Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (4)

Четвърта глава

Тя отстъпи крачка назад. Кръстът й се опря в масата с мраморна плоча и сякаш се залепи там като с магнит. От изумление остана неподвижна и онемя.

Спенсър пристъпваше в стаята с открита и приятелска усмивка. Когато се приближи на няколко крачки от нея, я подложи на цялостна преценка.

— Невероятно! — прошепна той. — Вие наистина сте еднакви.

Най-накрая заклати леко глава, усмихна се по-широко и каза:

— Извинете ме, че съм се втренчил така неприлично във вас. Както казах, името ми е Спенсър Рафт.

Без съмнение очакваше тя да протегне ръка, за да се здрависат, но Алисън не можеше да помръдне. Още по-малко — да го докосне. А още по-малко да го докосне с длани, върху които все още личаха леките драскотини. И след споделените целувки — не беше ли малко нелепо да се ръкуват?

— Алисън Лемън — на половината на името гласът й се издигна от ниския регистър до височината на юношески глас.

— Наскоро се запознах със сестра ви. Приликата е забележителна. Ако не бяха очилата ви, щяхте да сте като две капки вода.

Не можеше да продължава да стои там като статуя. Трябваше да разговаря с него.

— Ан спомена името ви. Вие сте приятелят на Дейвис, нали?

— Да.

За повече от секунда изучи лицето й, преди да започне да разглежда лабораторията. Сякаш беше у дома си, той се отправи към клетките, които бяха приютили плъхове и мишки, семейство малки индийски маймуни и няколко поколения зайци.

— Ан ми разказа за вашата работа. Звучеше интригуващо.

Наистина ли мислеше по този начин или беше любезен от снизхождение?

— Мисля, че е така.

Той се обърна, объркан от нейния високомерен, почти враждебен тон. — Не прекъсвам работата ви в критичен момент, нали?

— Не — засрамена от грубостта си, тя се отблъсна от масата, която привидно й осигуряваше безопасност. — Просто извършвах малко подготвителна работа за един експеримент, който ще започна скоро.

Алисън навлажни устните си и се опита да се отпусне. Не беше лесно. Спенсър беше последният човек, когото очакваше да види в лабораторията. Сега, след като бе тук, чувствата й около внезапното му появяване бяха двузначни. От една страна, безпокоеше се, че той ще открие измамата. От друга страна, бе малко разочарована, че още при самото влизане не бе я погледнал внимателно, за да я познае веднага.

Като сценарий на мелодрама в главата й преминаха картините как той се втурва към нея и казва: „Мила моя, да не мислиш, че няма да те позная, където и да си?“ После сваля фибите от косата й и тя се спуска като водопад върху влудяващите му ръце. Вижда как я навежда назад и пресушава устните й със своите. Неспокойните му ръце разкъсват копчетата на роклята й и той заравя устни в долчинката между гърдите й, пламенно нашепвайки явната си любов и страстта си.

Каква глупачка съм, помисли си тя. Никога не би позволила на един мъж такъв своеволен достъп до нея.

— Какъв ще бъде следващият ви експеримент? — попита Спенсър.

Сега просто й задаваше учтив въпрос; едва ли беше във вихъра на някакво увлечение. И с положителност в очите му не личеше, че вижда нещо познато в нея.

Алисън намести очилата си високо назад върху носа си.

— Ще определя разликата, която една балансирана диета би могла да окаже върху интелекта на човека.

— А възможно ли е това?

— Дали е възможно какво?

— Възможно ли е една балансирана диета да окаже влияние върху интелекта на човек?

— Някои други опити са го доказали. Аз ще проверя в каква степен се проявява тази разлика.

— Разбирам. Продължавайте.

Това бе първият разговор, който не бе директно свързан с тях. Ако Спенсър просто се държеше учтиво, очевидно бе добър артист, защото имаше вид на искрено заинтригуван човек.

Алисън отиде до мястото, където стоеше той, близо до клетките, и накратко обясни протоколите на първоначалната си работа с мишките. Погледна нагоре, за да види дали Спенсър вече бе загубил интерес. Но не беше така. Погледът му бе насочен към нея.

— И после какво? — попита той.

— След това ще направя същото с приматите.

Тя пъхна пръста си в клетката на маймуните. Най-малката от тях профуча от другата страна и хвана закачливо пръста й.

— Това е Оскар. Ужасно е разглезен.

Посегна към джоба си, извади един фъстък и го подаде на маймунчето. То започна да го гризе лакомо.

При звука от дрезгавия смях на Спенсър стомахът й се преобърна и тя отново погледна нагоре към него.

— Работата ви наистина изглежда интересна — каза той.

— Понякога е така. В повечето случаи е нещо рутинно. Понякога е голяма по обем и изисква огромно търпение. Природата невинаги реагира бързо. И тогава може да ти нанесе удар точно между очите в продължение само на няколко мига.

Оскар беше изял фъстъка и сега дърпаше пръста на Спенсър, който беше проврян между пръчките на клетката.

— Скъпи ли са лабораторните животни?

— Да. Но тъй като не провеждаме изследователска работа върху някакви болести, нашите животни има вероятност да живеят по-дълго. Ние ги отглеждаме за провеждане на опити. Така че дейността ни има двойна цел.

— Вие сте сватовница.

След последните му думи, които я подразниха, тя се осмели да го погледне отново. Господ сигурно е счупил калъпа, след като Спенсър е бил създаден. Бог никога няма да надмине този образец на човек.

— Обикновено съвкупяването се извършва клинично.

— Изкуствено осеменяване.

— Да.

Той хвърли бърз поглед към родителите на Оскар и съчувствено се усмихна на мъжката маймуна.

— Това едва ли е честно.

Когато погледна надолу към Алисън, очите му блестяха лукаво.

Тя преглътна тежко и избегна погледа му, като попита:

— Желаете ли кафе, господин Рафт?

Без да изчака отговора му, се насочи към далечния край на стаята, където имаше маса с кафе машина и сервиз от нащърбени чаши плюс разнообразни подсладители и мляко на прах.

— Да, благодаря. Черно — каза той, като я последва. — И моля, наричайте ме Спенсър.

Той седна без покана върху висок стол и подпря петата на обувката си на втората стъпенка. Беше застанал така, че платът на сивите му панталони се опъна върху бедрата му и върху скута му. Алисън отново трябваше да преглътне тежко. Ръцете й така силно трепереха, че едва успя да налее кафето. Опитвайки се отчаяно да прикрие вълнението си, каза:

— Винаги с удоволствие показвам лабораторията на всеки, но не мисля, че това е причината за посещението ти.

Подаде му чашата с кафе и когато той я пое, погледите им се срещнаха и се задържаха така в продължение на една дълга секунда.

— Права си, Алисън. Дойдох тук, за да поговорим за Ан.

Поемайки своята чаша с кафе, тя се облегна върху друга висока маса.

— Ан? Какво за нея?

— Искам да спя с нея.

Алисън изпръска с горещо кафе лабораторната си престилка и предницата на неговата стодоларова спортна риза „Пери Елис“. Сякаш часове продължи да кашля и да пръска кафе от устата си, докато сълзи потекоха от очите й и тя направи опит да не се задави.

Спенсър държеше рамото й с едната си ръка, а с другата внимателно я тупаше по гърба.

— Ето така. По-добре ли е? — попита той, след като бяха изминали няколко секунди, без Алисън да се закашля.

— Да, по-добре е — изхриптя тя.

— Искаш ли да пийнеш малко вода?

— Да, моля.

Той взе празна чаша, отиде до една от мивките, напълни я с чешмяна вода и я донесе. Алисън отпи отначало колебливо, тъй като не беше сигурна дали дихателните й пътища са отворени отново. След като изпи водата, тя избърса леко очите си с ръба на лабораторната си престилка. Спенсър й подаде носна кърпичка, втората, която й даваше за 48 часа, но той не знаеше това.

— Благодаря — каза тя, като му я върна обратно. — Съжалявам, че изцапах ризата ти.

Той огледа мокрите петна, които бяха започнали вече да изсъхват.

— Ще се изпере. Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Това е просто… Това, което каза… ти…

— Трябва да се извиня. Нямах намерение да бъда толкова груб. Предположих, че след като сте близначки, двете с Ан си споделяте всичко.

— О, много сме близки. Просто не очаквах да се появиш и направо да кажеш… каквото каза.

Той се усмихна чаровно.

— Боя се, че прямотата е един от недостатъците ми. Не губя време да увъртам.

— Да, знам — измънка тя.

— Моля? — попита той, като се наклони напред върху стола.

Алисън се отдръпна бързо.

— Нищо. Тъкмо казвах, че ще трябва да те разочаровам. Ан ще се омъжва за Дейвис след няколко седмици. Влюбена е в него до уши.

— Наистина ли?

— Да.

— Със сигурност ли знаеш това?

Беше сигурна в това. Ан обичаше Дейвис.

— Да. Тя говори само за него.

Алисън се опита да се усмихне уверено. Но се получи някакво подобие на усмивка. Сама можеше да усети това.

Той нервно стана от стола и започна да крачи из лабораторията. Обръщайки се с гръб към нея, пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Този път те се опънаха отзад. Алисън наведе поглед към слабите му стегнати бедра. Дали не я преследваше? Завладяваше? Не помнеше някога преди, да се беше заглеждала в задните части на мъж. Какво ставаше с нея напоследък? Ако не беше лицето му, което караше стомаха й да олеква, щеше да е предната част на панталоните му, а сега — задната.

— Не съм съгласен с теб, Алисън — каза той, като се обърна рязко. Погледът й се измести бързо върху лицето му. — Не смятам, че Ан обича Дейвис толкова, колкото твърди.

— За-защо говориш така?

— Защото съм я целувал и не мисля, че жена, която обича един мъж достатъчно, за да се омъжи за него, би реагирала на целувките на друг мъж по начина, по който Ан реагира на моите целувки.

— О, ти си я целувал! — промълви тихо Алисън.

— Моля те да ме разбереш. Не съм човек, който целува и разказва за това. Никога не обсъждам интимния си живот с „приятелите“ или с когото и да било друг. Това е изключение — прокарвайки ръка по косата си, той продължи: — Ан е изключение.

Беше свалила очилата си в момента, когато се задави. Сега отново ги сложи, за да прикрие смущението в очите си. Знаеше, че лесно се издава, а той беше дяволски хитър.

— Изключение? Как така е изключение?

Той повдигна ясните си очи към нейните и Алисън си помисли, че коленете й се огъват.

— Не знам как да го обясня. Желая я по начин, по който досега не съм желал друга жена. Това не е просто похот. Похотливостта бих могъл да заситя с всяка жена. Това е… по дяволите, не знам. Чувствам се като идиот, че стоя тук и ти говоря по този начин. Знаеш какво очарователно същество е сестра ти.

Очарователна? Тя? В края на краищата знаеше ли той коя е тя? Подиграваше ли й се?

— Ан ми каза, че сте се срещнали. Разправи ми как е направила голям цирк.

Той се засмя тихо и отново седна на стола. Напрежението му беше намаляло. Костите и мускулите му сега се бяха отпуснали, докато седеше, леко прегърбен напред. Беше проснал дългите си крака пред себе си и бе стиснал ръце между бедрата си.

— Да, началото бе твърде неблагополучно.

Алисън взе една хартиена кърпичка уж да попие петната от кафе върху лабораторната си престилка. Всъщност направи това, за да си придаде равнодушен вид.

— Ако се е държала толкова несръчно и непохватно, както тя ми описа, как може мъж като теб — изискан, привлекателен и изтънчен мъж, който кавалерства на жени по цял свят, как можеш да бъдеш привлечен от м… а-а… Ан?

Той повдигна веждите си и се взря в нея през гора от черни мигли. Устата му се изви в единия край в ленива усмивка.

— Кой казва, че съм изискан, привлекателен и изтънчен? Ан? Говорила ли ти е за мен?

— Малко — каза Алисън уклончиво, като хвърли долу кърпичката. Беше започнала да става мокра накъсана топка в изпотената й ръка.

— Предполагам, че няма да бъде любезно, ако те попитам какво ти е казала. — Той проучваше почвата с надежда.

— Не мога да повторя това, което сестра ми ми е казала поверително.

Спенсър отметна глава назад и въздъхна.

— Е, добре, трябва да уважа това. Но да отговоря на въпроса ти. Ан ме привлече, първо, защото мисля, че е красива — той нежно се усмихна. — Толкова храбро се държа, след като падна нелепо, а това би унижило повечето жени и би ги довело до сълзи. Никога не съм виждал жена да проявява такъв непоколебим характер. Толкова много искаше вечерта да премине добре заради самия Дейвис. Мога да кажа, че за нея беше много важно да му достави удоволствие и да ми направи добро впечатление. Събра всички сили в себе си и се представи добре през останалата част от вечерта. Просто трябва да опозная повече тази смела жена.

Искаше й се да се порадва на комплиментите, отнасящи се за характера й, но не можеше да си го позволи. Спенсър бе поразен от вида на Ан, а не на Алисън. Хвана се за част от думите му и ги използва, за да убеди Спенсър във верността на Ан към Дейвис.

— Каза, че тя е била твърдо решена да изкара успешно вечерта заради Дейвис. Това с положителност показва колко много го обича.

Спенсър се изправи, като прегърби рамене в безсилието си, и отново пъхна ръце в джобовете си. По дяволите! Искаше й се да престане да прави така.

— Ан се преструва, че го обича. Смятам, че наистина го обича нежно, като приятел.

— Обича го по всякакъв начин — заяви Алисън. Спенсър се обърна войнствено към нея.

— Защо тогава се отдръпва от прегръдките му?

— Не се отдръпва.

— Отдръпва се. Наблюдавай ги следващия път, когато си с тях. Това е нещо мигновено, несъзнателно. Тялото й не се привлича от неговото, както обикновено става при хората, които се обичат — то се оттегля. Това нормално ли е? Не. Мисля, че тя се чувства обвързана с него по задължение. Дейвис й поръча вечеря, но на нея не й хареса. Само се преструваше заради него. Престори се, че обожава къщата, която той беше избрал, но не беше така.

Алисън подскочи.

— Ан каза, че харесва къщата.

— Тогава тя лъже теб и себе си. Ако беше там, щеше да разбереш за какво говоря.

Алисън изви ръце и захапа долната си устна. Сега беше моментът да го убеди, че Ан обича безумно годеника си, но Спенсър оборваше всеки неин аргумент. Поради факта, че беше наблюдавал през последните няколко дни нея, а не Ан, тя нямаше много доказателства. Всички негови думи попадаха право в целта.

— Знаеш ли, Ан позволява на Дейвис да й поръчва ястията, за да задоволи егото му и да го накара да се почувства важен и необходим за нея.

Спенсър се втренчи в Алисън, а челюстта му бе отпусната скептично.

— Да задоволи егото му? Имаш предвид онова отживяло разпределение на половете. Доминиращият мъж и покорната жена, която никога не взима сама решение.

Алисън раздвижи нервно рамене.

— Нещо подобно.

Спенсър плесна челото си с ръка.

— Не мога да повярвам. Ан е по-умна. Искаш да кажеш, че ще се остави да живее в къща, която в действителност не харесва, само за да не нарани чувствата на Дейвис, да не засегне самолюбието му?

— Това си е тяхна работа, не моя или твоя.

— Аз я направих моя — почти извика той. — Не вярвам в такова лицемерие, а ти?

Очите й се спряха по-дълго на неговите. Той искаше да разбере истината, затова му отговори така, както самата тя, Алисън, чувстваше, а не както Ан би отговорила.

— Не, не вярвам.

— Не мисля, че Ан също вярва в това. Не наистина. Само върви по някакъв отъпкан път, от който не знае как да се отклони.

— Може би така й харесва. Никога ли не взимаш под внимание мнението на другите?

— Вероятно й е харесвало допреди няколко дни.

— Докато срещна теб? — попита предизвикателно Алисън.

— Да, точно така. Колкото и самонадеяно да звучи, мисля, че тя започва да разбира, че не е необходимо да поддържа изкуствена връзка с един мъж.

— А според теб не е нахално да кажеш, че желаеш да я вкараш в леглото? — попита ядосана Алисън.

Спенсър поне прояви благоприличие и се засмя самоосъдително.

— Признавам се за виновен. Обаче — задържа ръката си във въздуха — тя желае да се люби с мен толкова, колкото и аз с нея.

Раздразнението на Алисън се изпари под пристъпа на някакво смущение. Горещи вълни я обляха цялата.

— Защо казваш това?

— Между другото тя реагира всеки път, когато я държа в ръцете си. Не е необходимо да обяснявам на теб — биолога — физическите симптоми на възбудата. Като мъж мога да ги разпозная у една жена.

Алисън се опита да преглътне буцата, която бе заседнала в гърлото й.

— Не, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — взе чашата си с кафе и разбърка съдържанието й, като се вторачи в него. — Ако Ан развали годежа си с Дейвис и… дойде при теб, какво смяташ да правиш?

— Какво смятам да направя?

Това беше най-трудното нещо, което бе вършила някога, но тя вдигна погледа си към неговия. Извъртя мигновено настрани трепкащите си очи, за да не може Спенсър да види, че това не беше само празно любопитство.

— След като… след като…

— След като станем любовници?

Очите й се спряха отново на неговите. Той пак я дразнеше. Но след като се наслади на руменината, която изби по страните й и му напомни толкова много за Ан, Спенсър стана сериозен. Рошавите му вежди се извиха нагоре в недоумение.

— Честно казано, не знам, Алисън. Никога не бих дал обещания на жена, които не смятам да изпълня, но не мисля, че това е някакво мимолетно желание, което ще отмине бързо. Ан възбужда любопитството ми. Струва ми се, че ми е необходимо доста време, за да разбера всичко, което искам да знам за нея — той въздъхна, вдигна ръце настрани и после отново ги отпусна. — Сега съм напълно откровен.

— Оценявам прямотата ти — каза дрезгаво Алисън, втренчила поглед във върховете на обувките си. — Като сестра на Ан — побърза да добави.

През последните няколко минути почти бе забравила, че става въпрос за Ан, а не за нея. След като се съвзе, тя каза:

— Разбира се, ако изобщо имаш някакви чувства към Ан, няма да я молиш да пожертва спокойствието на брака и дома заради една неясна връзка с теб.

— Никога няма да я нараня.

— Напротив. Ако зареже Дейвис заради теб, по-късно ще я заболи ужасно.

— Но как така?

— Като отплаваш с яхтата си и я оставиш сама, ето как.

— Но тя не бива да попада в клопката на един нещастен брак с мъж, когото не обича.

— Ан обича Дейвис. Ти самият го каза — Алисън спря и пое дълбоко въздух. — Мога ли да изкажа мнението си?

Спенсър прие, кимайки с глава.

— Ти си по-различен от мъжете, които Ан е срещала досега. Сигурно си й завъртял главата. Временно е заслепена — Алисън навлажни устните си с бързо движение на езика. — Но ти се кълна, че Ан няма никога да пожертва щастието си с Дейвис заради една случайна връзка с теб.

Спенсър хвана ръцете й, слава богу, докосвайки само пръстите й.

— Ти си млада здравомислеща жена, Алисън.

Здравомислеща. Да. Обличаше се разумно, обуваше се разумно, имаше разумна прическа. Можеше разумно да разговаря на много теми. Носеше здравомислеща глава на раменете си. Но без женските украшения на своята сестра-близначка тя беше само такава. Здравомислеща.

Нямаше обаче нищо здравомислещо в изгарящите тръпки, които преминаваха по ръцете й от горе до долу при неговия допир. Очите й изгубваха всякакви следи от благоразумие, потъвайки в дълбоката синева на неговите. Той можеше да й заповяда със своя леко дрезгав властен глас да отиде до края на света и да скочи оттам и тя щеше да се съгласи.

Но той виждаше в нея здравомислещата Алисън. Не я приемаше като жената, която събуждаше страстта у него. Изуми се от това колко много я заболя, когато го осъзна.

— Кажи ми истината — продължи той. — След като ти разказах всичко, смяташ ли, че чувствата ми към Ан са „случайни“? Мислиш ли, че ще разбия приятелството си с Дейвис заради случайна връзка? Очевидно си с предубеждение към мен. Ще призная, че съм имал доста жени, но съм способен на нещо по-добро от това да разбия една красива любов между двама души само за да задоволя моето себелюбие и след това да продължа весело по пътя си.

Палците му разтриваха опакото на пръстите й. Той я очароваше дори когато не си беше поставил това за цел, а Алисън се мразеше, че се поддава.

— Действително ли смяташ, че Ан е влюбена до уши в Дейвис? — попита тихо той.

— Да — Гласът й прозвуча искрено. — Знам, че е така.

Въздъхвайки, Спенсър отстъпи назад и пусна ръцете й. Загледа се за известно време през високите широки прозорци в оформената поляна на комплекса.

— Съжалявам, Алисън. Знам, че ти си най-близо до Ан, от който и да е друг на този свят. Но не съм съгласен с теб. Предполагам, че трябва да си мъж, който е държал и целувал Ан, за да разбереш за какво говоря. Разчитам на инстинктите си. Те никога не са ме лъгали. И този път им вярвам.

Усмихна й се.

— Довиждане. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Бих желал да не споменаваш на Ан, че съм идвал тук.

Понечи да си върви, но Алисън го попита, заеквайки:

— Какво ще правиш?

Спенсър се спря на вратата.

— Не знам. Но мразя да извъртам. Отдавам значение на откритите карти във всяка връзка — бизнес или лична. — При вида на измъченото й лице мимоходом й се усмихна, внушавайки доверие. — Не се притеснявай, Алисън. Всичко ще свърши по най-добрия начин.

И си тръгна. Тя продължаваше да кърши ръце и все още хапеше долната си изранена устна.

Спенсър излезе унил от „Мичел-Бърнс“ и отиде до мястото, където бе паркирал взетата под наем кола. Обладалото го чувство беше непознато за него и не знаеше как да се справи с него.

Влезе в колата, свали стъклото и отпусна назад глава, за да помисли.

А сега какво? Беше потърсил близначката на Ан, като очакваше, че тя ще го озари с някакво проникновение, някаква слаба надежда. Алисън по-скоро бе убедена, че Ан обича Дейвис.

Беше разочарован, ядосан и обезумял. Безпокоеше го най-много самоувереността, която го напускаше. Жените винаги бяха лесен обект за него. Ако срещнеше някоя, която да пожелае, я печелеше веднага. В случай че имаше някакви усложнения, които не си заслужаваха усилието или риска, той буквално си грабваше шапката и изчезваше, без дори да хвърли тъжен поглед назад. Загубата не беше голяма.

Сега беше по-различно. Ако не превземеше сърцето на Ан, щеше дълго време да чувства липсата й. Знаеше това инстинктивно. Знаеше също, че въпреки твърденията на Алисън, и Ан го желаеше.

Колебанието между желанието да я има и чувството за вина щеше да го подлуди. Ако Ан обичаше Дейвис, нямаше друг избор, освен да я остави на него. Дейвис пръв я беше срещнал и пръв се бе влюбил в нея. От друга страна, ако той я привличаше така, както тя него, те вече нараняваха Дейвис по този начин. Спенсър винаги е бил защитник на честната игра. Не може ли тримата да бъдат прями един към друг, да признаят открито проблема и да го обсъдят като зрели хора?

След като имаше надежда за успех в такава трудна работа, щеше да приеме развръзката, каквато и да е тя.

Излезе от колата и отиде до телефонната кабина в предната част на сградата. След като погледна в телефонния указател, набра номера.

— Господин Лъндстръм, ако обичате… Спенсър Рафт… Да, ще изчакам.

Докато държеше слушалката, барабанеше с пръст по металната поставка под телефона и си мислеше за вкуса на устата на Ан.

— Здрасти, Дейвис! Хайде да се срещнем двамата за по едно питие днес следобед… Да, знам, че имаш среща с Ан довечера, но първо искам да поговоря с теб. Веднага щом като приключиш работа. Няма да ти отнема много време, но е важно… В пет? Дай ми отново адреса. Чудесно. До скоро!

Затвори и задържа замислено ръката си върху слушалката за известно време. Беше наклонил глава, докато, размишлявайки, се връщаше до колата.

 

 

Алисън пристигна в апартамента и надяна маската на Ан. Дейвис се обади, за да каже, че ще закъснее за срещата им вечерта. Алисън трябваше да отиде до болницата на посещение при Ан, но когато телефонира, Ан й каза да не се притеснява.

— Добре съм. Всъщност чувствам се отлично. Докторът ме прегледа днес следобед и каза, че могат да свалят превръзките утре. Алисън, трябва да ме видиш. Новите ми гърди са великолепни!

— Поздравления! — каза небрежно Алисън. — Това означава ли, че утре мога да стана пак самата аз?

— Да. До утре следобед ще бъда готова да напусна клиниката. Тържественото разкриване на тайната ще стане утре вечер.

Алисън въздъхна с облекчение.

— Добре. Сигурна ли си, че не се нуждаеш от нещо тази вечер.

— Не. Само целуни Дейвис от мен.

— Много смешно.

Алисън затвори телефона, но не почувства някаква промяна в положението към по-добро. Все още имаше двадесет и четири часа пред себе си и не можеше да се отърве от мрачното предчувствие, което я бе обхванало, след като Спенсър я посети в лабораторията. Много неща могат да тръгнат на зле за двадесет и четири часа.

Стана девет часът и подмина, а Дейвис още не се беше появил. Тъкмо отиваше от дивана към прозореца, когато го видя да пристига. Облекчението й помръкна, след като отвори предната врата, за да го посрещне. Той се клатушкаше пиян по тротоара, плачейки като малко дете.

Когато я забеляза на верандата, лицето му се сбръчка и олюлявайки се, се хвърли срещу нея с такава сила, че едва не я събори. Обви ръцете си, които не можеше да координира, около нея и рухна върху гърдите й.

— Ани, Ани! — ридаеше той. — Как можа да направиш това? Как можа да захвърлиш любовта ни заради един донжуан като Спенсър?