.

— Отговори ми и помни, че ще позная, ако ме лъжеш.

Погледът й премина през предната част на смокинга му, нагоре към лицето и накрая виновно се спря на неговите очи.

— Да.

Тя видя някаква искра на вълнение да проблясва в очите му. Не беше сигурна какво означава това, затова продължи веднага:

— Имах намерение да ти кажа, само не…

— Вторият — обичаш ли ме?

Тъкмо бе отворила уста, за да му обясни защо го бе излъгала, но всичко, което щеше да каже, заседна в гърлото й.

— Какво каза?

Спенсър приближи крачка напред. Категоричността в гласа му омекна и се смени с някаква неувереност.

— Обичаш ли ме, Алисън?

Покорността, която звучеше във въпроса му, я обезоръжи; този гальовен, издаващ болката в сърцето безпомощен тембър на гласа му, който беше толкова необичаен за него.

— И ще разбереш, ако те излъжа?

— Ти си ужасна лъжкиня.

— Обичам те, Спенсър.

Те се прегърнаха силно и се олюляха леко.

— Това трябваше да разбера. Това е, което исках да чуя.

Най-накрая я пусна и сграбчи ръката й.

— Хайде.

Измъкна я през вратата, а слисаните й родители вървяха по петите им. Булката и младоженецът стояха до лимузината и наблюдаваха как свидетелите им тичат презглава надолу по стълбите на църквата.

— Хей, къде отивате? — извика Дейвис.

Спенсър беше подминал лимузините и си проправяше път към колата, паркирана от другата страна на улицата.

Те се върнаха нетърпеливо обратно и Спенсър разтърси сърдечно ръката на Дейвис.

— Страхотна сватба, приятел. Ан, най-сърдечни пожелания! — Той я целуна звучно по устните.

— Н-но къде отивате? — попита Дейвис, когато Спенсър тръгна отново към другата кола.

— Изчакай тук — нареди той на Алисън, която му се подчини, без да съобрази, че остана по средата на улицата.

Той буквално прескочи гюрука на лимузината, за да се върне при Дейвис. Прошепна му нещо в ухото, след което изтича обратно до Алисън, хвана отново ръката й и я бутна в колата.

След като профучаха покрай тях, Ан се обърна към Дейвис и зададе въпроса, който се въртеше в съзнанието на всички:

— Какво ти каза? Къде отиват?

Дейвис дръпна папийонката си и се усмихна извинително към семейство Лемън.

— Каза да продължим сватбеното тържество, а те заминават да изкарат медения си месец.

 

 

Когато се качиха на борда на „Дабъл Дийлър“, Алисън бе все още с шаферската рокля, а Спенсър — със смокинга. Беше махнал папийонката и бе разкопчал ризата си. Тя се бе забавлявала по време на пътуването, сваляйки едно по едно копчетата на яката на ризата му и прокарвайки ръка по голите му гърди, докато той шофираше.

— Ще направиш така, че ще се убием и двамата.

— Добре, ще престана — каза тя.

— Само да посмееш! — поемайки ръката й, я притисна до сърцето си.

Сега я водеше надолу по стълбите към каютата под палубата. Не светнаха лампите, а се обърнаха един към друг и се прегърнаха страстно.

Той я обгърна здраво. Тя пъхна ръце под сакото на смокинга и разтвори пръстите си върху гърба му. Започнаха да се целуват ненаситно. Всеки бе жаден за вкуса на другия и най-важно бе да задоволят това желание.

Когато се разделиха, за да си поемат въздух, Спенсър доближи устата си до ухото й:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Какво да направя, след като ме отвлече от църквата пред всички онези хора? Ще трябва да се омъжа за теб или ще ме дамгосат като голяма блудница.

Той захапа долната месеста част на ухото й.

— Ще го направиш ли все пак?

— Да — призна тя, въздъхвайки тръпнещо, когато ръката му се придвижи нагоре от талията към гърдите й, за да ги погали.

Докато имаше все още малко здрав разум в нея, тя го отблъсна.

— При едно условие.

— Какво е то? — попита Спенсър, като смъкна сакото от раменете си.

— Кажи ми с какво си изкарваш прехраната.

Въздишайки дълбоко, той метна сакото върху един стол. Наведе глава за известно време, а косата му падна върху челото. Когато вдигна глава, очите му бяха мрачни.

— Няма да ти хареса, Алисън — поклати смирено глава. — Но предполагам, че трябва да ти покажа моето скривалище.

Тя постави ръце на кръста си и ги стисна здраво.

— Скривалище?

— Да. Където държа стоката.

Първо светна лампата и после отиде до стена от шкафове и клекна пред един от тях.

Отвори вратата със завъртане и Алисън видя каса от неръждаема стомана.

Сърцето й започна да бие силно, докато той набираше комбинацията. Завъртя дръжката надолу, дръпна вратата и отвори сейфа. Беше готова да види какво ли не: капсули с уран, фотокопия от чертежи на космически кораби, пакети с кокаин. Притаи дъх, докато Спенсър измъкна едната от няколкото дълги плоски черни кутии, които бяха вероятно кутии за бижута. Откраднати бижута? Той й я подаде.

— Търгувам с това.

Тя отвори с треперещи ръце пружинената ключалка. Изминаха няколко секунди, докато се взираше в съдържанието на кутията.

— Пощенски марки — повдигайки към него невярващите си очи, повтори с писък: — Пощенски марки?

— Не просто марки — каза обидено той. — Трябва да ти кажа, че това са…

— Пощенски марки — извика тя, като не можеше да повярва на очите си.

Той се изправи в цял ръст.

— Аз съм филателист. Колекционер на марки.

Алисън падна тежко върху леглото, почувствала голямо облекчение, като държеше все още кутията, в която имаше четири марки.

— И коя е голямата тайна? Защо криеш това, с което се занимаваш?

— Защото всеки ще реагира по същия начин, както ти. Трябва да призная, че не е много мъжествено занимание.

— Дейвис мисли, че си… е, знаеш какво мисли.

— Така смятат повечето от приятелите ми. Защо да ги разочаровам? Какво лошо има в това да мислят, че търгувам незаконно с нещо непочтено и че живея извън границите на приличието?

— Не мога да повярвам.

— Разочарована ли си?

— Разбира се, че не съм. Просто… — Тя огледа втренчено обзавеждането на яхтата, за което бяха направени доста разходи. — Може ли човек, да си изкарва хляба с това?

Спенсър се засмя и снижи гласа си.

— Аз не съм ценител на красивото. Не съм завладян от огромна страст да притежавам редки марки, както повечето от колекционерите.

— Защо го правиш тогава?

— За пари — отговори той, а очите му заиграха. — Работата ми е да разбера кога някой колекционер е готов да продава. Купувам марката, съхранявам я няколко години, за да добие по-голяма стойност. След това процесът се повтаря, но в обратна последователност. Продавам марката на колекционер, който цял живот е мечтал да я притежава и е готов да плати за нея астрономична сума. Разбира се, част от печалбата отива за закупуване на нови марки. Това не е пълната ми колекция. Истински ценните марки са в сейфа в Ню Йорк. Тези, които държиш, струват само няколко стотици хиляди долара.

Тя отвори уста от учудване и отново се загледа в кутията.

— Няколко стотици хиляди… за четири марки?

— Ще престанеш ли да произнасяш думата марки с този тон? Знаеш, че тези не ги мокриш с език, за да ги залепиш върху някаква пощенска картичка. Те се смятат за произведения на изкуството.

— Не подценявам стойността им. Просто… — тя скочи изведнъж от леглото. — Вбесена съм от теб, защото ме остави да си помисля, че участваш в нещо ужасно.

Спенсър взе кутията от нея и затвори сейфа.

— Успокой се, червенокоске. Ще се омъжиш ли за мен или не?

Сграбчвайки косата му в шепи, Алисън разклати силно главата му.

— Предполагам, че ще се омъжа за теб. Но все пак приличаш на безмилостен пират или наемен убиец.

— Благодаря, разбирам. Но единственото нещо, в което съм безжалостен, е любовта ми към теб.

— Винаги ли ще ходиш до страни като Турция и ще ме оставяш сама за месеци?

— Вече правя нови планове. За радост на клиентите ми, на които се налага да ме гонят из цялото земно кълбо в продължение на години, ще открия постоянен офис. По-добре ще е да бъда в Атланта, тъй като работиш там и е близо до семействата ни. Между другото скоро ще трябва да се срещнеш с моите родители. Те ще те харесат.

— Върни се обратно на плановете ти.

— Ах, да, плановете. Ще наема куриер да разнася доставките. Обаче ти и бебето ще може да ме придружавате, ако се налага да замина за някаква сделка по интересни места.

— Това е чудесно.

Той бе свалил дрехите й толкова лесно, сякаш бе преброил венчелистчетата на маргаритка — „Обича ме, не ме обича“. Ръцете му се радваха на голотата й, бродеха навсякъде: докосваха, галеха, казваха колко много му е липсвало усещането на кожата й.

— Кое е чудесно? — промълви той във врата й. — Плановете ми или това?

Обгърна гърдите й и започна да ги милва нежно.

— И двете.

Целуна гръдта й така, сякаш откриваше отново вкуса й. Продължи да целува цялото й тяло надолу, докато най-накрая коленичи пред нея. Разтвори ръцете си върху долната част на корема й.

— Нетърпелив съм да видя как растеш с моето бебе — каза, целувайки я нежно на същото място.

— И аз очаквам това с нетърпение — изпъна главата си назад, когато обожанието му прерасна в страст и тя се разпали. — Ще ти родя едно наистина прекрасно дете, Спенсър.

— Знам. И аз ще го обичам почти толкова, колкото обичам майка му.

Изправяйки се, той я повдигна на леглото и я покри с тялото си.

— Не си се съблякъл — каза задъхано тя между целувките.

— Не мисля, че мога да изчакам.

— И аз.

Алисън изстена от удоволствие, когато той започна да я люби.

Метна ризата му настрана и повдигна глава, за да целуне гърдите му.

— По дяволите! — каза през зъби той, когато ръцете й почнаха да галят стомаха му и се плъзнаха надолу. — Ти ли си онази девственица, която доведох тук само преди няколко седмици?

— Същата.

Алисън откопча колана му, а после и панталона. Съскащият звук от разтварянето на ципа беше в унисон с хриптящото му дишане в момента, в който тя започна любовната игра.

— Тогава дори не искаше да ме докоснеш.

— Срамувах се от теб.

— Все още ли се срамуваш от мен, Алисън?

— Не, никога повече. Обичам те.

— Наистина ли? — изстена Спенсър, когато тя го обгърна.

— Да.